За любовта

Била съм влюбена повече от един път,

благодаря на Бога. Понякога за дълго

независимо дали любовта бе споделенa или не. Понякога

беше просто ефимерна, може би само

един следобед, но не по-малко реална.

Те са още в ума ми, тези красиви хора,

или по-скоро красиви за мен, толкова

ca много. Ти, и ти, и ти,

които имах щастието да срещна или може би

подмина. Любов, любов, любов, това беше

сърцевината на моя живот, от която, разбира се, идва

думата сърце. И, о, споменах ли

че някои от тях бяха мъже, а други жени

а някои - запазете това ми откровение за себе си -

бяха дървета. Или места. Или музика, разнасяща

имената на създателите им. Или облаци,

или слънцето, първата и най-хубавата,

и без съмнение най-вярната, която неизменно ме гледа в

очите, всяка сутрин. Такава си представям

и любовта към света -  пламенна, бляскава ,

чиста и жадна да се раздава - представям си

че така е започнало всичко.

 

Вестоносец 

Работата ми е да обичам света.

И слънчогледите, и колибрито  --

и те като мен са търсачи на сладост.

И шупналите дрожди, и сините сливи.

И мидата, дълбоко в шарения  пясък.

 

Ботушите ми били стари? Палтото скъсано?

Не съм вече млада, но още съм несъвършена ? Позволете

да се съсредоточа върху важните неща ,

това ми е работата

 

притихнала, да се уча да се изумявам.

Скорците, делфиниумите.

Овцете в пасището, самото пасище.

Да ликувам, защото всички радости са тук,

 

да съм благодарна, че са ми дадени ум и сърце

облечени в това тяло,

уста, с която да подвиквам весело

на пеперудата и дрозда, на сънената мида надълбоко,

и да им повтарям, пак и пак, истината 

че  живеем вечно.

 

 

Син ирис

Сега, когато съм свободна да бъда себе си, коя съм?

 

Не мога да летя, нито да тичам, и виж как бавно пристъпвам.

Е, струва ми се, мога книги да чета.

 

"Какво можеш да правиш?"

пищи зеленоглавата муха, жужи и подминава

 

Затварям книгата.

Е, мога и думи да пиша, като тези, полека.

 

"Какво можеш да правиш?" шепне вятърът , стоварил куп духовитост точно под прозореца.

 

Дай ми малко време, отвръщам право в сребърното му, настойчиво лице.

Виждаш ли, не се случва веднага.

 

"Нима?" усъмни се вятърът, побесня, и прокапа

син ирисов парфюм.

 

А сърцето се уплаши да не би да копнее, като мен,

да е празен, търпелив, чист, безмълвен съд.

 

Диви гъски

 

Не се налага  да си добър.

Не се налага да лазиш на четири крака 

сто мили през пустинята и да се разкайваш.

Просто трябва да оставиш мекото животно на тялото ти да обича каквото обича.

Разкажи ми за отчаянието, твоето, и аз ще ти разкажа за моето.

Междувременно светът продължава.

Междувременно слънцето и прозрачните камъчета

на дъжда

пресичат територии

прерии и гъсти гори,

планини и реки.

Междувременно високо в чистия, син въздух дивите гъски

пак се отправят към дома.

Който и да си, без значение колко самотен,

светът се отваря за въображението ти,

вика те като дивите гъски, дрезгаво и вълнуващо --

отново и отново провъзгласява мястото ти

в семейството на нещата.

 

 

Орехчето и зимата

 

Веднъж-дваж , а може би и повече, кой знае,

плахо орехче долиташе до мен

ако не мърдам, с нещо за ядене в ръка.

Първия път

то тупна право върху коремчето си, сякаш

краката му не го държаха.

После стана по-смело.

А след това съвсем полудя за тия орехи.

Но една сутрин закъснях и, познай ,

орехчето летеше към ръката на друг непознат.

На късо, почувствах се предадена.

Исках да кажа: Мистър,

c това орехче сме в близки отношения.

Отне ми часове неподвижна в снега

преди да се спусне от дървото и се довери на пръстите ми.

Но не казах нищо.

Никой не притежава небето и дърветата.

Никой не притежава сърцата на птиците.

И все пак, по човешки съм пристрастна към собствения си успех

и нямам против успеха на другите

но утре ще дойда, вярвам, съвсем рано.