BELIEVING RATIONALLY

Review of the monograph of Anna Ivanova

Serghey Stoilov Gherdjikov

 

Sofia University" "St. Kliment Ohridski“

gherdjikov@gmail.com

 

 

Книгата на д-р Анна Иванова е нов успешен проект в аналитичната епистемология. Тя представлява изследване върху обосноваността. Заглавието фокусира съдържанието: изследването е върху човешката познавателна рационалност. Монографията е посветена на интерналистката теория на обосноваването в нейните дискусионни теми, аргументи и критика. Анна Иванова изследва рационалността като обоснованост на вярванията. Текстът има академична стойност в няколко направления:

1.      Яснота

Сложната, преплетена и многозначна терминология на традиционната епистемология е овладяна чрез ясно определени, недвусмислени микро и макро контексти, което прави четенето и от неспециалист в предметната област безпроблемно. Разбира се, една квалифицирана дискусия изисква запознатост с целия спектър от релевантни термини.

2. Подреденост

Темата за рационалното вярване е разгърната в серия подтеми и проблеми, които следват естествено и логично една след друга, предполагат се и се надграждат. След Увода (Иванова 2020: 9–22) се анализира проблема за обосноваността (глава 1: цит. пр.: 23–44), а след това основните му решения (глава 2: цит. пр.: 45–76) в структурния подход: фундационизъм и кохерентизъм. Логично след тази опозиция идва дейностния подход (глава 3: цит. пр.: 77–92). Представените и изследвани теории и методи се нареждат в опозиции. Изследването стига до равнището на една относително пълна система.

3. Цялостност

Анализираните теоретични и методологични позиции са за автора взаимно зависими в една изследователска линия. Решенията, до които се стига, са синтези, а не голи алтернативи. Въпреки многото противоречиви интерпретации и позиции, които авторът коректно представя и подлага на анализ, изследването развива единна и непротиворечива позиция като опит за продуктивен синтез. Техниките за постигане на достоверност се коригират взаимно за противоположните позиции.

4. Представителност

Алтернативните постановки и решения в релевантните позиции по всяка от подтемите са представени относително изчерпателно: не толкова като автори, колкото като теоретични и методологични решения. Те се показват като логически и емпирично пълни варианти. Това се постига чрез очертаване на опозиции, техния анализ и демонстриране на тяхната смислова допълнителност.

5. Критичност и синтез

Всяка представена теза – вариант на решение на проблем в релевантните позиции -    е анализирана критично: с адекватните си аргументи, контрааргументи и изводи на автора. Подбират се изчистени алтернативи, за да се очертае пространството на вариантите. Търсен е синтез като продуктивно съчетаване на методи в нови решения. Така кохерентизмът е смислен, когато един елемент на системата от вярвания има независими основания, а „базисните вярвания не са случайни, ако трябва да отговарят на изискванията за кохерентност“. Обосноваването на вярванията се приема за рационално процедиране на субекта.

Втората голяма тема след обосноваността е епистемичната оценка. Тя заема нови три глави: оценка на свидетелствата (глава 5: цит. пр.: 114–147), оценка на основанията (глава 6: цит. пр.: 148–182), и отново синтез (на инструментите на епистемичната оценка) (глава 7: цит. пр.: 183 – 191).

Основания и свидетелства са ключови понятия в изследването. Техните алтернативни обяснения са в основата на различни концепции за обосноваността: фундационизъм, кохерентизъм, инфинитизъм. След техния критичен анализ А. Иванова заключава за недостатъчността на всяка от тези концепции, взети самостоятелно  и необходимостта от нова, единна перспектива и модел (цит. пр.: 192). Такова обединение може да се постигне в „контекста на епистемичните действия“ (цит. пр.: 193). За истински основания се приемат фактите, но не в тяхното независимо съществуване, а като осъзнавани и отнесени към допусканията. „Основанията възникват, когато когнитивният контакт на агента с факта – свидетелство, е ръководен от очакване, инференциално свързано с допускането или директно от допускането в случаите на неинференциални убеждения“ (пак там). Пълнотата на обосноваването е относителна като достатъчност на основанията за запазване на „доксатичното състояние на агента“. Тази отнесеност към действията и състоянието на познаващия субект елиминира регресите към безкрайност, характерни за абсолютистките подходи.

Фокусът е в относителната рационалност: рационалност в условията на непълна обоснованост. Ние винаги действаме с непълна обоснованост и важно е да се определи правилно къде сме: ситуацията, която изисква решение. „Непълнотата налага необходимостта от едно продължаващо обосноваване в хода на живота, което никога не достига до своя край.“ (цит. пр.: 178).

 

Целта на този отзив не е да влезе в дискусия с автора, а да представи съвсем сбито и без претенция за пълнота ключовите резултати на изследването. Затова оставям настрана всички въпроси, които възникнаха в процеса на моето четене. Тяхното поставяне и търсенето на отговорите в текста и отвъд него биха излезли далеч отвъд обхвата на отзива ми и в посока философия на науката – областта на моята компетентност.