Даоисткият възглед за онтогенезиса в древнокитайските космологични есета „Великото еднопоражда водата“ и

„Вечно отдръпващо се начало“ (≈5–4 в. пр.н.е.)

Теодора Куцарова

Даоисткото учение е сред най-древните автохтонни учения в Древен Китай, пряко свързано с извора на китайската цивилизация. То възниква като сложен синтез между шаманистичните традиции от ледниковата епоха, астрономическите и природни наблюдения от Неолита, прераснали в разбирането за противоположните енергии ин и ян, петте фази и вечната трансформация, както и математическите и календарни изчисления, развили усета за вездесъщата числова кодировка на микро и макро космоса. За основатели на учението се приемат полумитични полуисторически личности Фуси 伏羲 (2852–2738 г. пр.н.е.), Ю 禹 (2200–2101 г. пр.н.е.) и Джоу Уънуан 周文王 (1152–1056 г. пр.н.е.), които са се занимавали с вътрешна култивация и така са осъществявали директен обмен на информация с космоса. Познанието, което постигат и ни предават, надскача човешката и земната сфера, то може да отвори съзнанието към вселенската цялост на „безкрая от безкрайности“. Както самите даоисти се изразяват, учението им „издига извечното всеотсъствие, а в центъра поставя Великото едно“ (гл. 33 „Светът под небето“, „Джуандзъ“). „Всеотсъствието“ и „Великото едно“ са две понятия, отразяващи една същност – измерението Дао 道 (‘Път’), наричано още "така от само себе си" дзъжан 自然 – отвъд пространство-времето, отвъд сетивата и интелекта, неосланящо се на нищо и представляващо недуалната ос на вселената.

Размишленията върху онтогенезиса са широкоразпространени през периода на Воюващите царства Zhànguó 戰國 (475–221 г. пр.н.е.). Двете разглеждани от нас космологичните есета – „Великото едно поражда водата“ Tàiyī shēng shuǐ 《太一生水》 (≈400 г. пр.н.е.) и „Вечно отдръпващо се начало“ Héngxiān 《恒先》 (≈300 г. пр.н.е.) – следват даоисткия постулат, че просветлението е пределното вникване в законите на природата и физиката, на базата на психо-физичния флуид ци 氣. Така, въпреки че „безкрайно големият образ“ да сян 大象 – Дао – „няма образ“ у сян 無象 и „няма модел“ у син 無型, не пречи човешките същества да се опитват да конструират модели, описващи иначе необозримото.

1. "Великото едно поражда водата" (превод)

Великото едно поражда водата. Водата се връща и с Великото едно образува полюсите на оста, така се създава Небето. Небето се връща и с Великото едно образува полюсите на оста, така се създава Земята. Небето [и Земята се възвръщат и едно с друго образуват полюсите на оста,] така се създава шън [нуминозното/скритото/духовното] и мин [луминозното/светлото/явното]. Шън и мин се възвръщат и едно с друго образуват полюсите на оста, така се създават ин и ян. Ин и ян се възвръщат и едно с друго образуват полюсите на оста, така се създават четирите сезона. Четирите сезона се възвръщат и едно с друго образуват полюсите на оста, така се създава студеното и топлото. Студеното и топлото се възвръщат и едно с друго образуват полюсите на оста, така се създава влажното и сухото. Влажното и сухото се възвръщат и едно с друго образуват полюсите на оста, така се създава годината и с това [процесът] завършва. Затова годината се ражда от влажното и сухото; сухото и влажното се раждат от студеното и топлото. Студеното и топлото [се раждат] от [четирите сезона. Четирите сезона] се раждат от ин и ян. Ин и ян се раждат от шън и мин. Шън и мин се раждат от Небето и Земята. Небето и Земята се раждат от Великото едно. Затова Великото едно се таи във водата и се задвижва от сезоните. Завършвайки цикъла, Великото едно започва отначало, [за да е] майка на десетте хиляди неща. То може да е празно, може да е пълно, за да е основната нишка, в която се втъкават десетте хиляди неща. То не може да бъде унищожено от Небето, от Земята [не може] да бъде погубено, нито да бъде създадено от ин и ян. Ако благородникът вникне в него, това се нарича [...] Небесното Дао цени слабото. То премахва постигналото завършеност, за да блика нов живот. Ощетява силното, за да натрупва [слабото] [...] Долу е пръстта – нарича се земя. Горе е ци – нарича се небе. Дао е друг начин да се назове. Ясно и смътно е неговото име. Следващият Дао трябва да се уповава на името му, така делото е постигнато, а съществото пребъдва; мъдрият, следвайки го, също се уповава на името [му]. Затова увенчава делото, а съществото му не бива наранено. Наименованията на Небето и Земята едновременно се издигат, затова всяко надскача своята сфера, без да се стреми към взаимно затваряне. [Небето има отвореност] на северозапад. Онова под него е високо, следователно силно. Земята има отвореност на югоизток. Онова над нея е ниско, следователно нежно. Когато отгоре не достига, отдолу е в излишък; когато отдолу не достига, отгоре е в излишък.

Текстологично уточнен оригинал {1}:

太一生水，水反輔太一，是以成天。天反輔太一，是以成地。天[地復相輔]也，是以成神明；神明復相輔也，是以成陰陽；陰陽復相輔也，是以成四時；四時復[相]輔也，是以成寒熱。寒熱復相輔也，是以成濕燥。濕燥復相輔也，成歲而止。故歲者，濕燥之所生也；濕燥者，寒熱之所生也；寒熱者，四時[之所生；四時]者，陰陽之所生；陰陽者，神明之所生也；神明者，天地之所生也。天地者，太一之所生也。是故太一藏於水，行於時，𢓈而或[始]，[以己為]萬物母。能缺能盈，以己為萬物經。此天之所不能殺，地之所不能釐，陰陽之所不能成。君子知此之謂□□□□□□天道貴弱，削成者以益生者，伐於強，積於[弱]□□□□□ 下，土也，而謂之地；上，氣也，而謂之天。道，亦其字也；清昏其名。以道從事者必託其名，故事成而身長；聖人之從事也，亦託其名，故功成而身不傷。天地名字竝立，故過其方，不思相[足]。[天不足]於西北，其下高以強；地不足於東南，其上[低以弱]。[不足於上]者，有餘於下；不足於下者，有餘於上■……

Фигура 1 "Великото едно поражда водата", Връзка III,

„Бамбукови дъсчици от чуската гробница в Гуодиен“

 

Космологичното есе „Великото едно поражда водата“ е кръстено така по първите 4 йероглифа от текста. То се помества върху 14 от общо 28-те бамбукови дъсчици на Връзка III от "Бамбукови дъсчици от Чуската гробница в Гуодиен" Guōdiàn Chǔ mù zhújiǎn 《郭店楚墓竹簡》 [вж. фиг. 1], открити през 1993 г. в гр. Дзинмън, пров. Хубей, редом с част от трактата в стихотворна форма „Дадъдзин“ Dàodéjīng 《道德經》 („Трактат за пътя и природната дарба“). Самото есе също включва множество римуващи се пасажи, като и двете произведения са анонимни и неозаглавени. Въпреки че архетипно наследява неолитните представи за космоса (вж. Куцарова 2019: 44–55), тази най-ранна даоистка космогония, разпространявана от даоистката секта Гуан-Лао 關老 (Гуаниндзъ 關尹子 и Лаодзъ 老子), поднася абстрактен онтологичен модел, изчистен от антропоморфни качества, без намеса на божества и свръхестествени сили.

Терминът Великото едно/единство Тайи 太一 (съкратим до И 一 Едно) в по-ранен етап е име на божество (както и в по-късен, защото даоистката религия Dàojiào 道教 се връща към шаманистичните си корени и множащия се пантеона от божества). Можем да говорим за „припокриване и координация между семантичните полета“ на: 1) Полярната звезда; 2) Божеството (Богинята {2}) на тази звезда; 3) Великата граница (предел) Тайдзи 太極 и 4) Дао (Ge 1990: 46). „Космологически погледнато, ако Великото едно се приеме за Полярната звезда, водата може да се разглежда като река, а именно Млечния път, някъде в който се крие Полярната звезда“ (Allan 2003: 271). Застъпените в даоизма вечно кръговратно движение на вселената perpetuum mobile („небесното Дао е кръговрат“, ч. 16, „Даодзъдзин“) и ‘вечно завръщане’ („възвръщането е движението на Дао“, ч. 40, „Даодъдзин“) са абстрактни идеации, тръгнали от древното вярване, че небесното божество Тайи (или Да Ди 大帝, букв. Великото божество) върти звездите: „Да Ди обитава Централния дворец. Полярната звезда е семиналната му квинтесенция. Прониква в първоизточника и бликва изначалният флуид ци, а изтичащата семинална квинтесенция поражда едно” (Lu, Li 2000: 90). В космогонията „Великото едно поражда водата“ ‘семиналният флуид’ дзин 精 [tsĭeŋ] е заместен с ‘вода’ шуей 水 [ɕiwəi], което разкрива близост на даоистките перцепции с тези на алхимиците, а именно че първоматерията е ‘безкрайно море’ mare immensum, „перманентна/вечна вода“ aqua permanens или „водата, която не мокри“ и пр., а размяната на местата на породител и породено показва тъждественост между Великото едно и изначалния флуид ци. На същия принцип в преработеното нумерологично представяне на онтогенезиса в „Даодъдзин“ – „Дао поражда едно“, Дао е едно.

От ключова важност е разбирането, че водата, породена от едно, не е две. Тя е „несубстантивната субстанция“, която едновременно е и не е, съществува и не съществува, обслужва и битието, и небитието, т.е. „водата“ едновременно е и 1, и 2, а в тази едновременност се съдържа потенциалът, от който се създават всички субстанции/съществования. „Водата“ е свръхчистото вещество на алхимичното злато, описвано като „физически еквивалент на духовното и духовна квинтесенция на физическото“. Всички следващи от Дао/едно/водата/изначалния флуид ци бинарни двойки се разкриват като взаимно задвижващи се полюси на оста, което е описание на тороидалното движение ин–ян. Теза бинарни двойки взаимно се пораждат без антагонизъм, едновременни са, равнопоставени, взаимнодопълващи се и безйерархични. Те не спират да „поддържат“ фу 㭪/輔/傅 [p‘ĭwα/bĭwα] недуалната ос, като винаги едновременно са нея и се връщат в нея на принципа, на който във Връзка I, № 18 се казва:

Наличието и отсъствието едно друго се пораждат, трудното и лесното едно друго се обособяват, дългото и късото едно друго се определят, високото и ниското едно друго се допълват.

Самият текст на есето е организиран циклично, следвайки онтологичното движение, което описва:

Великото едно поражда водата. Водата се връща и с Великото едно образува полюсите на оста, така се създава Небето. Небето се връща и с Великото едно образува полюсите на оста, така се създава Земята. Небето [и Земята се връщат и едно с друго образуват полюсите на оста,] така се създава шън и мин.

Известно е божеството Шънмин 神明 – Сияен дух или Духовно просветление, но логиката на текста предопределя шън и мин като още една двуполюсна двойка, олицетворяваща единството на оста. Шън 神 представлява тъмното и непроявеното, а мин 明 – светлото и явното. В „Джуандзъ“ шън мин 神明 се среща на няколко места също като нуминозно (духовно) и луминозно (проявено), напр. „Да се напрягаш да единиш нуминозното с луминозното, не разбирайки че единното цяло от само себе си е постигнато“ 勞神明為一，而不知其同也 (гл. 2) или „Затихнало, пусто, без форма, вечно променливо; следва живота, следва смъртта, следва едновременността на небето и земята, следва нуминозното и луминозното“ 寂漠無形，變化無常，死與生與，天地並與，神明往與 (гл. 33) и др. За термина шънмин 神明 Джао Уейдун 趙衛東 обобщава от всички източници за периода четири категории контекстуални значения: 1) ‘дух’/ ‘божествени сили’ шънлин 神靈; 2) мистериозната функция на Дао (или функцията на небето и земята; 3) квинтесенциалната енергия ци' дзинци 精氣 и  4) ‘слънцето и луната’ / ‘циклите на времето’ жъюе 日月 (Zhao 2002: 10–15). Според Харпър терминът изразява „безграничното откликване на някаква нуминозност, която е навсякъде в космоса – включваща и конкретни божества – и в човешкия микрокосмос, където то съставя духовното и интелектуалното ядро на човешкото същество“ (Harper 2001: 5). Всички тези конотации разкриват духа (както водата) като нещо двупроявно, но недуално (т.е. „квантово“ – от само себе си определящо дали да е вълна или частица), винаги свързано с празнотата и единната ос.

Почти синхронно с даоистите в Древна Гърция философът Талес (624–548 г. пр.н.е.) развива космологична теория, че светът произлиза от първоначална водна субстанция. След него Емпедокъл (495–430 г. пр.н.е.) нарича основните елементи (вода, земя, въздух и огън) корени, които са едновременно материални субстанции и духовни същности, а неоплатоникът Порфирий (233–305) изказва съждението: „Всички душѝ се раждат благодарение на водата и дори генерирането на образите в съзнанието е от водата“ (Sisko 2014: 49–63).

Водата е най-универсалният междукултурен архетип на колективното несъзнателно. Тя е свързващото квантово измерение, затова във всички световни култури космологичните модели са вместени в хидрологичния цикъл, явната част от който включва изпарения → облаци → дъжд → изпарения и т.н., а в психологичен план свързва смъртта със засмукването в океан, а живота/прераждането – с бликането на вода от земята. Трансмутиращите ѝ флуидни свойства, способността ѝ да заема всякакви позиции и форми в континуума, да се движи безпрепятствено из него, абсорбирайки и обменяйки информация, я правят „единствената вечна и всепроникваща физическа субстанция, която е неуловима“, а „съдържа в структурата си паметта за историята си и има съзнание“ (Yolène 2007: 152–153).

Космоеманационният модел на „Великото едно поражда водата“ задава усета за флуидността на космоса (под „четирите морета“ sìhǎi 四海 се разбира четирите сектора на звездното небе, изобразявано като вода/океан). В даоисткия първоизточник „Даодъдзин“ същността на Дао също е разкрита чрез метафора на базата на водата – [Дао е нещо] „подобно на малки притоци, вливащи се в реки и морета“ йоу сяо гу джъ ю дзян хай 猶小谷之與江海 (ч. 32), а битието и небитието са наречени ‘резервоар’ джу 注 (ч. 49 и ч. 62).

Чуският вариант на йероглифа ‘вода’ шуей 水 е  и, архетипно погледнато, изобразява великата граница (обърната S-образна ос), пораждаща вълновост/ци (успоредни линии). Тази граница/ос се споделя и от йероглифа ‘електричество’/‘дух’ диен/шън 申/𢑚/神 – , отразяващ великата граница между двете противоположности (изразени с два отвора коу 口). Великата граница е свързана и с друг трансхуманен архетип в даоисткото учение – копринената нишка. За понятието ‘простота’ даоистите използват ‘необработена бяла коприна’ су 素, за ‘изначален’/‘микроскопичен’ (т.е. необозримата абсолютна реалност) – сюен 玄 – ‘боядисаната в черно коприна’ и т.н. В даоистките първоизточници ‘копринената нишка’ (на ниво съставен модул, морфема или дума) става най-честотната препратка към абсолютната реалност /празнотата. Онтологичното отъждествяване на ‘копринената нишка’ (във варианти яо 幺/йоу 𢆶/ми 糸/съ 絲 и др.) с филаментите в турбулентен поток (напр. старите форми на хуей 囘/回/и 乙 и др.) и със ‘себесността’/‘аза’дзи 己 ‘ембрион’/‘змия’, представя света като спонтанно зараждащи се „шарки“ във вездесъщата тъкан на празнотата вследствие на вплитане на психо-физичната енергия на субекта. Така Дао се дефинира и като ‘нишката себесност’ дзи 紀 и разкрива микрогенезисът на макрокосмоса (т.е. битие–небитие и недуалната ос са психоморфни и не се отличават от разширеното съзнание на субекта):

[Великото едно] може да е празно, може да е пълно, за да е основната нишка, в която се втъкават десетте хиляди неща.

Великото едно (Дао) е майка на десетте хиляди неща, затова е синоним и на ‘изначалната утроба’ сюенпин 玄牝, която поражда всичко, без сама да е била породена, също така кара всичко да е смъртно, без сама някога да умира. В есето намираме обяснение, защо явлението смърт въобще съществува: „[Великото едно] премахва постигналото завършеност, за да блика нов живот“.

2. "Вечно отдръпващо се начало" {3} (превод) 

Вечно отдръпващо се начало на всеотсъствието на всякакво наличие. Монолитно, в покой, празно. Монолитността му е абсолютна монолитност. Покоят му е абсолютен покой. Празнотата му е абсолютна празнота. То е самодостатъчно, не се самопотиска. Пространството се поражда. Има ли пространство, има и флуид ци, има ли ци, има наличие, има ли наличие, има начало, има ли начало, има отиващо и завръщащо се. Преди да има небе и земя, преди да има действие, движение, поява и пораждане, всичко е празно, в покой, слято в едно, като чезнеща смътност, единство без проявления, без неспирно пораждане. Флуидът ци се самопоражда, вечното не поражда ци. Флуидът ци е самопораждащ се, самоизвиращ. Извечното и флуидът ци не са единственото съществуващо. Извечното е там заедно с пространството. Това, което поражда пространството, е недиференцирано. Смътно и смутно, бурно и нестихващо, в него търсим пораждащото се. Аномалията поражда аномалия; душата поражда душа; бездната поражда бездна; валежите пораждат валежи; световете пораждат светове. Всичко се стреми към себевъзпроизводство и всяко следващо пораждане повтаря предишното. Тежкият флуид ци поражда Земята, лекият флуид ци поражда Небето. Разпростирането на ци е самото великолепие! Всички неща едно друго се пораждат и изпълват света, всичките произлизат от едно, а са неповторими, защото следват собственото въжделение. Открояват себе си в света, после вкупом се завръщат и възсъздават своето въжделение. Светлосияйното циклично движение на природата се осъществява единствено чрез възвръщането, така никога не секва, а мъдростта и глупостта не изчезват. Наличието произлиза от пространството, пораждането произлиза от наличието, звукът произлиза от естеството, езикът произлиза от звуковете, наименованията произлизат от езика, действията произлизат от наименованията. Ако пространството не бе пространство, то не би се наричало пространство. Ако наличието не бе наличие, то не би се наричало наличие. Ако пораждането не бе пораждане, то не би се наричало пораждане. Ако звукът не бе звук, той не би се наричал звук. Ако езикът не бе език, той не би се наричал език. Ако наименованията не бяха наименования, то те не биха се наричали наименования. Ако действието не бе действие, то не би се наричало действие. Винаги преди езика и наименованията съществува смисълът, ако го изкажем неправилно, хората след нас чрез учене и аналогии ще го разберат. Всички наименования в Света под небето са измислени, но веднъж приети, не могат да бъдат променяни. Благополучното, благоприятното, ползотворното, изкусното, благата – те произтичат от действията. Ако действаш, появяват се неща, ако не действаш, няма неща. В Света под небето силното е това, което постига. Светът под небето е пълен с блага. Първоначално е имало само добро и порядък, нямало е безпорядък, но когато се е появил човекът, започнало е да има зло; безпорядъкът е произтекъл от човека. Всички неща в Света под небето се извършват и случват от само себе си, [владетелят] може да ги използва, но не и да ги промени. Първо е средата, после е периферията. Първо е микроскопичното, после е макроскопичното. Първо е мекото, после е твърдото. Първо е кръглото, после квадратното. Първо е тъмнината, после е светлината. Първо е късото, после е дългото. Веднъж задвижено, небесното Дао функционира чрез единството и само чрез единството, чрез възвръщането и само чрез възвръщането. С пораждането на флуида ци Извечното задейства докрай вездесъщата си мощ и повече не е в изконното си състояние. Сред дейностите и функциите му някои се осъществяват, други – не, но и двата вида не отмират. Деянията му в Света под небето нито може да бъдат скрити, нито може да бъдат проследени – те се самоизвършват. Естеството на Света под небето е постигането, всичко извършено се възвръща. [Никое] деяние в Света под небето не нарушава Извечното и винаги се случва в него. Всяко деяние в Света под небето постига Извечното и така се осъществява. Или постига целта си, или не я постига. Но възхвалата на Света под небето никога не затихва, редом с просветените владетели, просветените управници, просветените рицари ерудити, които му служат и се стремят към него без тревога в мислите.

Текстологично уточнен оригинал:

恆先無有樸靜虛樸太樸靜太靜虛太虛自厭不自忍域作有域焉有₌氣₌焉有₌有₌焉有₌始₌焉有往者未有天地未有作行出生虛靜爲一若滅₌夢₌靜同而未或萌未或滋生氣是自生恆莫生氣₌是自生自作恆氣之生不獨有與也域恆焉生域者同焉昏₌不寧求其所生異生異魂生魂湋生霏霏湋寰生寰求慾自₌復生之生行重氣生地清氣生天氣信神哉雲₌相生信盈天地同出而異性因

生其所慾滯₌天地紛₌而復其所慾明₌天行惟復以不廢知既而妄思不夭有出於域生出於有音出於性言出於音名出於言事出於名域非域無謂域有非有無謂有生非生無謂生音非音無謂音言非言無謂言名非名無謂名事非事無謂事凡言名先者有意妄言之後者教比焉舉天下之名虛屬習以不可改也祥宜利巧采出於作₌焉有事不作無事舉天下之強者果天下多采物先者有善有治無亂有人焉有不善亂出於人舉天[下]之事自作為用以不可更也先有中焉有外先有小焉有大先有柔焉有剛先有圓焉有方先有晦焉有明先有短焉有長天道既載惟一以猶一惟復以猶復恆氣之生因之大作其炅厖不自若作用有果與不果兩者不廢天上之為也無掖也無與也而能自為也舉天下之性迵也其事無不復[舉]天下之作也無迕恆無非其所舉天下之作也無不得其恆而果遂用或得之用或失之舉天下之名無有廢者，與天下之明王明君名士用有求而不慮

Фигура 2 Фрагмент от „Вечно отдръпващо се начало“,

„Бамбукови книги, период на Воюващите царства“

Zhànguó Chǔ zhúshū 《戰國楚竹書》

 

Космогонията на „Вечно отдръпващо се начало“ става известна през 1994 г., когато Шанхайския музей закупува от борсата за антики в Хонконг бамбукови дъсчици от периода на Воюващите царства (Huang 2003). Четиринайсет от тях съставят есе, чиято цялост по всяка вероятност е накърнена от загубата на 1 или 2 дъсчици (вж. фиг. 2). Абстрактният онтологичен модел, който се излага тук, също в унисон с даоистката "физическа" онтологичен модел, който се излага тук, също в унисон с даоистката „физическа“ трансцендентност без мистична конотация,, се основава на ‘себесността’ (разгърнатото състояние на ‘аза’) и на състоянието ‘да бъдеш така от само себе си’ – значения, съдържани в йероглифа дзъ 自 [dzĭēt] – пиктограма на ‘нос’ (‘аз’/‘себе си’).

Ключовото понятие ‘да бъдеш така от само себе си’ дзъжан 自然, което е моделът за Дао („Дао има за модел ‘да бъдеш така от само себе си’“, Връзка I, № 23), буквално е ‘състоянието на носа’ – там, без да е поставян там; без да се знае защо е там. От гледна точка на ембрионалното развитие на човешкия вид, носът се появява през 11-та гестационна седмица, преди очите и т.н. Той е единичен орган, а това го превръща в недуална ос (самото Велико едно), поемаща себерефлексивната функция на всички взаимодействия: съществованията ‘от само себе си се трансформират’ дзъ хуа 自𢡺, ‘от само себе си благоденстват’ дзъ фу 自福, ‘от само себе си пребивават в простота’ дзъ пу 自樸, ‘от само себе си постигат покой’ дзъ дин 自定, ‘от само себе си пребивават в порядък’ дзъ джън 自正 („Даодъдзин“) и т.н. Носът повтаря онтогенезиса, като от оста си посредством бифуркация разклонява двете ноздри, процес, копиращ двойното флуидно завихряне (вортичната гъба). Носът не само превъплъщава това как едно става две, продължавайки да бъде едно, но е и празен: образува и се свързва с канали от празнота, по които се осъществява възвратното движение на флуида ци чрез жизнено дихание си 息 (‘нос’ дзъ 自 + ‘сърце’/‘съзнание’ син 心) – вдишване и издишване. Така той е орган, представляващ отправната точка на себесността. На макрониво тази функция се поема от вятъра, описван от даоистите като „земно дихание“ и „дъха, с който живите същества взаимно се облъхват“ („Джуандзъ“, гл. 1).

Във „Вечно отдръпващо се начало“ сътворението се описва като спонтанно ‘самопораждане’ дзъ шън 自生 (или ‘самонадигане’ дзъ дзуо 自作), а жизненият цикъл и неговият завършeк – като ‘самотрансформация’ дзъ хуа 自化, ‘самоизвършване’ дзъ уей 自為, ‘самоуправление’ дзъ джъ 自治, ‘самодостатъчност’ дзъ дзу 自足 и ‘самовъзвръщане’ (самотрансцендиране) дзъфу 自復, като качеството на ‘себесност’ произтича от самия изначален флуид ци:

Флуидът ци се самопоражда, вечното не поражда ци. Флуидът ци е самопораждащ се, самоизвиращ.

Психоморфността е вплетена във всяка брънка на процеса на космогенезиса: вселената е ци, ци е креативно съзнание и самосъзнание. Според древните китайци светът не е бил създаден, затова няма създател Бог, няма воля и намерение, няма първопричина (Brindley 2013). Сътворението не се е случило еднократно в миналото, а се случва повсеместно във всеки един момент, така онтогенезисът е функция на някаква самореализираща се космична психика, на някаква „интернализирана потенция“ (Brindley 2013) да създадеш себе си и да възвърнеш себе си. Между ‘пространството’ ю 域, ‘изначалния флуид’ ци 氣, ‘наличието’ (битието) йоу 有, ‘началото’ шъ 始 и ‘отиващото и завръщащото се’ уан 往 няма причинно следствена връзка, няма съзнателно усилие от страна на породител или на отиващия и връщащия се, по-правилно е да се приеме, че те са предпоставки или условия едно за друго:

Има ли пространство, има и флуид ци, има ли ци, има наличие, има ли наличие, има начало, има ли начало, има отиващо и завръщащо се.

Откриваме връзка между квантовия свят на ци и възприятието му като идеоретинна светлина: „Първо съществува центърът, после има вън. Първо съществува микроскопичното, после се появява голямото“ 先有中，焉有外。先有小，焉有大. Даоисткото просветление (‘светлосияйността’) минбай 明白 е вътрешната светлина (тук не може да бъде направено разграничение между идеоретинна и ментална), когато се трансцендира границата вътре–вън:

Разпростирането на ци е самото великолепие! Всички неща едно друго се пораждат и изпълват света, всичките произлизат от едно, а са неповторими, защото следват собственото въжделение. Открояват себе си в света, после вкупом се завръщат...

Във „Вечно отдръпващо се начало“ за разлика от „Даодъдзин“ ‘действията’ уей/дзуо 為/作 не се разглеждат като изконно лоши – вредна и опасна намеса в природната хармония, но ясно се казва, че хората са отговорни за злото в света и, че в това отношение те са отклонение от спонтанния порядък:

Първоначално е имало само добро и порядък, нямало е безпорядък, но когато се е появил човекът, започнало е да има зло; безпорядъкът е произтекъл от човека.

Но всичко в света на хората (и доброто и злото) е повторение на онтогенезиса, в този смисъл и злото е подчинено на вселенските закони и може би дори е „зло“ само във възприятието на хората.

‘Наименованията’ мин 名 и ‘езикът’ йен 言 също повтарят онтогенезиса и са пренос на информация чрез движението Дао:

Нещата в Света под небето се пораждат от пространството, естеството се поражда от наличието, звуковете се пораждат от естеството, думите се раждат от звуковете, назоваването се ражда от думите; делата са от назоваванията.

Традиционното за китайската култура преклонение към устното и писменото слово, благодарение на което образците на китайската култура са били заучавани наизуст и предавани от поколение на поколение, за да достигнат до нас, наблюдаваме и в това есе:

Следващият Дао трябва да се уповава на името Дао, така делото е постигнато, а съществото пребъдва; мъдрият, следвайки Дао, също се уповава на името [му]. Затова увенчава делото, а съществото му не бива наранено. Наименованията на небето и земята едновременно се издигат, затова всяко надскача своята сфера, без да се стреми към взаимно затваряне.

Връзката на съзнанието с езика е туо 託 ‘осланяне’/‘поверяване’/‘уповаване’. ‘Осланяне’ подобно на залегналата в знака архетипема ‘тревичка, пробиваща почвата’ джъ/туо 乇, където повърхността на земята е архетипът ‘едно’. Това, че чрез езика могат да се ‘правят сравнения’ пи 譬, подсказва, че и той прониква в безкрайните нива на самоподобност (фракталност) на Дао. Сложността му идва от факта, че като всички вълнови явления, той е нелинеен. Лингвистиката винаги се е опитвала да установи най-малките му градивни елементи – морфема, фонема, архетипема, но древните китайци го разглеждат като нещо членимо до безкрай. Затова традиционните тълковни речници задължително делят до архетип число. А поради това, че дори отделните черти не са най-малките градивни единици на писмените знаци, речниците направо препращат в сферата на архетипните взаимодействия на ци, където всичко се „материализира“ според съзнанието на наблюдателя.

Друга обща черта на „Вечно отдръпващо се начало“ с останалите даоистки първоизточници е даването на многобройни наименования на „нулевото измерение“ (оста Дао), сякаш помежду им има времево отместване, което е психологическо последствие от търсенията какво е преди едно; така „неделимото“, подчинено на когнитивните и езиковите механизми, също бива делено до безкрай. В случая нулеви състояния са: Великата монолитност Тайпу 大樸, Великият покой Тайдзин 大靜 и Великата празнота Тайсю 大虛.

 

Интелектуалните дебати относно естеството на космоса, в Древен Китай достигнали връхна точка през Воюващите царства (5–3 в. пр.н.е.), оставят след себе си множество текстове, в два от които се опитахме да надникнем тук. Описаните в тях онтологични модели, въпреки високата си степен на абстрактност и изчистеност от антропоморфност, са само символи, насочващи към матрицата „образ на света“ imago mundi.

 

Бележки

1.       Текстологична обработка е необходима, заради свободното фонетично записване на старокитайския език чрез омонимни когнати, омофони и др.

2.       Матриархатът започва да губи устои през Неолита, но даоистите продължават да са негови поддръжници. Затова Тайи може да се разглежда и като женско божество, наричано от тях и Майка на изначалния флуид ци Циму Qìmǔ 氣母.

3.       Алтернативен превод на заглавието/ първото изречение, предлаган от някои изследователи, е: „изначално състояние на постоянност“.

Библиография

Allan, Sarah. “The Great One, Water, and the Laozi: New Light from Guodian.” T'oung Pao Second Series, Vol. 89, Fasc. 4/5 (2003), 237–285.

Brindley, Erica F. “The Cosmos as Creative Mind: Spontaneous Arising, Generating, and Creating in the Heng Xian”, Dao 12, 189–206 (2013). https://doi.org/10.1007/s11712-013-9325-2Springer.

Harper, Donald. “The nature of Taiyi in the Guodian manuscript Taiyi sheng shui: Abstract Cosmic Principle or Supreme Cosmic Deity?” в: Zhongguo chutu ziliao yanjiu 《中国出土资料研究》第5号, 2001.

Sisko, J. E. “Anaxagoras and Empedocles in the Shadow of Elea”. в: Warren, James, et al., eds. The Routledge Companion to Ancient Philosophy. New York: Routledge, 2014.

Yolène, T. “The history of the Memory of Water”. Homeopathy 2007, 96(3), 151–157.

Куцарова, Теодора. Даодъдзин: трактат за пътя и природната дарба: Превод и текстологично изследване на 32-те оригинални части от края на епохата Пролети-Есени (VIII–V в. пр.н.е.) според „Бамбуковите дъсчици от Чуската гробница в Гуодиен“ (IV в. пр.н.е.) с предполагаем автор Лаодзъ и на 51-та части с анонимно авторство, добавени към корпуса на текста към края на династия Цин (III в. пр.н.е.). Нова редакция. Куцарова, Теодора, превод от старокитайски на български и английски език и текстологично изследване. София: Издателство „Изток-Запад“, 2019.

Ge Zhaoguang. 葛兆光. “Zhong miao zhi men – bei ji yu tai yi, dao, tai ji” 衆秒之門 -- 北極與太一，道，太極. Zhongguo wenhua 3 (12. 1990), 46–63.

Huang Dekuan. 黃德寬. Zhanguo Chu zhuzhu (2) yiwen buzheng 《戰國楚竹書（2）釋文補正》. Shanghai 上海: Shanghai shudian chubenshe 上海書店出版社, 2003.

Lu Sixian. 陸思賢, Li Di 李迪. Tianwen kaogu tonglun 《天文考古通論》 Notes on Astronomically Considered Relics and Monuments of China („Обзор на археологическите реликви и паметници, свързани с астрономията“), Пекин 北京: Zijincheng chubanshe 紫禁城出版社, 2000.

Zhao Weidong. 趙衛東. “Taiyi sheng shui ‘Shenming’ xinshi” 《太一生水》“神明”新釋. Zhouyi yanjiu 55 周易研究 55, 2002.