NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас
Мариана Тодорова (mariana_g_todorova@yahoo.com)
Resume: The article "The Essence of Counterfactual Analysis and David Lewis Understanding of it" aims at outlining the essence of the counterfactuality and the ensuing counterfactual analysis, which became famous after the publication of Robert Fogel's book: "Railways and American Economic Growth: Essays in Interpretative in 1964. The text focuses on one of the "birth" places of the counterfactual issues - the causality as a particular field of logics - but also explores the David Lewes' views on the semantics of 'possible worlds' and its degree of similarity with the real one. The great majority of the philosophers who think that the causal facts need to be explained thought (or reduced to) the occurrence-facts together with the fundamental-law-facts, regulating the occurrences, are in favour of the approach that regards the counterfactual causality as the explanatory key to the issues.
Key words: causality, counterfactuality; counterfactual analyses, David Lewis, logics, semantics of possible worlds, regularity, Robert Fogel.
Без да си поставяме амбициозната задача за строго и окончателно определение на контрафактичността и произхождащия от нея анализ, то можем да откроим работна дефиниция, откроявайки няколко нейни съществени белези:
Първата експлицитна дефиниция на причинността, обоснована чрез термини на контрафактичния подход принадлежи на Хюм през 1748 г. в "Изследване върху човешкия разум", но за съжаление той не разработва детайлно тезата си. Концепцията на Хюм за контрафактичността е разгледана обстойно в работата на Уилсън (Wilson 1986). Контрафактичните твърдения стават специален предмет на анализ в този контекст в работата на Дейвид Люис (1973, 1986).
Използването на контрафактични аргументи, главно в исторически изследвания, се среща и преди това. Методологията се популяризира благодарение на превърналото се в своеобразен образец изследване на Робърт Фогел от 1964 г. „Железниците в американския икономически растеж: очерци по иконометрична история", което анализира ролята на железниците за формирането на брутния вътрешен продукт на САЩ и развитието на транспорта и икономиката, за което авторът получава Нобелова награда през 1993 г. В изследването на Фогел се прави анализ не на действителни факти и в този смисъл е в областта на нефактичното. Конструира се алтернативен ход на историята, при който железници в САЩ не се прокарват, като се почне от средата на XIX век, и това е възловото историческо събитие, от което историята се разклонява по два клона: действителния, фактичния и реконструирания, контрафактичния. Двата клона се съпоставят, за да се оцени влиянието от масовото въвеждане на железници в този исторически момент върху икономическото развитие на държавата, посредством величината на „обществените спестявания" (social saving). Използва се математически метод (линейно програмиране за последователна оценка) на достоверността на получаваните резултати. Самият Фогел нарича своя метод „хипотетико-дедуктивен" (Fogel 1964: 246), тъй като дедуктивно се извеждат следствия от една хипотеза. Валидността на проведения анализ се гарантира чрез типа истина, характерен за математиката. От друга страна, той не зависи от самата хипотеза, която все едно „се съкращава" при сравнението, тъй като участва с противоположен знак в действителния и контрафактичния ход на историята. Заключението на Фогел е: противно на утвърдените предразсъдъци в историческите изследвания на икономическото развитие на САЩ през XIX в. въвеждането на железниците е оказало слабо влияние (Fogel 1964: 207-249).
Срещу Фогел са отправяни множество възражения. Едно от тях е следното: „Историците на икономиката са измерили съвкупните обществени спестявания от железниците в деветнадесети век, но са обърнали по-малко внимание на измерване влиянието от получаване на железопътен достъп на местно икономическо равнище ..." (Haines, Margo 2008: 78). Същността на аргумента е в това, че макар влиянието от въвеждане на железниците да е малко върху общото икономическо развитие на САЩ през 19-и век, то е възможно да е предизвикало съществени вариации и предислокации между равнището на икономическо развитие на региони и субрегиони. Подходът на Фогел измерва средна величина и се установява, че остава приблизително същата, но на една и съща средна величина, могат да съответстват най-разнообразни разпределения между отделните райони. Доводът на двамата автори е съществен и като критика или изясняване границите на контрафактичния анализ изобщо. Поставя се следният проблем: доколко контрафактичният анализ може да се развие по начин да представя не само глобалната, но и локалната алтернатива. Установяването на глобалното контрафактично състояние е много по-лесно, понеже усредняването носи взаимно неутрализиране на грешките.
В други свои работи Фогел привежда аргументи, оборващи разпространеното обяснение на Гражданската война в САЩ с икономически съображения, свързани с производителността на труда или благосъстоянието на чернокожите роби в Южните щати по отношение на свободните бели работници в Северните. „Разглеждането на това, което би могло да се случи, ако на щатите на Конфедерацията се позволеше мирно да се отделят е екскурзия в убеждения относно свят, който никога не е съществувал. Даже ако тези убеждения са основани на модели на поведение през годините, довели до войната, модели на поведение, осигуряващи база за предвиждане, която може да се обоснове, най-добрите предвиждания са необходимо обвити в неопределеност и открити за дебат. Все пак няма начин за третиране на моралните теми на Гражданската война, което да избегне тези „контрафактични пропозиции" (както ги наричат философите)" (Fogel 1989: 413).
В хуманитарните и обществени науки контрафактичният анализ се прилага предимно с цел реалността да бъде съпоставена с алтернативни траектории и възможности за нейното развитие. Но има малко взаимодействие между философите и социалните учени, които споделят техния интерес към контрафактичностите. Нещо повече: някои автори настояват, че „въпросите, които се задават за причините и следствията, мотивират за извършването на сериозна емпирична работа в социалните науки, въпреки че категорични отговори не винаги са възможни, имайки предвид ограниченията, които социалните учени срещат при набирането на данни. Но дори и при това положение, има основание за оптимизъм по отношение на настоящите и бъдещи възможности за ефективно разработване на подобни въпроси." Основанието за оптимизъм е именно развитието на контрафактичния модел на причинността (counterfactual model of causality) ( Morgan and Winship 2007: 3).
Тази методология се използва в историографията, политическите науки, психологията, модалното и математическото моделиране и се основава на допускането, че историческият или реалният процес може да се разглеждат не само като даденост или като нещо неминуемо, а като един от множество варианти за разгръщане на действителността. Историческото развитие се тълкува като един път от много други вероятни пътища. Ако науката за историята възпроизвежда познавателно вече осъществилата се история, то контрафактичният анализ, приложен в нея, представя серия от обстоятелства, залегнали в основата на възможни алтернативи.
Контрафактичният подход позволява на изследователя да подражава на вида контрол, осъществяван само в лабораториите. Може да се добави, отнеме или промени причина и дори контекстуална основа, но за разлика от истинските експерименти трудно биха могли да се узнаят последиците от вариациите. Чрез контрафактичния подход получаваме достъп до случайното и непредвидимото. В прилагането му по-удачни са малките корекции на събитията, тъй като промяната на модели, идеи, институции, баланс на сили и пр., изисква да се отправим твърде назад към генезиса на причините им.
За да очертаем хоризонта на приложимост и евристичност на този подход, се спираме на въпроса за възможните светове и на неговата интерпретации в семантиката на възможните светове на Дейвид Люис.
Преди 35 г. Дейвид Люис научно преоткрива анализа на закономерността/ регулярността на Хюм (в оригинал regularity analysis), който разглежда каузалността като неизменна връзка. Според Армстронг „Люис поддържа тезата за Хюмовскaта концепция за следване: тезата, че причините и законите произтичат от частното, локалното, фактическото" (Armstrong 2004: 446).
Всъщност, могат да бъдат разграничени две определения на понятието за каузалност, предложени от Хюм в споменатата работа: според едното тя е неизменно отношение на следване („Можем да определим причината като обект, следван от друг обект, като всички обекти, сходни с първия, биват следвани от обекти, сходни с втория"), а според другото - контрафактично определима релация („Иначе казано, ако първият обект не съществуваше, то и втория не би го имало"). (Stanford encyclopedia, http://plato.stanford.edu/entries/causation-counterfactual). Според Дейвид Люис, този възглед все още доминира във философията на каузалността, изричайки това през 70-те години на 20 век. Авторът не оспорва тезата, че каузалната връзка представлява отношение между две неща, с което се изявява определена закономерност (регулярност), но твърди, че вече е налице преосмисляне на това схващане - съществуват както каузални закони, така и случайни последователности и съответно първите трябва да бъдат разграничени от вторите. Основният проблем, пред който ни изправят теориите за закономерността, се състои в това, че те не ни позволяват да разграничим истинската причина на дадено събитие „е" (събитието, което обуславя „е") от следствията от настъпването на „е", от следствията от истинската причина на „е" (епифеномени по отношение на каузалната история на „е") или от потенциалните причини на „е" (каузални фактори, които биха могли да са причинили „е", макар при конкретните обстоятелства това да не се е случило) (Lewis, 1973а: 556). От друга страна, към онзи момент, в който Люис разработва своя теоретичен анализ, причината е дефинирана като който и да е член на минимален набор от действителни предусловия, който по силата на съответния каузален закон е достатъчно основание за съществуването на следствието/ефекта. Така Люис с неговата "Каузалност" от 1973 г. прави своеобразен научен обрат. Елегантно и концентрирано, той съдържа силна критика на постигнатото от Хюм.
Макар първата експлицитна дефиниция на каузалността чрез терминологията на контрафактичността да принадлежи на Хюм, той, както вече отбелязахме, никога не е изследвал алтернативния контрафактичен подход към каузалността. Работата му е продължена от други философи - емпирици. Главното препятствие те да обяснят каузалността чрез контрафактичността е неяснотата на самата контрафактичност. Като се започне от Мил (1843 г.) емпириците се опитват да анализират контрафактичността "металингвистично", т.е., чрез отношение на логическо следване между определени твърдения. Обобщено накратко, идеята е, че контрафактично твърдение от вида: „Ако случаят би бил такъв, че А, то твърдението, че С е вярно би било изпълнено единствено, ако съществува набор от истинни твърдения S, които са съвместими с антецедента А и освен това имат свойството, че прибавени към А имплицират консеквента С" (Stanford Encyclopedia http://plato.stanford.edu/entries/causation-counterfactual). Има много неясноти по отношение на определянето на този набор от „спомагателни" твърдения S. Повечето изследователи смятат, че S трябва да включва преди всичко природните закони, докато според други в него е допустимо да присъстват и твърдения, изразяващи причинните отношения между отделни обекти:
„Всяка теория на контрафактичноситте трябва да се пребори с факта, че съжденията относно тяхната истинност или неистинност не могат да бъдат обяснени единствено в термините на логическите отношения. Неизменно, такива съждения изглежда извличат допълнителни допускания относно не-логически зависимости между фактите или пропозициите. Оттук изникват някои от най-трудните проблеми в теорията на условните съждения. Каква е природата на тези отношения между факти или пропозиции? Дали всички са от един вид или има различни релевантни отношения за различните контрафактичности? Могат ли да се анализират без кръгово отнасяне до контрафактичностите?" (Condoravdi, Kaufmann 2005: 119).
Каузалната връзка е най-широко разпространената и вероятно прекалено опростена хипотеза за естеството на тази връзка между факти или пропозиции в контрафактичността. В действителност те вероятно трябва да са свързани в неделима цялост, т.е. в такава, която не може да сведе до проста сума от фактите или пропозциите, залегнали в контрафактиността, и причинна или импликативна връзка между тях.
Според Ким „изглежда обаче, че видът зависимост, изразяван от контрафактичности е значително по-широк от строго каузалната зависимост и че каузалната зависимост е само една сред хетерогенна група на отношения на зависимост, която може да се изрази чрез контрафактичности" (Kim 1993: 205). Ето и четирите случая, предложени от същия автор (пак там: 205-206):
Бенет разглежда два основни типа обосноваване на каузалната връзка: по причисляване (subsumption), антецедентът попада в групата на консеквента, и контрафактично (Bennet 1993: 217). Може да се предположи също така „трети фактор", който е компонент на условията за истинност на кантрафактичните твърдения, който е също така компонент на условията за истинност на каузалните твърдения.
Все пак, да се върнем на теорията на Люис. Философът признава, че анализът за регулярността/закономерността има своите големи предимства, но подлага на съмнение това дали той е в състояние да разграничи реалната причина на дадено събитие от останалите каузално свързани с него феномени. Всъщност проблем е и това „да се осигури някакъв вид яснота какво са събитията" (Collins, Hall, Paul 2004: 21). Люис не изоставя и фундаменталната идея, че причинността е конкретна реализация (инстанциация) на определен тип регулярност, но смята, че е време теорията да получи развитие. За да се положи нов ред в нея, Люис счита, че трябва да се обърне силно внимание на последните думи на Хюм: "Ако причината не би била, то и следствието не би го имало". За него те не са просто една констатация, а нещо съвсем различно: контрафактичен анализ на каузалността. За причината вече трябва да се мисли като за нещо, което има специфично значение и това значение може да бъде открито чрез набелязване на събитията, които не настъпват в нейно отсъствие. Иначе казано, отсъства ли (причината) няколко или всички нейни следствия също ще отсъстват (Lewis, 1973а, 557).
Като първа стъпка в новата теория Дейвид Люис разяснява, че контрафактичностите са възможни алтернативи на действителни ситуации. Той си дава ясно сметка, че ще срещне редица трудности в научните си опити, тъй като разработената от него теоретична рамка не позволява да изясним значението на такива ключови фактори в анализа на каузалността като ролята на нереализираните възможности по отношение на действителното протичане на даден каузален процес, еднозначната определимост на условията за истинност на контрафактичните твърдения, изразяващи каузална връзка и т.н. Като едно първо обезпечаване на тезите си той изяснява, че ще ограничи изследването си на причинността до събитията от ежедневието: битки, разговори, влияния, разходки, целувки и др. Според самия него той няма ресурс да разгледа и покрие останалите области. Люис заявява още, че ще анализира конкретни каузални отношения между такива събития, а не обобщени твърдения за каузална връзка от типа „събитията от класа „С" обуславят събитията от класа „Е"", тъй като тяхната автентична логическа форма трудно може да бъде определена. По първоначален замисъл, той работи с едно максимално широко понятие за каузалност, което се съгласува с принципите на детерминизма (макар по-късно да преосмисля позициите си). Люис посочва предимството на контрафактичния анализ пред анализа на регулярността/закономерността с това, че позволява да твърдим, че индетерминистичните явления имат своя причина (Lewis 1973а., 559-560).
Могат да се разграничат четири последователни стъпки в концепцията на Люис (Horwich 1993: 208-209):
Макар яростните критици да твърдят, че теорията на Люис не е изцяло оригинална, тя си остава най-обстойният анализ на контрафактичността: създадена е през 1973 г., подобрена през 1986 г. и чувствително изменена през 2000 г. Както в повечето съвременни теории, Люис приема, че контрафактичност се изразява посредством изречение в условно наклонение. Терминът „контрафактичен" или „противен на фактите" съдържа в себе си предположението, че антецедентът на такова условно наклонение е неистинен, от гледна точка на случилото се (Lewis 1973b , 3). Ако чашата беше ударена, щеше да се счупи: подразбира се, че чашата не е счупена. Трудността в логическия анализ на твърдения от този тип се състои в това, че ако бъдат изразени посредством материална импликация, те биха били тривиално истинни, по простата причина, че всяка импликация с неистинен антецедент е истинна. Това, обаче, съвсем не означава, че контрафактичният анализ не е приложим към твърдения с истинен антецедент (Collins, Hall, Paul 2004, 3).
Преди да се премине към начина, по който Люис използва семантиката на възможните светове, за да обоснове контрафактичността, са необходими няколко думи относно неговия възглед за самите възможни светове, който той обозначава като модален реализъм. „Има толкова много начини, по които един свят би могъл да бъде; и един от тези много пътища е начинът, по който този свят е. Има ли други светове, които са други начини? Казвам, има. Защитавам тезата за множественост на световете или модалния реализъм, който твърди, че нашият свят е само един сред много. Има безброй други светове, много други включени неща" (Lewis 1986: 2).
Същността на тезата на Люис става явна в удачно намерения термин: „модален реализъм". Начините, или модусите, по които нашият свят би могъл да бъде съответстват на реалните начини, по които другите светове са, аналогично на модуса, по който нашият свят е. „Има толкова много други светове в действителност, че абсолютно всеки начин, по който един свят би могъл са бъде като възможност, е начин, по който друг свят е" (Lewis 1986:2). Дали обаче на всеки модус на нашия свят, по който той би могъл да бъде, съответства точно едни друг реален свят? Дали сме изправени пред фундаментална относителност на възможно и действително, които са само привидно разцепени поради крайността и ограничеността на човешкия опит? И къде са тези други светове? Взаимодействат ли си с нашия или помежду си? Ето отговорът на Люис:
„Световете са нещо като отдалечени планети; с изключение на това, че повечето от тях са много по-големи от просто планети и че не са отдалечени. Нито са край нас. Те не са на каквото и да е пространствено разстояние от каквато и да било от тук. Те не са далеч в миналото или бъдещето, нито в това отношение са близко; те не са на каквато и да било темпорално разстояние от каквото и да било, което е сега. Те са изолирани: няма време-пространствени отношения изобщо между нещата, които принадлежат на различни светове. Нито нещо, които е станало на един свят може да причини нещо да се случи в друг свят. Нито се припокриват; те нямат общи части с изключение, може би, на иманентните универсалии, упражняващи своята характерна привилегия на повторно случване" (Lewis 1986: 2).
Можем да предположим тогава, че тъкмо време-пространството и каузалността, разбрани като философски категории, са онова фундаментално нещо, което скрива относителността на възможно и действително. „Вие бихте могли да кажете, че строго говорейки, само нещата от този свят реално съществуват; и съм доста готов да се съглася; но по мое мнение това „строго" говорене е ограничено говорене ..." (Lewis 1986: 3).
Друг естествен въпрос би бил как се съотнасят частите на различните светове помежду си. „И това, което е за световете, е и за частите на световете. Има изключително много начини, по които една част на света би могла да бъде; и толкова много и така разнообразни са другите светове, че абсолютно всеки начин, по който една част на един свят би могла да бъде като възможност, е начин, по който някаква част на някой друг свят е" (Lewis 1986: 2)
Люис използва семантиката на възможните светове, за да проясни природата на контрафактичността. По-конкретно, за дадена съвкупност от възможни светове, включваща нашия действителен свят, съществува релация на достижимост, която съотнася на всеки възможен свят в тази съвкупност множеството от неговите алтернативи, или начините, по които той би могъл да бъде. Тогава едно контрафактично условно твърдение би било истинно единствено при положение, че съществува възможен свят, достижим от действителния, в който то е истинно. В тази връзка е важно да отбележим, че Люис разглежда възможните светове не като теоретични конструкти, въведени единствено с цел експлициране на условията за истинност на контрафактичните твърдения. Тъкмо напротив, той е реалист по отношение на възможните светове - за него те са напълно действителни начини, по които светът би могъл да бъде. Това, което ги отличава в онтологично отношение от „действителен" свят, е напълно случайното обстоятелство, че тъкмо това е „нашият" свят (Bigaj 2006: 77-81).
Тук ще направим едно отклонение, изясняващо как следва да разбираме понятието „възможен свят". За разлика от модалния реализъм на Люис, който ни казва да мислим възможните светове като реални и същностно идентични на нашия, днешният най-популярен подход на модалния редукционизъм определя възможните светове като абстрактни обекти. От гледна точка на стандартната дефиниция за възможен свят, това е множество от пропозиции, което удовлетворява две изисквания: да бъде „максимално", тоест, от дадена двойка противоречиви пропозиции да съдържа поне едната и същевременно да бъде „непротиворечиво", тоест, да съдържа не повече от една от дадена двойка взаимно противоречиви пропозиции. Иначе казано, за даден възможен свят W и двойка от взаимно противоречиви пропозиции p и p ще имаме, че p W (отрицанието на р принадлежи на W) тогава и само тогава, когато р W (р не принадлежи на W) (Stanford Encyclopedia, http://plato.stanford.edu/entries/identity-transworld). Отново според семантиката на Крипке, отношението между действителния свят и възможните светове се изразява чрез релация на достижимост. Изглежда, че някои от пропозициите, изпълнени в даден възможен свят, изразяват негови същностно присъщи особености, за разлика от други, чиято изпълненост е повече или по-малко случайна и би могла да бъде отречена, без това да доведе до трансформиране на структурата на възможния свят като цяло. Позовавайки се на един от любимите примери на самия Крипке, можем да кажем например, че светът, в който Никсън никога не е бил президент на САЩ, е по-трудно достижим от нашия в сравнение със света, в който той е имал мустаци. Причината за това е, че наличието или отсъствието на мустаци върху нечие лице е по-малко значима особеност на дадения свят в сравнение с основните моменти в неговата политическа история. Тъкмо това обстоятелство се изразява формално чрез релацията на достижимост: светът, в който Никсън е имал мустаци се счита за по-близък до действителния в сравнение със света, в който той никога не е бил президент на САЩ. По-нататък, ако интерпретираме времето като релация на достижимост, можем да разглеждаме различните взаимно алтернативни моментни състояния на нашия свят в миналото и бъдещето като възможни светове, намиращи се в релация на достижимост със света от настоящето. Тук отново може да бъде въведена своеобразна метрика: по-близки до нашия са онези възможни бъдещи конфигурации, които по своята структура са по-сходни с него. От друга страна, релацията на достижимост може да бъде интерпретирана не само онтологично, а също и епистемично: тогава по-близки до нашия свят ще бъдат онези бъдещи светове, чието описание е по-лесно съвместимо не със самия действителен свят, а с нашите знания за него.
През 17 век Лайбниц формулира тезата, че дадена алтернативна реалност (или свят) е възможна до степен, в която не противоречи на формалните закони на логиката. Затова може да има и безкраен брой възможни светове. Ето защо, разбиранията на Лайбниц имат пряко отношение към разглеждания въпрос, въпреки че те са предимно теологично-мотивирани в контекста на опита му да формализира доказателствата за съществуването на Бог. Той заявява, че Бог преди това е създал всички възможни светове и след това нашия, които представя най-доброто от всички останали и в този смисъл е по-реален от тях (Rescher 1975). От друга страна, както вече видяхме, Дейвид Люис е този, който в наши дни твърди, че възможните светове съществуват в същата степен като нашия. За него нашият актуален свят е само един свят между множество от други, а ние го смятаме за единствено действителен само защото е единственият, който е обитаван от нас (Lewis 1973a).
Модалностите имат периферна роля в развитието на логиката чак до тридесетте години на ХХ век, когато се появява първата модална система, представена в „Символна логика" (1932) от Люис и Лангфорд. Понятието „възможен свят" е въведено в контекста на модалната логика по-късно: в интензионалната логика на Карнап (представлявано чрез термина „описание на състоянието") и преди всичко в релационната семантика на Крипке, благодарение, на която то добива днешната си популярност. Една от следващите значими стъпки в развитието на модалната логика е свързана с въвеждането на така наречената „околностна семантика" от Скот и Монтагю. При нея на даден възможен свят W се съотнасят не достижимите от него възможни светове, а неговата „околност", включваща онези възможни светове, между които и W е налице отношение на подобие. При това, за произволен свят V, който се намира в околността на W и произволен друг свят U, който се намира извън неговата околност ще бъде изпълнено, че V е по-сходен с W в сравнение с U. При това положение, едно контрафактично условно твърдение от типа, „ако а, то b" би било истинно, тогава и само тогава, когато за даден свят V, намиращ се в околността на действителния, изпълнеността на а влече изпълненост на b. Как обаче можем да дефинираме отношението на „подобие" или „сходство" между два възможни свята? Очевидно, за да бъде даден обект подобен на друг, те трябва да имат поне едно общо свойство. Но винаги има нещо общо, което едновременно характеризира два различни обекта. По този начин започваме да говорим за степени на подобие или за относително, а не абсолютно подобие. Как обаче трябва да сравняваме възможните светове според тяхното подобие с действителността? Ако се върнем отново към любимия пример на Крипке, можем да се запитаме: кой свят е по-сходен с нашия: този, в който Никсън би имал мустаци или онзи, в който той щеше да носи бели чорапи? В отсъствието на строги стандарти, позволяващи предоставянето на еднозначни отговори на въпроси от този тип, трябва да признаем, че контрафактичният анализ ни позволява да коригираме интуитивните си разбирания за същността на действителния свят само дотолкова, доколкото ги извежда наяве. Такъв тип доводи навеждат Уйлямсън да разположи „модалната логика вътре в контрафактична логика" (Williamson 2010).
От своя страна, Люис се опитва да формулира определени критерии за относително подобие между възможните светове като твърди, че трябва да съществува определена йерархия от аспекти, позволяваща ни да ги съпоставяме в контекста на контрафактичния анализ. В тази връзка той избира сравнението с пространствено-времеви региони (Bigaj 2006: 85). Според неговия модел, на всеки възможен свят W се съпоставя множество от множества от възможни светове, наричано „(центрирана) система от сфери", изразяващо подобието между W и останалите възможни светове от гледна точка на определен предварително фиксиран набор от аспекти, по които те могат да бъдат сравнявани. Тогава, светът U ще бъде по-сходен с W в сравнение с V тогава и само тогава, когато в съпоставената на W центрирана система от сфери, съществува сфера, центрирана около W, която включва U, но не и V.
Люис различава възможните светове не само според тяхната степен на подобие, а също и според природните закони, които са в сила за тях и могат да се различават от онези, които са налице в действителния свят. Авторът допуска, че в някои възможни светове може да настъпват чудеса - събития, които от гледна точка на нашия свят са незакономерни. Необходимостта от въвеждане на спорното понятие "чудо", Люис мотивира по следния начин: Да допуснем, че семантичният анализ на контрафактичните пропозиции предполага стриктен детерминизъм, според който пълното описание на света, в който и да е момент еднозначно детерминира едновременно бъдещето и миналото му. За да бъде полезен инструмент за предсказване на бъдещето, обаче, той трябва да бъде съвместим с допускането, че са налице същностно различни начини, по които действителният свят от настоящето би могъл да бъде в бъдещето. В отсъствието на така наречените от Люис „дивергентни чудеса", позволяващи разклоняването на историята на нашия свят в бъдещето, това очевидно не би било възможно. Наистина, ако допуснем тезата на детерминизма, тогава всеки два възможни свята, които съвпадат с действителния в настоящето, ще съвпадат с него и в бъдещето (Bigaj 2006: 86-88). С това е свързано и едно от най-големите противоречия в теорията на Люис. То се състои в това, че контрафактичностите в ежедневния живот са времево-асиметрични: почти винаги се срещат в бъдещето и почти никога в миналото. Тоест, този тип анализ третира бъдещето като контрафактично отворено, а миналото -като контрафактично затворено.
Люис също така смята, че обратно-проследяващите контрафактичности са забранени в обикновения дискурс. От друга страна, ако приемем строго детерминистичните закони, то тогава ще има много обратно-проследяващи контрафактичности, възникващи в миналото поради пренастройката, която трябва да направим всеки път когато вграждаме „противно на фактите" събитие в даден възможен свят, съответстващ на един от възможните начини, по които нашият свят може да бъде в определен момент от бъдещето. За да избегне това, Люис не само допуска съществуването на възможни светове, в които има чудеса (разбиващи-законите събития), но и приема, че някои от тези светове може да са по-близки до актуалния от тези, които се съгласуват с него по отношение на природните си закони, но имат много различия в индивидуалните факти.
Авторът отчита два фактора, обуславящи различията между възможните светове: различия в определени факти и различия в законите. Той прави йерархия от сравнения, в която определено ниво се взема в предвид, ако предходното не осигурява отговор на разглеждания въпрос (Bigaj 2006: 88-89). Така той подрежда своята неформална класация, която е съобразена със следните принципи:
S1. Основна необходимост е да се избегнат значимите нарушения на природните закони, валидни в нашия свят.
S2. Втора по важност е необходимостта да се максимизират времево-пространствените зони, където има перфектно съвпадение на фактите с определящо значение за цялостната структура на възможния свят.
S3. Като трето изискване е изтъкнато правилото да се избягват малките, локализирани нарушения на природните закони.
S4. По-маловажно или почти незначително е да се осигури сходно обкръжение на определен факт.
Тези критерии имат и сериозни недостатъци. Понятия като: широко разпространен, малък, локализиран, приблизителен, са неясни. Нашата интуиция също не ни дава достатъчно ясни указания по повод истинността на контрафактичните твърдения, но според Люис е необходима формална реконструкция на съответните лингвистични факти. Той приема недостатъците на класификацията си и посочва къде те могат да бъдат заличени или минимализирани.
Едно малко чудо прави възможен свят, който дели общо минало с актуалния, но се различава в бъдещето. Необходими са обаче много свързани чудеса, за да осигурят конвергентен възможен свят, в който вътрешната му история да се различава от тази на актуалния. Тази асиметрия идва от пред-детерминацията на типичните явления, които имат няколко пред-детреминанти (причини) в миналото и много пост-детерминанти (следствия) в бъдещето. (Различия между актуалния и възможните светове в тяхното минало или в тяхното бъдеще.) Тази теория среща много критики. Някои автори твърдят, че подобни изводи могат да бъдат и интуитивно достигнати и че до тях се стига посредством прекалено софистицирани стратегии. Като следствие на множеството критики през 1986 г. в "Контрафактична зависимост и стрелата на времето", Люис ревизира четирите си критерии, за да бъдат приложими дори когато актуалния свят е недетерминистичен. Понятието за чудо Люис подменя с „квази-чудо", което е извънредно стечение на много случайни, но съвместими с природните закони събития. Според него не може да има малко квази-чудо, тъй като за да настъпи такъв тип явление е необходимо съгласуваното възникване на множество различни отклонения от обичайния ред, които променят забележимо развитието на съответната каузална верига. Критериите на Люис се редуцират до три за недетерминистичните случаи. Веднъж премахвайки малките чудеса, можем да достигнем значителна близост между актуален и възможен свят (Collins, Hall, Paul 2004: 7-11).
Квантовата механика, приемаща, че светът е недетерминистичен, би могла да бъде описана посредством семантиката на Люис. Опити да се поправи теорията на Люис се правят чрез създаването на нови критерии за подобност, основани на вероятността на случайните събития, настъпващи в даден възможен свят. Нещо повече: „ако мярката за условна вероятност за вероятността на условните съждения е правилна и са в сила стандартните допускания на теорията на вероятностите, няма начин да се приложат двузначните истинни стойности на условни съждения по такъв начин, че техните вероятности да бъдат равни на техните вероятности да бъдат истинни" (Adams 1975: 5). Това означава, че класическата двузначна логика е необходимо неприложима по отношение на контрафактичности, които по-скоро имат нелокален характер: отнасят се не до свойства на един даден възможен свят, а до отношения между два свята, един от които може да е действителният. Възражение срещу класацията на Люис идва и от квантовата механика, но не поради индетерминизма на квантовия свят, а заради неговата нелокалност (Bigaj 2004: 102-103).
Условната вероятност на контрафактичните съждения, свързана с темпоралните им черти, е водеща в подхода на Кварт (Kwart 1986). Вместо обсъждане (или като тълкувание) на причинната връзка между антецедента и консеквента на контрафактичното съждение, се въвежда условната вероятност за настъпване на събитието във втория при условие - събитието в първия. Заедно с това той разглежда два главни типа контрафактичности според отношението им към действителността: такива, които са несъвместими с един или няколко факта, но са съвместими с всички останали, и такива, които са несъвместими със законите или целостта на всички събития. Неговата теза е, че замяната на традиционното каузално интерпретиране на контрафактичността с вероятностно позволява общо разглеждане на тези два главни типа контрафактичности.
Такава замяна на каузалността с вероятностна връзка е тясно свързана с подхода за „възможни светове". Възможните светове са идейни конструкции, те са експликация на нашата интуиция. Но каква полза имаме от тях? Те правят твърденията ни по-научно прецизни. Това не е от особена полза за отделните твърдения, но добива значение когато разглеждаме система от такива твърдения и чрез семантиката на възможните светове се стремим да уловим нетривиалните зависимости между своите интуиции по отношение на тях. Те са богат ресурс за илюстриране на възможностите на контрафактичния анализ като прогностичен елемент, ако чрез промени в антецедента (чудеса) се създават множество подобни на нашия светове, алтернативни възможности или сценарии. Модалният анализ обаче не може да ни помогне да прецизираме интуициите си. Тоест, той може да ни посочи чрез околностната семантика множеството от еднакво възможни светове в бъдещето, като по този начин ще създаде различен набор от нагласи и очаквания и съответно ще отговори на предизвикателствата на рисковото общество. Както вече стана дума, обаче, той не би могъл да подпомогне интуицията ни, предоставяйки конкретен отговор на въпроса как директно да идентифицираме най-възможния или най-вероятния свят. В този смисъл той е полезен като средство за набелязване на различни сценарии, но също като останалите методи няма да ни осигури конкретни и максимално покриващи действителността прогнози.
Както вече стана дума, през 1986 г. Люис се отказва от първоначалното си схващане за "чудо". Друг път избира Томаш Бигай, който предлага контрафактичностите да се оценяват само с един критерий за подобност между възможните светове - главно чрез пространствено-времевата мяра на различията между отделните факти. Семантиката на квантовата контрафактичност се дава с помощта на концепцията за възможните светове и отношението на сравнително подобие спрямо действителния свят (Bigaj 2004: 69-105). Грифитс разглежда стохастични и квантови контрафактичности (Griffiths 2003: 265-272):
„Контрафактичностите са играли важна роля в дискусиите на квантовите измервания. Така един вечен въпрос в основите на квантовата теория е дали измерванията откриват пред-съществуващи свойства на измерваната система или някак създават такива свойства" (Griffiths 2003: 268). Например, измерване установява дадена стойност на физическа величина. „Щеше ли тази величина да има тази стойност, ако не се беше извършило измерването?" е въпрос, който изисква контрафактичен отговор, и може да се нарече контрафактичен. Контрафактичността е свързана с хипотезата за предварителното съществуване на измерваните свойства. Такава е обичайната позиция на всекидневното мислене, на класическата физика и наука и в рамките на философията е обичайно да се нарича реализъм. Не случаен е и терминът на Люис - модален реализъм. Обратно, ако се приеме, че свойствата са възникнали в процеса на измерване на квантовата система, то не може да се говори за предисторията на контрафактичността, тъй като не е съществувала реално.
Теорията на Люис съдържа в себе си и доста недостатъци. Първият от тях е свързан с чувствителността спрямо контекста. Той смята, че каузалността е абсолютна релация, която не е контекстно зависима. Това, обаче, е несъвместимо с някои от ползващите се с широка подкрепа теории за каузалността, които изтъкват тъкмо контекстуалният й характер. Всяко събитие за него има обективна каузална история, състояща се от обширна структура от събития, подредени от каузална зависимост. „Да се каже, че А причинява B изглежда да значи нещо като следното: и А, и В са се случили, но ако събитието А не се беше случило (и B няма друга достатъчна причина), то и В не би се случило. Критичният пункт е, че каузалното отношение не просто влече, че събитията са се случили заедно, а че има някакъв пораждащ механизъм, който произвежда събитие от един тип, когато е въвлечено събитие от друг тип. Така, в някакъв друг свят, в който механизмът не се инициирал от причината, следствието няма да се появи като резултат. Това е което разграничава каузалното отношение от простата корелация" (Sloman 2005: 24).
Чрез такъв пораждащ механизъм между причината и следствието каузалното отношение имплицира непрекъсната връзка между тях. Това може да се удостовери по метода „от противното": В квантовата механика, където, също и според самото й наименование, непрекъснатостта е допълнена с дискретност или квантовост, причинните отношения са допълнени с чисти корелации - квантовите корелации. Така връзката между контрафактичност и каузалност на свой ред се нуждае от предпоставката за непрекъснатост. Обратно, в дискретния квантов свят е трудно да се говори за контрафактичност, доколкото контрафактичното събитие винаги може да настъпи при повторен експеримент при абсолютно същите условия и това е заложено във фундамента на теорията; в друг смисъл обаче е твърде лесно - доколкото контрафактичното събитие може да се разглежда като фактично, но с по-малка или просто с друга вероятност.
Вторият проблем касае времевата асиметрия. В стремежа си да се справи с проблемите, породени от собствената му теория, Люис й прави ревизия. Отново контрафактичността заема централна роля, но този път е важно не само дали едно събитие ще настъпи или не, а дали има изменение на хода на събитията, а също дали дадено събитие се появява в едно или друго време. Проблематични са и понятията за преходността и присвояването, обратната контрафактичност и др. (Collins, Hall, Paul 2004: 31-57): „изискваното понятие за подобност е проблематично в много отношения. Какво значи да се каже, че един свят е по-подобен на α, отколкото друг? В този контекст, има ли такова нещо като подобие überhaupt (изобщо) или би трябвало да говорим само за подобие в дадени отношения" (Plantinga 1974).
Книгата на Люис "Контрафактичност" (1973 г.) е първичният източник за всички последващи анализи на контрафактичността. Нейният обхват и дълбочината на анализите на различните формални и неформални аспекти на контрафактичната семантика е прецедент за това време. Люис подкрепя идеята за сравняването на възможните светове по отношение на тяхната подобност с действителния свят и твърди, че само тези светове, които са най-близо до него, трябва да се взимат предвид, когато се правят контрафактични оценки.
Чрез семантиката на възможните светове става възможно да създаваме модели на възможни и вероятни светове близки до нашия, отличаващи се от него само в кратък отрязък на време, което означава корекция на антецедента на описващите ги условни твърдения. Промяната задава друг възможен ход на събитията, който обогатява критичната оценка за тях.
Макар, че много от тезите на Дейвид Люис са оспорими, което налага и ревизията им през 2000 г. те и до днес остават фундаментът, върху който се надграждат съжденията за причинност и контрафактичност и за възможни светове и контрафактичност.
Adams, E. 1975. The Logic of Conditionals: An Application of Probability to Deductive Logic. Dordrecht: D. Reidel. Agar, M. 1999. Complexity Theory: An Exploration and Overview Based on John Holland's Work, in Field's Methods,vol.11, No2
Armstrong, D. 2004. Going through the Open Door Again: Counterfactual versus Theories of Causation, in Causation and Counterfactuals (eds. J. Collins, N. Hall, L. Paul). Cambridge, Mass.-London: MIT Press, pp. 445-457.
Bennett, J. 1993. Event Causation: The Counterfactual Analysis, in Causation (eds. E. Sosa, M. Tooley). Oxford: University Press, pp. 217-233
Bigaj, T. 2006. Non-locality and Possible Worlds: A counterfactual Perspective on Quantum Entangelment. Frankfurt: Ontos verlag.
Collins, J., N. Hall, L. Paul. 2004. Counterfactuals and Causation: History, Problems, and Prospects, in Causation and Counterfactuals (eds. J. Collins, N. Hall, L. Paul). Cambridge, Mass. -London: MIT Press, pp. 1-57.
Condoravdi, C., S. Kaufmann. 2005. Modality and Temporality, in Journal of Semantics, vol. 22, № 2, pp. 119-128.
Fogel, R.1964. Railways and American Economic Growth: Essays in Interpretative.
Fogel, R. 1989. Without Consent or Contract. The Rise and Fall of American Slavery. New York -London: W.W.Norton
Griffits, R. 2003. Consistent Quantum Theory. Cambridge: Cambridge University Press.
Haines, M., R. Margo. 2008. Railroads and local economic development: the United States in the 1850s, in Quantitative Economic History. The good of counting (ed. J. Rosenbloom). London -New York: Routledge, pp. 78-99.
Horwich, P. 1993. Lewis's Programme, in Causation (eds. E. Sosa, M. Tooley). Oxford: University Press, pp. 208-216
Kim, J. 1993. Causes and Counterfactuals, in Causation (eds. E. Sosa, M. Tooley). Oxford: University Press, pp. 205-207.
Kwart, I. 1986. A Theory of Counterfactuals. Indianapolis: Hacket.
Lewis, D.1973a. Causation in Journal of Philosophy, vol. 70, pp. 556-567.
Lewis, D.1973b. Counterfactuals. Malden USA: Blackwell.
Lewis, D.1986. Counterfactual Dependence and Times Arrow, in Philosophical Papers, vol. 2, pp.32-66. Oxford: Oxford Press University.
Lewis, D. 2000. Causation as Influence, in Journal of Philosophy, vol. 97, pp. 182-197.
Lewis, D. 1986. On the Plurality of Worlds. Oxford: Blackwell.
Morgan, St., Ch. Winship. 2007. Counterfactuals and Causal Inference. Methods and Principles for Social Research. Cambridge: Cambridge University Press
Plantinga, A. 1974. The Nature of Necessity. Oxford: Clarendon Press.
Resher, N. 1975. Theory of Possibility, in Basil Blackwell. Oxford.
Rips, L. 2009. Two Causal Theories of Counterfactual Conditionals, in Cognitive Science, pp.1-47.
Sloman, S. 2005. Causal Models. How People Think about the World and Its Alternatives. Oxford: University Press.
Williamson, T. 2010. Modal Logic within Counterfactual Logic, in Modality: Methaphysics, Logic, and Epistemology (eds. B. Hale, A. Hoffmann). Oxford: University Press, pp. 97-108.
Wilson, F. 1986. Laws and Other Words: A Human Account of Laws and Counterfactuals. Dordrecht: D. Reidel.