Мисли след Мейасу

Александър Лозев, ael_2@yahoo.com

 

Книгата на Кантен Мейасу Après la finitude [1] е вдъхновяваша със своите амбиции и още повече - със своите недостатъци. В подзаглавието си тя е определена като есе/опит, но е по-скоро памфлет, насочен срещу онези, които Мейасу нарича «корелационисти». Визираните едва ли ще се самоидентифицират, но опонентите им лесно ще ги разпознаят. Модерната философия, ставайки рефлексивна, се ограничва все повече от един субект, чиято крайност Кант е тематизирал, прилагайки маневра, която да подрива математизираното знание. Така и просвещението завършва с пирова победа: сдържаният му скептицизън дискредитира догматизмите, но и го лишава от собствени основания; с това се отваря място за обскуранизма във всичките му проявления, светски, религиозни и хибридите между тях. Хайдегер несъмнено е един от най-мрачните примери - едно тотално обвързване на битие, време и субект, гарнирано с неприятни политически конотации. Както Мейасу напомня, гръцката философия в последните две хилядолетия твърде често е била поставяна в служба на идеологии и то най-вече за аргументиране на необходимото - категория, която той драстично ограничва: "абсолютно необходимото е възможността всяко едно биващо да може да не съществува" (80).

Модерната епоха, от Декарт до наши дни, е контекстът, в който са предложени идеите, но съотнасянето им с историята или с по-конкретни чужди разглеждания въобще не е предмет на занимание. Неясно е дали читателят, допълвайки празнините на есеистиката, няма да привлече свои, стандартни или не, разбирания и препратки и до голяма степен да пропилее ентусиазма на книгата. Примерът, около който е построена полемиката, и практически - целият текст, е за философското валидиране на знание за света от далечните времена, предшествали появата на възприемащия, философстващ субект с неговата органичност. Или, ползвайки двата ключови неологизма от книгата, тя се резюмира така: архифосилът е аргументът срещу корелационистите. Кантен Мейасу вероятно е спечелил и немалко известност спомагайки за подобен рекламно-журналистически подход към своето начинание: най-напред иновацията и сензацията, а детайлите ще дойдат по-късно - ако остане някой, който да ги чете. Проследяването на аргументите в хроно-логически порядък и упоменаването на сродни и сходни идеи донякъде трививализират много от изписаното, което изглежда дошло от вдъхновение, а не от ерудиция.

"Философията е изобретяването на необичайни аргументи" (103), пише Мейасу. Тази перспектива е близка до 'преописването', което Рорти неотдавана предлагаше, и неговият магнум опус[2] боравеше старателно със същия материал, към който Мейасу препраща бегло. Техните заключения обаче изглеждат диаметрално противоположни. Докато Рорти 'намира спасението' в окончателното скъсване с опитите и претенциите за обективност, Мейасу, обратно, настоява, че ние сме в досег с един безспорен абсолют - онзи, който познаваме чрез математика: «онова, което е математически мислимо, е абсолютно възможно» (162).

Койре описа т.н. 'научна революция' от 17в. като реванш на платонизма: действително, аристотелианството е прогонило математиката от подлунния свят, докато картезианската и нютоновата наука правят от нея основа и образец на познанието за цялата действителност в разните й проявления. Това завръщане обаче става под формата на твърде двусмислената концепция за 'природен закон'. Доколко тези закони някакси предписват или просто описват е въпрос, който се дебатира. Когато Лайбниц провъзгласява общия си принцип, че rien n'est sans raison той все още може да игнорира семантическата разлика, която в нероманските езици изисква две различни думи за «основание» и «разум». За Кант обаче това не е възможно и неговата критика стига до извода, че «разсъдъкът не черпи законите от природата, а й ги предписва»[3]. Това дава и решение за 'проблема на Хюм', в който остро е бил поставен въпросът за реалната валидност на познанието, за неговото съдържание в термините на каузалност и необходимост. Дали вселената и респективно физката биха могли да бъдат напълно други е въпрос, който все още стои на дневен ред и един отговор от кантиански тип продължава да се натрапва: светът следва да е такъв, че да допуска задаващия въпроси (т.н. антропен принцип). Срещу подобен род аргументи Мейасу се опира на стандартната теория на множествата изтъквайки, че тя не приема за обект множеството на всички множества. От тук той заключава, че «тоталността на мислимото не е мислима»(141). А след като е възможно някакси «да има» немислими неща, тезата, че всичко, което се мисли, е 'разумно' не може да бъде правомерна и принципът на достатъчното основание следва да бъде изоставен. От наличното по никакъв начин не може да се обосновава необходимост: то е фактичност, зад която прозира случайността. Мейасу счита и че е постигнал нещо повече - показал е и че това е абсолютът «Открива се, че нашето схващане на фактичността е истинска интелектуална интуиция за абсолютното» (109)[4].

Дискусията за случайно, фактично и необходимо идва в самото начало, но разглежданията оставят впечатление, че едно по-стриктно разграничаване в духа на схоластическите схващания за модалности де дикто и де ре би спомогнало за проясняването й[5]. Но така Мейасу успява да изложи своите радикални възгледи още из ранните страници на книгата и дори им придал там особен емфатичен изказ: «Необходимостта на Случайното» е заявена още на самата корица в подзаглавието. Френският език позволява различаването на contingence (случайното по обстоятелства) от hasard и aléatoire (двете от думата „зар", веднъж арабска веднъж латинска), но няма съмнение, че случайност е идея, също така двойствена както и тази за природен закон. Това може да бъде интерпретативна категория - случайно е онова, в чието по-нататъшно обясняване нямаме интерес, но и постулат за липса на обясние, мотивиран с обективни аргументи, както е в съвременната физика. Проблемът, който Мейасу сякаш подминава е, че твърде много неща могат да бъда преждевременно обявявани за случайни, също както привично се прави с необходимостта. Математическата теория на вероятностите, към която би могло да се апелира, отдавна е отказала отговор, избягвайки в една аксиоматика на 'мярката'. Мейасу ползва като довод, че за тоталността на мислимото няма мярка и за наличното като случващото се не могат да се изкават вероятностни аргументи.

Макар да подтиква към наукообразни разсъждения, той самият си служи далеч по-охотно с речника на утвърдената филосфия. Своята програма представя като предложение за завръшане към едно картезианско нещо в себе си, отказвайки се от кантианския му вариант (107): дискусията минава през това, дали нещото в себе си е само въображаемо или е и мислимо.

С обособяването на рефлексията като специфично занимание на философията, немските спекулативни мислители намират начин да се поставят над случващото се в науката(171) - техният категориален апарат е завършен, т.е. 'съвършен'. Математиката обаче би могла също да претендира за съвършенство, а по-нататък и нютоновата математизирана динамика, която пък все по-директно препраща към природата и подкопава йерархията на цялата познавателна система. Кант премахва заплахата като обявява математиката за синтетична: тя само се домогвала до онова, което философията предварително владее. Без да навлиза в сложностите на кантовата философия Мейасу описва предприето като „контрареволюция": ако ренесансът е преоткриване и преосмисляне на античността, неговият завършек в научната революция идва с прозрението, че според гърците математиката е достъп до абсолют - думата е, разбира се, латинска и привнася смисъл, който по късните религии експлоатират. Но заявеното в предговора/с.64 на Критика на Чистия Разум 'трябваше да огранича (aufheben) знанието, за да направя място за вярата' декларира замисъла да се оспори идеята за друг достъп до абсолют, освен чрез официално апробираната религия. Така според Мейасу, днес, "за философията задачата е да реабсолютизира обхвата на математиката" (175).

Затваряйки се в рефлексията, философията неизбежно се самоограничава и именно това, по един или друг начин, с Хегел или с феноменолозите, става нейният абсолют. Определяйки битието, тя го свежда до корелат на едно настояще, а миналото и бъдещето са модалности, в които то бива схващано - това е времето, така както още Августин го разяснява. Картезианското когито (може би съвсем не отдалечено от тези късно-антични идеи [6]) е в неизбежна темпорална ситуираност: не е възможно да мисля и в същото време да не съм - тази конюнкция, чрез силното й отричане, задава епохалното разсъждение на Декарт. Запазвайки го като трансцендентална аперцепция, кантианството само допуска модификации на формата и не се ангажира с гаранции относно съдържанията. Съобразява се, че ако не мога собствено да мисля своето несъществуване, то далечното минало изглежда е проблем: (приблизително) така Мейасу поставя провокативен проблем за „архифосила" - реликт от някакво време предшествало мислещите. Опосредстваният достъп до миналото би го лишавал от реалност. „Днешният корелационизъм е само едно заострено следствие от кантианската катастрофа" (171), коментира Мейасу.

Абсолютното математическо време, което Нютон постулра, в последствие е било предмет на насмешки, но както Мейасу дава да се разбере формата му е платонова. Така и то принадлежи там, където са умопостижимите математически обекти. "Преодоляването на платонизма" е ницщеанският призив, който в съвременната (френска) философия често е бил повтарян, но както Мейасу отбелязва в неговия случай "то е доста по-различно от това, което обикновено е било вършено"(110). Стандартното тълкуване охотно го приема за отрицание на особения статут на математическите реалии, тъй като чрез лъжлива аналогия те прекалено често са служили за опора на всякакви ценности - и тук Платон е бил първият. Днес дори се е стигнало до там, че изначалното прозрение следва да се квалифицира - именно то се нарича математически платонизъм, сякаш равноправно би имало и някакъв друг. Дискусия относно епистемологията и философията на математика липсват в книгата, също както и коментар относно съвременната теоретична физика, в която различието между математически модел и реалност често пъти е спорно. Би могло да се вметне, че популярност в тези среди е добило едно описание на ситуацията с фразата the unreasonable effectiveness of mathematics - успехът на математиката с елегантната двусмисленост на една дума се приема както за необоснован, така и за непонятен[7]; Мейасу пък се застъпва за нещо, което в своя език нарича principe d'irraison. Но неговата теза, отчетливо формулирана е, че "онова, което е математизируемо, не се свежда до корелат на мисленето" (162).

Изчитането на всяка книга изисква известно търпение, а за тази на Мейасу може да е нужно и повече от обичайното. Изложението е колкото сбито, толкова и нестройно, идеологически пристрастия сякаш задвижват разглеждането и поясненията рядко са там където се очакват[8]. Самият факт, че книгата е издадена с предговор от Ален Бадиу може предварително да породи известни нагласи и очаквания. А той самият пише за бившия си студент: "Не е преувеличено да се каже, че при настоящия стадий от историята на философията Кантен Мейасу открива един нов път, чужд на каноничното й кантово разпределение в догматизъм скептицизъм и критицизъм" (11).

 

Бележки

[1] Quentin Meillassoux Après la finitude. Essai sur la nécessité de la contingence, préface de Alain Badiou, Paris: Seuil, 2006; изданието се цитира с посочване на страница; англиийският превод е After Finitude: An Essay On The Necessity Of Contingency, trans. Ray Brassier, London:Continuum, 2008.

Глава трета от книга на Брасие Nihil Unbound , (Palgrave Macmillan, 2010)представлява критичен преразказ на предложеното от Мейасу.

[2] Рорти Р., Философията и огледалото на природата, София: Наука и изкуство, 1998; в следващата си книга Рорти разглежда темата за случайността (contingency), но в съвсем друга перспектива, вж. Рорти Р., Случайност, ирония и солидарност, София: Критика и хуманизъм, 1998

[3] Кант И., Пролегомени $36, София: Наука и Изкуство, 1969, с. 117

[4] Основателно може да се приеме, че когато Мейсу пише «интуиция» думата следва да се чете кантиански - именно с нея на френски и английски се превежда anschauung, което в българския превод е "наглед".

[5] Giraud Т., Millière R., After Certitude: On Meillassoux' Logical Flaws (draft - July 2012); работата препраща и към други формални анализи, а в епиграф е цитирано признание на Мейасу: "I spent my whole first year reading Hegel's Phenomenology of Spirit and Science of Logic instead of doing quantificational logic."

[6] преходът от Августин към Декарт изглежда съвсем непосредствен и от времето на янсенизма това е било коментирано; вж. също Бояджиев Ц., Августин и Декарт, София: СУ, 1992

[7] Wigner, E. P. The unreasonable effectiveness of mathematics in the natural sciences, Comm. on Pure and Appl.Mathematics, 13 (1960) 1-14.

[8] В годините след издаването на книгата Мейасу изглежда е преразглеждал и уточнявал свои постановки и публично го прави в лекции, четени в Берлин през 2012 г. вж. Meillassoux Q., Iteration, Reiteration, Repetition: A speculative analysis of the meaningless sign, Freie Universitat Berlin, April 20, 2012.