Илеана Стоянова е от знатните възрожденски родове на Добри Чинтулов и Сава Доброплодни. Има висше образование по икономика, работи като икономически журналист в различни столични вестници. Живее и работи в София. Интересите й са в областта на изкуството - литература, музика и изобразително изкуство. Занимава се с поезия от най-ранна възраст. Автор на шест стихосбирки: "Милост е живота" (1990), "Руини и небеса" (1992), "Полонези" (1994), "На върха на зенита" (2008) ,"Любовна песен" (2009) и "Десет хиляди мига" (2011). През октомври 1995 г. участва в международния фестивал "Смедеревска песенна есен" в Сърбия. Нейни стихове са включени в двутомната библиофилска антология "Български поетеси. Избрано" (1997; съст. Блага Димитрова), както и в двуезичното (българо-френско) литературно списание "Български писмена". Има публикувани стихове в сп. "Пламък", сп. "Орфей", в. "Литературен вестник", в. "Словото днес" , в "Дума" ; електронно списание "Литернет" и др. Стиховете й са превеждани на френски, сръбски и македонски. Носител на трета награда в поетичния конкурс "Жената - любима и майка" - 2012 г.

 

 

КАК СЕ ПИШЕ ДОБРА ПОЕЗИЯ

писането на добра поезия
е изхвърляне на огромна
сексуална енергия
от мисълта и тялото.

то е като целуването
с език и зъби
до загуба на въздух до кръв
като пеене от мъка
като плачене от върховно щастие.

и е като бясно куче което те захапва
по всяко време на денонощието
когато си сама и опиянена
сама и разгневена
сама и разнебитена
когато нямаш нищо друго.

пристрастяване и замайване е то
нелечимо болестно състояние
транс в който се движиш по ръба
мъчително щастлива.

то е соната за цигулка и чембало от Бах
под арката на лятното небе
когато два облака се сблъскват
и музиката свети и трещи
а в далечината - седем
погребални камбани.

и не е писане на стихотворения
а живот -
нещо повече от думи рими и метафори
повече от сън любов секс и задоволяване.

нежен любовник е
който никога не те изоставя
бавно полудяване от самота
от глад и жажда
стопроцентова обич към себе си
готовност да те отхвърлят
да те запратят в Ада
с непризнаване
и забрава.

писането на добра поезия
е почти невъзможно
след Цветаева, Рилке, Кавафис, Елиът
Йейтс, Рембо и Буковски
но не е излишно да опиташ
да се метнеш върху листа
с цялата си страст
диво и яко.

и докато хората в полунощ
вият, стенат, плачат между чаршафите
ти се разтапяш
без мъж
без надежда -
добра поезия се пише така...

ако не можеш
да го направиш
няма да е голяма загуба.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

МОЯТ ПРИЯТЕЛ ХУДОЖНИК

 

 

моят приятел е художник

с бохемски маниери

с предизвикателен поглед

с дреха от прах

с един инсулт

 

човек

възторжено сграбчващ

чашата на Залеза

не може да види света

без контрасти.

 

затова картините му са

малко странни и налудни

(понякога и страшни)

изпълнени с

извънземни същества

еротични форми

сенки от отвъдното

неродени призраци

цветя в раковини

Мадоната с младенеца

Богове и сатири.

 

ние двамата сме сродни

по изкуство

мислите ни -

едни и същи мисли за душата

деца на ритъма сме

пространство-време -

чрез тях чувстваме.

 

мнозина се възхищават

от творбите му

други се страхуват

смятат че застрашават

съществуването им

трети изобщо не обичат

художници.

 

а днес изкуството

е в държавен

в имперски

в световен упадък;

хората пият бирата, виното, ракията

гладни и сами;

разрязват пържолата само в празник;

лягат да спят сити и сами

в този упадък

с очи покрити от прах

в изтерзания прашен делник.

хората знаят

между днес и утре

има само болка...

 

нечестивецо мой, художнико,

моя душа

обикнах те

с тази дреха от прах!

 

 

 

 

СЛЕПИЯТ АНГЕЛ

 

 

Така е трудно да го срещнеш

в Йерусалим, Александрия, Атина, Рим,

в Мадрид, Париж, Ню Йорк и София,

във Лондон

така е трудно да го разпознаеш

 

човекът, който музика изтръгва

от струните на арфата, виолата, цигулката,

пианото

или с гласа си може да издигне Катедрала,

човек зазидал сянката си във Карарски мрамор,

човекът, който вае пластиките на живота си

в метала,

посредством азбуката на цветята и дъгата

с Природата се състезава

или пък Словото във Светлина възвеличава

Страстите и Саможертвата във стихове,

поезията си прелива в танца

със мускули и стъпки

обхожда Лунната пътека

 

онзи, Самотърсещият се

извън битийността

 

така е трудно да го срещнеш

да го разпознаеш

сред този кръговрат от тичащи

индустриалци, финансови магнати,

политици, конгресмени

и най-обикновени шутове,

търговци по пазарите и тържищата,

човеци със компютри и часовници

из Силиконовата Долина,

чиновници убити от Системата,

работници в предградията, в заводите и мините,

воюващи и в мирно време генерали -

 

сред този кръговрат от тичащи

единствено подир парите и властта

 

и само пустота и камък

пясък

пустинни пусти хора

на Планетата

Цивилизация която опустява

исторически,

парите в банките изчезват

а безработните скандират с празни канчета:

"не ни наемат!"

 

И ти се мъчиш да го срещнеш -

обреченият на Страдание и Светлина,

човекът в който Бог се изразява

посредством своите хорали,

Нечутият и Неразбраният

със скъсани сандали и пробита риза

облечен само в свойто Озарение

 

 

и ти се мъчиш да го разпознаеш

в епохата която прогресира

все назад

където Бог е Финикийски знак...

 

 

ИЗЧЕЗВАЩ ВИД

 

 

Поетите се хранят със живот,

те мислят със сърцето си,

а то е сляпо

(животното се храни в буквената ясла,

живее да обича и да страда,

и е самотно като пещерен човек).

 

Поетите си спомнят всеки звук на поглед,

дъхът хриптящ при първата ви среща,

мълчанието на увехналите думи

и всичко видимо си спомня за невидимото.

 

Поетите са толкова различни от хората наоколо,

строят от пясък къща върху облак,

добре е да са защитени от закона.

 

Поетите пътуват във мига,

пътуват в себе си,

те могат да избягат от страха -

една идея ги спасява,

живота си обличат в думи.

 

Ръката пише

и поетът диша.

 

 

 

АПАРТАМЕНТЪТ НА ЖИВОТА МИ

 

 

този апартамент все повече

прилича на мен -

огледала, огледала, огледала

в които пърхат призраци

перести красиви книги навсякъде

два лаптопа в различни стаи

с клавиши-очи които не заспиват

а гледат навътре в същността

стъклени маси, етажерки, масички

прозрачни, хладни

и лъснати от недокосване,

кристални гондоли и чаши, 

в които плача,

скърбящата дървена Мадона

(спомен от художника ми)

бялото мълчание на стените

и шкафовете навсякъде

и морскозеленият вик на паното нощем

легло изгарящо от студ и спомени

двадесетте акварела и графики

разхвърляни като хаоса от чувства

една дузина цветя

и огромна палма

която забива огромни рибешки кости

в сърцето ми

няколко дивана уморени като сама жена

музикална уредба с пресипнал

от денонощно пеене глас

телефон с прерязано гърло

и врати зазидани за външния цирк

огромни жадни прозорци попиващи

синьото на небето , планината насреща

птици които кацат по ръцете ми и умират когато излизам на терасата.

 

но всички мои вещи и предмети

заживяват в нова обвивка

под гребените от думи

под вълнолома

който  разбива чело  в сърцето ми.