АКВАРИУМ ЗА  ХОРА 

 

Как точно се държим като кукли?

И ние се държахме така, 

с отпуснати на клоните криле

и правехме чудеса –

с мислите си променяхме времето,

устремени отново към сън,

бягахме по поляните

на несъществувалото си „аз съм“…

И цветните листа

се гонеха над нас

и сякаш винаги беше така

преди това –

листа 

           като завеси за звезди,

небе 

         като прозорец за луна,

камбаната пулсираше

в стените на съзнанието;

а всъщност беше тихо, 

тъмно, поласкано морско

и може би приспивно светехме

в самотата като остров.

 

 

 

КЪЩАТА-КОРАБ

 

Завесите са

корабни платна които носят

къщата към лунно затъмнение

през вълните на овеса

цветните пръски на ливадите

през извивките 

на разлюлени хълмове

на пъстрооки облаци

на ветрове от стъклени мъниста

все повече мъглявина

сияйно плаваща

към мрака на пътеките 

в прохладните гори

където ще намери пристан

ще стихнат всичките тревоги

в нощ като тази

в светещите стаи-котви

където малки сме били.

 

 

 

СЛЕД „ПРИКАЗКА БЕЗ КРАЙ“

 

Странници, накацали по пейките.

Миналото в тях е неизминато.

Звездни отражения във сенките.

Щастие отново неусмихнато.

 

Мълчаливци с израз на невидими.

Всеки е живял по правилата си.

В куфарите си цветя са имали

и подаръци за непознатите.

 

Разказвачи на безбройни приказки.

Или просто нямата действителност.

Миди отпечатали в косите си.

Или морски повик на несигурност.

 

Ласкави шпиони на живота си.

Нощи, дни. Етажи из етажите.

Всичко пропиляно са прозорците,

светещи в тъмника на пейзажите.

 

 

© Къщата-кораб (2021 г.). Фотография: Силвия Борисова

 

болката: метаморфоза в цвете

 

беше тя по тялото ми

каза тя извика

нищо ще я разбера

болката на думите

ще я впия в паметта си

мисъл в облеклото на сезона

 

беше тя под кожата ми 

каза тя проплака

нищо ще я вържа здраво

с вървите на тялото си

с нервите на стремето житейско

усет за червено

нажежено

 

беше тя във вените ми

каза тя простена

нищо ще преплувам болката 

аз съм усетът за огъня

ще измина разстоянието 

от себе си до ужаса

 

беше тя във всяка молекула

маковете срастват

цветовете си през мен

 

 

 

ОТНОВО ВИЖДАМ СВОЯ АНГЕЛ

 

как се учиш да създаваш начало

поставяш парче светлина в центъра

молиш се да не избухне в пламъци

докато бродираш цветя по крилете му

и отливаш тъгата в очите му

татуираш светулки в най-тъмните ъгли

на душата

 

2

 

как се учиш да твориш продължение

държиш го за ръката докато проходи сигурен

че ще може да тича по хълмовете

да се засили до ръба на планината

докато крилете му укрепват

да се молиш полетът да пази

зелените треви под стъпките му

билки за отмиване на всяка болка

бродираните макове в размаха му

да трае вечно

 

3

как се учиш да понасяш тишината

на отминалия звън от най-дълбоката разходка

на отдалечаващия се шепот на криле

на разтварянето на желанието за живот във всеки атом

валят бродирани цветя треви светулки

на юг отлита здрачът е на север

поставяш стрък от музика в мрака на мълчанието

на дъното на бездната отворена с отлитането

започваш да се молиш отначало

до разлистване

до пускане на корени в небето

докато звуците разцъфнат завалят в искри

парче светлина в центъра

на всеки атом

 

© Отново виждам своя ангел I (2020 г.). Силвия Борисова

 

***

Ще се оглеждам

Виждайки неща каквито няма

Като подреждане на цветни стъкълца в

измама 

Ще се оглеждам

Виждайки неща каквито има

Илюзията за живот е лесна и необяснима

 

 

ХРИЛЕ НА ЖЕЛАНИЕТО  

 

най-любимите облаци

са върхове на корали

на дъното на морето

 

а ние сме амфибии

носени към дълбокото

вдишващи 

кислорода на неизживяното

 

 

© Фотография: Христина Гутева (Варна, 2018 г.)