От самото начало през 60-те години на миналия век творчеството на братя Стругацки се възприема от читателите почти като природен закон - независимо от идеологическите промени и развитието на научнофантастичния жанр. Естествено възниква въпросът: Как тандемът от професионален преводач от японски с астрофизик от Пулковската обсерватория успя да засегне най-чувствителните струни на образованата читателска аудитория, да излезе извън пределите на масовата литература и гетото на фантастите? Всяко тяхно произведение отправя своето предизвикателство не само към мислещите, но преди всичко към тези, които изграждат свои ценностни и интелектуални позиции. В годините на хрушчовското „размразяване" те се оказаха в несигурно и не съвсем нормално положение - нито получили благословията на властите, нито изцяло записани в черния списък, тъй като бяха далеч от декларативното агресивно дисидентство. Западната критика също не ги удостояваше с особено внимание. И въпреки това творчеството им продължаваше да се търси и цени като модел на уникална научна култура, тяхната непримиримост с каноните беше откривана отново и отново.

В последното си написано съвместно произведение - пиесата „Чифутите на град Питер" (1990) Стругацки поставят като епиграф една мисъл на любимия си писател Рюноске Акутагава: „Да наречеш диктатора диктатор е винаги опасно. Днес също е толкова опасно да наречеш робите роби."/1/ Действието се открива с емблематичната фигура на пушкинския и есенински „черен човек" - този път в образа на изряден чиновник, вероятно агент от КГБ, който в късна вечер пристига в семейството на петербургския професор Кирсанов и му връчва официална призовка, гласяща: „Всички богаташи от град Питер и околностите да се явят сутринта в осем на централния площад..." Независимо от условния тематичен реализъм, пресъздаващ дремещата подозрителност и предпазливост от брежневския период, пиесата е характерна за творчеството на Стругацки, съчетаващо битовите съветски стандарти с най-дълбоки философски, социални и етични проблеми, обединяващо земното с метафизичното, несъгласуваната двойственост на различните полюси. Фантастичното допускане, хвърлящо сянката на свръхестественото върху обичайните сцени от всекидневието, разкрива как през 1990 г. в разгара на горбачовската „перестройка" и политика на гласност се възражда страхът от връщане към тъмните времена на терора и погромите на тоталитаризма. В случая векторът от реалния живот към художественото прозрение изменя своето направление. През август 1991 г. месеци след публикуването на пиесата несполучилият опит за преврат на защитниците на твърдата линия потвърди фантастичната хипотеза на Стругацки във вариант за предотвратяване на ужасяваща политическа реалност.

Един обобщаващ поглед върху творчеството на двамата братя показва връзката му с апокалиптичната литература на руския „Сребърен век" - авангардистите от 20-те години. Опитите да се намери смисъл на новата ера, родена в катаклизмите на 1917-1921 г. - Октомврийската революция и последвалата гражданска война изкристализираха в песимистичните визии за „край на хилядолетието" на Веденски, Заболоцки, Платонов, в есхатологичните предчувствия на Блок, Пастернак и Булгаков. В техните произведения революцията придоби мистико-метафизичен статут на Апокалипсис, представи предишната култура като гибел на един безвъзвратно отминал свят. Значителна част от пронизващата ирония в творчеството на Стругацки взема на прицел трагичното състояние на новия век - отминалата революция, отбелязала края на историята и настъпилото не „царство небесно", а съветски следреволюционен бит.

В края на своя живот руският философ и религиозен мислител Николай Бердяев, обобщавайки националния характер, твърди, че руснаците са или апокалиптици или нихилисти, а руската идея винаги е била насочена към края на света./2/ Такова мистично възприемане на обществото често се трансформира в самооправдаващо се пророчество. По тази причина фантастичните образи в късните работи на Стругацки не са взети от високотехнологичния свят на компютърните технологии, нито от магическия свят на вълшебните приказки. По-вероятно те черпят своите образи от метафизичните системи на раннохристиянските ереси, на дуалистичните космологии и вместването им в системата от възгледи на руските модернисти от началото на миналия век. Ето защо спецификата на техните произведения се отличава от изящните рационални конструкции на Станислав Лем, както и от противоположния полюс - пропитите с християнски мистицизъм приказки на К. С. Люис. Не можем да намерим сходство и с латиноамериканския магически реализъм. Творчеството на Стругацки може да бъде характеризирано като апокалиптичен реализъм, определящ мястото им в основния поток на съветската и руска литература./3/ В подкрепа на това твърдение е становището на литературния критик Леонид Гелер, според когото „започналото от „Мъглявината Андромеда" на Иван Ефремов възраждане на следсталинската съветска фантастика дава началото на системното преодоляване на каноничната структура на социалистическия реализъм..."./4/ В този смисъл ролята на творчеството на Стругацки следва да се търси в тяхната художествена и философска интерпретация на апокалиптичната култура, формираща революционния фермент на младата съветска държава.

Дебютът на Стругацки се състоя през 1958 г. с разказа „Из отвън", последван от няколко научно-фантастични повести до първия значителен връх - романа „Трудно е да бъдеш бог" от 1964 г. Този период може да се счита за ранния стадий, в който те търсят отговор на въпроса за след-сталинския път на обществото. И докато действието на първия им разказ се развива в абстрактно настояще, впоследствие времевите и пространствени хоризонти се разширяват в бъдещето, на други планети и звездни системи, стигайки до „Пладне. ХХІІ век", където утопичният комунизъм се възцарява на Земята. Отличителният знак на идиличното бъдеще на Стругацки обединява двата полюса на традиционната руска утопична мисъл във виждането на пасторалното щастие, в хармонията с природата - зелените градове-градини и по-скоро в детското любопитство, отколкото във фаустовския горделив стремеж към познанието. Техният ХХІІ век олицетворява утопичната мечта за изкуствено създадено изобилие и всемогъщество на човешката технология. Животински хибриди като безвредна питателна храна, мигновено транспортиране и единствена грижа на персонажите - какво да правят с излишъка от свободно време и разкош са характерните черти на това виждане. И макар че главният драматичен конфликт в този ранен цикъл от историята на бъдещето се развихря между доброто и най-доброто, авторите преуспяват в заселването на своя свят с учудващо жизнени, изпълнени с хумор персонажи, отразяващи оптимистичните обществени очаквания на поколението на размразяването.

Първата заплаха за хармонията между социалната утопия и неограничавания научен прогрес се появява в повестта „Далечната планета" (1963). Серия от физически експерименти в далечната научно изследователска колония на планетата Радуга предизвиква мощна надигаща се енергийна вълна, която не може да бъде овладяна от учените. След драматичната евакуация на децата тези, които остават, очакват смъртта си със спокоен непоказен героизъм и ясно съзнание. Ключовата черта, обединяваща тези романи за бъдещето, е зараждащата се и впоследствие развита концепция за прогресорството. Прогресорите - това са мисионерите от Земята, въоръжени с мъдростта и технологиите на своята цивилизация от ХХІІ век, посвещаващи се на помощта на по-слабо развитите общества от другите планети. Прогресорският сюжет формира един цялостен цикъл от историята на бъдещето, чрез който противоречията между повече и по-малко развити социалнополитически и екологически общности се проектират в междупланетните контакти.

Повратна точка в този цикъл, както и в творческото развитие на Стругацки е романът „Трудно е да бъдеш бог" (1964). Превърнал се в шлагер на 60-те години, този роман описва изследователите от утопичната Земя на ХХІ век, които трябва да насочват феодалното общество на планетата Арканар по пътя на историческия прогрес. Но жестоката еднолична диктатура, поддържана от невежо и вулгарно население, обърква плановете на земните наблюдатели, събиращи информация за Института по експериментална история. Главният герой Антон, приел облика на местния дворянин дон Румата Есторски се сблъсква с остра етическа дилема, когато принципът на ненамеса му забранява да действа дори при критичен обрат на събитията, водещ до масов безогледен терор и смърт на обичаната от него девойка. Но в реалността, създадена от Стругацки, без намеса отвън няма изход от затворения кръг на насилие, покорство и тъпота. Емоционалният срив на героя е именно този акт на своеволие като бунт срещу законите на историята, срещу всякакви повели отгоре и абстрактно хуманна идеология. Неволно се натрапва аналогията с братската помощ на СССР на развиващите се страни и националноосвободителните движения в тяхната борба с империализма, проектирана в тази чуждопланетна реалност.

За първи път в произведенията на Стругацки тук пътищата на историята и етическите идеали трагически се разделят. С други думи етичната и духовна сфера на човешкото съществуване неочаквано влиза в противоречие със социалнополитическата. Оттук нататък „божието богу и кесаревото кесарю" пряко се противопоставят. Както романите за историята на бъдещето, така и невлизащите в цикъла отделни произведения, написани в края на 60-те, 70-те и 80-те години рисуват все по-песимистична картина на етически и морален застой, при който „вертикалният прогрес" по-скоро напомня безумен водовъртеж, водещ в една апокалиптична бездна. Те отбелязват зрелия стадий в творчеството на Стругацки.

Кулминация в прогресорския цикъл за историята на бъдещето е трилогията „Обитаемият остров" (1969), „Бръмбар в мравуняка" (1979) и „Вълните усмиряват вятъра" (1985), бележеща една своеобразна еволюция в облика на междупланетния комунизъм. В последните два романа Максим Камерер - бивш прогресор работи в „Отдел за извънредни произшествия" под егидата на могъщия Комитет за контрол (КОМКОН), твърде напомнящ за историческата ЧК. В значителна степен „Бръмбар в мравуняка" отрича или пряко се противопоставя на духа на предшестващите творби. КОМКОН по същността си е орган за силова намеса на държавата, състоящ се от бивши оперативни работници, чийто действия могат и да надхвърлят законите, които трябва да защитават. Тук също се сблъскваме с манията за секретност, присъстваща в обществото на бъдещето по Стругацки, при срещата с хипотетичната заплаха от свръхцивилизацията на Странниците.

Обединяващият замисъл на мотива за прогресорството достига своя логичен завършек във „Вълните усмиряват вятъра". През 2199 г. не само земното общество отхвърля своите минали герои, но и самите прогресори се отричат от бившето си верую. „Бях прогресор само три години, сеех добро, само добро и нищо освен доброто и боже мой, как ме ненавиждаха тези хора. И бяха прави. Защото боговете пристигнаха без да ги питат. Никой не ги беше канил, а те се натрапиха и взеха да творят добро. Онова същото добро, което винаги остава добро...."/5/ Отчитайки философския контекст като фон за конструкцията на тези романи отрицанието на твърдението „доброто е всякога добро" води до еретичната максима по думите на гьотевия Фауст, че това е „силата, която вечно иска зло, но винаги твори добро".

Става ясно, че през изминалите 22 години от написването на „Трудно е да бъдеш бог" до „Вълните усмиряват вятъра" структурата на жанра, както и възгледите на авторите забележимо еволюират. Докато в романа от 1964 г. почти липсват интертекстуални алюзии, ландшафтни подтекстове или иносказателни мотиви, в последвалата трилогия и по-късните произведения те стават съществени стилови и структурни компоненти. Появата през 1972 г. на неавторизираното издание на повестта „Гадните лебеди" (в български превод „Времето на дъжда") и преводите й на Запад предизвикват скандал. Тогава едва ли някой подозира, че това е само половината от големия роман „Куцата съдба", над който работят Стругацки, завършен през 1984 и публикуван през 1986 г. Той съдържа отчасти автобиографичната по спомени на Аркадий Стругацки, отчасти фантастична история на съветски писател, който следва своите вътрешни убеждения и съвест в скрито произведение - текста на „Гадните лебеди". Обединяваща двете части е темата за Апокалипсиса. В различен декор, както рамковото повествование, така и произведението на главния герой разказвача разкриват как изчезва уважението към институциите и ценностите на сегашната цивилизация, а обликът на настъпващата нова е чужд и враждебен.

Стругацки са едни от първите в съветската литература, които откриват ефекта на играта „текст в текст" с обособена рамкова повествователна структура. Изпробвайки за пръв път такава стратегия с „Охлюв по склона" (1968), впоследствие те отново прибягват към нея в „Бръмбар в мравуняка" (1979) и в „Куцата съдба", където вече написаната повест „Гадните лебеди" е вмъкната в рамкиращия текст за писателя Феликс Сорокин и неговите странни житейско литературни приключения.

Всеобща изненада предизвиква появата в списание „Юность" през 1988 г. на романа „Обреченият град". Написан по време на вълната на гласност и „перестройка" той описва растящата враждебност в „безкласовото" общество между граждани и селяни, бюрократи и управляващ елит, между различни расови и етнически групи, показва катастрофалния упадък на културата и езика и в крайна сметка стига до успешния преврат, извършен от фашистка коалиция, основаваща своята власт на заплахата от въображаем Антиград. Призрачно бродещо червено здание, в което главният герой играе бутафорен шах с Бащата на народите, безчинстващи павиани сред трупове по улиците, въоръжени до зъби войнстващи интелектуалци и лумпени е зловещият сюрреалистичен пейзаж, в който Стругацки изящно и убедително демонстрират различните стадии от жизнения цикъл на „съветската Психея", нейното странстване из идеологическите пространства и лабиринти. Сред декорациите на изкуствения „град в кутия", където се събират заблудени души от различни времена и народи, авторите показват жив еволюиращ модел на човешката генерация, породен от жесток социален експеримент. Провеждайки своите герои Андрей Воронин и Изя Кацман през чистилището на обречения град, разсеяли техните илюзии и надежди, те ги оставят в състояние на безтегловност, с горчивото съзнание за пълна свобода без всякакви морални, идеологически и социални ориентири. /6/

Кулминацията си този маниер на писане достига в „Обременени със зло или четиридесет години по-късно" (1989), където повествователните парадокси и надстройка на текста (англ. metafiction) са приложени целенасочено и въздействащо. В най-късният и твърде сложен по структура роман на Стругацки се описва историята на тримата Исусовци - историческия Христос в спомените на Ахасфер Лукич, съвременното му въплъщение в образа на просветения учител от лицея Г.А. и Демиурга, изразяващ гностическата интерпретация на Спасителя. Повествованието се води от гледна точка на бъдещето в края на ХХ век. Главният герой - ученик последовател помества в разказа си глава от тайнствен ръкопис на секретаря на Демиурга по време на дейността му в провинциалното съветско градче Ташлинск. Този ръкопис изобилства с неканонични версии от историята на исляма, юдаизма и сталинизма. Съвременният пласт в романа показва образи на съветски ръководители и представители на младежки движения от „ъндърграунда" - съветски хипита - флорове и пънкари. Наред със сатиричните паралели от времето на застоя, това е роман за лъжепророците. След две хилядолетия християнство човечеството по-малко от всякога е готово за Второто пришествие. Всеки образ на Христос в повествованието е съпроводен от фанатизирани проповедници на Сталин, Хитлер, лидера на младежкото контракултурно общество Нуси и смътния образ на лъжепророка на исляма Мусейлима.

Основната фонова структура на зрелите произведения на Стругацки е изградена на две оси с обща историческа изходна точка - революцията и основаването на съветската държава. Противопоставяйки се на каноничния вектор, водещ към новото по-справедливо общество, Стругацки просто описват всекидневния живот в Съветския съюз като угнетяващо банален, бюрократизиран, банкрутирал духовно. Този слой в тяхната проза лесно може да се разпознае, независимо дали действието се развива в Ленинград от „Милиард години до края на света", Москва от „Куцата съдба", измисления Ташлинск от „Обременени със зло" или на други планети в пространствено-времевия континюум. Хоризонталната ос включва именно този унилен рутинен безнадеждно скучен съветски бит. Но от изходната точка стартира и друга вертикална ос, представена чрез целевия континюум на културната памет, включващ богата палитра от литературни традиции, философски течения, исторически интерпретации и религиозни възгледи, подтискани от управляващата идеология, в значителна степен забравени и възраждащи се като отделни символи и интертекстуални алюзии. /7/

Подобно на своите предшественици от Сребърния век - абсурдистите от 20-те години Стругацки се опитват да дадат нова интерпретация на връзката на юдейската и християнска апокалиптична мисъл със съвременния руски живот чрез вмъкването във фантастичния свят на образи от манихейските и гностически ереси, библейските откровения, пораждащи асоциации с булгаковата Маргарита, с героите от „Петербург" на Андрей Бели и „Изкопът" на Андрей Платонов. Религиозната философия на Владимир Соловьов и Николай Фьодоров основава своята есхатология на руската визия за християнството, стреми се към един велик синтез на научния рационализъм и мистичния идеализъм. И доколкото Стругацки са на върха на вълната на литературния интерес в периода на следбрежневото размразяване, те инкорпорират елементите на този религиозен утопизъм в своите описания на извънземното. Те се оказват едни от първите следвоенни писатели, възстановяващи тази съществена следа в руската култура и придаващи й нова литературна форма.

В зрелите работи на Стругацки последователно се развива темата за катастрофалната загуба на културна памет в съветското общество. Самият жанр на научната фантастика в тяхна интерпретация е подчинен на тази тема, доколкото култура, която не помни своето минало, не може да постигне и визия за бъдещето. В неекстраполиращата научна фантастика на Стругацки рязката загуба на културна памет изтрива дистанцията с бъдещето, което фактически се смесва с настоящето. Така сред декорите на научнофантастичните събития прозира традиционния съветски бит.

Ако погледнем от историческата дистанция социокултурната еволюция от 60-те до 80-те години, увенчала се с надеждите на „перестройката" и последвалия скок в постсъветската несигурност, можем да оценим творчеството на Стругацки в друга перспектива. То очерта границите на един духовен ареал - своеобразен резерват на субкултурата на съпротивата, в който мислещата, противопоставяща се на идеологическото покорство част от обществото запазваше и култивираше своя потенциал с безкористна игра на ума и ангажирането със сложни моралноинтелектуални модели. В своите книги те проиграват варианти на поведението на човеколюбивия разум при срещата му с друга реалност - с нечовешкото, идващо от Космоса или от подсъзнанието, с непредсказуемото, понякога неподвластно на действията ни бъдеще. В колизиите на избора, във въображаемите приключения на духа, колкото и драматични и съдбоносни за времето си да изглеждат те, читателите и днес намират убежище от далеч по-простата, по-груба и по-жестока действителност.

 

Доц. д-р Васил Сивов е преподавател в Югозападен университет „Неофит Рилски" - Благоевград

 

Цитирана литература:

1. А. Стругацкий, Б. Стругацкий. "Жиды города Питера" или Невеселые беседы при свечах. „Нева" № 9/1990, с.92-115.

2. Н.Бердяев. Русская идея. - Paris: YMCA Press, 1946.

3. Yvonne Howell Apocalyptic Realism: The Science Fiction of Arkady and Boris Strugatsky. New York, Bern, Berlin, Frankfurt/M, Paris, Wien: Lang, 1994. (Russian and East European studies in aesthetics and the philosophy of culture) X, 171 p.

4. Л. Геллер. Вселенная за пределом догмы. London: Overseas Publications Interchange Ltd., 1985, с.63.

5. Аркадий Стругацки, Борис Стругацки. Вълните усмиряват вятъра. В „Прогресорите и странниците". Изд. „Христо Г. Данов", Пловдив 1987, с. 438.

6. Марк Амусин. Стругацкие и принцип неопределенности. „Нева" №4/2005.

7. Suvin, D. "Criticism of the Strugatsky Brothers' Work." ,// Canadian-American Slavic Studies 6, no. 2 (Summer 1972): 286-307.

 

Доц. д-р Васил Сивов е преподавател в Югозападен университет „Неофит Рилски" - Благоевград