Известният философ и математик Бъртранд Ръсел е един от най-интересните мислители на двадесетото столетие. Той вероятно е философът, оставил най-много автобиографични творби, в които подробно е документирал промените в светогледа си през различните периоди на развитие. Първото голямо обръщане идва, когато е на петнадесет години и започва да изследва аргументите за собствената си вяра в Бога. След три мъчителни години на съмнения и жадно търсене на доказателства за съществуването на Бог, той завършва четенето на автобиографията на Джон Стюърт Мил, светския му кръстник, с което окончателно изгубва християнската си вяра.

 

Второто светогледно обръщане - но всъщност първото философско-светогледно обръщане - идва малко след като завършва Кеймбридж като един от блестящите (starred first) випускници на 1894-та. Заедно с Мур Ръсел получава стипендия, изискваща написването на дисертация. Състуденти от Кеймбридж и първоначално споделящи веруюто на абсолютния идеализъм на своя преподавател Джон Елис Мактагърт, двамата много скоро се обединяват в своята критика на монистичния идеализъм на Брадли. Дългите им разговори засилват съмненията и през 1897-8 година и Мур, и Ръсел преживяват светогледно обръщане, което ги превръща в бащи на нов тип философско мислене, което в историята на философията на двадесети век ще бъде наречено аналитична философия.

 

По-долу проследявам процеса на светогледния обрат на Бъртранд Ръсел, който е много показателен за философското му развитие и за типичните аргументи, отключващи подобни процеси.

*

Какви са най-общо философските схващания на Ръсел след завършването на Кеймбридж? Представите му са изцяло доминирани от Мактагърт. През пролетта на 1896 г. Мактагърт публикува своето изследване върху Хегеловата диалектика (Studies in Hegelian Dialectics) и от него добиваме представа, че основното, на което е учил своите студенти, и по-специално Ръсел, е взаимната свързаност на всичко с всичко (в марксистката интерпретация това бе така нареченият „втори закон на материалистическата диалектика, или законът за всеобщата връзка"). От гледна точка на Мактагърт частното, единичното, отделното съществуване е илюзия; единствено Абсолютът е независим и реален; всички други категории са впримчени в противоречия, разрешавани посредством редици от последователни синтези, докато се стигне до Абсолюта. В тази схема на мислене логиката и религията се срещат, защото логиката ни показва, че „цялата реалност е рационална и праведна... най-висшият обект на философията трябва да ни покаже общата природа на една крайна хармония, цялото съдържание, на която тя все още не е внесла в сърцата ни за възприемане." „Всяка истинска философия - декларира Мактагърт - трябва да бъде мистична - наистина, не по своите методи, а в своите крайни заключения."ⁱ

 

Книгата на Мактагърт позволява по-добре да схванем амбицията на замисления в Тиергартен план на Ръсел да напише серия от книги. Всъщност целта на начинанието е да изпълни с конкретно съдържание схемата на Мактагърт за диалектиката и да покаже по какъв начин трябва да се движим от математиката към физиката, а от нея към метафизиката и разбирането на Абсолюта. Ясно е, че подобно схващане за философията е диаметрално противоположно на „аналитичната философия", която по-късно Ръсел напълно възприема и с която всъщност е запомнен до днес.

 

Философията на синтеза и философията на анализа по коренно различен начин схващат противоречията в математиката. Втората гледа на тях като на бедствие, което изисква математиката да се основе на по-твърда и надеждна основа, а първата вижда в тях вътрешно присъщи дефекти, необходими за разбирането на реалността. На този етап Ръсел схваща философията като по-висша от математиката: според него противоречията, които тя крие в себе си, философите изваждат наяве и ги изясняват.

 

Размислите над рецензираната книга стимулират Ръсел да напише статия по обсъжданите проблеми. Тя е издържана напълно в духа на Мактагърт: добре известните като извор на противоречия понятия за непрекъснатост, безкрайност и безкрайно малки величини Ръсел тълкува като „математически заблуди". В близките години той ще осъзнае, че когато е писал статията, тези „заблуди в математиката" вече или са премахнати, или са получили строги дефиниции в една нова математическа система. Наистина, обръщането му от философ-хегелианец в аналитичен философ се дължи най-вече на проучването, разбирането и оценяването на последните постижения в областта на математиката. Именно те го убеждават, че математиците повече допринасят за развитието на философията на математиката, отколкото самите философи. Другият важен извод е, че тъкмо анализът, а не синтезът е най-доброто средство за постигането на истината. Когато пише статията обаче, Ръсел все още е хегелианец и затова с лека ръка пренебрегва подхода на Кантор към проблема за непрекъснатостта с думите: „Трансфинитните числа на Кантор са невъзможни и са самопротиворечиви."ⁱⁱ По-късно ситуацията е преценена по радикално нов начин и тогава системата на Кантор получава възхвалата му като едно от най-големите постижения на модерната мисъл.

 

*

During 1898, various things caused me to abandon both Kant and Hegel.
I read Hegel's Greater Logic, and thought, as I still do,
that all he says about mathematics is muddle-headed nonsense.

Bertrand Russellⁱⁱⁱ

В късното лято на 1896 г. Ръсел се отдава на преработване на своята дисертация, за да бъде издадена. Не след дълго тя излиза под заглавието „Есе върху основите на геометрията" (An Essay on the Foundations of Geometry).

 

През последните месеци на годината семейство Ръсел живее в Америка. Роднини на съпругата му Алис уреждат Бърти да изнесе поредица от лекции, основани на книгата му за германската социалдемокрация. Първото място, което младата двойка посещава, е домът на Уолт Уитмън в Ню Джърси. Алис изнася беседи за женското въздържание и умереност, както и за свободната любов. В Америка Бърти съживява старите и развива нови интелектуални познанства. В Бостън семейство Ръсел посещава Уилям Джеймс и неговата съпруга и това е една от паметните за двамата философи срещи. С оглед на проблемите, които в момента го занимават обаче, най-интересни и важни са контактите му с американски колеги математици. В автобиографията Ръсел посочва, че именно при тези срещи е осъзнал първенството на Германия спрямо Великобритания в почти всички академични сфери. „Против волята ми в процеса на моите пътувания вярата, че всичко, което си струва да се знае, може да се научи в Кеймбридж, постепенно изчезна."^iv

 

Именно тук, в Америка, Ръсел за първи път чува името на Вайерщрас, немския математик, с който най-тясно е свързано движението за по-голяма строгост в основанията на математиката. Няколко години по-късно, през 1898 г., Ръсел подробно изучава идеите на Вайерщрас и в ретроспектива отбелязва колко силно собственото му мислене е повлияно от него.

 

Пътуването до Америка още повече убеждава Ръсел, че новите математически идеи и изобщо съвременният принос в областта на философията на математиката поставят под сериозен натиск хегелианската му система. Осъзнал значението на новата вълна в математическите изследвания и зареден с ентусиазма на колегите математици отвъд океана, след завръщането Ръсел потъва в изучаване труда на немския математик Рихард Дедекинд „Непрекъснатост и рационални числа". Тази класическа творба го пленява. В нея с пределна строгост е предложено решение на проблемите, които според Ръсел е невъзможно дори да бъдат дефинирани. Дедекинд хвърля истинско предизвикателство към неговото хегелианство, приключило тривиално: през 1897 г. Бърти решава да прочете самия Хегел. До този момент е смятал това за ненужно, защото всичко, от което се е интересувал, му е давал Мактагърт. Сега обаче решава сам да прочете Логиката на Хегел и когато я завършва, разочарованието му е безкрайно. Той е отвратен от нея, от това объркано схващане на математиката. „Всъщност тя се състои главно от загадки (puns)", споделя той с Алис^v.

 

*

Хегел е прочетен във време, когато Ръсел оформя идеята, че в крайна сметка всички философии, и съответно философи, принадлежат към две основни противоположни групи. Разделението е представено много нагледно: едните според Ръсел виждат света като купа с желе, а другите - като ведро със сачми. Радикалното обръщане във философското мислене на Ръсел настъпва, когато се отказва от „желето" в полза на „сачмите". Съгласно новия възглед светът съвсем не е неразделно цяло, а се състои от дискретни - логически и физически - „атоми". В статията „Защо се заех с философия" Ръсел развива метафизиката с желето като приложена към философията на Хегел по начин, който обяснява защо желеподобният начин на мислене го е привличал^vi.

 

Хегеловото мислене за света е като за closely knit unity (гъсто изплетено единство). Неговият свят е подобен на желе поради факта, че ако докоснем една част от него, цялото ще затрепери, но той не прилича на желе поради факта, че в действителност не може да се разреже на части. Привидността на състоящото се от части според него е измама. Единствената реалност е Абсолютът, което е името на Бога. „В тази философия за известно време намирах утеха. Както ми беше представена от нейните последователи - най-вече Мактагърт, който по това време ми беше близък приятел, - философията на Хегел ми изглеждаше и очарователна, и доказуема. В един момент обаче бързо се отдръпнах от привържениците на Майстора и в самия Хегел открих бъркотия от неяснати и нещо, което много приличаше на загадки. Така изоставих неговата философия."^vii

 

Каквито и усилия да полага за спасението на старата си любов - монистичния, холистичен идеализъм от Хегелов тип - Ръсел навсякъде открива аргументи в подкрепа на противоположния възглед. Сега по-добре си изяснява какво представлява анализът: според него той се състои от идентифициране частите на цялото. Ако реалността е неделима, непосредствено следва, че анализът е невалидна процедура, че винаги е някаква фалшификация. Подобна теза сега му се струва парадоксална.

 

Философският монизъм, който отрича реалността на отношенията, е пространно изложен във влиятелната книга на Франк Брадли Appearance and Reality („Явление и реалност"), която през лятото на 1897 г. Ръсел препрочита. „Реалността е единна, - пише Брадли - тя трябва да е една, защото плуралността, взета като реална, противоречи на самата себе си. Плуралността предполага отношения и чрез тези отношения неохотно винаги налага по-висше единство."^viii

 

*

Процесът на обръщане в новия светоглед е дълъг и болезнен^ix. В края на 1897-ма и началото на новата 1898-ма година Ръсел се отдава на четене и размисъл върху философските последици, които новите схващания имат за математиката. До момента той я разбира като област, която се занимава с количества, с числа. Струва му се, че представата за количество е сърцевината на математиката, формираща облика й като наука. Същевременно именно тази представа като че ли е източникът на противоречията в математиката. Основното противоречие, за което Ръсел мисли, е, че дадена съвкупност, количество, по необходимост се схваща както като едно нещо, една съвкупност, така и като много неща - да речем, пет на брой неща. И тъй като количествата, броенето, е самата основа на математиката, то противоречието ще остава, без значение колко успешно служи математиката на другите науки.

 

Ръсел бързо се убеждава, че подобна представа, макар на пръв поглед да не буди съмнения, е фундаментално погрешна. Уайтхед наскоро е публикувал книгата "Универсална алгебра" (Universal Algebra), която сега проучва заедно с други книги на Дедекинд, вече признат от него за класик в областта на философията на математиката. Тези творби го убеждават, че трябва да отхвърли традиционното разбиране на математиката като наука за количества и повече да не се занимава с противоречията на количествата, отнели му толкова време и енергия. Те просто нямат отношение към математиката. От книгите на Дедекинд Ръсел възприема по-скоро представата за ред, отколкото за количество. Тя е централната представа при дефинирането на числото. От нейна гледна точка произходът на числата лежи не в преброяването на нещата в една съвкупност, а в подреждането на числата - първо, второ, трето и т.н. Книгата на Уайтхед също носи различна представа за математиката, при която изобщо не се споменава понятието количество. За Уайтхед математиката изучава всички „видове формално, необходимо, дедуктивно мислене". Уайтхед за първи път подсказва на Ръсел идеята за математическо третиране на символната логика, дефинирана от Уайтхед като вид алгебра.

 

Вдъхновен от новите идеи за природата на математиката, Ръсел започва да пише книга, чиято цел е веднъж завинаги да скъса с езика на „диалектиката" и „синтеза" - две понятия, доминирали мисленето му за всичко до момента. Главното утвърждавано сега понятие се нарича „аналитично и математическо мислене".

 

*

He [Moore] also had had a Hegelian period, but it was briefer than mine.
He took the lead to rebellion, and I followed, with a sense of emancipation.

B. Russell^x

Новата вяра на Ръсел в анализа е пряк резултат от проучването на трудовете на водещите съвременни математици. В нея обаче липсва важен елемент, липсва новото разбиране на логиката, и в частност на природата на пропозициите, което трябва да замени все още живите останки от Хегел. Именно в това отношение е вечната благодарност на Ръсел към Мур. През лятото на 1898 г. именно Мур запълва празнината. По това време той пише своята дисертация за стипендия и се съсредоточава върху много прозаичния въпрос: Какво имаме предвид, когато изказваме определени думи? Колкото повече разгръща темата, толкова повече Мур се ангажира в спор с идеализма, и по-специално с идеалистическата теория за истината, защитавана от Брадли.

 

Мур се стреми да постави теорията на строго „реалистка" основа и затова предприема строго разграничение между онова, в което вярваме, т.е. пропозицията, и самата вяра в нея, т.е. едно ментално състояние. Съгласно терминологията на Мур пропозициите са обективни - те не са в нашето съзнание, а са извън него - в света. Докато оформя теорията си, той често се среща с Ръсел и двамата заедно обсъждат проблемите. В резултат на тези срещи се оформя ново разбиране за логиката и философията, от което води началото си цялата аналитична традиция.

 

Първото публично изложение на новата логика - статията, която Ръсел смята за най-големия принос на Мур във философията, е The Nature of Judgment (Природата на съждението)^xi. Тя излиза в списание Mind през януари 1899 г. и по всеобща преценка е основополагащото изложение на аналитичната традиция във философията. Няма съмнение, че Ръсел далеч по-рано е познавал централните идеи в нея и вероятно е участвал в окончателното им формиране. В писмо до Ръсел от лятото на 1898 г. Мур обобщава новия си възглед така: „Моето голямо откритие, което много ме шокира, когато го направих, е изразено под формата на това, че пропозицията е съществуващото."^xii С други думи, за Мур пропозицията е нещо, което обективно съществува. Освен това от гледна точка на Мур пропозицията е анализируема, тя е комплекс, който изисква да бъде разглобен, разбит на съставните му части. Тях той нарича „концепти". „Една пропозиция - пише в статията си Мур -- не е нищо друго освен комплексен концепт... една пропозиция е синтез на концепти... една пропозиция е изградена от определен брой концепти заедно със специфичните отношения между тях."

 

Днес изразите на Мур звучат странно: „концептът" за него не е нито дума, нито мисъл, а „възможен обект на мисълта", нещо близко до онова, което Ръсел по-късно ще нарече „логически атом". Концептите са структурните блокчета на света. „Крайните елементи на всичко, което е, формират съществуващия свят."^xiii По такъв начин анализът, както Мур и Ръсел го разбират, изобщо не е лингвистична, а онтологическа дейност. Да анализираме една пропозиция, не значи да изследваме езика, не значи да внимаваме за думите, а означава, така да се каже, да извайваме света, така че да започне да има някакъв смисъл. „Едно нещо става разбираемо, - казва Мур - когато се анализира в своите конституиращи концепти."

 

От гледна точка на новия възглед логиката и метафизиката едва ли могат да се разграничат. „Категорично съм съгласен с онова, което казваш за няколкото вида необходими отношения между концептите - отговаря Ръсел в писмо до Мур - и смятам, че тяхното откриване е истинската задача на логиката, или на метафизиката, ако искаш."^xiv За Ръсел важният момент в теорията на Мур - нещо, от което самият Мур малко се интересува, - е, че отношенията, за разлика от твърденията на Брадли, са реални.

 

Така с помощта на Мур завършва процесът на светогледния обрат: светът на Ръсел окончателно загубва своята привидна хомогенност и вече няма причини да се разграничават „Явленията" и „Реалността" в обичайния за Хегеловата диалектика начин. По-късно Ръсел твърди: „Това беше крайна възбуда; след като си смятал сетивния свят за нереален, да си в състояние отново да виждаш, че в действителността има такива неща като столове и маси."^xv Той „ликува от мисълта, че тревата е зелена въпреки противоположното мнение на всички философи след Лок нататък."^xvi Но, подчертава Ръсел „най-интересният аспект за мен бе логическият. Бях доволен от мисълта, че отношенията са реални и исках да открия ужасните последици за метафизиката от вярата, че всички пропозиции имат формата субект - предикат."^xvii

*

 

В този много динамичен за философското развитие на Ръсел период идва събитие, което също дава тласък в духовното му израстване и оставя траен отпечатък в репутацията на Ръсел като познавач на Лайбниц. В Кеймбридж лекциите върху философията на Лайбниц чете Мактагърт. През лятото на 1898 г. обаче той отправя молба за продължителен отпуск и оставя предмета непокрит. Причината? Тя е романтична. Преди време Елис е срещнал жена, в която се влюбва, но която за съжаление живее в далечната Нова Зеландия. Сега е завладян от идеята да я посети на място и я убеди да се ожени за него. Всичко завършва успешно съгласно първоначалния план на Мактагърт, който след година в самия край на столетието, се завръща в Кеймбридж вече като женен преподавател.

 

Лекциите върху философията на Лайбниц са дадени на Ръсел. Дългата отпуска на колегата му го ентусиазира задълбочено да изучи Лайбниц, който в студентските години го е пленил с философските си размишления и най-вече със своята логика. Всичко в Лайбниц Ръсел интерпретира от гледна точка на новата теория на Мур и нейните последици за логиката и метафизиката. За курса Ръсел написва поредица от лекции, на основата на които след време е създадена книгата му A Critical Exposition of the Philosophy of Leibniz („Критическо изложение на философията на Лайбниц", смятана и днес за класическо четиво при изучаването на този философ.

 

i Ellis McTaggart, Studies in Hegelian Dialectic, p. 255. Цит. по: Ray Monk, Bertrand Russell: The Spirit of Solitude (1872 - 1921), The Free Press, NY, London, Sidney, Toronto, Singapore, 1996, р. 110.

ii Цит. по: Ray Monk, Bertrand Russell: The Spirit of Solitude (1872 - 1921), Op. cit, р. 110.

iii През 1898 г. различни неща ме накараха да изоставя и Кант, и Хегел. Прочетох Голямата логика на Хегел и си помислих, както и все още мисля, че всичко, което казва за математиката е объркана безсмислица. Б. Ръсел в: Bertrand Russell, My Mental Development, in: The Philosophy of Bertrand Russell, ed. By Paul Arthur Schillp, Northwestern University, NY, 1951, p. 11

iv Б. Ръсел до Роло Ръсел, 20. 11. 1896 г. Цит. по: Ray Monk, Bertrand Russell: The Spirit of Solitude (1872 - 1921), Op. cit, р. 111.

v Б. Ръсел до Алис Ръсел, 6. 4. 1897 г. Цит. по: Ray Monk, Bertrand Russell: The Spirit of Solitude (1872 - 1921), Op. cit, р. 111.

vi Вж. моя превод на статията Why I took to Philosophy, както и моята коментарна статия (Лозев, К. Философът Бъртранд Ръсел - щрихи към неговия портрет) в сп. "Философия", кн. 5-6, 2001 г.

vii Bertrand Russell, The Autobiography of Bertrand Russell, 1872-1914, Little, Brown and Company, Boston, Toronto, 1961, p. 132

viii Цит. по: Ray Monk, Bertrand Russell: The Spirit of Solitude (1872 - 1921), Op. cit, р. 115.

ix Вж. подр. моята статия: Лозев, К. „В навечерието и малко след това - Джордж Мур и опровергаването на идеализма (историко-философски картини)", сп. Философски алтернативи, бр. 1, 2004., с. 72.

x Той [Mур] също преживява хегелиански период, но неговият беше по-кратък от моя. Той поведе бунта, а аз го последвах с чувство на освобождение. Б. Ръсел в: Bertrand Russell, My Mental Development, in: The Philosophy of Bertrand Russell, ed. By Paul Arthur Schillp, Northwestern University, NY, 1951, р. 12

xi Вж. подр. Философия на логиката (ранна аналитична философия), прев. Евгени Латинов, УИ „Св. Климент Охридски", С., 2003.

xii Джордж Мур до Бъртранд Ръсел, 11. 9. 1898 г. Цит. по: Ray Monk, Bertrand Russell: The Spirit of Solitude (1872 - 1921), Op. cit, р. 117.

xiii Пак там.

xiv Бъртранд Ръсел до Джордж Мур, 13. 9. 1898 г. Цит. по: Ray Monk, Bertrand Russell: The Spirit of Solitude (1872 - 1921), Op. cit, р. 117.

xv Bertrand Russell, The Autobiography of Bertrand Russell, 1872-1914, Op. cit., p. 135.

xvi Пак там.

xvii Пак там.

 

Доц. Камен Лозев е преподавател в ЮЗУ „Неофит Рилски" - Благоевград