NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас
Доц. д-р Камен Лозев,
преподавател във Философски факултет на Югозападен университет „Неофит Рилски"
Аз твърдя, че философски проблеми съществуват и твърдя дори, че съм решил един от тях.
Карл Попър (Попър 1998: 123)
Според известен речник думата „демаркация" (demarcaton) има сложен произход от испанска, италианска или немска дума и означава „разграничавам, полагам граница (между)". В английския език терминът demarcaton за пръв път се появява през 1816 г., но проблемът, който назовава, е далеч по-стар. В общи линии той се свежда до въпроса как да се разграничи науката от не-науката. „Не-наука" е събирателен термин, с който обхващаме както математика, логика и метафизика, така и астрология, алхимия и френология - с други думи, всякакви псевдо-, лъже-, пара-, квази- научни възгледи и теории, които „претендират да са научни, но не са, защото имитират науката". (Стефанов 2007: 9). За философията на науката проблемът винаги е на дневен ред и дискусиите по него продължават и днес.
Карл Попър вероятно е философът, който през двайсети век най-много е допринесъл за решаването на демаркационния проблем. Решението на Попър е в основата на неговата философия на науката, но също и на неговата социална философия (Лозев 2000). В интелектуалната си автобиография „Безкрайното търсене" Попър ни е оставил интересно описание на ситуацията, в която за първи път осъзнава значението на проблема. Той е едва седемнайсет годишен, когато присъства на изнесената от Айнщайн лекция във Виенския университет през 1919 г. Младежът излиза от лекцията зашеметен, защото по думите му тя „далеч надминаваше моите разбирания" (Попър 1998: 38), но е най-силно впечатлен от „недвусмисленото твърдение на Айнщайн, че би сметнал теорията си за несъстоятелна, ако тя не издържи на определена проверка" (Попър 1998: 39).
Макар и млад, Попър долавя колко различен е подходът и отношението на Айнщайн към собствената му теория в сравнение с позицията на Маркс, Фройд и Адлер към създадените от тях „научни" теории. Готовността на Айнщайн да приеме възможния провал на своята теория Попър не открива нито в марксизма, нито в психоанализата, нито в индивидуалната психология. Защо са така различни тези „теории"? И справедливо ли е всички тях да именуваме с термина „научна теfрия"?
Размислите върху тази тема ще доведат след време философа Попър до създаването на първия му, и най-важен за неговата философия на науката, труд Logik der Forschung (Логиката на научното откритие), 1935.
Popper regarded induction and demarcation
as the two fundamental problems of epistemology.
Mark Notturno (Notturno 2003: 13)
Демаркационният проблем възниква при всеки опит да разграничим научното от не-научното знание. Проблемът е отколешен, през вековете по него явно или неявно са размишлявали най-видните учени и философи и това, разбира се, само по себе си говори за значението му. Той несъмнено е бил „решаван" по един или друг начин, но очевидно решенията са били незадоволителни: до нас не е достигнало адекватно решение под формата на ясна процедура или разбираем критерий, който, така да се каже, безвъпросно да откроява кои твърдения или теории принадлежат и кои не принадлежат към науката.
И в миналото, и днес светът е наводнен от наукообразни доктрини, всяка от които претендира за научност. Претенцията за научност е всъщност претенция за гарантирана истинност, за надеждност и сигурност на знанието. Това са качествата, смятани за иманентно присъщи на научното знание. (Попър 2003: 60)
Стремежът към атрибутите „наука" и „научност" е обясним. Поради високия статут на науката в съвременното общество опитите да се преувеличи научният статут на различни твърдения, учения и продукти са достатъчно чести, за да направят демаркационния проблем неотложен в много области. (Hansson 2008) Съвременното високотехнологично общество е основано на научните и технически постижения, науката се смята за надеждния източник на знания в най-различни области, ползва се с обществено доверие и се радва на особен интерес. Макар Попър да твърди, че е дал решение на проблема, изпреварващо трябва да кажем, че между философите и учените няма съгласие относно някакви критерии или процедури, способни да поставят абсолютна граница между наука и не-наука.
И все пак усилията да се намери решение на проблема имат смисъл, защото задълбочават разбирането ни за науката и научното знание, помагат ни да осъзнаем характерните черти на научните теории, техните граници и възможности.
Въпросът за демаркацията има и огромно практическо значение. Много често онези, които се грижат за здравето на хората например (освен здравните заведения към тази група следва да отнесем и застрахователните компании, част от държавните служители и др.), имат нужда от ориентири за разграничаване на медицината от псевдо-медицината. Същото се отнася и за вземащите решения в областта на околната среда, спорта и други области.
В разглеждания практически план демаркационният проблем е категорично предизвикателство за всички, които реализират образователната политика. Настоящата две хиляди и дванайсета година например за Благоевград ще се запомни с мистериозната смърт на 25-годишния младеж Марио Нушев, вероятно изпаднал под фаталното въздействие на бившия си учител по философия Росен Ангелов.[1] Бил ли е Марио Нушев облъчен от „сектантска идеология"? И по-важно, преподавал ли е сектантски теории учителят Росен Ангелов в часовете по обществознание в английската гимназия на Благоевград? Това са въпроси, опиращи до способността да се разграничи науката от не-науката с оглед на образователните цели в училище.
В този дух можем да интерпретираме и една от интересните международни новини през лятото на 2012 г.: яростното противопоставяне на Иран (а вероятно и на арабския свят от Близкия изток) на Холокоста. Научна ли е теорията, която отрича Холокоста, или е плод на преднамерена анти-еврейска кампания, нямаща нищо общо с историческата наука? Аналогично стои и въпросът с геноцида над арменците в Турция от началото на двайсети век.
Интересен момент на тези практически измерения на демаркационния проблем е, че ангажират не просто общественото внимание, но имплицират и законови мерки с оглед определени твърдения. Има държави например, в които отричането на Холокоста се разглежда като престъпна дейност, преследвана по силата на законите срещу неонацизма, расизма и дискриминацията. Същото констатираме и по въпроса за геноцида над арменците.
***
Псевдонауката се е превърнала днес в обществен проблем. В някои страни
- при това страни традиционно силни в икономическо и държавно отношение
като САЩ - псевдонауката започва да се намесва безцеремонно в образованието.
А. Стефанов (Стефанов 2007: 11)
Общественото значение на демаркационния проблем ясно проличава от интересния случай в историята на американското образование. Дълги години в училищата на САЩ да се преподава еволюционната теория на Дарвин, е забранено. През двадесетте години на миналия век редица щати прокарват закони, забраняващи изучаването на еволюционната теория. На 21 юли 1925 г. гимназиалният учител Джон Т. Скоупс е осъден и глобен по обвинение, че си е позволил да запознае учениците с идеите за еволюционния произход на видовете.[2] През шейсетте години нещата започват да се променят, но тогава Движението на американските креационисти издейства в часовете по биология да се преподава „креационистката наука" на равноправни начала с Дарвиновата теория за произхода на видовете.
През 1981 г. цяла Америка следи съдебния процес в Окръжния съд на щата Арканзас, който трябва да реши дали е законно преподаването в клас на креационизма на равни начала с еволюционната теория на Дарвин. На 5 януари 1982 г. съдия Уилям Овертън излиза с решение, давайки ясна дефиниция за наука, което е основа на произнесената присъда. В решението си съдията подчертава, че „креационистката наука" е религия и следователно няма място в класните стаи, защото нарушава Конституцията на САЩ. Присъдата на Овертън се отнася само до училищата в Източния окръг на щата Арканзас, но делото намира значителен отклик по цялата страна и оказва влияние върху последвалите събития. През 1987 г., след аналогичен съдебен процес в щата Луизиана със същия край, Върховният съд на САЩ постановява резултатите да се превърнат в задължителни за цялата страна.
Струва си да разгледаме по-подробно случая, защото съдия Овертън конкретно формулира разбирането си за наука и така превръща в нищожни доводите за „научност" на креационистката наука.[3]
Като отричат основните положения на еволюционната теория, креационистите защитават контра-тези, сред които:
1 Вселената, енергията и живота са създадени внезапно и от нищото.
2 Невъзможно е от един-единствен организъм чрез мутации и естествен подбор да се появи огромното разнообразие от живи видове, което днес наблюдаваме.
3 Човекът и маймуните имат различни прародители.
4 Земята се е формирала посредством серия от катастрофи, включително и световен потоп.
и др.
В своето решение съдия Овертън посочва основните характеристики на науката от рода на:
1 Ръководно начало в науката е търсенето на законите на природата.
2 Науката трябва да обяснява изследваните явления, като се позовава на законите на природата.
3 Тя може да бъде проверявана на основата на емпиричния опит.
4 Нейните изводи са пробни (tentative), т.е. не са задължително последната дума.
5 Науката е фалсифицируема[4], т.е. може да бъде опровергавана.
Като се позовава на посочените характерни черти на науката, Овертън заключава, че креационистката наука не успява да отговори на същностните изисквания за наука. Внезапното сътворение на Земята от нищото например предполага свръхестествена намеса; т.е. обяснението не се позовава на естествените закони. Същото може да се каже и за катастрофизмите, формирали Земята. В крайна сметка креационистката наука според съдия Овертън не борави с емпирични свидетелства, а по-скоро буквално възприема текста на Светото писание и се опитва да намери наукообразна подкрепа за него.
Както виждаме, в съдебната зала на практика е решен демаркационният проблем. Наистина решението на съдията е критикувано от философска гледна точка (Nickles 2006), но в съдийската практика едва ли може да се постигне онова, което науката и философията изискват.
Според моята теория обаче науката не е индуктивна,
индукцията е мит, взривен от Хюм.
Карл Попър (Попър 1996: 81)
Произходът на термините episteme и scientia, съответно от гръцки и латински, показва, че още в древността философите са решавали демаркационния проблем. С тези думи древните са назовавали особено знание, а именно - научното. Какво е характерно за този тип знание? И по-общо, защо е важна науката? Подобни въпроси водят към определени решения на демаркационния проблем. В историята на науката и философията разграничаването на научното знание става по различен начин: например с оглед онтологичния статут на обектите на познание или характерните черти на самото знание, или с оглед на начина, по който е получено, или логическата форма на знанието, или семантичните му особености, и пр.
Платон и Аристотел разграничават episteme, т.е. научното знание, като го противопоставят на techne, т.е знанието как, знанието на занаятчията, и doxa, т.е. популярното мнение, обичайното вярване. (Parry 2007). За Платон и Аристотел научното знание е знание за общото, универсалното, то е сигурното знание, знанието „по необходимост" (Nickles 2006: 189). Изказано в съвременни термини, това е знанието в резултат на „непредубедено и системно изследване на света, домогващо се до установяване на закономерности за него" (Стефанов 2007: 29). За Платон научно е знанието, което душата трупа чрез пропомняне, за вечните, непроменливи Форми или Идеи, населяващи извънземен, чужд на сетивата свят. Земният свят със своите обекти е само бледо копие, несъвършено, загниващо във времето подобие на идеалния свят на идеалните Форми (Попър 1993: 41)
Нещо аналогично откриваме и у Аристотел само че той нарича Платоновите Идеи същности, essentia, които не обитават отделен, извънземен свят, както е при Платон, а съществуват в самите неща и ги правят онова, което са. (Полименов 2013: 46) Съгласно Аристотел, освен сигурно, научното знание е и демонстративно, то е знание за първите причини, принципи или начала и това е в основата на неговата обяснителна сила.
Нека наблегнем, че за Платон спецификата на научното знание, и следователно онова, което го отличава и разграничава от всеки друг тип знание, идва от факта, че е знание за особените обекти - вечните, непроменящи се Форми. За Аристотел спецификата на научното знание е носена от самото него: това е знание, което е: 1) общо, универсално; 2) абсолютно сигурно; и 3) демонстративно, каузално-обяснително. Аристотеловото схващане е разгърнато в неговата Втора аналитика и в продължение на много векове функционира като идеал за научно знание.
Авторитетът на Аристотел е толкова голям, че в продължение на две хилядолетия учени и философи преподават и следват доктрините му. Идеалът за научно знание доминира почти до седемнайсети век: и Галилей, и Декарт, и Нютон търсят сигурно знание с причинно-обяснителна сила. Роджър Бейкън преди тях донякъде разтърсва Аристотеловия идеал, настоявайки върху значението на опита при добиването на знание, но Аристотеловите изисквания за обяснение от първите причини са изоставени едва при Нютон. (Nickles 2006: 190) Създадената от него класическа механика е в състояние да демонстрира движенията на планетите, като се позовава на законите на движение и на гравитацията, но не успява да разкрие „първопричината", „същността" на гравитацията. В това отношение тя не удовлетворява идеала на Аристотел за episteme и макар да търпи критика, с времето търсенето на „същностите" и „първопричините" е изоставено.
Философите на Модерната епоха, започнала с делото на Кеплер, Галилей и Декарт (Тулмин 1993) се съсредоточават върху експерименталния характер на научното знание. Сър Франсис Бейкън налага идеята за важността на индуктивния подход като характерен за науката. Оттук насетне методът, научният метод, гарантира и легитимира научността на полученото чрез него знание. Това е посланието на Модерната епоха. Скъсването и с Платон, и с Аристотел е очевидно: наложен е нов критерий за научност, фиксиран върху научния метод. Тази представа за научното знание е широко разпространена и днес - смята се, че научно е преди всичко емпиричното знание, плод на експерименти и строго прилагане на „научния метод". Последното понятие неслучайно е в кавички - както ще покажем в следващата лекция, научният метод е твърде мъгляво понятие, но за мнозина днес, както за Франсис Бейкън, то означава индуктивния метод.
Английското Просвещение дава и пример за практическо решаване на демаркационния проблем. Веднага след Гражданската война от средата на седемнайсети век се случва нещо интересно: Лондонското Кралско дружество (т.е. Академията на науките във Великобритания) явно, открито изключва от своите обсъждания въпросите на религията и политиката. Освен това дружеството изрично настоява научните дискусии да се провеждат на ясен, разбираем (неметафоричен) език. Аналогични стремежи изповядва и Декарт, но в тази епоха най-голям принос към демаркационния проблем има като че ли Франсис Бейкън. Неговото име обединява общото усилие науката да стане върховния изразител на разума. В нея трябва да виждаме метлата, с която ще изметем паяжината на традицията и народната мъдрост и ще отворим място за научното знание. За целта е нужно строго и недвусмислено да разграничим науката от всички претенденти за нейния статут и да я защитим от нападките, оспорващи авторитета й, от която и страна да идват те.
Осемнайсетият век свидетелства за възхода на английския емпиризъм. От тримата най-важни негови представители - Лок, Бъркли и Хюм - за философията на науката най-важните идеи идват от последния. В негова чест Кант именува проблема на индукцията „проблем на Хюм". Хюм настоява, че науката трябва да е изцяло емпирична. Произходът на всяко смислено твърдение трябва да може да се проследи до опита. Тази идея е радикализирана от логическите емпирици на двайсети век. Хюм вероятно е най-плодотворният скептик в историята на философията. Един от обектите на скептицизма му става т. нар. индуктивен метод. Хюм смята, че поради огромното влияние на повторенията върху нашите вярвания и страсти ние виждаме каузални връзки там, където такива няма или поне не могат да се обосноват с индуктивния метод. Скептицизмът на Хюм е скептицизъм относно легитимността на индуктивния метод като демаркационен критерий.
Кант е така впечатлен от изводите на Хюм, че го смята за непосредствената причина, пробудила го от „догматична дрямка". Кант е привърженик на идеята, че задача на философията е да разграничи науката от не-науката и да разреши диспута между науките. Всичко това той постига в своята критическа философия, но на априорна основа. Попър, който открито признава привързаността си към Кант (и силно критикува Хегел за опита му да принизи значението на Кант, свеждайки го единствено до негов предшественик (Попър 2003 b)) нарича проблема на демаркацията „проблем на Кант"[5], но смята, че Кант не успява да го реши задоволително.
През деветнайсети век, отново в Англия, е даден нов тласък на философията на науката. Мил и Хюъл са водещите философи в това направление. Първият, разбира се, е по-известен главно със своята социална и политически философия и най-вече с подкрепата си за либерализма, но във философията на науката остава на „консервативни" позиции, опитвайки се да обоснове индукцията. За философията на науката Хюъл несъмнено е по-важната фигура. Идеите му са толкова смели и новаторски, че в продължение на близо век са пренебрегвани и остават в забвение. (Snyder: 2012)
Хъюл е еднакво критичен и към английския сенсуализъм, и към априоризма на Кант в опита му да обоснове науката върху априорни идеи. Двете му забележителни творби - History of the Inductive Science, from the Earliest to the Present Time, 1837, (Историята на индуктивната наука от най-ранни времена до наши дни) и The Philosophy of the Inductive Sciences, Founded upon Their History, 1840, (Философията на индуктивните науки, основана върху тяхната история) - показват колко недостатъчен е индуктивният метод за обосноваване на научното откритие. Като подчертава значението на смелите нови хипотези за развитието на науката, Хюъл става основател на хипотетико-дедуктивния подход в методологията на науката.
Формулирането на хипотетико-дедуктивния подход във философията на науката има за естествена последица осъзнаването на две важни особености на науката, а именно, ролята на проверките на научната теория, т. нар. testability, т.е. възможността чрез опит да проверяваме научните теории, и съответно да ги отхвърляме, от една страна, и ролята на предсказанията (predictions) на научната теория и тяхното сбъдване. В науката имаме възможност да проверяваме нашите теории и да съдим за тяхната стойност на основата на сбъднатите предсказания. Тези особености стават част от критериите за демаркация.
Едно от първите усилия на Виенския кръг беше да се анализира
смислената функция на езика.
Виктор Крафт (Крафт 1999: 83)
Своя съвременен вид демаркационният проблем получава в началото на двадесети век, когато философията на науката се отделя като самостоятелна дисциплина. Логическият позитивизъм на Виенския кръг и критическият рационализъм на Карл Попър най-много допринасят за поставянето и решаването на този проблем.
В логическия позитивизъм разграничаването на метафизиката от науката е генетически заложено като програма. Лудвиг Витгенщайн, един от бащите на кръга съгласно Манифеста на Виенския кръг, създава своята първа философия, за да реши типичен демаркационен проблем: стремежът на Трактата е „да се очертае граница на мисленето". Тази граница „може да се постави само в езика, а онова, което лежи отвъд границата, ще бъде просто безсмислица". (Витгенщайн 2003: 179 - 180) Проблемът е решен, като са очертани границите на смисления език. (Лозев 2009) Съгласно философските изводи на ранния Витгенщайн смислени са само пропозициите на науката, но не и пропозициите на метафизиката, етиката, естетиката, теологията.
С други думи, решеният от Витгенщайн проблем, в интерпретацията на логическите позитивисти, е решение на демаркационен проблем, разбран като разграничаване между наука и метафизика. Според Виенския кръг Витгенщайн е формулирал критерий за демаркация, изцяло базиран на верифицируемостта[6]. В своите спомени за идейните търсения на кръга Виктор Крафт обобщава: „Значението на едно изречение се определя от метода на неговата верификация. При това не става дума за извършена верификация на едно изказване, а за възможна, за принципната верифицируемост, не за фактическата му верификация. Последната е необходима за неговата истинност, но не и за неговия смисъл." (Крафт, В. 1998: 84) И още: „За нейните изречения [на метафизиката] изобщо не може да се посочи процедура на верификация, те не са сводими до възможен опит. Затова те не притежават смисъл, който може да се посочи. Те са просто съчетания от думи, които изглеждат като че ли са смислени изречения, те са просто псевдоизречения." (Крафт, В. 1998: 85-6) Рудолф Карнап играе главна роля в процеса на изобличаване на метафизиката като безсмислена. Виенският кръг напълно възприема отношението му към метафизиката, развито в редица статии в общия орган на кръга сп. „Еркентнис". Това отношение е еднозначно ясно: „Следователно логическият анализ произнася присъда за безсмисленост над всяко мнимо познание, което се опитва да се разпростре над или зад опита. Тази присъда засяга най-напред всяка спекулативна метафизика и всяко мнимо познание от чисто мислене или чиста интуиция, които си мислят, че не се нуждаят от опита." (Карнап 2008: 25)
Такова е „верификационисткото" решение на Виенския кръг: можем да разграничим научните от метафизическите пропозиции, защото можем да покажем, че първите са смислени, а вторите - безсмислени, следвайки приетия критерий за смисленост. Кръгът закономерно се заплита в дискусии относно „силата" на този критерий.
***
Но това, което ме впечатли най-силно, бе собственото недвусмислено
твърдение на Айнщайн, че би сметнал теорията си за несъстоятелна,
ако тя не издържи на определена проверка.
Карл Попър (Попър 1996: 39)
Here Popper had a profoundly simple insight. He realized that there is an asymmetry
between the verifiability and the falsifiability of the strictly
universal laws and theories of empirical science.[7]
Mark Notturno (Notturno 2003: 17)
В наситената с дискусии атмосфера през тридесетте във Виена се появява трудът Logik der Forschung (Логиката на научното изследване), 1935, в който на основата на критиката на логическия позитивизъм Карл Попър развива ново решение на демаркационния проблем. На атака най-напред е подложена първата главна теза на логическите позитивисти - че метафизическите твърдения били безсмислени. Втората атака е насочена към самия демаркационен критерий - верифицируемостта. С оглед на първата критика Попър посочва, че много често метафизическите твърдения стават научни теории. Пример за това е умозрителният (спекулативен) атомизъм, който е част от развитието на науката. (Поппер 1983: 60) Следователно метафизическите твърдения априори не може да се изключват от науката, което прави неефективен метода на верификацията като демаркационен критерий. Но ако верифицируемостта не е добър критерий за демаркация, какво друго може да я замени?
Като логическите позитивисти при решаването на демаркационния проблем Попър също тръгва от идеята, че емпирическата провераяемост, проверяемостта в/чрез опита (empirical testability), е важен белег на научността. За разлика от философите на Виенския кръг обаче Попър акцентира не върху верифицируемостта, т.е. върху, така да се каже, „позитивната" проверяемост, а върху фалсифицируемостта, т.е. върху „негативната" проверяемост, върху идеята, че опитът достоверно, легитимно, логически само опровергава, а не потвърждава истинността на дадена теория. Именно по тази причина Попър избира фалсифицируемостта, а не верифицируемостта като критерий за демаркация.
Попъровото решение е дълбоко обосновано. Верификацията е принципно свързана с индуктивното мислене в науката. Той напълно приема решението на Хюм за необосноваността на индуктивния метод. За разлика от Хюм обаче, който потъва в скептицизъм и ирационализъм относно науката, Попър открива начин да избегне трудностите. Той открива фундаменталната логическа асиметрия между верификацията и фалсификацията. Твърденията на опита са формулирани в сингуларни термини, а на науката - в универсални. Следователно никакви опити, колкото и многобройни да са те, не могат да докажат, да верифицират дадено научно твърдение или теория. Всеизвестният пример на Попър се отнася до твърдението „Всички лебеди са бели". Докато остават на континента, европейците имат основание да смятат тази постановка за верифицирана; новините обаче от Австралия, където се срещат и черни лебеди, я фалсифицират. Достатъчно е едно наблюдение на черен лебед, за да е опровергано твърдението „Всички лебеди са бели". Емпиричният опит, наблюдението, както виждаме, е в състояние да фалсифицира, да опровергае научната теория, но не е в състояние да я верифицира. (Ladyman 2001: 47)
Това е причината Попър да предложи фалсифицируемостта, или емпиричната опровержимост, като критерий за демаркация. Според него едно твърдение е научно, ако, и само ако, по принцип е фалсифицируемо, т.е. ако някаква емпирична проверка може да го опровергае.
От позициите на този фалсификационистки критерий теориите на Нютон и Айнщайн са научни, защото правят рискови емпирични твърдения, които могат да ги опровергаят. Обратно, Марксовите и Фройдовите теории не са научни въпреки претенциите си за огромна обяснителна сила. Както Нотурно отбелязва, в младостта си „Попър започва да смята, че теория, която може да обясни всичко, което изобщо може да се случи, на практика изобщо нищо не обяснява."[8] (Notturno 2003: 15). Поддържниците на подобни теории не виждат нищо, което евентуално може да отхвърли теорията, и именно в това обстоятелство Попър съзира сигурния белег на не-научността на теорията.
Поперианският критерий за демаркация акцентира върху забранителната страна на всяка научна теория. Това съвсем не е недостатък на теорията. Според Попър „... колкото повече забранява една теория, толкова повече тя ни съобщава" (Попър 1998: 42) Съгласно фалсификационисткия критерий, за да е научна, теорията трябва да забранява определени събития да се случат. Именно тази забранителна страна на научната теория прави възможно нейното проверяване и опровергаване, но не и нейното верифициране. Затова колкото и дълго да е устоявала на експериментални проверки дадена теория, това не значи, че е верифицирана. Според Попър подобно обстоятелство по-скоро говори за висока степен на подкрепа (corroboration), която теорията до момента получава. Ако разделим най-общо класа от събития, които дадена теория предполага, според Попър този клас трябва да съдържа два не-нулеви подкласа: а) класа на събитията, които се съгласуват с теорията, т.е. събитията, които я подкрепят; и б) класа на събитията, които са нейните потенциални фалсификатори, т.е. събитията, с които теорията не се съгласува, събитията, които тя забранява. Всяка действително научна теория ясно задава кръга на своите възможни фалсификатори.
В своя труд Conjectures and Refutations. The Growth of Scientific Knowledge (Догадки и опровержения. Ръстът на научното знание) Попър обобщава схващанията си относно демаркационния проблем под формата на спомен:
„През зимата на 1919-20 - пише Попър - тези разсъждения ме доведоха до изводи, които сега мога да формулирам така:
1. Лесно е да се получат потвърждения или верификации почти за всяка теория, ако търсим потвърждения.
2. Потвържденията трябва да се вземат под внимание само в случай, че са резултат от рискови предсказания, т.е. когато ние, без да сме осведомени за някаква теория, очакваме събитие, несъвместимо с тази теория, - събитие, опровергаващо дадената теория.
3. Всяка "добра" научна теория е някаква забрана - тя забранява появата на определени събития. Колкото повече теорията забранява, толкова по-добра е тя.
4. Теорията, която не е опровержима от нито едно мислимо събитие, е ненаучна. Неопровержимостта не е достойнство на теорията (както често смятат), а неин порок.
5. Всяка истинска проверка на теорията е опит за нейното фалсифициране, т.е. опровергаване. Проверяемостта е фалсифицируемост, при това съществуват степени на проверяемост... едни теории могат да се подложат, така да се каже, на по-голям риск от други.
6. Потвърждаващото свидетелство не трябва да се приема, при изключение на онези случаи, когато то е резултат от истинска проверка на теорията. Това означава, че то следва да се разбира като резултат от сериозен, но безуспешен опит да се фалшифицира теорията. (В такива случаи се говори за "подкрепящо свидетелство".)"
Всичко казано може да се обобщи от следното твърдение: критерият за научния статус на теорията е нейната фалшифицируемост, опровержимост или проверяемост." (Поппер 1983: 244 - 245)
4. Трудностите пред фалсификационисткия критерий за демаркация
Но аз имах в ръцете си много години наред един по-добър критерий за разграничение
- проверимостта или фалсифицируемостта.
Карл Попър (Попър 1996: 79)
На пръв поглед Поперианското решение на демаркационния проблем изглежда логично, подредено, елегантно. То е близо до здравия разум и може да намери подкрепа в историята на науката. За съжаление пред него се изправят много съществени трудности, които ни карат да поставим решението на Попър в кавички.
Да започнем с факта, че в предложената от Попър теория на демаркацията опитът играе ключова роля: дадена научна теория той еднозначно или фалсифицира, или подкрепя. Попър често се позовава на Нютоновата теория като образец на теория, намерила изумителна подкрепа в опита. По думите му това е теория, която „коригира емпиричния материал, който е длъжна да обясни" (Попър 1998: 39). В това отношение е интересен следният епизод от историята на астрономията.
Нептун е първата планета, чието съществуване „е доказано" с математически изчисления, а не с емпирични наблюдения. С право се смята, че тази планета е открита „с върха на писалката", което, разбира се, е изумителен триумф на Нютоновата теория като инструмент за астрономически предсказания и открития. Още записките на Галилей от 1613 г. свидетелстват, че той вероятно пръв е наблюдавал планетата Нептун, но не я е разглеждал като обект от Слънчевата система. По-късно през осемнайсети и деветнайсети век астрономите забелязват, че орбитата на Уран демонстрира странни отклонения. Едно от възможните обяснения е, че Уран е подложена на гравитационни въздействия от страна на неизвестна, близка до нея планета. Дълги години обаче никой не разработва сериозно и с изчисления тази хипотеза. Едва през 1843 г. англичанинът Джон Коуч Адамс за първи път изчислява предполагаемата орбита на планетата-загадка. Резултатите му за съжаление са пренебрегнати от астрономите на Гринуичката обсерватория и никакви наблюдения, основани на тях, не се извършват. През 1846 г. в Германия, независимо от Адамс, Юрбен Льоверие също изчислява орбитата на предполагаемата нова планета и макар и трудно и с известно закъснение, убеждава Йохан Готфрид Гал от Берлинската обсерватория да започне целенасочено търсене на новия обект. Практическата работа по наблюдението е извършена от асистента на Гал Хайнрих Дарест, тогава все още студент, който вечерта на 23 септември 1846 г., почти веднага след започване на наблюденията, открива новата планета. Тя е наблюдавана точно там, където трябвало да бъде съгласно изчисленията на Льоверие. Следващата вечер придвижването на планетата спрямо звездите е документирано и откритието й е оповестено. След кратък диспут с привкус на национализъм споровете относно заслугите за откриването на новата планета, наречена Нептун, са приключени с компромисното решение Адамс и Льоверие да се смятат за нейни откриватели.
Описаният епизод Попър разглежда като пример за ситуация, в която теорията се изправя пред съда на собствените си предсказания. Няма съмнение, че от гледна точка на поперианския критерий за демаркация именно епизоди като описания ни убеждават в научния статут на астрономията и физиката.
Същевременно Имре Лакатош използва същия епизод, за да онагледи трудностите пред фалсификационисткия критерий за демаркация. Той задава следния въпрос: Какво щеше да се случи, ако Гал и асистентът му не бяха открили новата планета Нептун на посоченото от Льоверие място? Щеше ли провалът на предсказанието да фалсифицира Нютоновата физика? Щеше ли използването й да бъде изоставено?
Отговорът очевидно е отрицателен. Защото неуспехът на Гал би могъл да се припише на редица причини, различни от неистинността на Нютоновата физика (например на влиянието на земната атмосфера върху телескопа, на съществуването на астероиден колан, който скрива новата планета от земята и пр.) (Nickles 2006: 192) Мисълта на Лакатош е, че в решението на Попър опитът на практика никога не играе тази чиста роля на ключ, който или фалсифицира, или подкрепя теорията. Опитът в много относителен смисъл може да изправи в критична ситуация една наложена и дълго работила теория.
Лакатош, който е един от най-талантливите последователи и критици на Попър, предприема опит да „реформира" фалсификационисткия критерий. В духа на критиката на Попър от гледна точка на тезата на Дюем-Куайн Лакатош развива собствена методология на научните изследователски програми. Съгласно тази методология в науката оперират не просто отделни научни теории, които биват опровергавани и заменяни с по-добри, а комплексни изследователски програми, съставени най-общо от „ядро" (най-абстрактните теории) и „пояс" (по-отдалечените от ядрото научни възгледи). Когато е налице фалсификация на даден научен възглед, тя обикновено се поема от защитния пояс, без да увреди ядрото на програмата. В този смисъл фалсификацията не застрашава като цяло приетите фундаментални възгледи. От гледна точка на Лакатош „научно" и „не-научно", или по-скоро „добра наука" (good science) и „лоша наука" (bad science), са относителни понятия точно както теориите за топлорода, флогистона или етера за своето време са били „научни", но днес ги смятаме за не-научни. Съгласно Лакатош изследователската програма прогресира или дегенерира и отмира и това е всичко, което е важно за нея. Прогресира изследователската програма, когато прави нови теоретични предсказания по евристичен начин, когато тези предсказания се сбъдват и когато се появяват теории, способни да обобщят и преодолеят предходните теории. Когато това не се случва, а се въвеждат ad hoc хипотези, за да се „имунизират" наличните теории, това е сигурен белег, че изследователските програми дегенерират и скоро ще изчезнат.
Важен недостатък в поперианския критерий за демаркация открива и Хемпел. Той разглежда сингуларни твърдения от рода на „Има черни дупки" и установява, че от гледна точка на фалсификационисткия критерий не можем да кажем дали подобни твърдения принадлежат или не принадлежат към науката. Причината за това е, че неограничените екзистенциални твърдения не са фалсифицируеми.
Оспорване на фалсификационисткия критерий за демаркация идва и от страна на Томас Кун, един от най-известните философи на науката на двайсети век. Кун създава понятието „нормална наука", от гледна точка на което белег за научност е установената, работеща научна парадигма за определен период от време. Онова, което Попър би нарекъл „фалсификатори" на наложената теория, Кун нарича „аномалии". Според него обаче те не отхвърлят автоматично наложената парадигма. Кога е научна една теория? Съгласно Кун, когато е в състояние да създаде традиция на откриване и решаване на проблеми по начин, наподобяващ решаването на главоблъсканици. Именно това (а не липсата на възможни фалсификатори, както Попър твърди) е причината да смятаме астрологията за псевдо-наука за разлика от астрономията. (Nickles 2006: 194)
Сред опитите да се намерят алтернативни демаркационни критерии следва да споменем и възгледите на американския социолог Робърт Мертън, чийто поглед върху феномена наука е фиксиран върху ценностите. Именно те според Мертън са в основата на разграничителна линия, която можем да прокараме между науката и не-науката. В науката съгласно Мертън живее характерен „етос", дух, който се проявява в няколко императива. Първият от тях е универсализмът: съгласно него научните твърдения не трябва да зависят от личността или социалните качества на своите създатели. Вторият императив е комуналността: съгласно него плодовете на науката са резултат от социално сътрудничество и затова принадлежат по-скоро на общността, отколкото на отделни лица или групи. В този смисъл патентите например, запазващи изключителните права за ползване за изобретателите и откривателите, не принадлежат към науката. Третият императив, незаинтересоваността, изисква наличието на институционален контрол, чиято цел е да обуздава и слага преграда пред личностните или идеологически мотиви, които отделни учени или групи учени може да имат. Четвъртият императив, организираният скептицизъм, предполага възможността науката да изследва непредубедено, безпристрастно споделяните от други институции убеждения и вярвания. Тази четвърта характерна черта на науката често я изправя в конфликт с религиите и други идеологии. (Hansson 2008)
В заключение следва да кажем, че търсенето на подходящ демаркационен критерий продължава, проблемът за демаркацията е открит проблем. По редица негови аспект съвременните философи на науката са постигнали съгласие, но остават и много нерешени въпроси.
Витгенщайн, Л., 2003. Логико-философски трактат, прев. Евгени Латинов, В: Полименов, Т., Бешкова, А., Моллов, Б., Латинов, Е. (съст.), 2003. Философия на логиката. Ранна аналитична философия, сс. 179 - 241
Карнап, Р., 2008. Преодоляване на метафизиката чрез логически анализ на езика, В: Полименов, Т., Бешкова, А., Моллов, Б., Латинов, Е. (съст.), Философия на логиката, II, С.: Изток - Запад, сс. 9 - 33.
Крафт, В., 1999. Виенският кръг. Възникването на неопозитивизма, В: Янакиев, К., Герджиков, С., (съст.), 1999: Философия на науката. Антология. сс. 83 - 89.
Лозев, К. (2000): Социалната философия на Карл Попър, С.: КАЛЪС
Лозев, К. (2009): Ранният Витгенщайн - живот и философия, С.
Полименов, Т., Бешкова, А., Моллов, Б., Латинов, Е. (съст.), 2003. Философия на логиката. Ранна аналитична философия, С.: УИ „Св. Климент Охридски"
Полименов, Т., Бешкова, А., Моллов, Б., Латинов, Е. (съст.), 2008. Философия на логиката, II, С.: Изток - Запад,
Полименов, Т., 2013, Субстанции, универсалии, пропозиции, С.: Вулкан 4).
Поппер, К., (1983). Логика научного исследования, В: Поппер, К. (1983): Логика и рост научного знания, сс. 33 - 236.
Поппер, К., (1983). Предположния и опровержения. Рост научного знания, В: Поппер, К. (1983): Логика и рост научного знания, сс. 240 - 379.
Поппер, К. (1983): Логика и рост научного знания, Москва: "Прогресс"
Попър, К. 1993. Отвореното общество и неговите врагове. Том 1: Магията на Платон, С.: Златорогъ и Фондация „Отворено общество"
Попър, К., 1998. Безкрайното търсене, прев. Т. Петков, С.: Златорогъ
Попър, К., 2003 a. За така наречените източници на знание, В: Попър, К. 2003. В търсене на по-добър свят. Лекции и есета от трийсет години, сс. 59 - 67.
Попър, К., 2003 b. Имануел Кант: философът на Просвещението (Лекция по случай 150 години от смъртта на Кант), В: Попър, К. (2003): В търсене на по-добър свят, сс. 140 - 152.
Попър, К. 2003. В търсене на по-добър свят. Лекции и есета от трийсет години. прев. К. Лозев, С.: КАЛЪС и КОСМОПОЛИТ
Попър, К., (2005). Целият живот е решаване на проблеми, прев. К. Лозев, С.: КАЛЪС
Стефанов, А., 2007. Знание, наука, псевдонаука. С.: Изд. „Парадигма"
Тулмин, С., 1993. Космополис. Скритата програма на модерността, прев. К. Лозев, С.: КАЛЪС
Янакиев, К., Герджиков, С., (съст.), 1999: Философия на науката. Антология. С.: Лик.
Hansson, Sven Ove, 2008. Science and Pseudo-Science, First published Wed Sep 3, 2008 http://plato.stanford.edu/entries/pseudo-science/
Ladyman, James, 2001. Understanding the Philosophy of Science, London and NY: Routledge
Nickles, T., 2006. Demarcation, Problem of, In: Sarkar, S., Pfeifer, J. (ed.), 2006. The Philosophy of Science. An Encyclopedia, pp. 188 - 197.
Notturno, M., 2003. On Popper, USA: Thomson - Wadsworth
Richard Parry, 2007. Epistheme and Techne, http://plato.stanford.edu/entries/episteme-techne/
Sarkar, S., Pfeifer, J. (ed.), 2006. The Philosophy of Science. An Encyclopedia, New York and London: Routledge
Snyder, L. 2012. William Whewell, http://plato.stanford.edu/entries/whewell/
[1] Повече подробности за случая виж на:
http://www.bg-voice.com/articles/view/chlen_na_sektata_anastasiya_zamesen_v_zagaduchna_smurt/1489/ или http://www.livenews.bg/Uvolnyavat-uchitelya--propovyadval-sektantski-idei-39879
[2] Виж подробно на:
http://philosophyfaculty.ucsd.edu/faculty/wuthrich/teaching/2012_145/Lect02_Demarcation.pdf)
[3] Повече за съдебния процес и доводите на съдията виж на:
http://www.talkorigins.org/faqs/mclean-v-arkansas.html) и http://www.antievolution.org/projects/mclean/new_site/index.htm#McLean%20v.%20Arkansas%20decision
[4] От англ. falsify, букв „правя неистинен", т.е. опровергавам, показвам неистинността.
[5] В „Логиката научното изследване", 1935, Попър пише: „Този проблем е бил известен на Хюм, който прави опит да го реши. От времето на Кант той става централен проблем на теорията на познанието. Ако, следвайки Кант, наречем проблема за индукцията "проблем на Хюм", то проблемът на демаркацията напълно оправдано можем да наречем "проблем на Кант"." (Поппер 1983: 55)
[6] От англ. verify, букв „правя истинен", т.е. доказвам, показвам истинността.
[7] Тук Попър получава изключително просто прозрение. Той осъзнава, че е налице асиметрия между верифицируемостта и фалсифицируемостта на строго универсалните закони и теории на емпиричната наука.
[8] „Popper began to think that a theory that can explain anything that can possibly happen doesn't really explain anything at all."