NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас
Marxism, Neo-Nazism and Democracy (forms of ideology)
Assoc. Prof. Dr. Veska Gyuviyska
Faculty of Pedagogy
South-West University – Blagoevgrad
E-mail: v_guviiska@swu.bg
Увод.
Марксизмът, фашизмът и демокрацията са свързани във и по повод на идеята за доминираща в обществото идеология. Независимо от времето, историческата и социална ситуация, идеологията има обща същност, характеристики и проявления. Идеологията (гр. ιδεολογία от ιδέα прообраз, идея) е система от идеи, който формират светогледа на личността. Най-често тя се свързва с политиката, но може да има икономически и познавателни проекции, както и културни такива. В този смисъл идеологията може да бъде квалифицира по различни признаци, сред които: класови, социално-политически, национално-етнически и др. Като „елементи на политиката” идеологията може да бъде квалифицирана като консервативна, либерална и социалистическа, където „Марксизмът е разновидност на социалистическите идеологии, макар неговият създател – Карл Маркс – винаги да е отхвърлял квалификацията на неговата теоретична конструкция като „идеология”. (Antony Todorov, 2012). Развитието на идеята за идеология обаче се свързва с К. Маркс, за когото тя има две основни характеристики в класовото общество: като фикция и господство. При съвременните неомарксисти като Алтсюлер се прави препратка по отношение на нейните научни проекции, където „Ключовата стратегическа точка, където става видно класовото господство над умовете на изследователи, преподаватели и студенти, се явява природата на знанието, което се раздвоява, и от една страна е наука, а от друга идеология” (1).
Постмодерната идея за идеология се свързва с идеята за „края на демокрацията” на Д. Бел и символните й измерения при П. Бурдийо. При Бел „трите сфери – икономиката, политическата система и културата – са подчинени на противоречащи си аксиални принципи: за икономиката – ефикасността, за политическата система – равенството, а за културата – себереализацията (или себеудовлетворението)” (Bell 1994:36).
Идеята за „края на идеологията“ не се сбъдва и днес идеологията е по-силна от всякога. Това е възможно чрез демокрацията, която освен форма на управление се превръща и във водеща идеология на 21 век.
За Пиер Бурдийо идеологията може да бъде заменена с понятия като „символно господство“, което е част от процеса на реализацията на символните капитали, с които играчите влизат в социалното поле на взаимодействие. Бурдийо преформатира най-важното понятие на К. Маркс, а именно „класата”, разграничавайки „социална класа” и „статусна група” като две начала на съществуването на всяка група. Последното е възможно чрез инкорпориране на социални разделения от материални различия и субективността на представите в съзнанието на агентите. Символното насилие е възможно чрез разпределението на капитали в момента, когато те не се припознават като такива. Деконсруирането на понятието „класа” позволява в български контекст да се преосмисли понятието „средна класа”, доколкото „Дали „средната класа” в началото на 90-те години не обещава да стопи в себе си всички в едно безкласово гражданско общество… или не се превръща във все по-изключваща категория?” (М.Nikolova, 2014:408)
Средства на идеологията:
Идеологията се реализира с помощта на пропагандата, свързана с разпространение на идеи и ценности, и агитацията, която ги операционализира. Идеологията, пропагандата и агитацията образуват единен целенасочен процес, въздействащ върху общественото съзнание и поведение. Той може да бъде реализиран от специално подготвени хора или институции, използвайки система от паравербални, вербални и други изразни средства, насочени към волята, чувствата и интелекта на хората. Пропагандата и агитацията търпят развитие във времето и стават все по- изобретателни, прераствайки постепенно в терор. През 21 век техен основен източник си остават медиите, изпълняващи не само политически поръчки, но и социални такива, свързани с пренасочване на вниманието от сериозни и важни проблеми към дребнотемието или режим от емоционални заплахи и колективна сугестия.
Връзката „идеология и възпитание”
Специално внимание в изследването заслужава понятието „ идеологическо възпитание“. Идеологическо възпитание е (пост)модерен термин за обозначаване процесите на влияние на идеологията върху възпитанието и в следствие на това на неговото постепенно деформиране. Идеологическото възпитание не съвпада с понятието „класово възпитание” или „социално възпитание”. При класовото възпитание доминиращи са ценностните на определени класи, които влизат в своеобразна конкуренция за надмощие или подчинение на определени класи. При „социалното възпитание” иде реч за общочовешки проявления на възпитанието при препредаване на неговите ценности между поколенията (вж. Barazgoba, Evgenia Stanislavovna) (2).
Изследването си поставя следните задачи:
1. Да покаже общата идейна основа на разнородни идеологии, случващи се в различно време, историческа и социална ситуация като марксизма, неонационализма и демокрацията
2.Да изясни връзката между посочените идеология и общественото възпитание
3. Да постави на разискване въпроса за демокрацията, не толкова като форма на управление, а като тип идеология в контекста на релацията „идеология-възпитание”.
1. Марксизмът като идеология
Всички форми на марксизма водят началото си от Карл Маркс (1818-1883), а „Маркс може да бъде разбран най-добре като представител на хуманизма” - пише Дж. Сайър (Sire, 1993:75). За автора всеки светоглед (мироглед) в духа на американския прагматизъм дава отговор на седем основни въпроса и техния синтезиран отговор: Каква е първичната реалност; Какво е естеството на външната действителност; що е човек; що е смърт; как е възможно да знаем въобще нещо; от къде знаем що е добро и зло; какъв е смисълът на човешката история? Въз основа на тези критерии Марксизмът и най-вече Маркс е причислен към „натурализма”.
Трайността на светогледа му е предопределена от усещането за „обективност” и „последователност”. Но онова, на което той не може да отговори или най-малкото буди скептичност, е: „Дава ли ни натурализмът подходящо основание да се чувстваме ценни? може би – неповторими”, както и (не)способността да се доверим на собственото си познание и неговата неопределеност и случайност. (Sire , 1993:85).
В знамения „Трети тезис за Фойербах” (Marx, 2017:59) Маркс посочва, че „хората са продукти на обстоятелствата и на възпитанието, и че следователно изменените хора са продукти на други обстоятелства и на друго възпитание..., че именно хората променят обстоятелствата, и че трябва да се възпитава и самият възпитател…” В „Немска идеология” К. Маркс и Фр. Енгелс ще твърдят, че предпоставките, с които започват, не са догми. (Marx, 2013: 62). Действителните и реални предпоставки на обществото, а не съзерцателните и абстрактните, предполагат материалната среда да бъде продукт на историческа дейност. Основа на историческия материализъм, който изповядват авторите, изисква дейността на хората като единство от производство и общуване да бъде решаващ фактор за историческото развитие на обществото. Част от тази дейност е образователната, която катализира историческите процеси на всяко общество.
Българският прочит през 80-те години, когато марксистката идеология у нас достигна връхната си точка, разграничи прецизно понятията: идеологически процес, идеологическа дейност; идеологическо общуване.
Идеологическият процес обхваща всички идеологически явления в обществото, т.е. „явленията, изразяващи формирането и развитието на ценностните системи на хората, разработката и функционирането на оценъчно-нормативните форми на отражение (политика, право, морал, изкуство, религия), идеологическите отношения между хората и обществените групи” (Mihaylov, 1982:50).
Идеологическата дейност се извършва и под ръководството на партията и е средство и фактор да се влияе върху „идеологическия процес” (пак там). „Идеологическата работа” придобива по-широк обхват, включвайки и производство на идеологически ценности. Но крайният им резултат е общ и се нарича светоглед. Той е социален продукт и на идеологическия процес, в контекста на идеологическите аспекти на социалната среда и фактори.
„Идеологическото общуване” от своя страна се определя като форма на реализация на идейно-възпитателно въздействие, на възпитателно въздействие (б.а.) (Pehlivanova, 1988:28), включващо широк диапазон от функции, най-важната от които е възпитателната.
В тази класическа ретроспекция от близкото минало правят впечатление следните аспекти:
- приравняването на идеологическия процес с процесите на социализация и възпитание (т.е. стихийно и специализирано въздействие върху личността), както и с формите на общественото съзнание;
- обвързването на идеологическите явления с ценностната система на хората и нормативно-оценъчни механизми, характерни за морала (и в частност с възпитанието);
- отъждествяване на идеология и възпитание като тип (вид) общуване, доколкото идейно-възпитателното съвпада с възпитателното;
- крайният резултат и на двете социални явление съвпада и се реализира като изработване светоглед на личността.
Възпитанието в трудовете на Маркс е свързано с няколко основни идеи и търпи развитие.
- възпитанието е подчинено на идеята за „класа” в контекста на релацията „буржоазия и пролетариат“, където: „ако буржоазията е заинтересована от съществуването на работниците, дотолкова, доколкото това й е необходимо, то не трябва да се учудваме, че тя дава образование на децата на работническата класа, в такава степен, която отговаря на нейните интереси” (Marx K., F. Engels,1978:343). По този начин всяко възпитание по своята същност и природа е класово. Комунизмът е само привидно безкласово общество, където се реализира доминирането на възпитанието на пролетариата като класа. Пролетариатът може да извърви пътя на своето себеосъзнаване като подтисната класа, но не може да премахне бариерите на своето класово мислене, отхвърлящо всяка друга възможност.
- идея за „всестранно развитата личност” при комунизма като безкласово общество, защитена чрез няколко вида възпитание, сред които „умствено възпитание, придобито с помощта на научни понятия, физическо възпитание, реализирано в гимнастически училища и с помощта на военни упражнения, както и техническо обучение. Последното е насочено към усвояване основните принципи на всички производствени процеси и същевременно умения за работа с елементарни оръдия на труда, което предполага всяко производството.” (3)
Съветската педагогика наложи клаузата на марксизма за локалния модел на възпитание. В него доминират идеологизирани научни понятия за учениците, военна подготовка и специализирано техническо обучение в професионалните училища.
- Идея за „обществено възпитание”при комунизма като исторически обществен строй, когато: „Отношенията между половете ще станат изключително частно дело, което ще засяга само заинтересованите лица и в което обществото няма защо да се меси. Това ще стане възможно благодарение на премахването на частната собственост и благодарение на общественото възпитание на децата, вследствие на което ще се унищожат двете основи на съвременния брак, свързани с частната собственост: зависимостта на жената от мъжа и на децата от родителите”. (4)
Общественото възпитание на децата при комунизма, за което говорят Маркс и Енгелс, по същество е намеса в живота на семейството, доколкото последното се създава в името на децата. Отпадането на възпитателната функция в семейните отношения и прехвърлянето й върху обществото е абдикиране на семейството като педагогическа институция. Това на практика унищожава не просто зависимостта на децата от семейството, но и зависимостта на семейството от самото себе си; то деградира до една репродуктивна организация.
Комунистическата идеология обсебва идеята за обществено възпитание и го подчинява на себе си. Неомарксизмът е особено последователен в тази идея, където основната демаркационна линия е между класите и класовото възпитание, както и съпротивата на подтиснатата класа на пролетариата в опит да наложи собственото си статукво. За Маркс обаче нереализираните сили на природата се превръщат в история; (т.е. всичко зависи от усилието на човека); за марксизма като идеология – история и природа съвпадат, т.е. всичко е история, дори когато отрича природата на човека. Можеш да се родиш като човек и това е въпрос на природа, но да не преставаш да бъдеш такъв е въпрос на възпитание, а не на идеология.
Идеите за диалектически и исторически материализъм са основа и на „неомарксистка педагогика”. По същество тя се „представя за западен вариант на марксистката педагогика”, признаваща Маркс, но отиваща „по-нататък от него” (Ivanov, 2005:247). Бивайки синкретично единство от ленинизъм, троцкизъм, чегеваризъм, екзистенциализъм, хуманизъм като минало, актуалният вариант на неомарксистката педагогика е с многобройни разклонения от “критични” и “свободни” марксисти. Сред по-важните от тях можем да посочим леворадикално и ултралевичарско течение с представители: Пол Гудмън, Ал. Нейл, Иван Илич и др.; критическа педагогика на М. Хорхаймер, Теодор Адорно, Хербарт Маркузе, Юр. Хабермас (Франкфуртска школа); педагогика на социалното действие (Пауло Фрейре, Анри Жиру и др.) и др. В повечето случаи те поставят на дневен ред социалните корени на педагогиката под формата на „комуникация”, „действие”, „език”, но истинското им средоточие си остава идеологията като система от възгледи, убеждения, стремежи и схващания, оспорваща, опонираща или партнираща на Маркс.
2. Фашизъм: пропаганда, агитация и терор
Национализъм, нацизъм и фашизъм не са идентични понятия, независимо от идейната си връзка. Национализмът е центриран около модерното и постмодерното понятие нация. Нацизъм се използва като синоним на германски национализъм или германски фашизъм. Фашизмът е идейно течение, възникнало в Италия по време на втората световна война, като опонент на либерализма и се родее с национализма. В повечето източници понятията се ползват като синоними на базата на общата им идеология. В последните години те се окрупняват под понятието тоталитаризъм, което приравнява всички силови и диктаторски форми на управление във времето, които създават и обща идеология, която е разпознаваема.
За българския философ Ж. Желев тоталитарната държава има няколко проявления като:
- еднопартийна система
- срастване на партия и държавата
- срастване на държавния и партиен апарат
- превръщане на фашистката партия в „държава в държавата” (Zhelev , 1990, 47-106)
Нейни съпътстващи елементи са унифицирането на целия обществен живот чрез казионни организации, които в най-значима степен се реализират с помощта на пропагандата: „Тоталността в дадения случай се изразява по-скоро в апарата на пропагандата – в това, че с пропаганда задължително се занимават всички и всякакви организации и институции. Освен специалните органи на пропагандата – Министерството на пропагандата, агенциите по печата, пресата и радиото – с пропаганда се занимават също държавният и партийният апарат, масовите организации” (Zhelev, 1990:257). Към механизмите на пропагандата се причислява търсенето на враг на всяка цена, емоционален фон за разпространение на информацията, както и нейното съзнателно манипулиране.
Нацизмът или националсоциализмаът е историческо явление, свързано с идването на власт на Националсоциалистическа германска работническа партия (NSDAP, учредена 1920 г.), и нейния идеен водач А. Хитлер. Тя се подчинява на определени идеи като евгеника, расизъм, антисемитизъм и отпадане на класите за сметка на кръвното родство между хората. „Системата на терор, която Хитлер установява в цяла Германия, в началото била въведена в нацистката партия (Melikov D., L. Chernaya, 1982:42) За Хитлер основа на всяка идеология си остава пропагандата, доколкото: „Тъй наречената програма на нашето движение по своите крайни цели е абсолютно правилна и абсолютно непоколебима; но формулировката на тезисите има предвид още редица чисто психологически моменти. На мнозина сега може да се стори, че един или друг отделен тезис би могъл да бъде формулиран по-сполучливо и такива изявления не веднъж са ни правени. Но ние трябва да кажем, че всеки опит да се подобрят формулировките най-често носи само вреда. Не трябва да се прави предмет на дискусия нещо, което трябва да бъде непоколебимо” (5).
Втвърдяването на пропагандата при национализма и фашизма е продължение на догматиката на християнството и в частност католицизма, чиято крайна цел е докрай да отстоява догмите си, независимо дали те съвпадат с научните резултати или не. В идеологията на една партия няма място нито за съревнование, нито за ревизиране с чужда такава. Еднопартийният мироглед е първата и най важна стъпка в превръщането му в бойно движение, а неговото безупречно ръководство и вяра в лидера е гаранция за успех. Психологизирането на агитацията и пропагандата при неонацизма са свързани с познаване на онзи част от човешкия ресурс, който масовизира самата партия. Капиталът на този ресурс не е образованието, а послушанието и дисциплината на членовете. Двадесетте и пет тезиса на неонацизма по своя характер и послание не са нищо друго, освен добре формулирани, добре охранявани, и добре реализирани догми за еднопартийно управление, чиято ясна цел е насочена към вербуване на онази част от общността, която лесно се подава на внушение. Следващата стъпка в регресирането на идеологията в тоталитарната държава са проявите на форми на терор: „Терорът представлява осъществяване на закона на движението, с основна цел да се освободи надпреварата на силите на историята или на природата, в битието на човечеството, без да бъде възпрепятствана, от каквито и да боли спонтанна човешки действия” (Аrend, 1993:219). Агитация, пропаганда, терор са не просто елементи на идеологията на тоталитарната държава. Те са сърцевината на всяка идеология. От християнството до демокрацията те извървят своя път и мимикрия на пазители на истина, провъзгласила се за единствена. Няма разлика между това да твърдиш, че твоят Бог е единствен и че демокрацията е най-добрана форма на управление, която човечеството познава
Общественото възпитание при тоталитарната държава сраства с идеологията и по този начин губи своя морален самоконтрол.
Ампутирането на личната съвест и манипулирането на общественото мнение са най-краткия път за абдикирането на възпитанието от своето предназначение на морален регулатор. Идеологическите основи на възпитанието при фашизма и комунизма се подчиняват на едни и същи закономерности и се реализират с едни и същи средства: „Идеологическите основи на възпитанието, встъпвайки като базова характеристика на възпитателния идеал, задаващ образа на човека в определен исторически период, се конкретизира в педагогически концепции чрез цели, задачи, средства на възпитание и ролята на педагога…” (6) (Khlyamin, Leonid Vasilyevich: 2011). Между неонацистките и комунистически идеи в Германия и СССР (1930-1945) се наблюдават общи икономически, политически и културни предпоставки, както и общи възпитателни резултати, подчинени на съответната идеология. Крайната цел е подготовката на новия човек, който трябва да се подчини на изискванията на Партията. Не съществува особена разлика между военизираната младеж на Германия, която трябва да опази чистотата на расата, и комсомолската младеж на СССР, където колективът трябва да подчини личността на своите правила и изисквания, свързани с идеята за трудовия човек. И в двата случая деца и подрастващи са вкарани в оргаизации от всякакъв род и йерархичен порядък, които имат задача да унифицират личността.
На по-късен исторически етап „итеологическото възпитание” в Америка получава ново развитие като понятие и конструкт. То построено върху няколко основни принципа, формиращи неговия характер и послание:
- вяра в образованите и неговата социална значимост
- делегирана правителствена отговорност, която обезпечава оптимална социална политика
- принцип на индивидуалния успех като мяра за реализация на човека
- вяра в демокрацията, която предполага равенство на хората по отношение на организациите
- принцип на националната солидарност, изградено върху различни култури
- принцип на социалното съгласие, ориентирано към идеалния американец
- принцип на практическа полезност и доминиране на прагматизма
(Barazgoba, Evgenia Stanislavovna 1990) (7)
Американската демокрация и вярата в нея е най-категоричното доказателство за превръщането на една форма на управление в действаща идеология. Тя е съсредоточена върху основните характеристики на демокрацията и нейните позитивни проекции.
По принцип обаче съвременните възпитателните проекции на демокрация са въплъщение на прагматизма, създаден като идейна концепция в началото на 20 век от американските изследователи Ч. Пиърс (1839 - 1914), У. Джеймс (1842 - 1910) и Джон Дюи. (1859-1952). За Дж.Дюи: - „Всяко образование произтича от участието на индивида в социалното съзнание на нацията”.
- Училището е преди всичко социална институция. Ето защо то трябва да представлява истинския живот на хората и ги подготвя за него;
- Училището е форма на общностен живот и детето трябва да се научи да живее и работи в общността с другите;
- Мястото на учителя в тази общност е координираща.
- Образованието стимулира социалния прогрес, ето защо дългът на обществото към образованието с висш морален дълг. ( Dewey, 2005,113-118)
Трудно е да се разграничи в тези идеи кой кого обслужва: обществото образованието или образованието-обществото. Сигурно е обаче, че навлизането на социални каузи в образованието и възпитанието, го приближава по-скоро до идеологията, отколкото го отделя от нея.
3. Демокрацията като нова форма на идеология
Демокрацията не е единствената, нито най-добрата форма на управление. Факт е обаче, че тя превзема света, понякога доброволно, понякога силово, и се превръща в идеология.
За Дж. Сартори, „ние живеем в ерата на „обърканата демокрация”, доколкото погрешните идеи за нея отклоняват самата демокрация в погрешна посока” (Sartori,1992: 11) Той отделя специално внимание на въпроса „както не е демокрация”, като „авторитаризма”, където авторитетът на партия или най-често на лидер е неограничен и по този начин е мимикрия на властта. И тоталитаризъм, свързан с идеологизация на политиката, и обсебване частния живот на човека от държавата. Показателно е, че и двете понятия са дело на фашизма, но те съществуват и до днес. В „Краят на демокрацията” Жан-Мари Гуно ще отбележи, че „Ние трябва да извършим революция и тази революция не е политическа, а духовна, като противовес на започващата имперска епоха (Jean-Marie Guéhenno, 1997:179). П. Брюкнер в „Меланхолията на демокрацията” ще допълни, че „тъй като всички опити да се установи рай на земята бяха заплатени с настъпването на един реален ад, ние избрахме чистилището” (Bruckner,1997:23), където демокрацията може да умре от своята сполука. Либерална демокрация или делиберация на демокрацията е новият избор? Дж. Фишкин е категоричен, че бъдещата делиберация е „свободна и равноправна дискусия, неограничена във времето, влияеща се единствено от консенсуса” (Fishkin. 1993:50),, наложена (или съчетана) с политическо равенство на хората.
В българския вариант на демокрация според Ж. Желев „Някои бъркат демокрацията с антикомунизма и се смятат за демократи само за това, че мразят комунистите. Други смесват демокрацията с антифашизма и признават за изпитани, доказани демократи, само антифашистите. Това са опасни илюзии“ (Zhelev, 2000: 76). За Н. Василев „упоритото нежелание (при мнозинството на управниците – невъзможност) да бъдат обмислени предварително съществените аспекти на предстоящите преобразувания, липсата на стратегическо виждане за дълбоката природа на промяната и пътищата на нейното реализиране доведоха до неефективни и непоследователни управленски решения и действия, до работа на парче, до първосигнално реагиране на нововъзникващите ситуации”, които авторът определя като „концептуален нихилизъм” (Vasilev, 2000:78),. Опитът да се обясни българският преход от 1989 г. чрез философия на историята доминира при Петко Ганчев. „Ако трябва да резюмираме с две изречения, списъкът на българския преход като революция и контрареволюция, той, подобно на всяка радикална промяна, в което и да е общество, се сведе по същество до смяна на управляващите, до овладяване на властта” (Ganchev, 2000:90), където трансформация и реставрация на обществото са в единство. Изправени сме пред поредния парадокс на българския преход към демокрация, определяна ту като антитоталитаризъм, ту като нихилизъм или като революция в духа на Маркс. Любомир Христов ще създаде специален термин-метафора за българската демокрация като „социал-колаборационизмът и властитутките”.
Към „страхуващата се ненаситност” на властитутките се причисляват „лаиците” в собствената си професия (политиците; идеолозите без идеи; кюретата без искрена вяра в Бога; учените, за които науката е terra incognita; подкупните съдии, поетите на коренопреклонната прозаична низост; прозаиците на поредното поетично и героично настояще; художници и скулптори на изтънчения вкус към царските особи; организатори – лилипути; усърдни и недискретни статистици; дискретните информатори на тайната статистика” и още, и още (Hristov,2005:26).
Превръщанети на демокрацията от форма за управление в система от идеи и възгледи, които управляват поведението на човека в България след 1989 г., можем да проследим като:
- вярата, че демокрацията е най-добрата форма за управление на обществото;
- вярата, че мострите на демокрацията, внесени отвън от Европа и Америка са универсални и не подлежат на модификация, независимо от икономически условия и социална ситуация;
- желанието да се служи на демокрацията, като доказателство, че ще бъдем приобщени към света и неговите ценности;
- вяра в институции и закони, които работят срещу собствения си народ;
- отказ от миналото в полза на бъдещето;
- демокрацията като антипод на комунизма и социализма;
- доминиране на политическия модел за демокрация за сметка на икономическия или културен такъв;
- прехвърляне на делегирани отговорности върху хора и партии, които не познаваме;
Българската демокрация борави с нов модел на „идеологическо възпитание”, съсредоточено върху негативите на демокрацията, сред които:
- разрушаване на всички действащи до този момент възпитателни програми в българското училище;
- създаване на ситуация на краен възпитателен нихилизъм в българското общество;
- подмяна на доказани възпитателни ценности, които по същество имат морален характер, със сурогатни форми и европейски палеативи на училищна демокрация;
- загуба на идентичност на българското училище и липса на приемственост;
- липса на действителен дебат за обществено възпитание, заменен с неапробирани възпитателни експерименти, и поредица от образователни реформи без особен успех;
- отсъствие на възпитателни организации за деца и подрастващи и замяна на възпитателната дейност с образователна;
- отхвърляне на възможността за професионалана подготовка на педагозите за училищна възпитателна дейност;
- липса на общи цели и координация между социални, образователни и възпитателин институции;
- невъзможност за реализиране на социалното възпитание.
По този начин моделът за идеологическо възпитание в България, наложен от прехода към демокрация, е приоритетно негативен. Този момент не се отчита от мнозина от педагогическите специалисти и експерти и задълбочава кризата на възпитанието.
Нещо повече, идеологическото възпитание, създадено от демократичните промени, придобива статут на неприкосновенна подръжка за обществено разделение на деца, учители, родители, свързано с наличие на прикрито класово общество. По този начин става видно, точно откъм релацията „идеология и възпитание” близостта на демокрацията с архаични идеологии, където има място само за фикцията и подчинението. Функционирайки като идеология, демокрацията в България е мимикрия на разделението на едно общество, което българското училище като най-важен фактор за обществено възпитание трябва да подкрепи. Агитацията и пропагандата се извършва и с помощта на медиите, които са в услуга на политически върхушки и клики, с неизяснен политически и икономически произход. Общественото възпитание в България няма сили да бъде опонент на идеология, която обсебва цял един народ. По този начин можем да говорим единствено за „идеология на възпитанието” в България, за което е без значение на кого и защо служи.
Заключение. Марксизмът, фашизмътмът и демокрацията изграждат близка по своята същности идеология, доколкото всяка такава си остава тяснопартийна, независимо от историческите разлики. Общата идейна канава на всички тях можем да открием в:
- подчинението и изпълнението на идеи, които се приемат за меродавни и неподлежащи на корекция;
- вяра в лидери и техните свръхкачества, позволяващи им да се разпореждат със съдбата на общество и общности;
- желание за унифициране на хората и идеите;
- създаване на институции, организации или режими за наблюдение и подчинение на хората;
- невъзможност за съпротива, освен в случаите на спорадични бунтове, превръщащи хората в тълпа, или наказуемо дисиденство;
- проникване на идеологията във всички форми на обществено съзнание, включително възпитанието;
Обобщение: Въздействието на идеологията върху възпитанието винаги води до превръщането му в сурогатна форма на морал. Никой не може да предвиди последствията, които този процес може да има за деца и подрастващи. Независимо от времето и социалната ситуация, идеологията не може и не бива да съвпада с възпитанието като форма на обществено съзнание. В противен случай всички ние ставаме заложници на нечии доминиращи интереси, все едно на коя партия или общност принадлежат. Най-безпрепятствено и бързо те се реализират с помощта на училището, което зад образовагелната си фасада прикрива социални различия на обществото и се превръща в идеологическа институция. Идеология и възпитание не съвпадат, освен ако не създадем социални предпоставки за това и не превърнем морала в клише, за да оправдаем подчинението на цяло едно общество на идеи, които нито са са меродавни, нито хуманни.
Бележки:
1. http://pedagogic.ru/pedenc/item/f00/s01/e0001414/index.shtml
2. http://cheloveknauka.com/ideologicheskoe-vospitanie-molodezhi-na-primere-ssha#ixzz5mUmCDvU1)
Литература
Arendt Hannah, (1993), Totalitarianism, Publ. Panorama, Sofia [Аренд Хана, (1993), Тоталитаризмът, изд. Панорама, София]
Bell, Daniel, (1994) “The Cultural Contradictions of Capitalism” [Бел Д. (1994), Културните противоречия на капитализма, изд.Народна култура, София]
Vasilev N., (2000), „The Syndrome of Conceptual Nihilism” Philosophic Alternatives Magazine, book 2 [Василев Н., (2000), Синдромът на концептуалния нихилизъм сп. Философски алтернативи, кн. 2. с. 77-78]
Bruckner P., (1997) "Democratic Melancholia”, Lyubomudrie, S. [Брюкнер П., (1997) „Меланхолията на демокрацията”, Любомъдрие, С.]
Ganchev P., (2000), „Bulgarian Transition 1989-1999: Revolution and Counterrevolution, Transformation and Restoration, Philosophic Alternatives Magazine, book 2./ [Ганчев П., (2000), „Българският преход 1989-1999: революция и контрареволюция, трансформация и реставрация, сп. Философски алтернативи, кн. 2. с.86-90]
Guéhenno Jean-Marie, (1997) „The End of Democracy”, Publ. Hr. Botev, S. [Гуно Жан-Мари., (1997) „Краят на демокрацията”, изд. Хр.Ботев, С.]
Dewey, John, 2005 „My Pedagogic Creed”, Philosophical Alternative magazine, book 2,, 111-119 [Дюи, Джон, (2005) „Моето педагогическо кредо”, сп., Философска алтернатива, кн. 1 , с. 111-119]
Zhelev Z., (2000), „Ten Years Later” – Philosophic Alternatives Magazine, book 2. 69-76] [Желев Ж., (2000), „Десет години по-късно” – сп.”Философски алтернативи”, кн. 2. С. 69-76]
Zhelev Z,, (1990), Fascism, Publ. BZNS, Sofia. [Желев Ж,, (1990), Фашизмът, изд. БЗНС, София]
Ivanov I., (2004), „Theories of Education” Shumen [Иванов Ив., (2004), „Теории за образованието” Шумен]
Marx K., F. Engels (1978), Selected Works, S. Partizdat [Маркс К., Енгелс, Ф. (1978, Избрани работи), С., Партиздат]
Marx K., (2013), The Future of the Human, Iztok-Zapad Publ.,[Маркс К., (2013), Човекът и бъдещето, изд. Изток-Запад ]
Mihaylov S., (1980), “Effect of Microenvironment”, Publ. Nauka & Izkustvo, S. [Михайлов Ст., (1980), „Ефект на микросредата”, изд. Наука и изкуство, С.]
Nikolov N.(1994), The New Order, Sofa [Николов Н.(1994), Новият ред, София]
Melikov D., L. Chernaya, (1982), Myths and Reality. The Nazi Regime and its Terror, Publ. Otechestven Front, Sofia. [Меликов Д., Л. Чьорная, (1982), „Митове и действителност. Нацисткия режим и неговия терор” изд. Отечествен фронт, София]
Nikolova, Madlen (2014) „Bourdieu about the Symbolic Violence and Classes” Sociological Issues magazine, books 3-4, pp. 406 – 409 [Николова, Мадлен (2014) „Бурдийо за символното насилие и класите” сп. „Социологическ проблеми” кн. 3-4 стр. 406 – 409 ]
Pehlivanova I., (1988), “Ideological Intercourse”, Partizdat, S. [Пехливанова И., (1988), „Идеологическото общуване”, Партиздат, С.]
Sartori G. (1992 ) Democratic Theory, s. [Сартори Дж. ( 1992 )Теория на демокрацията ,ЦИД, С.]
Sire J., (1993), „The Universe Next Door”, Publ. Nov Chovek, S. [Стайър Дж., (1993), „Вселената до нас”, изд. Нов човек, С.]
Todorov, Antoniy (2012) „Elements of Politics”, Sofia, NBU [Тодоров, Антоний (2012) „Елементи на политиката”, София, НБУ ]
Hristov L., (2005), „Social-Collaborationism and the Power-Prostitutes”, Philosophy Magazine, book 2. 26-31 [Христов Л., (2005), „Социал-колаборционизъзмът и властитутките”, сп. Философия, кн.2. с.26-31]
Fishkin J. (1993), Democracy and Deliberation, Publ. Centre for the Study of Democracy, S. [Фишкин Дж.(1993), Демокрация и делиберализация, изд. Център за изследване на демокрацията, С