Между дипломацията в нейното измерение на непрестанно създавани дипломатически документи от рода на информации, доклади, резюмета, паметни записки, обзори и пр. и изследването на различни проблеми в областта на политическата теория и практика е налице същностна връзка, която трудно може да се оспори. Да се ровиш в дипломатическите архиви, е не само интересно, но и много ценно занимание; това е важно поле на изследователски усилия, защото в дипломацията често откриваме идеи, мнения, анализи и прогнози, даващи представа за разнообразието от възможности на реалния исторически ход и, разбира се, за разнообразието на мисленето по различни теми и събития най-вече на онези, които оказват решаващо влияние върху историческите процеси.

Историята наистина не се повтаря, но е трудно да повярвам, че е предопределена или строго детерминирана. В нашето съзнание тя живее в безкрайните си варианти, преди да се представи в еднократен, уникален, събитиен вариант. От тази гледна точка в дипломатическите документи следва да виждаме своеобразни проекции на различните „други" възможности на актуализиралия се исторически ход.

Днес, пет години след кончината на Джордж Кенан, си струва да размислим върху връзката дипломация и философия, и по-специално политическа философия. Името на Кенан възбужда почти мигновени асоциации с Дългата телеграма, Студената война и известната Containment policy. Всички те са предмет на разсъждения по-долу.

 

*

И така: кой е Джордж Кенан? Най-краткият и най-ясен отговор на този въпрос вероятно дава некрологът му във в. „Гардиън" от 19 март 2005 г. Тук четем: „Не са много онези, за които може да се каже, че са формирали духа на своето време, но американският дипломат Джордж Кенан, който почина на сто и една години, несъмнено е един от тях. Всъщност със собствените си усилия той създаде политика, която контролираше и двете страни на студената война в продължение на повече от 40 години".¹

Хитлер с неговите безумни теории и чудовищни действия на практика изкова най-парадоксалния съюз в модерната история - този между СССР, от една страна, и САЩ и Великобритания, от друга. По-точно е, разбира се, да кажа, че войната с Хитлер създаде „Великия съюз" на Тримата големи, но така или иначе съюзът беше реалност и даде може би най-важния, най-ценния резултат на двайсети век - разгрома на хитлеро-фашистка Германия и на фашистката ос изобщо. След края на войната махалото рязко отскача; с ликвидирането на врага изчезнаха и силите, сплотявали парадоксалните съюзници. Двамата големи (Чърчил още преди края на войната прозира, че следвоенният свят ще бъде двуполюсен и че Англия няма да е сред големите) застават един срещу друг като противоположни полюси. Какво ще е поведението им, никой не знае. В „Дипломацията" Кисинджър характеризира ситуацията с въпросите, които политиците на Америка тогава си задават: „Дали съветската безкомпромисност (след войната) е временно явление, чието отмиране Вашингтон би могъл да изчака?... Дали Сталин наистина е отхвърлил възможността за съюз с най-могъщата нация на света? Дали пък не иска да стане приятел ва Америка?²

 

*

Отговорите на въпросите засега не се знаят. Твърдо се знае обаче, че разногласията около Германия, събитията в Гърция и страните от Централна и Източна Европа, „освободени" от Червената армия, завинаги са погребали близките съюзнически отношения. Еуфорията след победата вече отшумява и рязкото противостоене между САЩ и Западна Европа, от една страна, и Съветския съюз, от друга, рязко отрезвява всички. Шокът, разбира се, е най-вече за Западна Европа. Сега пред нея на мястото на победена Германия се изправя нов, далеч по-мощен противник с огромна победоносна армия, победоносна „идеологическа монолитност" (Кенан), който на всичко отгоре се радва и на силна подкрепа в самия демократичен европейски свят. Какъв трябва да е моделът на поведение спрямо него? Налице са много неизвестни и толкова много страховити възможности...

И точно в тази отчайващо сложна, хаотична ситуация на противоречиви мнения, предположения и догадки най-неочаквано, почти изневиделица, идва отговор, чиято интелектуална дълбочина, яснота и убедителност разплитат възлите на идейните лутания. Формата е малко странна: една дълга телеграма от американското посолство в Москва, изпратена на пет части в следобеда на 22 февруари 1946 г. Тази изключително важна телеграма историята ще запомни под същото странно име - Дългата телеграма. Тя е изпратена по общо-взето незначителен повод - държавният департамент желае да научи повече за причините, мотивите, поради които руснаците се държат странно на заседанията на Световната банка. Авторът на телеграмата излага внимателно обмисляни положения, изводите са плод на проницателни наблюдения, съчетани с упорито, дългогодишно многостранно изучаване на Съветския съюз. Телеграмата дава, както прецизно се изразява Кисинджър, „концептуалната рамка" за портретиране на Съветска Русия и съответно за изработване на поведение към нея в следвоенния период.

Авторът на телеграмата е малко известният тогава служител на външната служба на САЩ Джордж Кенан. Дипомат от кариерата, точно на 42 години, този хубав представителен мъж мълчаливо е трупал наблюдения върху поведението на Съветския съюз, върху неговата идеология и политика, изпращал е по различни поводи своите изводи на началниците си във Вашингтон в неуспешен опит да привлече вниманието им към тях. Руският му, разбира се, е перфектен и му позволява с еднаква лекота да чете в оригинал и Толстой и Чехов, и ежедневната съветска преса. Многобройните му престои в най-важните европейски столици му дават възможност да научи френски, немски, полски, чешки и норвежки.

 

*

Телеграмата на Кенан, естествено, е дипломатически документ, който е част от дипломатическата кореспонденция между американското посолство в Москва и Държавния департамент във Вашингтон. Едва ли ще сгрешим обаче, ако наречем телеграмата и „трактат" по политическа философия. С този трактат Кенан отрезвява не само своите началници, но и цяла Америка (почти начаса телеграмата в автентичен вид „изтича" в американската преса). Прозренията на Кенан, изложени с философска дълбочина, показват защо е непреодолима пропастта между светогледа на властващия в момента съветски елит и мисленето на американските политици, на общественото мнение в една западна демократична страна.

Какво на практика казва Кенан?

За успехите и мощта на Съветския съюз основно допринася, разбира се, изключителната диктатура на Сталин. Сталин заслужено далеч превъзхожда всички свои предшественици абсолютни монарси, управлявали огромната руска империя. Мащабът на неговите репресии е толкова голям, че естествено конституира страха като най-важно средство на управление. Марксистките идеологеми в Сталинов вариант също са ефикасен инструмент, интегриран в общия механизъм на пълно обезправяване на съветския гражданин. Сталин сътворява обществена атмосфера на шпиономания и абсолютна секретност, която допринася за налаганата вяра в личната му непогрешимост и „идеологическата монолитност" на болшевишката партия. Такава е идейната опора на режима.

Кенан обаче поставя Сталин и тираничния му режим в по-широка историко-социална, философска рамка. Той разкрива историческите корени на съветското авторитарно-тоталитарно управление, идващи от миналото и най-вече от вечния страх на управляващия руски елит от чужденците, присъщ на всяко време. Ето какво четем в Дългата телеграма: „В тази дълбоко алтруистична по същността си догма (има се предвид комунистическата) те намират оправдание за инстинктивния си страх от външния свят, за диктатурата, без която не знаят как да управляват, за жестокостите, които не смеят да не извършват, и за жертвите, които се чувстват длъжни да изискват. В името на марксизма са пожертвали всички морални ценности в своите методи и тактика... В дъното на невротичния възглед на Кремъл за световните отношения стои традиционното и инстинктивно руско чувство за несигурност. Първоначално това е била несигурността на един мирен селски народ, който живеел из безбрежните открити отвред степи, изложен на набезите на жестоките съседни варварски племена. Когато Русия установява контакт с по-развития в икономическо отношение Запад, към този страх се прибавя и страхът от по-компетентните, по-могъщи и по-високоорганизирани общества в тази част на света. Но този втори вид несигурност засяга не толкова руския народ, колкото неговите владетели, защото те несъмнено си дават сметка, че властта им е относително архаична по форма, крехка и изградена върху изкуствена психологическа база, неспособна да издържи сравнението или контакта с политическите системи на западните страни. По тази причина те изпитват вечен страх от чуждо нашествие, от пряк контакт между западния и техния собствен свят, опасяват се какво ще се случи, ако руснаците разберат истината за останалия свят или чужденците разберат истината за техния. И те се научили да търсят сигурност в търпеливата, но смъртоносна борба за пълното разрушаване на съперническата мощ, а не във връзките и компромисите с нея."³

Характеристиката на съветския режим не свършва просто с констатации. От нея следват изводите на Кенан за отношенията СССР - САЩ. От гледна точка на Кенан съветският режим не е преходна, кратковременна случайност в съветската история; напротив, неговата историческа и политическа обоснованост трябва да ликвидира всички празни надежди относно същността и значимостта му. Да изпитват враждебност към чужденците, е вкоренена особеност на руския управляващ елит, казва Кенан на своите началници във Вашингтон, но и на всеки обикновен американец, за да отхвърли наивната вяра, че е възможно близките отношения със Съветите от периода на военния американо-съветски съюз да продължат и в мирно време. Руският светоглед в съветския му, и по-специално Сталинов, вариант е светоглед на бялото и черното, той не познава компромиса и гъвкавостта, взаимно-изгодните срещи с чужденците, непрестанните контакти и обмена на информация. Такава е природата на руския колос в момента, с който Америка в бъдеще ще е принудена да се съобразява, твърди Кенан, и трябва да изгоним всяка следа от wishful thinking (пожелателно мислене) относно трудностите и предизвикателствата, които тази природа на съветския режим хвърлят пред Америка.

Особеният принос на Кенан според Кисинджър е в разкриването на заложените в съветската вътрешна структура корени на враждебността към демократичните страни, както и на обяснението защо съвтската структура се оказва абсолютно непроницаема и неразбираема за западното мислене и западната политика.

 

*

Практическите последици от своите наблюдения над съветската действителност, и най-вече над външно-политическата практика на СССР, Кенан излага под формата на препоръки за американската външна политика, ситематизирани в статията „Източниците на съветското поведение" (The Sources of Soviet Conduct). Тя е публикувана в сп. „Форин ъфеърс" през юни 1947 г. и е подписана с г-н „Х", но авторът скоро е идентифициран. Наред с другото в статията Кенан накратко формулира онова, което в историята влиза като Containment theory, т.е. теория на сдържането. Позната не само на политици и изследователи, но и на обикновените хора, Containment theory в продължение на цялата Студена война неизменно определяше политиката на Америка към Съветския съюз. Сърцевината на теорията и основаната на нея политика е схващането, че начинът да се победи съветската стратегия е „провеждането на политика на абсолютно сдържане, изградена така, че да се противопоставя на руснаците с постоянна контрасила навред, където се появят признаци, че те се канят да посегнат на мирния и стабилен свят."⁴

 

*

Днес Containment theory звучи тривиално, банално. Към момента на своето възникване обаче - да зебележим, че известната Iron Curtain (Желязна завеса) реч на Уинстън Чърчил във Фултън все още не е произнесена - тя действително е впечатлила общественото мнение в Америка.

Едва ли трябва да съжаляваме, че съвременните хора трудно се впечатляват от фактите на миналото. Според мен обаче не може да не ни впечатли изключително проницателното наблюдение на Кенан, свързано със „слабата точка" на съветската система. Прозрението на Кенан е обсъждано и от Карл Попър в двутомника „Отвореното общество и неговите врагове". Става въпрос за слабите места на абсолютните диктатури, каквато несъмнено е Сталиновата. Известно е, че в първия том на Отвореното общество Попър, като анализира Платоновата идея за мъдреца-цар, анализира и известния проблем за наследника на диктатора. Според Попър, а историята многократно го доказва, наследникът на силния диктатор много рядко успява да удържи огромната власт, съсредоточена в ръцете на предишния диктатор. Обикновено след смъртта на силните диктатори възникват напрежения, които са фатални за диктатурата.

Този момент не убягва от вниманието на Кенан: за него е очевидно, че комунистическата (болшевишката) партия е единствената организирана сила в Сталиновото тоталитарно общество, докато останалата част на обществото е „разпокъсана рудиментарна маса". Тя обаче може да стане непредвидима, ако нещо разтърси свръхорганизираната партия. Нещо от рода например на кончината на нейния вожд.⁵ В статията Кенън очертава тази възможност: „И ако някога се случи подобно нещо, то ще доведе до странни последици за комунистическата партия, защото партийната членска маса е управлявана в желязна дисциплина и подчинение, а не с изкуството на компромиса и гъвкавостта... Следователно, ако някога нещо наруши единството и ефикасността на партията като политически инструмент, Съветска Русия за броени минути ще се превърне от едно от най-могъщите в едно от най-слабите и будещи съжаление общества." (На друго място Кенан твърди, че след смъртта на Ленин са били нужни петнайсет години, за да се възстанови статутът на партията и съответно на Сталин като водеща сила на обществото.)⁶

Кисинджър високо оценява прозренията на Кенан с думите: „Никой документ не е прогнозирал така точно онова, което наистина се случи след идването на Михаил Горбачов на власт."⁷

 

*

Професионалната съдба на Кенан не е от най-радостните. Наистина веднага след Дългата телеграма той е върнат във Вашингтон и е издигнат на важен ръководен пост в администрацията на Труман. Много бързо обаче, след сблъсъци с държавния секретар Ачисън през 1947-8 г., идва разочарованието му от онова, което определя като „милитаризацията на моята доктрина". Малко по-късно следва уволнението му от Джон Дълес. През 1952 г., при завръщането му от Москва след краткосрочна посланическа мисия (Съветите го обявяват за persona non grata по повод критиките от негова страна за рестриктивния режим, наложен над дипломатите в съветската столица), Джоузеф Макарти го обявява за commie lover. Спохождат го и други неудачи.

 

*

Моят разказ за дипломата и философа Джордж Кенан трябва да завърши с оптимистичен тон. Кенан ще остане в историята не само като бележит практик и теоретик на дипломацията и международните отношения, но и като голям изследовател. Оттегляйки се от активна дипломатическа дейност, той се отдава на преподавателска и академична кариера. Кенан написва 24 книги, две от които са наградени с най-високите национални награди за литература. През 1989 г., въпреки критичното му отношение към водената от Рейгън и Буш старши външна политика, Кенан получава най-високото държавно отличие за цивилни лица.

Дългият живот на Кенан ни дава и друго основание за оптимизъм, когато мислим за него. Като Попър, и Кенан живя достатъчно дълго, за да види плодовете на интелектуалните си усилия. Макар и милитаризирана, неговата теория на практика доведе до разпада на Съветския съюз и разпада на тоталитарните социалистически общества. Може би все още сме далеч от категоричните оценки, че светът след 1989 г. стана по-привлекателен и по-сигурен за живот, но все пак крачка в това отношение несъмнено беше направена именно през тази 1989-та година, годината, в която рухна Берлинската стена.

 

Доц. д-р Камен Лозев е преподавател в Югозападния университет в Благоевград

 

1 The Guardian, Saturday 19 March.

2 Вж. Кисинджър, Хенри. Дипломацията, ИК „Труд", 1997, с. 397.

3 Виж подр. Дългата телеграма в интернет на адрес: http://www.gwu.edu/~nsarchiv/coldwar/documents/episode-1/kennan.htm.

4 Статията на Кенан „Източниците на съветското поведение" може да се прочете в оригинал в интернет на адрес: http://www.historyguide.org/europe/kennan.html.

5 При моите срещи с Попър си спомням, че държеше в дома си огромна луксозна книга със спомените на Хрушчов и често в разговорите намесваше името на Хрушчов като смел реформатор. Според него историографията е длъжник на периода на Хрушчов в смисъл, че недостатъчно са изследвани възможностите за задълбочаването на започнатите от него реформи.

6 Kennan, G. The Sources of Soviet Conduct, Op. cit.

7 Кисинджър, Х. Цит. пр., с. 400.