„Ние, безотечествениците, като съвременни хора, сме по раса и произход разнородни и твърде смесени, следователно много малко изкушени да участваме в онова лъжливо преклонение пред собствената раса... С една дума - ние сме - и нека това бъде нашата честна дума - добри европейци..."

Ницше. Веселата наука

 

„Благодарение на болезненота отчуждение, наложено и все още налагано на народите в Европа от националистичното безумие, благодарение също на недалновидните и припряни политици, които днес вследствие на него са на върха и изобщо не подозират, че политиката на разделение, провеждана от тях, може да бъде единствено преходна политика - благодарение на всичко това и на някои неща, които не могат да бъдат изречени, днес се подминават или произволно и неверно се изопачават недвусмислените признаци за това, че Европа се стреми към обединение."

Ницше. Отвъд доброто и злото

 

 

 

 

УВОДНИ ДУМИ

 

     Първоначалният импулс на този текст бе зададен от статиите, публикувани в тематичния брой  „Ницше и политическото днес" на списание „Критика и Контекст" /Kritika &Kontext, № 35, volume XII, 2007/, в който увод, озаглавен „Защо отново за Ницше днес?",  съставителят  на изданието Бела Егед подробно аргументира необходимостта от преосмисляне на философското наследство на Ницше с оглед съвременното състояние на политиката и на политическата теория.[1]

     Един такъв изследователски ракурс към философското дело на Ницше не е лишен от основание, макар че самият той няма специално политологическо съчинение и дори в замисленото, но недовършено произведение „Воля за власт. Опит за преоценка на всички ценности" не присъства отделен раздел, разглеждащ социално-политически теми. Нещо повече. Той двусмислено-иронично декларира своята аполитичност: „Аз съм последният аполитичен немец"[2], което, разбира се, не попречи на използването на неговите текстове  за различни политически цели през ХХ век.[3] Този „прочит", или по-скоро „злоупотреба", парадоксално е предречена от Ницше: „Аз познавам ориста си. Един ден тя ще свърже с името ми спомена за нещо чудовищно - за една криза, каквато земята не е познавала, за най-трагичния сблъсък, с една развръзка, насочена против всичко, в което дотогава са вярвали, което е било изискано и свещено."[4]

     Въпреки това „политическото" присъства в неговата философия, макар и в несистематизиран вид, и на него са посветени не един и два фрагмента. За това свидетелства и антологията „Политически съчинения на Фридрих Ницше", изготвена от Франк Камерън и Дон Домбовски, в която за първи път са събрани текстове, съдържащи неговите политически възгледи, подредени при това хронологично, с което се дава възможност да се проследи развитието на политическата мисъл на Ницше от младежките му години до последните му писания през 1888, когато приключва неговият съзнателен и съответно творчески живот.[5]

     В настоящия текст ще тематизираме и акцентираме върху няколко по-маргинални на пръв поглед  аспекти от политическите измерения на философията на Ницше, но според нас достатъчно „своевременни" и „съвременни", за което донякъде загатват и фрагментите, избрани и изведени за негово мото. Употребяваме „маргинални аспекти" в следния смисъл. Статията няма да разглежда въпроси относно чисто политическите възгледи на Ницше, в това число - отговорен ли е той за присвояването на идеите му от нацизма, как следва да се интерпретират политическите му възгледи - отделно или паралелно с философските му идеи, и въобще какви точно са те - либерални, консервативни, антидемократични, радикал-аристократични и т. н. , каква би била политическата позиция на Ницше днес, тъй като тези въпроси са многократно дискутирани и на тях са посветени множество изследвания .[6]

     Или, казано накратко, структурата на изследването ни ще бъде подчинено и ще следва така изведените фрагменти, в които, най-общо казано, сме видели отразен следният актуален проблем, т. е. ще бъде проследен конфликтът между европейската идентичност и отделните национални идентичности, чрез ethos-а на европееца, така, както той е фиксиран и донякъде провидян/предсказан в текстовете на немския философ и по-специално в част осма „Народи и отечества" от „Отвъд доброто и злото. Прелюдия към една философия на бъдещето".[7]

     Използваме този подход, особено модерен в началото на ХХ век, изцяло съзнавайки и отчитайки неговата „порочност", т. е. чрез „колаж" от фрагменти, тълкувани не само извън контекста на конкретното съчинение на Ницше, но и извън цялостния му философски проект, което позволява и „прочитът" му да бъде подчинен на различни и понякога взаимоизключващи се изследователски тези, всички те с претенции за „реконструкция" на философията му. В случая ограниченията на статията не позволяват по-обстойно разпростиране по тази тема, така че единствено оставаме с надеждата, че не сме попаднали в споменатия „капан на интерпретация".

 

 

ГЕОБИОГРАФИЯ НА ЕВРОПА

 

„Търговията и индустрията, книгообменът и кореспонденцията, взаимопроникването на всички по-висши култури, бързата смяна на роден дом и природа, съвременният номадски живот на безимотните люде, неприкрепени към своя земя - тези обстоятелства водят по необходимост до отслабване и накрая до унищожаване на нациите, поне на европейските, тъй че от тях вследствие на постоянни кръстосвания трябва да произлезе една смесена раса, тази на европееца."

Ницше. Човешко, твърде човешко

 

     В книгата си „Що е философия?" Жил Дельоз и Феликс Гатари определят Ницше като основател на геофилософията, тъй като той за първи път дефинира отличителните национални белези на френската, английската и немската философия.[8] Или, ако трябва да продължим тяхната теза, при Ницше може да бъде намерена „критика", която не само съдържа и не е отправена единствено към „историята", но вече и към „географията на Разума".[9]

     Връзката между география и философия у Ницше е разгледана обстойно още през 1921 г. от Ернс Бертрам в монографията му „Ницше. Опит за митология", в която авторът, от една страна, си поставя за цел да докаже, че градовете и местата, които той е посещавал и живял, са иманентни на философията му, т. е. те са нейни топоними. Но паралелно с това, той натоварва философската география на Ницше с некоректни политически нюанси, превръщайки я дори в своеобразна геополитика. Самият Ницше е представен ту като евроазиатски, ту като панславянски мислител, който е поел „Александров поход на германския дух на Изток".[10]

 

     В случая ще проследим „геофилософската" позиция на Ницше в следните аспекти: процесът на „създаване на европееца", причините за обратите и забавянето в този процес, както и ролята на различните европейски и „не-европейски" нации в това движение към „обединена Европа" и „възпитаването на нова, управляваща Европа каста".

 

     Изграждайки „портретите" на европейските нации, немският философ отдава основните си предпочитания на Франция, тъй като тя е „седалище на най-духовната и най-изисканата култура на Европа и висша школа на вкуса". Три са, според него „приносите" на френския дух и култура към Европа. На първо място е способността за „артистични страсти и привързаност към формата", на второ - „разностранната моралистична култура; психологична чувствителност и любознателност", и последно -  същността на „френското" е в „сполучливия синтез между Севера и Юга".[11] И докато, въпреки многобройните си нападки към Германия и „немското", като виновни за отклонението на политическото и икономическото обединение на Европа и създатели на „най-висшата неразумност и най-антикултурна гадост, която съществува - национализмът - оная национална невроза, от която днес боледува Европа"[12], той отчита и „старото доказано качество на немците" - ролята им на „културни носители и посредници между народите"[13], то Англия е описана като пример за „европейска пошлост и плебейство на модерните идеи" /в лицето на Дарвин, Д. С. Мил и Х. Спенър/, а „англичаните" са характеризирани като „не-философска раса" /Бейкън, Хобс, Хюм и Лок/, „стадо пияници и безпътници", чиято „дълбока посредственост е причина за общата депресия на европейския дух и т.н.[14]

 

     Извън тези характеристики на европейските нации, може би за да спази един от любимите си изследователски подходи - тези на перспективизма, погледа отвън и отвъд и патоса на дистанцията, Ницше прави неосъществени планове за пътувания до Африка и Латинска Америка, които освен че са наложителни и препоръчителни за него, поради здравословното му състояние, са и израз именно на споменатите методи. Ето няколко примера: „Искам да поживея известно време сред мюсюлмани и то там, където вярата е най силна: така преценката и погледът ми за всичко европейско ще се заостри"; „Ние се отчуждаваме от сегашна Европа; за да се превърне това чувство в положително, в нещо силно и творческо, естествено би било разумно да го подсилим с пространствено отчуждение"; „Още по рождение ми е позволено да хвърлям поглед единствено отвъд местната, национална перспектива, така че не ми коства никакви усилия да бъда „добър европеец".[15]

     Тук следва да споменем и отношението на Ницше към Русия и „еврейския въпрос". Според него всеки един мислител, интересуващ се от бъдещето на Европа, ще трябва във всичките си проекти  да се съобразява с евреите, както и с руснаците като с най-сигурните и най-вероятните фактори в голямата игра и в борбата на силите.[16] Във фрагмента, озаглавен „Критика на модернизма" от „Залезът на боговете" той казва следното: „Русия е единствената днешна сила, въплътила в себе си трайност и устойчивост, умееща да чака, която може нещо да обещае. Русия е противоположното понятие на нервната европейска дребнавост, свойствена на малките държавици, изпаднали в криза след създаването на немския Райх..."[17] Също така в неговата, ако може да си позволим да я наречем геофилософска „картография на волята" в Европа, в която се разглежда „неравномерното разпределение" и проявление на волята в различните страни, именно Русия  е припозната като топос, в който „волята отдавна е натрупана и съхранена - неясно дали като воля на отрицанието, или на утвърждението", но „воля, която заплашително чака да бъде освободена". Казвам това - продължава Ницше - „не като пожелание, а по-скоро обратното би ми било по сърце - имам предвид такова засилване на Русия, че Европа да се реши да стане толкова заплашителна, и по-точно посредством една нова, властваща над нея каста да добие единна воля, трайна, страховита, собствена воля, която би могла да си поставя цели за хилядолетия напред..."[18]

 

     „Какво дължи Европа на евреите?" - на това питане, макар и за първи път директно поставено в началото на фрагмент 250 от „Отвъд доброто и злото", е многократно отговаряно/обговаряно в „разхвърляните" писания на Ницше. Тук ще приложим само два пасажа, но достатъчно показателни и представителни за неговото мнение. Като начало нека продължим  споменатия фрагмент, който гласи: „Различни неща, добри и лоши, но преди всичко едно, което е едновременно и добро, и лошо: мащабността на морала, страховитостта и величието на безкрайните изисквания, на безкрайните значения, романтиката и възвишеността на моралните въпроси..."; и един друг, писан в по-рано, но кореспондиращ с предходния: „...един народ, който и по вина на всички нас е имал най-тежката и дълбоко изстрадана история между народите и на когото дължим най-благородния човек /Христос/, най-нравствения мъдрец /Спиноза/, най-великата книга и най-действения морален кодекс в света... Ако християнството е направило всичко възможно, за да ориентализира Запада, еврейството е допринасло съществено, поддържайки постоянно целостта на Запада".[19]

 

 

СВОЕВРЕМЕННО ЗА НЕСВОЕВРЕМЕННОТО. НАЦИИ И НАЦИОНАЛИЗЪМ

 

„О, Европа, Европа! Известно е рогатото животно, което винаги е било най-привлекателно за теб, от което все още те грози опасност! Твоята стара басня би могла още веднъж да се превърне в „история" - още веднъж една страхотна глупост би могла да те завладее и да те отнесе".

Ницше. Отвъд доброто и злото

    Според Ницше, онова, което днес в Европа се нарича „нация", в действителност е по-скоро res facta /налично/, отколкото nata /родено/, и по-точно то е res ficta et picta /нещо измислено и изрисувано, разкрасено/. Но във всички случаи е нещо създаващо се, младо, лесно променливо и затова тези „нации" следва да се пазят от всякакво невъздържано конкуриране и враждебност.[20] Тук следва да отбележим коренспондентността на тази мисъл на Ницше с част от съвременните теории за произхода на идеята за нация и съпътстващите ги „национализми", т. е. както конкретни нации, така и цели региони се „въобразяват" по сходни  механизми, по които, съгласно известната теория на Б. Андерсън, се „въобразяват" и общностите. Следствие на това „ментално картографиране" се появяват такива конструкти като Източна Европа, Балкани, Ориент и т. н., обстойно анализирани от Лари Улф, Мария Тодорова, Едуард Саид и др.

     Но в какво се състои „европейския проблем" и къде е неговото решение? От една страна, Ницше го „припознава" в „националната нервна треска" и в „атавистичните пристъпи като патриотизъм и привързаност към парче земя"[21], проявяващи се в „европоцентризма" като цяло, и в частност - в съществуващите вътре в Европа настроения и нагласи между отделните нации -  антисемитски, антифренски, антиславянски и т.н.[22] Така изведените от Ницше основни проблеми на Европа, макар и писани през ХIХ век, освен че не са загубили своето значение, са от особено важност за съвременния дебат, относно обединена Европа. Нещо повече. В своите писания по тази тема той не предлага като реакция на „регионалните национализми", „създаването" на една обща „европейска идентичност". Напротив. Тези проблеми са необходими, но не могат да спрат неизбежения процес водещ към „Европа на нациите" и появата на „добрия европеец". Безспорно, както Ницше уточнява, този процес може да бъде забавен /от „националното чувство" или от анархизма/, но именно така ще добие по-голям замах и дълбочина.[23]

     Тук следва да обърнем внимание и на причините, които според Ницше ще забавят този процес на „претопяването на нациите" и „създаването на една силна смесена европейска раса". Основната пречка той вижда в „самоизолацията и консервирането" на нациите, чрез пораждане на национални вражди; в изкуствения национализъм, защото в неговата основа не лежи интересът на мнозинството /на народите/, както обикновено се твърди, а предимно интересът на определени кралски династии, както и на някои търговски и обществени класи.[24]

      Какъв все пак е „отговорът" на Ницше, който както винаги е „своевременно-несвоевременен"?  Тук отново ще си позволим единствено да приложим неговия „глас" - европейския проблем, така както го разбирам аз, се състои във възпитаването на нова, управляваща Европа каста.[25]

ОБЪРНАТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

     Обикновено в заключителната част на дадено изследване е редно да се направи „равносметка", било под формата на изводи, или на нещо друго. В случая в тази част ще обявим единствено мотивите си за написването на тази статия. Основната й цел бе да провокира един коректен прочит на политическите идеи на Ницше, която цел донякъде обяснява и излишно многото извадки/препратки от и към текстове на немския философ.

Д-р Камелия Жабилова работи в ИИОЗ-БАН

 

---

[1] Целият блок текстове /на Б. Егед, Х. Хътър, Д. Татар и А. Шрифт/, както и разговорът „Какво е значението на Ницше за философите днес?" /с участието на Р. Рорти, П. Патън, Т. Мюнц, Фр. Новосад, Ян Сокол, Л. П. Тили, П. Бергман и А. Шрифт/ е препечатан в списание Критика и хуманизъм, 2008, бр. 1

[2] Ницше, Ф. Ессе Номо. С., 1991, с. 13

[3] В тази връзка трябва да споменем, че употребата на Ницше от болшевизма е далеч по-голяма от другата злоупотреба, обвързваща философията му с абсолютно чужди нему идеологии, каквито са национал-социализмът и фашизмът, и в последно време представлява изключително интересен въпрос, който все още не е проучен напълно. Тук ще споменем само няколко труда, посветени на тази проблематика и занимаващи се с трансформацията на Ницшевите идеи при Богданов, Троцки, Луначарски и Горки: Nietzsche in Russia. Princeton: University Press, 1986; Данилевский, Р. Ю. Русский образ Фридриха Ницше /предистория и начало формирования/. - В: На рубеже ХIХ и ХХ веков. Ленинград, 1991, с. 5-43; Еткинд, А. Еросът на невъзможното. С., 2001. Още в „Разбунтуваният човек" Камю казва следното: „В историята на човешкия разум, с изключение на Маркс, приключението на Ницше няма равно на себе си; никога няма да успеем да поправим несправедливостта, която му бе причинена. В историята без съмнение са известни философии, които са били изопачавани и предавани. Но до Ницше и национал-социализма, няма друг пример, когато една мисъл, изцяло озарена от благородството и терзанията на една изключителна душа, да е била представяна пред света посредством парад от лъжи и ужасяващата грамада от трупове на концлагерите. Проповядването на свръхчовека, превърнато в методично производство на получовеци, ето кое трябва безспорно да бъде изобличено, но също така и разтълкувано". Камю, А. Разбунтуваният човек. С., 1994, с. 89

[4] Ницше, Ф. Ессе Номо. С., 1991, с. 117

[5] Political Writings of Friedrich Nietzsche: An Edited Anthology . New York, 2008

[6] Keith Ansell-Pearson. An Introduction to Nietzsche as Political Thinker. Cambridge, 1994; William Connolly. Political Theory and Modernity. Oxford, 1988; Daniel Conway. Nietzsche and the Political. London, 1997; Ted Sadler. The postmodernist politicization of Nietzsche. -  In: Paul Patton, ed., Nietzsche, Feminism and Political Theory. London, 1993, p. 225-243; Mark Warren. Nietzsche and Political Thought. Cambridge, MA, 1988. За интересуващите се от тези аспекти на философията на Ницше специално препоръчваме статията на Димитър Вацов „Ницше и политическото днес. Кратък манифест за една афирмативна демокрация" - В: Критика и хуманизъм, 2008, бр. 1

[7] Избираме да използваме основно именно тези фрагменти, тъй като самият Ницше в „творческата си автобиография" - Ессе Номо, определя целта за написването на „Отвъд доброто и злото" по следния начин: „Задачата ми за следващите години бе предопределена възможно най-строго. След като бе решена нейната утвърждаваща част, дойде ред и на отричащата, на отхвърлящата съставка - истинската преоценка на всички досегашни ценности, голямата война, заговорът в деня на развръзката. (...) Тази книга, писана в 1886 година, е по същество критика на модернизма, на модерните науки, на модерните изкуства, също и на модерната политика..." - Ницше, Ф. Ессе Номо. С., 1991, с. 101

[8] Цит. съч., С., 1995, с. 175

[9] Различните изследователски ракурси към темата „география-философия" при Ницше, както и личното ни отношение по нея, може да бъде видяно в: Жабилова, К. Ницше. Геобиография на духа. - Философски алтернативи, 2008, кн. 4, с. 84-91

[10] Цит. по: Гюнцел, Щ. Ницше като геофилософ. „Изтокът", „Северът" и „Югът" у Ницше. - В: Ницше и Изтокът. С., 2002, с. 12-13

[11] Ницше, Ф. Отвъд доброто и злото. С., 2000, § 254

[12] Ницше, Ф. Ессе Номо. С., 1991, с. 111

[13] Ницше, Ф. Човешко, твърде човешко. С., 1993, т. 1, с. 151

[14] Ницше, Ф. Отвъд доброто и злото. С., 2000, § 252

[15] Ницше, Ф. Писма. С., 1994

[16] Ницше, Ф. Отвъд доброто и злото. С., 2000, § 251

[17] Цит. съч., С., 1992, с. 123

[18] Ницше, Ф. Отвъд доброто и злото. С., 2000, § 208

[19] Ницше, Ф. Човешко, твърде човешко. С., 1993, т. 1, с. 151-152

[20] Ницше, Ф. Отвъд доброто и злото. С., 2000, § 251

[21]Като една от причините за разрива си с Вагнар, Ницше изтъква и следната: „Онова, което не мога да простя на Вагнер е, че умишлено обърна поглед на немците към произхода им, че се свърза с Райха". - Ницше, Ф. Ессе Номо. С., 1991, с. 80

[22] Ницше, Ф. Отвъд доброто и злото. С., 2000, § 251

[23] Ницше, Ф. Отвъд доброто и злото. С., 2000, § 242

[24] Ницше, Ф. Човешко, твърде човешко. С., 1993, т. 1, с. 150-151

[25] Ницше, Ф. Отвъд доброто и злото. С., 2000, § 251