Предлаганият текст ще направи опит да типологизира изказваните в междувоенния период мнения относно статуса на жената като интелектуалка. Интересът към интелектуалките, които „заслужават внимание" поради това, че са „жени, даващи артистичен изказ на своя вътрешен живот и рефлектиращи най-вече върху своята идентичност и връзки с обществото" [6, 21], мотивира следващото обсъждане както на представите на мъжете за качествата на жените в интелектуално отношение, така и на жените за самите себе в същия аспект. На едно следващо, по-конкретно ниво на анализ, ще бъдат обгледани тогавашните визии за българката в търсения статус, а накрая ще бъде засегнат и въпросът за „участието на българката във философския живот у нас".

И така, мъжките мнения относно жената като интелектуалка можем да обособим в три групи, като илюстрираме всяка с по един пример, предвид ограниченията на обема на този текст. За мото на първата група мнения - традиционни и силно консервативни, би послужило едно заглавие на статия в Литературен глас, 1930/31 - Биологичната трагедия на жената [вж. 18]. Или, това е типичното мнение в полза на женската творческа неравноценност, категорично изказано например от главния редактор на изданието за „здравна просвета, наука, спорт и въздържание" - вестник Здрава раса, д-р Ив. Хр. Иванов, в чиято статия Мъжът и жената в областта на изкуството, науката и философията, публикувана през 1937 г., се твърди, че в никоя област на изкуството жената не е могла да се прояви както мъжа - нито в живописта, нито в скулптурата, нито в литературата; тя има заслуги главно в областта на изпълнителското изкуство. Затова пък изявите ù там, където се иска логично мислене - науката, философията - са направо плачевни: „Почти във всички области на науката тя е надмината от мъжа. Причината за това е, че жената не търси логичната връзка на фактите, а ги възприема в готов вид. Тя не се интересува от отвлеченото и не търси полезното. Мъжът си служи с логичното мислене и твори в областта на науката и философията, жената няма силна логичност и не може да твори" [9]. Тази статия предшества една полемика по въпроса за вечното неравенство между половете, разгърнала се на страниците на Философски преглед [вж. 8].

Мненията от втората група са също традиционни, но много по-различни, те издигат култа към Прекрасната дама и виждат в жената не твореца, но източника на творчеството. Особено ярко тази представа е присъща на философа и есеиста Янко Янев, за когото съществуват два типа жени, изправени една срещу друга. Едната е „жената на вдъхновението", другата - жената на цивилизацията, позната също и като интелектуалката. Истинската жена е „жената на вдъхновението", тази, заради която живее геният, а жената на цивилизацията е изстинала и чужда на инстинктите. Първата „нищо друго не мрази тъй, както отвлечените науки и теоретическия човек въобще", а втората „чете дебели книги и обича да пише студии" [21]. Изобщо, най-голямото падение на женственото начало е жената на интелекта, на която противостои въплъщението на Вечната Женственост, постоянно окрилявала мъжкия творчески дух.

И третата група мнения са тези, които утвърждават действителното участие на жената в творческия процес - не като обект, а като субект на това творчество. Можем да илюстрираме тази група с изказването на писателя Петър Горянски, автор на очерци за известни именно с духовното си творчество жени. Той се обявява срещу обществения консерватизъм, заявявайки, че „Тия, които виждаха <...> в жената само майката и съпругата, върху която тегнеха задълженията на един строго патриархален вид, бяха смутени от новото, което тя сама, без ничия подкрепа, беше на път да създаде. Но те не намериха достатъчно сили в себе си да признаят, че жената като мъжа е еднакво годна да твори духовни ценности, а отдадоха усилията ù в областта на поезията като осъществяване на суетното желание за себеизтъкване. Но времето разби тая легенда, така упорито подхранвана от мъжкото честолюбие" [4, 6-7]. Трудно е да направим равносметка на количественото разпределение на тези групи, но един по-внимателен анализ би показал, че и трите са широко застъпени в обсъждания период.

От своя страна жените интелектуалки у нас също не са единни в отношението си към творческото призвание на жената. Повечето несъмнено клонят към представата за значителните възможности на жената като интелектуалка, както и изобщо като творец, и утвърждават тези свои виждания не само на страниците на хуманитарната ни периодика тогава. Същевременно, емблематична за същия период е и знаменателната със заглавието и тематиката си статия на Фани Попова-Мутафова Какво жената е спечелила и какво тя е изгубила чрез своята еманципация?, публикувана в сп. Философски преглед през 1934 г. [16]. Основната ù теза е, че еманципацията не е направила по-щастлива жената. Нещо повече, образованието в престижни европейски университети също не може да компенсира липсата на съобразения с природното му предназначение женски живот. Героинята от романа на Фани Попова На кръстопът, доктор по философия в Женевския университет, в крайна сметка „оставя дипломата настрана", казано пак с думите на писателката, за да се отдаде на другото, изконното си призвание. Непрестанно издиганото в култ майчинство е един от емблематичните белези на цялостното творчество на Фани Попова; то е смятано не за природно-инстинктивна дейност, а за равносилно на подвиг, равностойно на най-възвишената мъжка активност.

Обсъждайки въпроса за статуса на жената като интелектуалка, повечето коментаторки конкретизират представите си, отнасяйки ги до възможностите на българката в интелектуално отношение. Най-значима е изявата на жените в областта на литературата, доколкото последната е и най-важният компонент в националната култура. Към средата на междувоенния период женското писане е неопровержим и непренебрежим факт: „Вижда се, че съществува литература, писана от жени, функционират женски сдружения, има литературна критика, чествания, организирани от жени" [3]. Важен щрих от контекста на движението на жените за творческа реализация е учреденият през 1930 г. по инициатива на Дружеството на българките с висше образование Клуб на българските писателки - той е „първата женска организация от този вид, дори като се имат предвид много по-напредналите в „еманципацията" европейски страни. Работата, тутакси предприета от него, изненадва и днес със своята последователност, упоритост и с амбициозния си размах..." [13]

Три години преди това бъдещите учредителки издават Литературен сборник Наши писателки (1927), в чийто предговор те отбелязват: „В нашия духовен живот от няколко години, особено в последно време, бързо се засилва струята на женската творческа мисъл. Макар още тихо, неуверено и свенливо, но нашите писателки с творенията си чертаят един свой кръг, който се разширява и надебелява своите линии. Нещо специфично женствено вибрира в тяхното творчество, едно чисто женствено отнасяне към света; създадените образи са изтъкани от нишките на женската душа - една обща черта, присъща и обединяваща отделните прояви" [10, 3]. Споделяното мнение е, че тъкмо в литературата българката може най-добре да изяви своята женственост, като играе ролята не само на вдъхновителна на мъжкото творчество, но и като авторка, реализирайки своя поетичен дар.

 

В този контекст възниква и дебатът за новата българка, за творческия дух на българката, както гласи заглавието на статията на Яна Язова [20]. Обговарян от жените интелектуалки, този дискурс се оказва не по-малко, а дори повече, в сравнение с „мъжкия", изпълнен с напрежение. Единият полюс на дебата е обозначен от статията на Ана Карима Новата българка в произведенията на нашите писатели (1934), другият - от сборника Новата българка на Фани Попова-Мутафова (1942).

В статията си Карима твърди, че „никой от писателите ни не е постигнал тежненията, стремежите на новата българка, проявявани вече тъй драстично и в женското ни движение за равноправие, и в пълната икономическа независимост на изкарващата си с честен труд (и тая на децата си) жена, и в прякото ù участие в културния и политическия живот на страната ни - последното с беззаветно отдаване на идеала и с пълно безстрашие пред смъртта. Новата българка чака своя художник" [11, 458]. (Типично за тези схващания за новата българка е и мнението на музиколожката Райна Кацарова: „Жаждата за наука и просвета заведе още преди половин век българската жена в университета у нас и в чужбина. <...> А има и българки, така солидно подготвени, че с достойнство биха заели професорска катедра" [12, 31].)

Докато повечето тогавашни български авторки застават зад утвърждаването на творческите възможности на жената и съответно търсят реализацията на българката като интелектуалка, Фани Попова-Мутафова е като че ли най-отявлената противничка на тази нейна роля и призвание: „Някои наши интелектуалки смятат, че на децата им не е нужда толкова една хубаво приготвена гозба, колкото една културна майка. И виждат културата на майката изключително в нейните познания по юриспруденцията, философията и социалните въпроси"[16, 35]. (И още: „случва ни се да видим академички с по два факултета да стоят безпомощни пред някое сбъркано и изхабено ядене..." [16, 49].)

Така Фани Попова маркира другия полюс на схващанията за новата българка (есето с това заглавие, станало и заглавие на сборника от очерци на „женската тема", е публикувано в Народен водач, 1941), изразявани на страниците на хуманитарната ни периодика особено интензивно през 30-те и началото на 40-те години. Какви са нейните представи за новата българка? - всички апели на писателката за социални, здравни и семейни реформи целят едно: постигането на „здрава, физически и духовно, българка, годна да отгледа здрава и многобройна челяд" [16, 25].

Постоянни са и упреците на писателката към налагащата се двудетна семейна система - моделът „само две деца" е смятан за упадъчен и вреден за българското общество. (Във великолепния си психоаналитичен етюд на тема българското женско литературно писане Инна Пелева фиксира странните несъответствия между тези декламации на писателката и собствената ù жизнена практика: „Самата Фани е с едно дете, нищо, че императивните ù възслави на многодетната звучат така, като че ли тя, съпругата на Чавдар Мутафов, е откърмила поне десетина"; „Обърнете внимание и на изумителната слепота спрямо разминаванията между това, което проповядва, и това, което живее"[15].)

И така, новата българка на Фани Попова-Мутафова всъщност е старата българка - с традиционните патриархални ценности и нагласи. (В направената от Красимира Даскалова „персонална генеалогия" на писателката се твърди, че с претенциите си да говори от името на новата българка, „тя фактически пледира за традиционния тип българска жена, доволна да ражда деца за своя „народ" и „родина". В действителност, идеите на Фани Попова-Мутафова са в противовес на най-напредничавите еманципаторски идеи на българското женско движение между 1918 и 1944 г." [5, 321].)

Накрая, няколко думи и за изявите на българката в сферата на философията. Тук мъжките мнения са особено поляризирани. Неспособността на жената за абстрактно мислене е неуморно подчертавана и тук няма защо да изтъкваме примери. По-скоро ще отбележим с пример противоположното становище - по повод на Райна Ганева, една от малкото жени в българския философски живот (който обаче също не е особено богат), Иван Хаджийски отбелязва, че тя давала едно „съкрушително доказателство" за по-различната употреба на женския ум. Ето цялото му изказване за нейната книга Етюди върху познанието: „Тази хубаво написана книга <...> е едно съкрушително доказателство срещу всички, които мислят, че женският ум е призван и достоен да сравнява и анализира само по зеленчукарските колички, да разбира от свойството и естеството на саламурата за кисели краставички и да води успешни преговори с бакалина..." [19, 325].

Високото положение на българската жена в сравнение с европейките отбелязва и философът Димитър Михалчев, който, като редактор на единственото специализирано в областта на философията списание, посвещава отделен негов брой (4 от 1937 г.) на Участието на нашата жена във философския живот на България. (В студията си Философията в България през ХХ век - едно от малкото изследвания на историята на философските идеи у нас, Ивана Балтова акцентира върху приноса на Михалчев и за приобщаването на жената към нашата философска мисъл. [Вж. 2, 585].)

Готвейки се за наближаващ юбилей, в подготвяната рекапитулация Философски преглед е трябвало да отбележи и своите сътруднички - като „една редица от български писателки, които наред с мъжете се проявиха достойно на страниците на нашето списание. И ето, добавя Михалчев, за да се даде възможност да се почувства по-ясно, че и българската жена - която стои духовно несъмнено по-високо, отколкото нейните посестрими в съседните нам страни, е годна за философско мислене, редакцията реши да издаде тая отделна книжка изключително с трудове на български писателки, повечето от тях отдавнашни сътруднички на Философски преглед. Нашето списание, което се чете и цени в чужбина, пожела да манифестира по тоя начин участието на българските жени в скромния философски живот на България" [14, 309]. Следват статиите на Фани Попова-Мутафова (Към философията на българската история), Вера Златарева (Хляб и любов), Ивана Балтова (Развитие и педагогическо въздействие), Райна Станчева-Андреева (Психология на проклятието), Стела Русчева (Върху българската душа), Мара Кинкел (Нация и национален въпрос), Райна Ганева (Философска култура в училището), Катя Папазова (Експериментално-психологическо изучаване на проблемата за усвояване на новите езици), Анна Каменова (Комичното у жената), Кръстина Гичева-Михалчева (Българската женска лирика).

Към горните имена, с които почти се изчерпва женското участие в българския философски живот, следва да добавим и тези на великолепните преводачки на философски трудове - Валентина Топузова-Торбова, Жана Николова-Гълъбова, София Малиновска и др. Накратко те са представени в енциклопедичния био-библиографски справочник Българска философска култура - ХІХ - ХХ век [1], но по-подробното изследване на тяхното творчество (подобно на проучването на Красимира Даскалова върху българските исторички [7]) би било необходима част от изследванията на българската духовност.

 

Дфн Нина Димитрова е ст.н.с. I ст. в Института за философски изследвания при БАН

Литература:

1. Българска философска култура - ХІХ - ХХ век. София, ЛИК, 308 с.

2. Балтова, И. Философията в България през ХХ век. - Училищен преглед, 1940, № 5 - 6, с. 569 - 585.

3. Вачева, А. (Не)възможната история на българската женска литература. - http://liternet.bg/publish4/avacheva/nevyzmozhnata.htm.

4. Горянски, П. Вдъхновени жени. Очерци. София, „Корали", 1936, 88 с.

5. Даскалова, Кр. Автор, общество, цензура. Щрихи към персоналната генеалогия на Фани Попова-Мутафова. - В: Историята на книгата - начин на живот. Сборник в чест на проф. д. ф. н. Ани Гергова. Съст. и ред. Кр. Даскалова. София, ЛИК, 2002, с. 318 - 346.

6. Даскалова, Кр. Българските жени в социални движения, закони и дискурси. - В: От сянката на историята. Жените в българското общество и култура. София, Българска група за изследвания по история на жените и пола и Дом на науките за човека и обществото, 1998, с. 11 - 41.

7. Даскалова, Кр. Българските исторички (1901-1944) в националната история. - В: Род и ред в българската култура. София, Център за изследвания и политики на жените, 2005, с. 27 - 42.

8. Димитрова, Н. Половото неравенство и женските образи в българската междувоенна хуманитаристика. - http://liternet.bg/publish16/n_dimitrova/index.html.

9. Иванов, Ив. Хр. Мъжът и жената в областта на изкуството, науката и философията. - Здрава раса, 1937, № 330.

10. Йовчева, С., Бояджиева, В. Литературен сборник Наши писателки. С., печ. „Пряпорец", 1927, 94 с.

11. Карима, А. Новата българка в произведенията на нашите писатели. - Българска мисъл, 1934, № 8, с. 448 - 458.

12. Кацарова, Р. Българката. - Отец Паисий, 1941, № 1, с. 28 - 31.

13. Кирова, М. Жените и канонът: мярката, която не е една. - Култура, 2009, бр. 16.

14. Михалчев, Д. Участието на нашата жена във философския живот на България. - Философски преглед, 1937, № 4, с. 309.

15. Пелева, И. Български писателки - формули на неуспеха. - електронно списание LiterNet, 08.02.2009, № 2 (111).

16. Попова-Мутафова, Ф. Какво жената е спечелила и какво е загубила чрез своята еманципация? - Философски преглед, 1934, № 1, с. 18 - 23.

17. Попова-Мутафова, Ф. Новата българка. София, „Пробив", 1942, 64 с.

18. Тодоров, Д. Биологичната трагедия на жената. - Литературен глас, 1930/31, бр. 99.

19. Хаджийски, И. Философската мисъл у нас. - В: И. Хаджийски. Гражданска смърт и безсмъртие. Избрани съчинения в три тома, т. 3. С., „Изток - Запад, 2003, 470 с.

20. Язова, Я. Творческият дух на българката. - Училищен преглед, 1940, № 2, с. 180 - 188.

21. Янев, Я. Модерната жена. - Пряпорец, 1931, № 11.