NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас
Лилия Леонидовна Сазонова*
Институт за изследване на обществата и знанието, БАН
Abstract: Тhe study explores the character of the Supranational identity that is being created within the European Union. In order to understand the models that are used in its construction a comparative analysis between the National and European identity is proposed.
Съществуват различни аспекти, от които може да се разглежда проблемът за националната идентичност. С оглед на фиксирания в заглавието на изследването проблем за релацията национална - европейска идентичност, анализът на националната идентичност ще бъде ограничен до причините за възникването й, начините, по които тя бива формирана и основните структурни елементи, които участват в изграждането й. С това се цели да се осъществи своеобразен сравнителен анализ между моделите на конструиране на национална и европейска идентичност. Изследователските основания, които мотивират подобен анализ са свързани с допускането, че националната идентичност е адекватен подстъп към изследването на наднационалната европейска идентичност и че открояването на приликите и разликите между двете би могло да спомогне за очертаването на спецификата на последната. Сравнението между двата типа колективна идентичност представлява интерес и за да се провери тезата, че процесът на конструиране на европейска идентичност по същество следва схема, която е сходна или близка до използваната при изграждането на национална идентичност.
В подкрепа на това твърдение Деланти отбелязва, че динамиката по създаването на европейската идентичност не е по-различна от процеса на изместване на регионалните идентичности от националните през деветнадесети век (Деланти 2004: 5). В тази посока са и разсъжденията на Бо Страт, според когото европейската идентичност често пъти се разглежда във връзка с националната идентичност - било то като алтернатива, която би могла да я замени, или като покриваща или допълваща националната идентичност. Структурата на националната идентичност е "проектирана" върху европейската идентичност, която проекция според него има идеологически основи (Strath 2000: 13).
Подобно сходство на моделите, по които се изграждат, би могло да се проследи по линия на артефактната природа на идентичностите. По отношение на националната идентичност това означава, че е вторично конструирана от определени обществени групи, а не, както настояват националистите, естествен израз на принадлежност към единствената оригинална човешка общност - нацията. В подкрепа на това твърдение може да се посочи, че в следствие на деконструкцията на нацията, която Гелнер и Хобсбом осъществяват, те я дефинират като изкуствено създадена, като политически и социален продукт на модерността. Според тях конструирането на такъв тип обединение се мотивира от замяната на монархическата и религиозна легитимация на държавата със суверенитета на народа.
Тази линия на мисълта може да бъде продължена от емблематичната теза на Бенедикт Андерсън, който заявява, че ще определи в антропологически дух нацията като "въобразена политическа общност" (Андерсън 1998: 21). "Въобразеността" й идва от това, че макар членовете й да не познават своите съ-граждани, във всеки един е жива представата за тяхната общност. Гелнер разбира нацията като измислена в смисъл на фалшифицирана и измамна, но все пак предпоставя съществуването на "истински" общности. Андерсън се противопоставя на това схващане и извежда радикалната си теза, че всички общности, които са по-големи от първобитните селища и в които липсва непосредствена връзка между членовете им, са въобразени. За него понятието "общество" е абстрактен термин.
Преднамереното политическо конструиране на европейска идентичност би могло да се впише и в ракурса на зададената от Хобсбом формула на конструиране на национална идентичност - "национализмът предхожда нациите". Перифразираната реплика на Масимо Д'Азельо, изречена малко след създаването на италианската държава от Мацини през деветнайсети век, но вече в европейски контекст би звучала така: "Ние създадохме Европейския съюз, нека сега да създадем и европейците" (Hobsbawm 1990: 44). Разликата в европейската ситуация според Деланти се състои в това, че европейската идея не проявява емоционалната привързаност на националната идея и конструира своята идентичност по линия на новите модуси на живот - храна, реклама, туризъм, сателитна телевизия и в идеологиите на технократите.
За целите на настоящото изследване не е необходимо по-детайлно разгръщане на горе-изложеното твърдение, дискредитиращо дополитическия характер на нацията. От значение е да се изложи тезата, че има основания националната идентичност да се приеме като политически конструиран феномен, гарантиращ единството на определени групи от хора. На тази основа вече може да бъде представена и проверена тезата за европейската идентичност като следваща схемата на създаване на националните идентичности в качеството им на политически артефакти. Хабермас директно поставя въпроса защо изкуствено създадените условия за възникване на национално съзнание да не могат да се транспонират и на нивото на ЕС. Той очертава линеарна структура, стартираща от локалното и династичното, минаваща през националното и демократичното и стигаща до наднационалното и постнационалната демокрация. Той твърди, че артефактният характер на националната идентичност аргументира тезата, че гражданска солидарност между чужденци може да се установи не само в границите на дадена нация (Хабермас 2004: 151).
Макар и да не може да се отрече тяхната взаимосвързаност, би следвало да се разграничат двете тези - за общите моменти между националната и европейската идентичност и за сходството между нацията и националната държава като политически образования и европейската нация и Европейския съюз като супердържава.
В подкрепа на втората теза могат да се приведат съществуващите в политическото и академично пространство критики срещу европейския федерализъм, според които настояването на федералистите за Европейска федерация и свързаните с нея система на парламентарна демокрация на европейско ниво, общ пазар и общоевропейска политика, всъщност предполага създаване на европейска нация. Както обобщава Еделгард Махант - канадски политолог и специалист по въпросите на европейската интеграция, през петдесетте и шестдесетте години на двадесети век създаването и развитието на Европейската общност често се свързва с това на националната държава, а привържениците на идеята за обединена Европа я виждат в термините на Обединените европейски щати, които по подобие на САЩ, Канада, Германия или Италия биха обединили съществуващите до тогава отделни административни единици (Mahant 1995: 485-498). Сред учените, които застъпват тази теза е например Карл Дойч, който се опитва да приложи моделите на формиране на модерните национални държави по отношение на Обединена Европа (Deutsch 1968).
Подобна позиция, обаче, няма сериозни научни аргументи, тъй като, както ще бъде посочено по-надолу в текста, дори и най-амбициозните стратегии за създаване на европейската идентичност не целят конкурирането на вече съществуващите национални такива, а Европейската общност поне за момента не търси статута на нова супердържава или супернация, а на конфедерация от държави. Тази позиция се споделя от автори като Ернест Хаас, според когото Европейската общност е sui generis, наднационална система, която не се нуждае да наподобява и следва схемите на националните държави (Haas 1958).
Въпреки че тезата за създаването на европейска нация е трудно защитима и беше оставена вън от полето на настоящия изследователски интерес, а и самите федералисти официално отричат подобна цел, дефинирайки същността и начините, по които се конструира националната идентичност би могла да експлицира евентуалния "образец", по който или срещу който се моделира европейската колективна идентичност. Предвид фундаменталната роля, която едноименното изследване на Антъни Смит има по отношение на анализа на националната идентичност, а също и някои негови интересни тези, засягащи европейската идентичност, в предстоящото сравнение на двата типа колективна идентификация неговата концепция ще има приоритетно значение.
Дефиницията на националната идентичност, която Смит предлага в "Националната идентичност", я определя като " многоизмерна конструкция, която включва специфичен език, специфични чувства и символика", изявява същността й като комплексна, абстрактна, и привличаща елементи от други разновидности на колективната идентичност - етнически, културни, териториални, икономически, юридико-политически и т.н. Сред фундаменталните черти на националната идентичност той откроява историческата територия или отечество, общите митове и историческите спомени, общата масова публична култура, общите юридически права и задължения на всички членове, обща икономика и териториална мобилност (Смит 2000: 26).
Така дефинирани характеристиките на националната идентичност откриват широко поле за сравнение и дори припокриване с европейската идентичност. По-задълбоченото изследване, обаче изважда и някои детайлни, а и по-съществени различия и особености на втората.
Например сред горе-посочените емблематични за националната идентичност черти са историческите спомени, които реферират типа отношение към миналото при конструиране и утвърждаване на националната идентичност. Според Смит своеобразното завръщане към миналото се осъществява чрез серия от митове - за произход и родословие, за освобождение и миграция, за Златния век и неговите герои и мъдреци, за богоизбрания народ, който сега трябва да се прероди и т.н. Макар националното строителство да се основава и на общите планове за просперитет и развитие на нациятаi, едновременно с това то черпи мощна легитимност от обединяващия фактор на споделеното или въобразеното минало. Такъв тип оформяне на националната идентичност и по отношение на миналото се осъществява по линия на националните лидери, националните герои, териториална принадлежност и т.н. в качеството им на еталони за идентификация. Тук може да бъдат включени и препратките към заявка за извечна принадлежност към националния колектив националния дух и същност и т.н. като едно "разширено минало", което се простира извън времето.
В тази връзка следва да се отбележи, че съществува разлика в използването на миналото като ресурс за сплотяване в двата процеса на конструиране на колективна идентичност - националната и европейската. Разгледана през призмата на европейската идентичност тази релация указва едно принципно различие в стратегията на изграждане на новата континентална идентичност. Въпреки че по традиция Старият континент е обременен с миналото си (прастарата си история) в по-висока степен отколкото новите светове на САЩ, Канада и Австралия и въпреки че съществуват позовавания на общоевропейското минало (например Карл Велики и др.), последните имат статута по-скоро на отделни акценти в рамките на цялостно провежданата аксеологическа стратегия на ЕС. По този начин дискурсът за споделените ценности се явява приоритетен за сметка на традиционно експлоатираната от националната идентичност реторика за общото минало.
Исторически погледнато, една възможна причина за смяна на националистичния акцент върху миналото с европейския фокус върху ценностите се експлицира от факта, че миналото много по-често е разделяло, а не интегрирало европейците и трудно може да изиграе ролята на функционален обединител.
В същото време през призмата социално-полическия контекст насочеността на европейската идентичност към бъдещето за сметка на миналото е адекватно на ЕС в качеството му на продукт на късната модерност. Трансформацията на темпоралната ориентация по посока на бъдещето според Даниел Бел протича на различни нива на съвременното общество по принцип. Футуристичната интенция намира израз в политическото, икономическо, социално и личностно планиране - от правителствената планова политика, през корпоративната грижа за бъдещите потребности (източници на капитал, пазарна динамика и т.н.) към кариерното развитие на индивида като негов "документ за самоличност" (Бел 1994: 151-152).
Заслужава да се отбележи, че смяната в акцента на модерната идентичност - от традицията, миналото, авторитетът, разумът (пак там: 150) - към самосъздаването посредством собствения избор, има своите интелектуални корени. Дистанцирането на модерната визия за колективното себеразбиране от унаследеното и към легитимирането посредством проектния принцип може да се положи в традицията на екзистенциалната философия. То би могло да се разгледа като движение от есенциалистката предзададеност на предмодерната идентичност към екзистенциалната свобода на избора ex nihilo и създаването на нови значения.
Тези особености в контекста, в който се формира Общността, както и нееднаквите в хронологическо отношение периоди, в които се реализират двете идентичности - националната и европейската, задават разликата в отношението им към общата история и минало. Така в традиционните общества " "нашето" е възможно дотолкова, доколкото има "своето" минало. (..) Защото миналото е определител на "нашето" - нашето е такова, каквото е, защото е било такова" (Грекова 1998: 24). От своя страна ЕС в качеството си на постмодерен феномен би могъл да конструира свое настояще и бъдеще (а не да о-наследи свое минало), което да играе ролята на негов определител и опора на "нашето" и да "сродява" социалните субекти.
Темата за релацията "свое-чуждо" би могла да бъде разширена и да се отбележи разликата в ракурса, през който се възприема това отношение в рамките на националните държави и на ЕС. Националното строителство у първите формира национална култура и политическа идентичност, които ясно и недвусмислено да ги отграничават от съседите. В рамките на ЕС - напротив -изгражда се Общност, в която съседните и често пъти враждуващи в миналото култури целят да регистрират общото помежду си - история, култура, политически, икономически интерес, около който да мобилизират единна идентичност. Така Съюзът не просто разширява границите на "своето" териториално, но и по силата на своята мултикултурна природа, осъществява прехода в отношението към различието - от чуждия към Другия.
Друг важен момент на различие е специфичният език, който обикновено отличава субектите на една национална идентичност от друга. За Андерсън езикът е символ на национална принадлежност, подобен на знамето, носиите, народните танци и като такъв има способност да създава въобразени общности, изграждайки въобразена солидарност между сънародниците. Според него две от следствията на капитализма - книгопечатането и издигането на всекидневните езици в езици на властта са сред основните източници на националното съзнание (Андерсън 1998: 51-60). Отчитайки важната роля на езика при формирането на национално съзнание, за целите на настоящето изследване ще бъде проследена възможността да се открие паралел на националния език в рамките на ЕС.
Според изнесените на официалният Езиков портал на ЕС данни, от езиците на ЕС, английският е най-разпространен в ЕС като първи или втори език, но се цитират и неотдавнашни проучвания които показват, че все още по-малко от половината от населението на ЕС владее достатъчно добре английски, за да си служи с него.ii Макар и да съществуват аргументи в полза на тезата, че английският език все по-недвусмислено се налага във всички сфери на Общностния живот като lingua franca, това не е частно европейска тенденция, в която да се привиди връзка с европейската идентичност, а по-скоро глобален процес, надхвърлящ рамките на Европа. Доминацията на английския се наблюдава в световен мащаб и започва след края на Втората световна война със засилването ролята на САЩ на световната сцена. Тогава английският език измества френския като език на дипломацията, на международните отношения (той е единствен работен език на повечето органи в ООН), на международната търговия, на авиацията, и т.н. Следователно може да се направи изводът, че засилената употреба на английския не корелира пряко с европейската идентичност, както защото е надевропейски феномен, така и защото недостатъчен процент европейци активно си служат с този език, за да бъде припознат като официален език на Европа.iii
Сред другите възможни кандидати са немският, който е най-говореният майчин език в ЕС, испанският и португалският, които са най-говорените майчини езици по света и френският език, който е официален или е един от официалните езици в три държави-членки. Никой от тях, обаче не може да претендира за изключителна представителност в рамките на целия Съюз и с това да наподоби функциите на националния език по отношение на националната идентичност.
Подобна езикова аналогия между националната и европейската идентичност не е възможна и поради стратегията на ЕС да стимулира европейското езиково многообразие - мултилингвистичният европейски режим има 23 официални езика. Тази единствена по рода си в света политика на официално многоезичие като съзнателно приет инструмент на управление се аргументира, както с това, че допринася за прозрачността, легитимността и демократичността на Съюза - обществеността е в правото си да знае какво се прави от нейно име и гражданите трябва да имат възможност да играят активна роля без да им се налага да изучават чужди езици, така и с това, че стимулира интеркултурния диалог, солидарността и взаимното разбирателство между европейците в Общността.
Така, макар че Европейският съюз търси интеграция на европейско равнище, той насърчава езиковото и културно многообразие на своите народи. Това се постига, чрез подкрепа за обучението и изучаването на техните езици - политиката относно езиковите умения на Комисията се стреми да наложи формулата „майчин език + 2" и да увеличи процента на многоезичните европейци. За сравнение от изследване на Евробарометър през 2005 г. става видно, че приблизително 26% от европейците владеят два други езика освен майчиния си.iv Две години по-късно, през 2007 година Евростат отчита покачване от два процента - 28 % от възрастното европейско население заявява, че владее най-малко два чужди езика.v
Във връзка с изграждането на европейска идентичност, европейските институции въвеждат и популяризират различни символични елементи: ЕС има свои: столица (Брюксел), валута, химн, знаме, гражданство, паспорт, ден и т.н. като маркери на европейската идентичност. В тази връзка Деланти подлага на критичен анализ символите на европейското обединение като заявява, че емблемите и лозунгите, които са в процес на създаване и разпространение от новата официална европейска култура са плод на една "измислена традиция" на европеизма.
Сравнителният анализ може да бъде продължен и по отношение на специфичните чувства. В рамките на ЕС се правят опити за развиване на европейска солидарност или на гордост. Според статистика на Евробарометър от 2009 г., европейското мнозинство все още не се чувства толкова принадлежно към континента, колкото към националните си държави. На базата на това емпирично свидетелство, може да се направи извод, че емоционалната ангажираност с европейското пространство все още е недостатъчна vi.
В други случаи европейската идентичност възприема и доразвива елементи на националната идентичност по-успешно. Например според Хобсбом националната държава дава на своите поданици нова идентичност, надхвърляща съсловните отъждествявания с ролите на аристократа, буржоата или селянина и с това прави възможни общите за всички граждани юридически права и задължения, които са свързани с новия правов ред и демократично управление (Hobsbawm 1990: 39). ЕС продължава и подсилва темата за демокрацията, която придобива широк отзвук със зараждането на националните държави, като добавя сред приоритетите си и акцентира и върху дискурса за човешките права.
И накрая, част от посочените от Смит характеристики са аналогично представени и в двата вида културни идентичности. Например характерната за националната идентичност обща икономика и териториална мобилност на гражданите се изгражда и в рамките на ЕС. Един от основните принципи на Общността, който е в основата на общия пазар, е този за Четирите свободи на движение - на работници, стоки и капитали и услугиvii. По този начин се изгражда общото икономическо пространство на държавите-членки, където икономическите агенти могат да действат свободно като спазват правилата на европейското законодателство.
Паралелът би могъл да бъде продължен и по отношение на "външните" и "вътрешните" функции, които изпълнява национална идентичност като се проследи степента, в която те корелират с функциите на европейската идентичност. Пример за такава политическа функция на националната идентичност според Смит е легитимирането на общите юридически права и задължения, които определят специфичните ценности и особености на нацията. Споделените европейски ценности са кодифицирани в задължителни норми и в рамките на ЕС.
Интересният момент, който заслужава да се отбележи е свързан с приемствеността между народните обичаи и нрави, за които Смит твърди, че идеално би следвало да се отразят в националните ценности и идентичност. От една страна е трудно да се проследи подобен паралел, откриващ общи характерно европейски народни традиции в многонационална и поликултурна Европа, които да намират израз в конструиращата се европейска идентичност. Такъв опит за систематизация на ценностите се контрира от многообразието от разнородни национални, религиозни, етнически, културни и други принадлежности на гражданите на Съюза. В отличие от националните ценности, Общностните се явяват рефлексия не толкова на някакви унаследени общоевропейски народни практики, колкото на съзнателно формулирани демократични принципи.
От друга страна, макар и вторично конструирани те идват в резултат на споделената континентална опитност. В политически план тази опитност се поражда от перманентните войни и конфликти на стария континент. В културно-историческо отношение - това е общото интелектуално наследство (традицията в областта на идеите), просветителския и рационален патос и др. Негативната и конструктивната споделена опитност стават фундамент, от който се формират идеите за общите европейски ценности. В Европейската конституция последните са формулирани като: демокрация, равенство, върховенството на закона, човешкото достойнство; зачитането на модел на обществото, основан на плурализма, солидарността, толерантността, липсата на дискриминация, запазването на културното и езиково многообразие и др.
Друга база за сравнение, но вече по отношение на вътрешните функции на колективните идентичности, протича по оста "индивид - държава". Функция на националната идентичност спрямо принадлежащите й субекти е да ги социализира като граждани и представители на нацията. Сходна задача има и европейската идентичност, но ако при отъждествяването с нацията държавната власт се стреми да наложи дадена специфична хомогенна култура посредством задължителната, стандартизирана и всеобща образователна система, то официалната политика на ЕС се стреми да реализира принципите на признание и съхранение на културните специфики и уникалност на отделните нации, влизащи в състава й.
Едновременно с това следва да се отбележи и, че е възможна гледна точка, според която посредством нормирането на все големи области от частната и публична сфера, Брюксел все пак задава "своя" култура от либерален тип, която се възприема като универсална, дори и когато влиза в противоречие с културните традиции на религиозни или етнически общности, представени в някоя от страните-членки. В тази поска на разсъждения е и наблюдението на Анна Кръстева: "Отношението национална - европейска идентичност все още е в асиметрията на субординираността, а не в обогатяващата равнопоставеност на взаимодействието". ( Кръстева 1999: 122)
Разграничаването, което осъществява Антъни Смит в "Националната идентичност" на два модела на национално строителство - граждански („латерален" или "западен") и етнически („вертикален" или "източен") би позволило още по-прецизното извършване на сравнителния анализ на двата типа колективни идентичности.
Преди да бъде разгледана по-подробно идеалната типология на Смит, обаче следва да се подчертае една принципна разлика между етническата и гражданска национална идентичност и европейската. Ако предмодерните етнически връзки са фундамент за създаването на модерните нации и национални държави, то при ЕС вече става дума за надграждане, за нов етап от скелето на историческата, политическа, икономическа и социална конструкция. Бидейки "постмодерен" конструкт, съюзът се създава на базата на вече конструираните през модерността национални държави, разположени на територията на Европа. Затова възможните прилики в схемите, които се прилагат при конструирането на двата типа идентичност - "модерната" и "постмодерната" могат да бъдат полезни при изследването на новата европейска идентичност, но не могат да бъдат абсолютизирани, тъй като става дума за два различни контекста и феномена.
Втората бележка, която следва да бъде направена преди да се разгърне сравнителният анализ е, че разглежданите от Смит модели на колективна идентичност са два теоретични идеални типа, които не могат да бъдат изцяло представени в емпиричния референт на една конкретна идентичност, в частност на европейската идентичност. В допълнение европейската идентичност в качеството си на изразител на принадлежност към съюз с хетерогенен характер не се подвежда плътно под един от двата модела, но все пак демонстрира преимуществено елементите на гражданския тип идентичност, както ще бъде аргументирано по-долу.
Гражданският модел на нациятаviii е предимно пространствен или териториален - нациите трябва да притежават компактни и ясно очертани територии (народ и територия си принадлежат), а отечеството става хранилище на историческите спомени и асоциации - ландшафтът става свещен като по този начин нацията осигурява на индивидите "морална география" (Смит 2000: 29). Западният модел включва и представата за patria (отечество), която може да се проявява чрез строго централизирани и единни институции и закони (следреволюционна Франция) или чрез федерални институции и закони, предназначени както да съхранят локалната или провинциална идентичност, така и да изразяват общата воля и политически чувства (САЩ, Съединени провинции на Нидерландия). Концепцията за patria включва и редица други елементи, които могат да бъдат открити и на нивото на ЕС - общ юридически кодекс, който стои над местните закони и пред когото всички членове на общността са равни, общи ценности и традиции, споделяни от населението или поне от неговото "ядро" - или по думите на Смит - нацията трябва да разполага с "определен обем обща култура и гражданска идеология, мрежа от общи разбирания и желания, чувства и представи, които свързват населението с неговото отечество". (пак там: 21-22)
От значение е да се отбележи, че в отличие от етническия модел за нация, гражданският не разглежда ценностите като съществуващи априори и отразяващи една субстанциална връзка между членовете в обществото. В гражданската нация ценностите са предмет на договаряне и последваща социализация посредством образованието и масовата култура.
В ЕС се забелязва сходна на гражданския модел схема и договорен характер при процеса на дефиниране на европейските ценности. Демонстрация за последното е спорът за включването на исторически християнските корени на Европа в преамбюла на проекта за Европейска конституция. По същество този дебат предоговори наследството на християнските европейски ценности и маркира нови такива, корелиращи по-адекватно на светския и мултикултурен характер на Съюза. По-общата формулировка, според която Европейският съюз има пълното съзнание за "своето културно и морално наследство" се договори като необходим компромис, отговарящ по-адекватно на настоящите цели на обединена плуралистична Европа, в която по-тясното обвързване с дадена религиозна деноминация би могла да породи конфликт между религиозната (или светска) идентичност на някои граждани на Общността и новата им европейска идентичност.
Привърженици на теорията за етническия модел на нацията са примордиалистите, според които нацията (респективно и етническото) съществува в природата извън времето. Когато говори за "биографията" на нацията Б. Андерсън твърди, че принципът на формиране на съзнанието посредством разказа е приложим както по отношение на индивидите, така и на модерните нации. (Андерсън 211 - 213) Според него представата за идентичността, за персоналността възниква в резултат от отчуждаването, от амнезията, настъпваща след дълбоки промени на съзнанието. Така разказите възникват от загубата на паметта - това, което не може да бъде запомнено, трябва да бъде разказано. Разказът е този, който компенсира тази забрава ("да, аз и това голо бебе сме едно и също", защото така сочат "свидетелства за раждане, дневници, писма, болнични листове" (пак там: 212), разказите на родителите, близките и т.н.). Разликата между възпроизвеждащия цялостната и непрекъсната идентичност разказ за индивида и за нацията, е че при първия има положеност на повествованието в определен времеви интервал, докато при втория не се локализира датата на раждане и смърт.ix
Етническото разбиране за нацията я схваща генеалогически (а не териториално) и се характеризира с фиксираност на културните модели. Ако гражданският тип идентичност разгръща връзката "индивид - нация" като избор, то етническият я интерпретира като принадлежност и органична, биологична обусловеност. В този смисъл биха могли да бъдат изведени два вида концептуализиране на националната идентичност (а в по-глобален план и колективната идентичност въобще). Според първата (реферираща гражданската идентичност) тя може да бъде мислена като социално конструирана и предполагаща идентификация с политическа общност и принадлежащите й институции и ред (такава политическа общност може да бъде държавата, но и ЕС). Според втората (отнасяща се до етническата идентичност) тя се приема като естествено дадена и произхождаща от общото минало, култура и изконна принадлежност на идентифициращите се към дадена група, които ги обвързват емоционално.
Въз основа на двата типа концепции за нациите и националната идентичност, които бяха проследени по-горе, може да се изведе, че известно сходство между конструиращата се в рамките на ЕС колективна идентичност и схемата, по която се създава националната идентичност може да бъде проследено при гражданския модел, предполагащ, че нациите и културните идентичности, които следват от тях, имат свое начало и край. В контекста на тази интерпретационна рамка Европейската общност, която има ясно фиксирана начална дата - Римският договор, подписан от шест западноевропейски държави през 1966 г. и последвалата необходимост да се създаде общо идентификационно поле, което да интегрира европейците в тази нова политическа и икономическа структура, би могъл да се реконструира в сходни на националното строителство и гражданската национална идентичност термини.
В заключение може да бъде обобщено, че изследването на националната идентичност започна с уговорката, че тя ще се приема като най-фундаменталната и всеобхватната колективна такава. Поставянето й в контекста на оформящата се европейска идентичност, обаче повдига редица въпроси и на първо място - възможно ли е европейската идентичност в качеството си на по-глобална нейна алтернатива да изземе функциите й? Анализът на подобно поляризирано отношението между двата типа културна идентичност е по-скоро превантивна мярка, отколкото реалистично опасение. Това се потвърждава от факта, че ЕС не цели придобиването на статут на супердържава, което би означавало да оспори суверенитета на националните държави, нито на този на супернация, при който би се разкрила опасността от загуба на националните идентичности на европейците.
Нещо повече, както твърди А. Смит, европейският политически национализъм се ограничава само до отделни сегменти от политическите, икономически и културни елити във всяка европейска нация и като такъв той все още не разполага с дълбока народна база. Последното потвърждава и направения по-горе извод, че ако се търсят паралели между европейската и националните идентичности, то те следва да се разглеждат в плана на гражданските, а не на етническите национални идентичности. В термините на Айзенщат, по-късно доразвити от неговия последовател Гийзен, това може да се интерпретира като по-голяма фундираност на националната идентичност върху примордиалните кодове - раса, територия, език, за разлика от конструираната по-скоро върху граждански кодове европейска идентичност. (Eisenstadt 1998: 229-254)
Модерният индустриален свят се отдалечава от представата за етнически "чисто" общество и културна хомогенност, а демократичният идеал и практики на ЕС насърчават развитието на хората като личности, следователно поне потенциално съчетаващи широк кръг от мнения, вери и стилове на живот. Политиката на ЕС за живот в многообразието прави възможно мирното съ-съществуване на представители на различни етноси в социалната сфера на междуличностната интеракция, а разгледана на нивото на идентичността позволява хармоничното коекзистиране на различни идентичности в рамките на колектива и отделната личностx. Така ЕС няма претенцията да създава нов етнос, а европейско гражданство основано на правния статут на индивидите, които биват граждани на ЕС. Това отчасти обяснява допълващата, а не съперничещата позиция, която европейската идентичност играе спрямо националните - взаимодействието се развива на нивото гражданство, а не етнос. Поставя се акцент върху гражданския, а не етнически аспект на колективната идентификация на европейците.
В тази връзка Джон Пери, член на Изпълнителния комитет на Федералния съюз представя федералистката теза, че европейската визия не е насочена към създаването на нова, покриваща континента нация, а само към прецедентна политическа и социална структура: многопластова, многонационална, мултирегионална и мултикултурна демокрация, организирана върху принципите на взаимно уважение между разнообразните народи и култури, които я съставляват. Тези идеи кореспондират с разгърната от Стюърт Хол теза за постмодерния субект като "де-центриран" - притежаващ множество фрагментирани идентичности, които формира и трансформира непрестанно в зависимост от начините, по които бива представян или адресиран в заобикалящите го културни системи. (Hall 1987)
Друг кръг от въпроси, които се очертаха, насочват вниманието към това нов вид идентичност ли се явява европейската идентичност или следва структурата на създаване и удържане на националната идентичност, но вече в друг социално-икономически, културен и исторически контекст - не на модерността, а на постмодерната ситуация. Една от базисните разлики между двете се състои в това, че при националната идентичност по-скоро се следва схемата "единни в сходството" с акцент върху своето (език, религия, история, митове и т.н.), а при европейската идентичност - принципът "единни в многообразието" с акцент върху ролята на Другия при конструиране на общата идентичност.
На базата на направения сравнителен анализ може да се заключи, че процесите на създаване на национална и европейска идентичност не се припокриват - от една страна заради разлики в съдържанието и модела на конструиране (отчетоха се различия по отношение на структуроопределящи фактори като общи език, минало, чувства, култура и др.). От друга страна различния социо-културен и икономически контекст, в който се реализират двете - първата в рамките на модерната визия за обединение, а втората във фрагментирана мултикултурна постмодерната ситуация, също правят трудно сравними двата феномена.
Едновременно с това в изследването беше аргументирано, че се наблюдава известна прилика между модела на конструиране на национална идентичност от граждански тип и процеса на формиране на европейска наднационална идентичност. Ключово сходство в разбирането и на двете колективни идентичности е изходното допускане, че двете са социално конструирани и нямат дополически характер. Макар да има и опити дискурсивно да се оформя европейска идентичност по модела на етническото конструиране на колективна идентичност - посредством търсене на корени на „европейския дух", по този начин мистифицирайки нейните основания в далечното минало и придавайки й карактер на необходимост, подобни проекции са по-скоро изключение от общата тенденция.
*Лилия Леонидовна Сазонова е доктор по философия, главен асистент в Институт за изследване на обществата и знанието, БАН
i Както пише Хосе Ортега-и-Гасет: "Националното минало дава реални или въображаеми импулси за бъдещето."( Ортега-и-Гасет 1993: 161)
ii За по-подробна информация виж: Често задавани въпроси за езиците в Европа European Commission - MEMO/13/825 26/09/2013, http://europa.eu/rapid/press-release_MEMO-13-825_bg.htm
iii Правното основание на езиковата политика на ЕС е Регламент №1 на Съвета от 1958 г. и измененията му, който определя езиковия режим на Европейската икономическа общност и изброява официалните езици с уточнението кога и за какви цели те се използват. Договорът за Европейска общност също утвърждава в първичното законодателство принципа, според който в кореспонденцията си с гражданите от държавите-членки, институциите на ЕС трябва да използват официалния език, избран от гражданите.
iv Езиково многообразие - Политики, Портал на Европейския съюз, URL: http://europa.eu/languages/bg/chapter/18
v European Day of Languages: In the EU 60% of students in upper secondary studied at least two foreign languages in 2007, Eurostat, 137/2009 - 24 September 2009, URL: http://epp.eurostat.ec.europa.eu/cache/ITY_PUBLIC/3-24092009-AP/EN/3-24092009-AP-EN.PDF
vi Eurobarometer 71. Future of Europe, 2009, URL: http://ec.europa.eu/public_opinion/archives/eb/eb71/eb713_future_europe.pdf
vii За повече информация виж Договор за ЕО, част трета, дял първи-трети.
viii А. Смит нарича "гражданския" модел още и "западен" модел.
ix За сравнение: за разлика от примордиалисткия разказ за националната идентичност, която я полага в безвремието, Европейската общност и следващата от нея наднационална идентичност имат точната дата на раждане.
x Те могат да бъдат културни: етнически, религиозни - нека си припомним голямото разнообразие от религиозни деноминации, вариращи от няколко течения в християнството - католицизъм, православие, лютеранство или калвинизъм, до юдаизъм, ислям и др.
Андерсън, Б. (1998). Въобразените общности. Размишления върху произхода и разпространението на национализма. София: КХ.
Бел, Д. (1994). Културните противоречия на капитализма, София: Народна култура
Грекова, М. (1998). Общността: очевидност на подобието или проблематизиране на различието. В Кръстева, А. (съст), Общности и идентичности. София: Петекстон
Деланти, Д. (2004). Изобретявайки Европа: Идея, идентичност, реалност. София: Балкани
Ортега-и-Гасет, Х. (1993). Бунтът на масите. София: УИ Св. Климент Охридски.
Смит, А. (2000). Националната идентичност. София: Кралица Маб
Хабермас, Ю. (2004) Постнационалната констелация, С.: КХ
Често задавани въпроси за езиците в Европа European Commission - MEMO/13/825 26/09/2013, http://europa.eu/rapid/press-release_MEMO-13-825_bg.htm
Deutsch, K. et al. (1968). Political community and the North Atlantic area. International organization in the light of historical experience. Princeton: Princeton University Press.
Eisenstadt, S. (1998). The Construction of Collective Identities. Some Analytical and Comparative Indications. European Journal of Social Theory, 1 (2), pp. 229-254.
Eurobarometer 71. Future of Europe, 2009, URL: http://ec.europa.eu/public_opinion/archives/eb/eb71/eb713_future_europe.pdf
European Day of Languages: In the EU 60% of students in upper secondary studied at least two foreign languages in 2007, Eurostat, 137/2009 - 24 September 2009, URL: http://epp.eurostat.ec.europa.eu/cache/ITY_PUBLIC/3-24092009-AP/EN/3-24092009-AP-EN.PDF .
Haas, E. B. (1958). The Uniting of Europe. Stanford: Stanford University Press.
Hobsbawm, E. (1990). Nations and nationalism since 1780. Cambridge: Cambridge University Press
Hall, S. (1987). Minimal selves. In Identity: The real me. ICA Document 6, London: Institute for Contemporary Arts.
Mahant, E. (1995). Foreign policy and European identity. History of European Ideas, Vol. 21 (4)
Strath, B. (ed.) (2000). Europe and the Other and Europe as the Other. Bruxelles: P.I.E.-Peter Lang