NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас
veselina_slavova@abv.bg
Ricœur's The Rule of Metaphor as an opportunity of rewriting reality
Метафората като изразно средство е вид троп, характерен за художествения изказ и по точно за поезията. Някои съвременни философски изследвания откриват родство между класическата философия и метафората, с което елиминират всякакви възможности тя да бъде включена в новата философска лексика. Дерида заявява: "Метафората никога не е невинна. Тя ориентира изследването и фиксира резултатите" (Дерида 1998: 29), а според Хайдегер "метафоричното съществува само във вътрешността на метафизиката" (по Рикьор 1994: 371).
Реабилитирането на метафората във философския изказ се дължи на П. Рикьор. То има значение не само за формата на изказа, а и за неговата същност. Интересът към метафората е обусловен от разбирането на френския философ за "интегралния опит на cogito", резултат от съчетаването на Хусерловата феноменология и екзистенциалната философия на Г. Марсел и К. Ясперс. В този смисъл мисленето не изключва от себе си опита на тялото и неговите модуси. Превръщането на тялото в обект, изводим от мисленето и употребата на метафората в контекста на класическата метафизика имат общ корен - фаворизирането на разума. Съжителство на метафоричния изказ и философското мислене обаче е възможно и то не във втвърдеността на спекулативното мислене, а в живостта на дискурса и интерпретацията. Според Рикьор "не метафората носи сградата на платонизиращата метафизика; по-скоро последната, се добира до метафоричния процес, за да го принуди той да заработи в нейна полза" (Рикьор 1994: 423).
Философията на Рикьор е пример за постигането на пълния синтез между феноменология и херменевтика. Разбирането на себе си в контекста на световото съществуване се осъществява посредством феноменологическата редукция и се проявява в дискурса за това съществуване. Разбирането на себе си посредством текста, предполага излаз отвъд себе си и на произвеждащия и на възприемащия текста.
Изследването на Рикьор върху метафората се основава на една нова интерпретация въображението. То е проектиране на собственото конституиране, откриването на себе си за едно себепроизвеждане. "То играе проспективна и двигателна роля по отношение на възможностите на самата личност. Защото тъкмо във въображението или представата на своите възможности човекът извършва пророчеството на собственото си съществуване, доколкото проектира образа, който желае да приеме или да наложи на другите" (Райнова 1993: 135). Метафората от своя страна се свежда до поетизацията, т.е. тя е по-близо до въобразяването, отколкото до изобразяването. Метафората се характеризира с подчертана самостоятелност на образа за сметка на идеята.
В речника на чуждите думи срещу метафора стои следното определение: „вид поетическа образност, при която въз основа на сходство или близост се пренасят качества от одушевени предмети на неодушевени и обратно". В този смисъл метафората е въобразяване, основаващо се на играта на действително несъвместими качества и като такава създава нова образност, за разлика от разглежданата по-горе алегория. Отново в речника на чуждите думи ще срещнем следното определение за този похват: „1.(лит.) вид поетичен образ с иносказателен смисъл; 2.(лит. и изк.) изображение на отвлечени понятия чрез конкретни образи".
Оттук следва, че метафората функционира предимно като поетичен похват, за разлика от алегорията, която би могла да има по-широк спектър на въздействие. Алегорията се среща както в литературата, така и в изобразителното изкуство. Метафората създава нова образност, която въздейства на текстово равнище, за разлика от алегорията, която обслужва вече съществуващ образ, който обаче е толкова абстрактен, че граничи с невъобразимото. Алегорията за разлика от метафората влиза в конфликт с реалността. Поради тази причина алегорията е изобразително средство, което се среща и в литературата и в изобразителното изкуство. Тя създава образ въз основата на друг, макар и невъобразим такъв. Алегорията има за цел да подчертае енигматичността на абстрактния си първообраз, използвайки образ по никакъв начин несводим към първия. За разлика от нея метафората оставя възможността за оживотворяване на новосъздадената образност, поради разнородното й съчетание на елементи и поради нееднаквата им интерпретация. Несъизмеримото раздвояване на алегоричния изказ на означаващо и означавано е преодоляно в метафоричния изказ, който има един фигуративен смисъл.
Надеждността на метафората по отношение на съвременните философски търсения се разгръща в съчинението „Живата метафора" на Рикьор. Според него метафората е свързана с реалността, тя е "виждане като", доколкото поетичния дискурс е производен на отношението между реалността и дискурса изобщо. "Всъщност трябва да престанем да виждаме във въображението функция на образа в квазисетивния смисъл на думата; подобна функция се състои по-скоро "да виждаш като...", както се изразява Витгенщайн; и тази сила е аспект на чисто семантичната операция, която се състои в забелязване на сходното в несходното" (Рикьор 1994: 9).
Въображението не е извеждане на образност от мисленето, а по-скоро сетивен опит и памет за този опит. Метафората не е продукт на дистанцията между текст и реалност, обратното, тя е рожба на тяхната симбиоза. Дискурсът е събитиен, участието на метафората в него й дава ролята на едновременно пребиваване на равнището на дискурса и на това на реалността. Дискурсът като събитие е част от реалността, той се осъществява във времето, има субект, винаги препраща към нещо и се позовава на свят (Рикьор 2000: 73). Дискурсът е медиатор между език и свят, скъсява разстоянието между тях. Ако езикът е просто условие за осъществяването на комуникация, то дискурсът е нейното случване.
Следователно метафората не е просто едно изразно средство, а като част от дискурса е част от случването му, част от събитийността му, тя го оживотворява. "Метафората не е жива само поради това, че оживява един конституиран език [...]. Метафората е жива по силата на факта, че описва порива на въображението в едно "да се мисли повече" на нивото на концепта. Именно борбата за "да се мисли повече" под водачеството на "оживяващия принцип" е "душата" на интерпретацията" (Рикьор 1994: 436). Оживотворяването на дискурса става посредством метафората.
Метафората обаче, не е просто въобразяване, в което е подчертан метафизичният аспект на съвместяване на сетивно и идеално, метафората е "виждане като...", т.е. тя е пренасянето на образи в нова реалност, която не е умъртвена, несетивна, а напротив благодарение на метафората е оживотворена. "Да се представят хората "като действащи" и всички неща "като в действие" такава би могла да бъде онтологичната функция на метафоричния дискурс" (Ibid.: 61). Живата метафора е единство на смисъл и събитие, за разлика от мъртвата, която е само смисъл.
Метафората не влиза в конфликт със сетивността. Образите, които предизвиква метафоричния език са сетивни, доколкото представляват припомняне на сетивни усещания. "Да се вижда като" е сетивното лице на поетическия език, полусмисъл, полуопит..." (Ibid.: 304)
Дискурсът, екстериоризиран като творба, се превръща в самостоятелна реалност, в която значението на текста и авторовото намерение се разминават. Текстът придобива самостоятелно звучене. Светът на текста изключва психологическия свят на автора. "Светът на текста...не е светът на всекидневния език...един разказ, една приказка, една поема не са без референт. Но този референт е в разрив с референта на всекидневния език...фикцията и поезията визират битието вече не в модалността на дадено-битие, но в модалността на възможно-битие" (Рикьор 2000: 84).
Въвеждането на метафората във философския дискурс е възможно благодарение на съотносимостта между езика и битието. Изказването се основава на съществуването. Но не като еднозначно даденото в класическата метафизика, а по-скоро като многосмисленото, изявяващо се в съвременните философски търсения. Същността на метафората е „да си като", от което Рикьор поставя акцента върху „съм" и „не съм". Тази двойнственост на метафоричния изказ превръща дискурса в аналог на действието, въвежда в него нехомогенността, разнородността.
Цитирана литература:
Дерида, Ж. 1998. Писмеността и различието. София: Наука и изкуство.
Райнова, И. 1993. От Хусерл до Рикьор. София: СУ „Св. Климент Охридски".
Речник на чуждите думи в българския език. 1982. СОФИЯ: БАН.
Рикьор, П. 1994. Живата метафора. София: Лик.
Рикьор, П. 2000. От текста към действието. София: Наука и изкуство.