Теорията на съзнанието на Аристотел Гаврилов – принос и противоречия

Д-р Александър Каракачанов

През 60-те и 70-те години на миналия век в българската философска периодика се разгръща една дискусия в центъра на която е презентационистката концепцията на Аристотел Гаврилов за съзнанието. Защо считам, че има смисъл обръщането към аргументацията развита от спорещите страни и преосмислянето и половин век по-късно? Причините са поне две. Първо, това по мое мнение е една от не толкова многото наистина стойностни дискусии в българската философска традиция. Нещо повече, ако последната не страдаше (с основание или не) от провинциалната си липса на самочувствие и не се намираше по него време под похлупака на идейно-политическата рестрикция, то тази дискусия би трябвало напълно заслужено да излезе на европейско равнище. Защото тя има какво да допринесе за европейската философска мисъл, в частност самата теза  за същността на психичното на А. Гаврилов. Второ, вътрешно развитие на вижданията на А. Гаврилов по този въпрос претърпяват през годините драматични промени, които не позволяват да се доразвие изключително рационалната идея за психичното като отношение. Тези промени са плод на дълбоки методологични недостатъци, които обаче резултатират в печалният извод за съзнанието като „една безусловно непространствена реалност, която откъм абсолютната, крайната й същност, представлява terra incognita.  За всеки и завинаги ..." (писмо на А.Гаврилов до Л.Гурова от 10.06.2008 г. „Отношение и съотношение"). Но визираните недостатъци не са просто и само „заслуга" на автора, те са следствие на един философски подход, имащ корени освен в диалектическия материализъм, но и като цяло в европейската философия от Новото време и досега. В този смисъл концепцията на А. Гаврилов е изключително подходяща за осветляване на тези основни недъзи, както и за намиране на верния път за развитие на рационалното зърно в неговата теза.

Преди да разгледаме тезата на А. Гаврилов по същество, нека да кажем няколко думи за противопоставянето „презентационизъм - репрезентационизъм",  в руслото на които протича спомената по-горе дискусия.

Репрезентационизмът има дълга философска история започваща от античността (Аристотел), получил своето съвременно философско звучене през Новото време (Лок) и продължил да търси своята аргументация в борба с противостоящия му антирепрезентационизъм в различни философски системи и подходи. На българска почва това противостоене има собствена окраска, включително терминологично, като тя се развива между представителите на репрезентационизма и презентационизма , като утвърждаването на последния термин, заместващ  антирепрезентационизма като понятие, е заслуга на Сава Петров.

Естествено, разликата не е само терминологична, тъй като тя по специфичен начин се оформя около проблема за природата на познавателните образи, категория чийто пряк аналог в западноевропейската традиция (Mental Imagery) е по-скоро маргинална (Nigel J.T. 2003). Но и тук, разликата е преди всичко в традицията на представяне на проблема, а не в неговата същност. Източноевропейската философска традиция през периода, в който се развива споменатата дискусия, се основа на постановките на Ленин за отражението, доразвити у нас от Тодор Павлов. В тази традиция отражението е всеобщо свойство на материята и е в основата (както казва Ленин  то „е родствено") на усещанията. Тук понятието „образ" е централно, тъй като усещанията са „копия, снимка на действителността" (Ленин). Последната е представена идеално (NB!) в човешката глава. Представата за идеалната същност на „образа", която идва от Маркс (макар и той да не използва това понятие), както ще видим, играе критична, даже бих казал трагична роля в историята на развитието на този проблем в традицията на източноевропейската философия.

Западноевропейската репрезентационистка традиция, от своя страна се развива в категориалното пространство на понятията интенционалност и интенционални обекти, имащи своята основа още в средновековната схоластика. Но, както отбелязахме по-горе, независимо от различията, в същността си проблема, около който се въртят и двете философски традиции е един и същ. А той е основният въпрос на гносеологията - „как е възможно познанието?" или „как субектът усвоява обекта?".

Естествено въпросът „как субектът усвоява обекта?" има множество подвъпроси, част от които ще формулираме по-долу. Те са:

Субектът принципно различен ли е от обекта? Очевидно е, че в европейската философска традиция това означава - идеални или материални са двете съотносими? И също така в рамките на тази традиция, особено за последователния монист, е теоретично недопустима възможността за контакт на две субстанциално противоположни същности.

Обекта външен ли е на субекта или това е само привидно и той всъщност е част от субекта (познаващия)?

Има ли посредници между субекта и обекта?

Какво представлява самият акт на „усвояване" на обекта от субекта?

Преди да се спрем на това как отговоря на тези въпроси Аристотел Гаврилов, нека първо да припомним някои основни положения от неговата концепция. Конкретни и съществени критики на схващането на А. Гаврилов за познавателния образ са аргументирани от С. Петров (Петров С. 1963) и Л. Ганчев (Ганчев Л. 1965). Също така анализ на неговите виждания по този въпрос в рамките на един по общ поглед за значението на презентационизма и репрезентационизма е правен от Димитър Цацов (Цацов Д. 2003) и Лилия Гурова (Гурова Л. 2003).

 

Схващането на А. Гаврилов за психичното, известно като релационна хипотеза, е развито в няколко негови студии и публикации. В тях А. Гаврилов определя психическото като "отношение на организма към жизненозначимите свойства на средата, опосредствано от въздействието на неутрални дразнители" (Гаврилов А. 1962, 274).  Тоест психичното е самото отношение между организъм и среда, което се отличава от взаимодействието между две физически тела, че е опосредствано сигнално.

По-късно А. Гаврилов практически се отказва от добавката за „сигналното опосредстване" към определението за съзнанието. Причина за това е очевидно основателната критика на Сава Петров,  който пита „защо опосредстваното от въздействията на неутралните дразнители да е психично, а прякото непосредствено отношение да не е психично?" (Петров С. 1963, 82)

В крайна сметка в студията си от 1970 г. (Гаврилов А. 1970, 76-77) предлага схема за структурата на всяко (относително цялостно или завършено) надмеханично взаимодействие, състояща се от звената "а-б-в-г". Съответно:

а) външното въздействие на тяло А върху  тяло Б;

б) вътрешни материално-енергийни и пространствени процеси в тяло Б;

в) вътрешно същностно и следователно непространствено по своя характер отношение на тяло Б  на въздействието на А;

г) външна ответна реакция на тяло Б на въздействието на А.

 

Най-важното в тази схема е, че компонента "в" представлява психическото като отношение, съответно (при човека) - съзнанието. Но както виждаме, от същата тази точка „в", още с отговора на първия въпрос (относно разликата между субекта и обекта) А. Гаврилов влиза в дълбоко принципно противоречие, като допуска взаимоотношения на две противоположни същности и по този начин застава на дуалистични позиции.  Това личи и от факта, че реалните материални процеси визирани в точка "б" се разграничават от психическите - отделени като някакво чисто отношение в точка "в". Нещо повече, това "вътрешно същностно" отношение е непространствено! Тоест няма разграничение примерно на материални, но непсихически по своя хара ктер процеси и на психически (но също така материални процеси) , както в първия момент би могло да се предположи. Просто психичното е непространствено, нематериално!

В интерес на истината това е дълбок принципен недъг на диалектическия материализъм в догматичния вариант от времето на тоталитаризма. Недъг, който съществено забави развитието на теорията в областта на философията на съзнанието.  А. Гаврилов даже директно заявява, че "материализирането на съзнанието отива в разрез с общоприетото в марксистката философия схващане относно съществуването на идеални явления в действителността" (Гаврилов А. 2002, 83). Интересното в случая е, че той е против всякаква материализация на съзнанието, което не случайно се изразява и във факта, че обявява и отношенията за идеални, т.е. нематериални.

Колкото и да е странно на пръв поглед, това вероятно не би накърнило съществено евристичната страна на неговата теза за психичното (съзнанието) като отношение, ако той бе успял да се справи с отговора на четвъртия въпрос. Но на това ще спрем малко по-долу.  По отношение на  втория въпрос, той все пак като материалист не може да има съмнения, че обекта е външен на субекта. По-интересен е отговорът на въпроса за съществуването или несъществуването на посредници между субекта и обекта (третият въпрос). Този въпрос е в основата на дилемата  репрезентационизъм - презентационизъм. Привързаността към една от двете тези далеч не винаги зависи от решението на „основния философски" въпрос, ако използваме терминологията на диалектическия материализъм. В този смисъл е основателна позицията на Димитър Цацов, като поставя от една и съща страна на барикадата в тази дилема Шупе, Д. Михалчев и А. Гаврилов (Цацов Д., Гурова Л. 1999, 39).  Но ако за обективния идеалист презентационизма е не само удобен, но и необходим, тъй като директно свързва обекта със субекта, без да има необходимост от посредници, то за материалиста Гаврилов нещата са доста по-сложни.

Първо А. Гаврилов основателно отхвърля репрезентационисткия подход, като изтъква основателния аргумент, че ако образът е реалност, различна от съзнанието, но осъзнавана от субекта, то той няма да се различава от външния обект от гледна точка на възможностите и механизмите на неговото възприемане. Това възприемане също ще трябва да се осъществява чрез образ-посредник (номер две), който ще бъде копие на първия и сам ще може да бъде осъзнаван от субекта чрез друг образ-посредник и т.н. до безкрайност. Тоест по този начин субектът остава откъснат от обекта (Гаврилов А. 2002, 85-86). Очевидна е идентичността на визирания от А. Гаврилов проблем с известния отдавна от западната литература проблем на хомункулуса (Крик 1984, 266). Неговият смисъл е именно в това, че разделянето на процесите на възприемане от процесите на осъзнаване винаги води до необходимостта от въвеждане на допълнителен субект.

След като отхвърля репрезентационистките посредници между обекта и субект, А. Гаврилов е принуден да даде отговор на четвъртия въпрос - как се осъществява акта на усвояване на обекта от субекта! Логиката на неговия отговор е, че щом няма посредник това означава, че взаимодействието е директно. Затова А. Гаврилов говори за съзнание - образ, тъй като те са едно и също за него. Съзнанието "е преди всичко образ като всеки образ", то "представлява (някакъв) отпечатък в субекта" (Гаврилов А. 2002, 87). По този начин А. Гаврилов унищожава най-силната и евристична част на своята концепция, която е сърцевината на неговата теза - това, че психичното е отношение между организъм и среда, отношение на субекта към обекта. Не може да се осъществи подобно отношение при положение, че съзнание (което би трябвало да е отношение) се изравнява с обекта, на практика се превръща в обект, а отгоре на всичко е отпечатък в субекта. Алогичността на тази ситуация се подсилва и с последващите допълнения от рода, че съзнанието-образ е вид отношение, а образът - отношение е лишен от собствено съдържание (то си присвоява чуждо съдържание, съдържанието на обекта) и именно в тази лишеност се състои неговата идеалност.

Отново си остава пълна загадка как материалистът Гаврилов вижда "присвояването" от страна на съзнанието-образ на чуждото съдържание, т. е. това на външния предмет още повече, че първото е идеално, а вторият материален!

Без да навлизам в повече подробности, ще си позволя в заключение да направя някои методологични извода въз основа на направения анализ.

Невъзможно е непротиворечиво решение на въпроса за същността на психичното, респ. съзнанието ако се разкъсва системата „субект-обект".

Невъзможна е съществуването на системата „субект-обект" при дуалистичен решение. Системата „субект-обект" е възможна само при монистичен подход.

Обекта не е външен за възприемащия индивид. Външна за него е вещта, която причинява обекта, като въздейства върху сетивата на индивида. Казано с други думи обекта е част от мозъчните процеси.

В рамките на описваната система „субект-обект", която е вътрешна на индивида, психичното (респ. съзнанието) се разкрива като отношение на субекта към обекта.

Направените изводи са всъщност основни принципи на една непротиворечива теория на съзнанието, чиято аргументация  обаче не е обект на настоящата статия.

 

ЛИТЕРАТУРА

 

Гаврилов А. Диалектико-материалистическият монизъм и теорията на отражанието. В: Ленин и някои проблеми на марксистката философия. С 1970

Гаврилов А. Материалистическата диалектика и субективния идеализъм. София: Херон Прес. 2002

Гаврилов. А . Към въпроса за съзнанието. В: Годишник СУ "Кл.Охридски" 1962

Ганчев Л. Съзнанието като отражение. Философска мисъл. Кн. 5, год. XXI, 1965

Гурова Л. Размишления по повод новата книга на Аристотел Гаврилов. 2003

Крик. Мозг, сборник, М.,84

Петров С. Може ли съзнанието да бъде само отношение? Философска мисъл. 5/ 1963

Цацов Д., Гурова Л. Дебатът психологизъм - антипсихологизъм . 90 години по-късно. ИК „Богианна" С.1999

Цацов Д. Източноевропейската философска школа (презентационизмът в Русия и България) С. 2003

Nigel J.T. Mental Imagery, Philosophical Issues About, Encyclopedia of Cognitive Science [Volume 2, pp. 1147-1153 - Editor in Chief, Lynn Nadel. London: Nature Publishing/Macmillan, 2003]