NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас
След края на военните диктатури Латинска Америка престана да бъде място на еднотипни политически режими. В това отношение поне от три десетилетия тя загуби диктаторската си «монолитност». В същото време през последните десетина години в субконтинента нарастна не просто разнообразието в стиловете на управление, но и плурализмът на режимите. От началото на XXI в. в Латинска Америка съжителстват и се конкурират разнообразни леви и десни управления. При това различията между тях вече не са само между отделните типове на управление, но и вътре във всеки един от тях. Фрапиращи са, например, разликите не само между левия Уго Чавес и десния Алваро Урибе (доскорошен президент на Колумбия), но и между Уго Чавес и социалистката Мишел Бачелет (доскорошен президент на Чили).
В политически план Латинска Америка не е нито лява, нито дясна - тя е плуралистична[1]. Все пак последното десетилетие е отчетливо белязано от възхода на партии и лидери, възприемани и самоотъждествяващи се като представители на „левия спектър" на политическата палитра. Техните електорални победи превърнаха две трети от територията на субконтинента в държави с леви президенти - Бразилия и Венецуела, Боливия и Еквадор, Никарагуа и Парагвай, Аржентина, Уругвай, Салвадор, Чили (до края на 2009 г.). Случи се нещо, което може да се разглежда като своеобразен политически кръговрат, като част от някакъв поврат - когато падна Берлинската стена, Латинска Америка започна да се оцветява в червено, когато т.н. реален социализъм в Източна и Централна Европа се саморазпадна, правителствата на няколко латиноамерикански държави декларираха, че започват да строят „социализма на ХХI век".
Естествено, успехите на левите сили в Латинска Америка предизвикват полюсни реакции. Срещу тях реагират политици и политолози с либерална ориентация, които третират левите управления като реставрация на авторитаризма. Израз на тази позиция дава, например, аржентинския политолог Габриел Салвия. Той защитава становището, че след отхвърлянето на диктатурата на Пиночет Латинска Америка се е избавила от последния десен авторитарен режим, но 20 години по-късно военните режими са започнали да се завръщат във Венецуела, Боливия, Никарагуа под формата на леви автократии.[2]
Налице е обаче и противоположна оценка за възхода на левите сили в Латинска Америка. Той се посреща с ентусиазъм в някои политически и академични среди - както в региона, така и в САЩ и Западна Европа. Спечелената поредица от президентски избори внушава на левите политически активисти надеждата, че югът на американския континент ще бъде нещо като юга за прелетните птици, които отлитат в топлите страни, когато се застуди в Европа.
«Лявата вълна» служи обаче не само за политическа употреба, но и за теоретични дебати, касаещи бъдещето на лявата идея. За известния американски социален мислител Имануел Уолерстейн възходът на «левите» в Латинска Америка е, от една страна, реванш на световната левица, а от друга - фактор със значими геополитически последици. Той пише: „Латинска Америка се превърна в история на успеха на световната левица през първото десетилетие на ХХI век. (...) Левите или лявоцентристките партии спечелиха забележителна поредица от избори през това десетилетие. Заедно с това латиноамериканските правителства съумяха колективно да постигнат значителна дистанция по отношение на Съединените щати. Латинска Америка се превърна в относително автономна геополитическа сила."[3]. Професорът от Йелския университет И. Уолерстейн интерпретира електоралните успехи на латиноамериканската левица като създаване на своего рода обетовано пространство за световната левица и заедно с това като проява на еманципирането на Латинска Америка от хегемонията на САЩ. Според него по този начин се формира нов влиятелен център в света, предизвикващ размествания в геополитическото пространство. От сродна перспектива гледа на тези процеси и руският изследовател В. Давидов, директор на Института за Латинска Америка при Руската академия на науките. Той се пита дали левият възход в тази част на света не е знак за възможна глобална тенденция, дали визираните събития не са вест за друго бъдеще на левите идеи. В. Давидов задава почти риторично въпросът: „в каква степен линията на развитие, обозначена от латиноамеринския „дрейф" (наляво - ЛК), е реминисценция на миналото, дали е някакъв твърде локален феномен, или става дума за предвестник на събития със световно значение"[4].
Ако И. Уолерстейн и Д. Давидов осмислят латиноамериканската «лява вълна» най-вече в хоризонта на геополитиката, немско-чилийският политолог Кристобъл Ровира Калтвасер я поставя в друга координатна система. Според него ставащото в Латинска Америка превръща тази част на света в своеобразна «експлозивна лаборатория на модерността». К. Ровира Калтвасер изтъква като симптом на тази експлозивна лаборатория настъпващото двустранно «реполитизиране" в Латинска Америка. От една страна хегемонията на неолибералните идеи е разрушена или поне сериозно разклатена, като широко се разгаря публичен и научен дебат за политики, преосмислящи ролята на държавата А от друга страна се появяват нови политически субекти, които поставят на изпитание влиянието на елита, съставен от неолиберални технократи. Така субконтинентът става място за поява на нови социално-политически идеи, генерирани в хода на творческото преработване и преосмислянето на онова, което се дебатира в Европа и Северна Америка. К. Ровира Калтвасер смята, че латиноамериканската левица не е пасивен реципиент на готови западни идеи, а субект на тяхното изпробване и реновиране. Неговата теза е, че онова, което правят лявоцентристките правителства в Латинска Америка, има пряко отношение «към дискурсите на «първия свят» за растящите неравенства, за необходимостта от повече икономическа регулация и за наличието на демократични дефицити». Той обобщава позицията си по следния начин: «Разглеждани от такава гледна точка, днешните латиноамерикански лявоцентристки правителства се опитват да предложат оригинални решения на предизвикателства, които са присъщи и на развития свят.»[5]
И така, докато за Габриел Салвия «лявата вълна» е в някаква степен възвръщане на авторитаризма, макар и в нова, лява разновидност, за останалите цитирани автори «левият дрейф» на Латинска Америка се оказва в теоретичен план нещо много по-обемно и перспективно от онова, което се разкрива в собствените му локални измерения. И. Уолерстейн и В. Давидов интерпретират този процес като механизъм за разместване на геополитическите центрове и като симптом за нова «навивка» от спиралата, по която се движат левите идеи в глобален мащаб. От своя страна К. Ровира Калтвасер осмислят ставащото в Латинска Америка като място, където се генерират социално-политически идеи не само за «третия», но и за «първия свят». В неговата перспектива «лявата вълна» не е локално явление, а фаза от развитието на левите идеи в глобален план.
От изложените становища е видно, че процесите, обозначавани като «лява вълна», се разглеждат от две противоположни гледни точки. Съответно се стига до противоположното им оценяване - в единия случай като възраждане на авторитаризма, а в другия като борба за повече социална справедливост и отговор на демократичните дефицити, от които страда и Латинска Америка, и западните общества. Уязвимостта на тези противоположни позиции е, че разглеждат процесите в Латинска Америка през призмата на едно общо понятие за «лявата вълна», което води до астигматизирането й.
Ако изобщо има «лява вълна», тя е многосъставна и твърде разнородна. Макар че се идентифицират като елементи на същата тази «лява вълна», правителствата на Уго Чавес и Луис Инасио Лула да Силва (Лула), на Ево Моралес и Мишел Бачелет едва ли могат да бъдат обобщени в една политическа „фамилия"[6]. Понятието „лява вълна" по-скоро скрива, отколкото разкрива същността на процесите в голяма част от Латинска Америка. Затова е необходимо стереотипът за „лявата вълна" да се деконструира, т.е. да се отиде отвъд видимостите и да се разпознае в дълбочина степента на общото и различното в политиките на страните, обединени от метафората на „лявата вълна".
Преди да разгледаме същностните различия, е целесъобразно да се спрем на онези общи места, които дават известно основание на понятието «лява вълна». «Дрейфът» наляво в латиноамериканската политика става възможен по силата на няколко общи вътрешни и външни фактори. Заслужават отбелязване като условия и причини за възхода на левите партии: умората от реформите, съпровождащи неолибералните политики през 90-те години на миналия век; високата степен на социално неравенство[7]; голямата дистанция между гражданите и властите, както и високата степен на недоверие в институциите; неспособността на традиционните партии да се обновяват в съответствие с предизвикателствата на новата епоха, да канализират социалните аспирации и надежди, както и изключително високото ниво на корупция и политически клиентелизъм[8].
Спомагат за възхода на левите партии и външни фактори - дезинтересирането на САЩ от региона, глобализацията, както и появата на нови геополитически лидерства. Доктрината „Мънро", създадена в първата половина на ХIХ век, третира Латинска Америка като зона на изключителен интерес на САЩ, превръщаща я в техен заден двор. Съхранила задълго своята действеност, тази доктрина блокира възможностите за изява на левите партии. Особено силен е контролът върху тях в епохата на студената война. След това, в резултат на преориентацията на САЩ към други региони по света, както и по силата на растящата интеграция на Латинска Америка в световната икономика, се създават възможности за значително еманципиране на субконтинента от могъщия северен съсед. Макар че лагерът на анти-глобалистите е многочислен сред латиноамериканските леви политици, всъщност тъкмо глобализацията се оказва един от важните фактори, допринесли за значителното намаляване на политическата и икономическа зависимост на Латинска Америка от САЩ. А заедно с това - и за по-благоприятна обстановка за левите партии и движения на територията на субконтинента.
Другият външен фактор, създаващ подходящи условия за укрепване на левите сили в Латинска Америка, e появата в края на миналия век на незападни глобални лидерства. В новата международна среда възникват възможности за повече референции към различни визии за благоприятно обществено бъдеще. Немският политолог Волфганг Новак пише по този повод следното: „В мултиполярния свят срещаме мултиполярни проекти за бъдещето. Възниква заплаха от „clash of futures,... тъй като не всички нови лидери са демокрации в западен смисъл. Успехите на Сингапур и Китай, а също държавите в Персийския залив ясно показват, че не само демокрацията гарантира благосъстояние и социална справедливост."[9] Конкуренцията между различни образи на бъдещето и асоциираните с тях политически пътища за постигането им „подава" своеобразна нагледна аргументация на онези политически партии, които не изпитват доверие в либералните демокрации.
Наред с посочените общи фактори за напредъка на левите партии в Латинска Америка, могат да бъдат изтъкнати и някои общи цели, споделяни от тях. Ако се проследи реториката на правителствата от «лявата вълна», не е трудно да се експлицират сродни политически цели и инструменти за тяхното постигане. На практика всички те се ориентират към увеличаване на ролята и социалната отговорност на държавата, намаляване на бедността и на социалното разслоение, осмисляне на регионалната интеграция не само с пазарни критерии, но и като форма за укрепване на солидарността, включване на бедните слоеве в активен политически живот и т.н.
С това се изчерпват съвпаденията и близостта между правителствата, подвеждани под метафората на „лява вълна". Тези общи места в края на краищата касаят условията, довели ги на власт, или програмната им реторика, или използваната символика. Анализът на тяхната политическа практика обаче показва, че различията помежду им са повече от съвпаденията. Тъкмо тези практически различия показват, че понятието за лявата вълна е подвеждащо. Защото създава условия за неправомерно пренасяне на характеристики от политическите практики на едни правителства върху други правителства, въпреки че на практика общото между тях е по-скоро на риторично равнище. Съвпаденията между доскорошното лявоцентристко управление в Чили и т.н. „социализъм на ХХI" век, проповядван на Уго Чавес, са големи колкото синапено зрънце, затова не дават основание за обобщаването им с понятието „лява вълна". Иначе казано, под етикета „лява вълна" съжителстват твърде различни политически модели.
Анализът на различията дава основание за тезата, че съществуват три идеални (по Макс Вебер) типа на левите политически управления в Латинска Америка. Единият тип - „типът на либералната демокрация" - се въплъщава в най-чист вид от политическата практика на чилийската левица. Към него принадлежат - с една или друга степен на дистанция - правителствата на Лула (Бразилия) и на Табаре Васкес/Хосе Мухика (Уругвай). Другият тип - „типът на радикалната демокрация" (на популизма, на „социализма на ХХI в.") - се реализира в управлението на Уго Чавес (Венецуела), на Ево Моралес (Боливия), на Даниел Ортега (Никарагуа), на Рафаел Кореа (Еквадор). Третият тип, към който принадлежат сегашните правителства на Аржентина и Парагвай, има хибриден характер, доколкото в него са налице колебания между двата горепосочени полюса.
Първият тип характеризира лявоцентристките правителства на коалицията „Concertación" в Чили, на „Frente amplio" в Уругвай и на Лула в Бразилия. Тяхното политическо поведение следва принципите на политическия либерализъм и е обвързано с провеждането на прагматична икономическа реформа. Това е управление на партии, които са с висока степен на институционализация, продължително време са били силна, ефективна страна в електоралната конкуренция[10] и са интегрирани в плуралистична партийна система, в която присъстват други (повече или по-малко) институционализирани партии. Мишел Бачелет става президент на Чили, излъчена от създадената през 1933 г. Социалистическа партия. Когато Лула става президент на Бразилия, ръководената от него «Партия на трудещите се» е с 22 годишен политически опит. А «Frente Amplio" идва на власт в Уругвай след 33-годишна опозиционна дейност. Както отбелязва уругвайският политолог Хорхе Лансаро[11], става дума за управляващи партии, които са добре структурирани, закалени са от опозиционен и синдикален опит, поддържат стабилни, устойчиви връзки със своте членове и с активните избиратели, имат дълготрайно парламентарно присъствие и са с многократно електорално участие. Техните лидери са формирани и са се утвърдили чрез политическата си дейност вътре в партиите, а после - и на национално равнище. Това са солидно изградени партии с дълъг опит, които не са апендикс на лидерите си и не представляват инструменти за техни персоналистки амбиции. Преди да имат президенти, тези партии са участвали многократно в президентски избори - Чилийската социалистическа партия е с 14 участия, бразилската Партия на трудещите се и уругвайският «Frente Amplio" са с по 6 участия. Заслужава отбелязване и фактът, че посочените партии са интегрирани в институционализирани партийни системи[12]. Важен показател за това е относително ниската електорална волативност в тези три страни (Чили, Уругвай, Бразилия) , т.е. наличието на умерена или ниска вариативност на броя на депутатските места, които съответните партии са имали в продължителен период от време.
Обобщавайки, може да се каже, че в този първи тип на ляво-центристко управление политическите партии играят ключова роля като посредници между управлявани и управлявани, персоналисткото лидерство няма решаващ характер[13], а гражданското общество участва в политическия живот главно чрез институционални канали.
Вторият тип на управление (самонарекъл се «социализмът на ХХI век») се практикува във Венецуела, Еквадор, Боливия, Никарагуа. Той носи съвсем различни белези и тенденции. Водещото в него е наличието на хиперпрезиденсиализъм, изключително силно персонализиране на политиката и преднамерено поддържане на интензивна поляризация в обществото. Партиите се обезсилват и се превръщат в придатък на лидера им, разчита се на харизма и на преки връзки между «водача» и масите. Властта се печели с пламенна реторика, чиято цел е да делегитимира партиите и предходните управление, да предизвика конфронтиране на «бедните» и «богатите», да обясни народните несгоди с американския империализъм. В икономически план ориентацията на този тип управление е към преразпределителни политики чрез социални програми, които се финансират от растящата държавна интервенция в икономиката.
Всички държави в Латинска Америка са президентски републики. В повечето случаи техните конституции предоставят много големи правомощия на президента. Най-голяма власт обаче концентрират в себе си президентите при горепосочения втори тип на ляво управление. За тях може с пълно основание да се каже „държавата - това е Той." Тенденцията за постигане на свръхпрезиденсиализъм, за установяването на пряка връзка между лидер и население, е най-отчетливо присъща на Венецуела. По силата на утвърдената през 1999 г. конституция, президентът Уго Чавес концентрира огромна власт за сметка на отслабване правомощията на останалите елементи на демократичната политическа система. Премахването на публичното финансиране на партиите и унищожителната антипартийна реторика обезсили институционализираното политическо посредничество до крайност. Елиминирането на Сената доведе до засилена централизация, тъй като се загубиха възможностите за легитимна представителност на регионалните политически интереси. Съсредоточаването на военните промоции в ръцете на президента генерира политизиране на въоръжените сили. Президентското правомощие за свикване на референдуми без съгласието на парламента отслаби ролята на народното представителство. Конституционната промяна, касаеща налагането на 6-годишен мандат, при това за неограничен брой преизбирания (единствен случай в Латинска Америка), задълбочи още повече тенденцията за деинституционализиране и «смачкване» на партийната система във Венецуела[14].
Във Венецуела, а също така в Боливия и Еквадор, посредническата функция на партиите и парламентите е изместена от харизматичното политическо лидерство на президента. Вместо да решават социалните противоречия и конфликти с помощта на парламента, при посредничеството на партиите и другите упълномощени институции, президентите търсят решение на конфликтите и водят политиката си от телевизионния екран, чрез микрофони и мегафони. Събитията от 30 септември 2010 г. в Еквадор са особено ярък пример за воденето на политика с такъв инструментариум. С мегафон в ръка, президентът Рафаел Кореа се изправя срещу разбунтували се полицаи, недоволни от новоприет закон, който отнемал техни привилегии. Полицаите използват сълзотворен газ срещу президента, той е изолиран в болница и в продължение на часове не се знае дали страната вече не е без държавен глава. Коментирайки този епизод от ерозията на държавността в Еквадор, немските политолози Даниел Бромбахер и Гюнтер Майхолд пишат: „Господстващата схемата за упражняване на властта в Латинска Америка чрез харизматичното лидерство е не само проява на политически стил, а белег на политически процес, който протича без институционални буфери."[15] Липсата на такива буфери е източник на големи опасности за правовия ред и за устойчивостта на демокрацията в тези страни. Цитираният случай с еквадорския президент е върхът на айсберга на персоналистката политика. Той показва, че решаването на политически проблеми с помощта на „президентски мегафон" - вместо с посредничеството на предназначените за това политически институции - поставя демокрацията под постоянна опасност. Неглижирането на институциите и приоритизирането на директната връзка с масите превръща демокрацията в рискова демокрация.
На този фон заслужава внимание един социално-политически парадокс. Социологическите сондажи установяват през последните години, че когато става дума за доверие в правителството, процентът на венецуелските граждани е по-малък от този на чилийците. Но венецуелците имат по-висока увереност от чилийците в това, че правителството представлява интересите на народа. Къде трябва да се търси обяснението на този парадокс? Една от възможните интерпретации е в различните механизми за изработване на публичните политики и за обществената отчетност и отговорност при класическата представителна демокрация в Чили и при радикалната демокрация във Венецуела. Системата в Чили е такава, че важните правителствени решения се вземат в дебат и под контрола на множество политически субекти - в парламента, между различните партии, съд, синдикати и прочие. Както пише мексиканският политолог Хуан Дел Тронко, «Чили е страна, където правителствата се сблъскват непрекъснато с необходимостта да се съобразяват с различни инстанции, на които са подотчетни. Така че те имат стимул да изпълняват своите електоралните обещания, ако публичните политики се приемливи (...) за множеството инстанции на политическата система, имащи право на вето»[16]. Иначе казано, публичните политики са усредняващ резултат на множество интереси. Затова различните сектори на обществеността придобиват доверие в правителството, без обаче да идентифицират публичните политики със своите интереси. По тази причина се оказва, че делът на имащите доверие в правителството е по-висок, отколкото делът на уверените, че правителството представлява техните интереси.
При типът на управление, който определихме като „радикална демокрация" или „социализъм на ХХI век", е налице обратният феномен - голяма част от населението няма особено високо доверие в правителството, но вярва, че то въплъщава неговите интереси. Съществуват два политически механизма, които произвеждат този феномен. В ситуацията на делигитимирана партийна система, на персонализирано и деинституционализирано управление, масите разглеждат съсредоточаването на властта в лицето на президента като начин за освобождаване от интересите на «привилегированите» политически елити и възможност за пряко удовлетворяване на «народните интереси». Реториката за «корумпирания елит» и «чистия народ», която е неотделима от упражняването на персонализираното управление, поддържа усещането за инкорпориране на «народните интереси» във фигурата на президента. Другият механизъм, произвеждащ идентифициране на президента с народните интереси, е употребата на нови форми на политическа „accountability"(отчетност-отговорност). В страни като Венецуела традиционните за представителната демокрация форми на отчетност/отговорност на политиците пред гражданството се заменят с масираната употреба на ритуално-символични форми на отчетност. Парламентарният контрол и контролът посредством съдебната система като основни форми на отчетност/отговорност на представителната демокрация се изместват от един почти перманентен канал за отчетност «от екрана». Президентът Уго Чавес води еженеделна телевизионна програма с неограничена, многочасова продължителност, в която се «отчита» пред «народа». Хосе дел Тронко прави следното вярно наблюдение: «Толкова силно е постоянството и прилежанието, с което лидерът информира и аргументира действията на правителството, че покривалото на непрозрачност, характерно за представителната демокрация, сякаш е заменено от възможно най-голямата прозрачност: самият ръководител на правителството е този, който информира, оправдава, интерпелира и интерпретира желанията на репрезентираните. (...) По този начин се формира една инстанция на «символична отчетност», почти несъществуваща в партийните демокрации, която скъсява дистанцията между управляващият и управляваните и произвежда у последните представата, че може би за пръв път техните искания са взети предвид.»[17] Тази отчетност/отговорност има в действителност по-скоро ритуален характер, тя е без реални последици, но формира и поддържа у «публиката» внушението, че президентът е непрестанно при тях, с тях, заради тях.
Цитирана литература:
Доц. д-р Лазар Копринаров е преподавател в Югозападен университет „Неофит Рилски" - Благоевград.
[1] Показателно в това отношение е, че напоследък, в рамките на малко повече от една година, постигнаха успех на президентски избори такива леви политици като Маурисио Фунес в Салвадор, Хосе Мухика в Уругвай, Ево Моралес (преизбран) в Боливия, Дилма Русеф в Бразилия, Умала Оянта в Перу. Но в същия период бяха избрани за държавни глави редица политици от десния спектър - Себастиан Пинера (Чили), Порфирио Лобо (Хондурас), Роберто Мартинели (Панама), Лаура Чинчия в Коста Рика, Хуан Мануел Сантос (Колумбия).
[2] Габриэль Сальвиа, Демократия или социализм? //"Россия в глобальной политике". № 5, Сентябрь - Октябрь 2009 (http://www.globalaffairs.ru/numbers/40/12758.html).
[3] Immanuel Wallerstein Contradictions in the Latin American Left. (http://www.agenceglobal.com/article.asp?id=2401).
[4] В. Давидов, Беспрецедентный сдвиг в политическом ландшафте региона. - Латинская Америка, №7, с.4.
[5] Cristóbal Rovira Kaltwasser, Moving Beyond the Washington Consensus: The Resurgence of the Left in Latin America. - in: Internationale Politik und Gesellschaft 3, 2010, 56.
[6] Първите автори, които направиха категорично разграничение между двата типа управляващи левици в Латинска Америка, бяха венецуелският политик Теодоро Петков (Teodoro Petkoff, Las dos izquierdas// Nueva sociedad 197, mayo-junio 2005, pp.114-129) и Хорхе Кастанеда, професор в Ню Йоркския университет и бивш министър на външните работи на Мексико (вж. Jorge Castañeda, Latin America's Left Turn// Foreign Affairs, 2006, vol.85, №3).
[7] В статията, посветена на социално-политическите проблеми в Латинска Америка, Ф. Фукуяма отбелязва изключително голямото значение на високото социално неравенство за деградиране на политическите режими в региона. Той пише: „неравенството делегитимира политическата система, произвежда анти-системни социални движения и политически субекти, конфигурира сценарии за силно поляризирани социални конфликти и за взаимоизключване в „борбата за участие". Francis Fukuyama, La experiencia latinoamericana// Journal of Democracy en Español, Volumen 1, julio de 2009.
[8] Вж. по-подробно в: Miguel Ángel Cortés, América latina: una agenda de libertad, FAES, Madrid 2007, p.25.
[9] Wolfgang Nowak, Die Ohnmacht der Mächtigen //Internationale Politik /. Vol.63 (2008) №7-8, S.34.
[10] Прието е ефективната партийна конкуренция да се измерва с алтернацията на партиите във властта, както и с дистанцията на изборната победа, т.е. със съотношението между получените на дадени избори валидни гласове за управляващата и опозиционната партия (коалиция). (David Altman and A. Perez-Liñan, Assessing the Quality of Democracy: Freedom, Competitivness and Participation en Eighteen Latin American Countries// Democratization, vol.9 №2, 2002).
[11] Вж. Jorge Lanzaro, La socialdemocracia criolla// Nueva sociedad, 217 (septiembre-octubre de 2008), p. 42-58.
[12] Според американския политолог Скот Мeйнуoринг, институционализираните партийни системи притежават четири основни характеристики: а) налице са относително постоянни норми на конкуренция между партиите; б) значителна част от избирателите поддържат стабилни връзки с партиите; в) партиите се приемат като легитимния инструмент за влизане в управлението на страната; г) налице са стабилни партийни организации. (Вж. Scott Mainwaring and Mariano Torcal, Party System Institutionalization and Party System Theory After the Third Wave of Democratization// Richard S. Katz and William Crotty (eds.), Handbook of Political Parties. London Sage, 2006, pp.204-27).
[13] Известно изключение от това правило е казусът „Лула". Президентските избори през 2010 г. показаха, че харизмата на Лула е достатъчно силен лост, за да издигне „неговия" кандидат до президентския пост. Макар да започна предизборната борба с рейтинг от порядъка на 4-5%, Дилма Русеф спечели изборите. Този неин успех се дължи до голяма степен на личното влияние на Лула. Той издигна кандидатурата на Д. Русеф въпреки волята на „бароните" в Партията на трудещите се. Като използва цялата си власт и енергия, той я „доведе" до успеха. За да помогне на Дилма Русеф, Лула превърна изборите в своеобразен плебисцит. Без да бъде кандидат, той накара избирателите да гласуват „за" или „против" него самия. Тази стратегия се оказа успешна. Но същевременно президентските избори откроиха наличието на уязвим пункт в персоналисткото лидерство на Лула. Те показаха, че и в Бразилия започва да се налага програмното начало в политиката. Изненадващо за всички прогнози, кандидатът на „зелените" Марина Силва спечели над 19% от гласовете на тези избори. Тя самата дава следното обяснение за този си успех: „Постигнахме победа над идеята, че при тези избори става дума само за гласуване „за" или „против" президента Лула. (...). В XXI в. не може да се спечелят избори без програма." Пробивът на Марина Силва не беше резултат на личността й, а на започналото еманципиране на значителна част от бразилските избиратели от политиката на харизмата.
[14] Вж. Allan R. Brewer-Carias, Dismantling Democracy in Venezuela. The Chávez Authoritarian Experiment, Cambridge University Press, New York, 2010. Вж. също Jose del Tronco, Calidad de la representación y populismo en las democracias latinoamericanos, Flacso, Mexico 2009.
[15] Daniel Brombacher, Günther Maihold, Die Grenzen charismatisher politischer Führung// SWP-Actuel 71, Oktober 2010.
[16] Jose del Tronco, Calidad de la representación y populismo en las democracias latinoamericanos, Flacso, Mexico 2009, p.37.
[17] Op. сit.