Камбанарията и минарето: смислови сходства и различия

Belfry and minaret: semantic similarities and differences

 

Лазар Копринаров

 

Дали камбанарията и минарето - тези два сходни елемента на храмовата архитектура в християнството и исляма - имат сходни смислови значения в тези религии? Биенето на камбаните изпълнява за християните роля, аналогична на призива на мюезима, който пет пъти дневно подканя вярващите от върха на минарето за поредната молитва. Има нещо общо между двете дейности от гледна точка на това, че и двете се осъществяват от високи кули. Но между звъна на камбаните и подканата на мюезима за молитва има съществени различия. Камбаната и минарето са носители на различен смисъл. Архитектурата не е миметично изкуство и затова „прочитът" на смисъла на архитектурните произведения предполага достъп до техния замисъл. За да се стигне до смисъла на една култова сграда, трябва да се тръгне от замисъла, т.е. от идеята за нейното предназначение и от онзи допълнителен смисъл, с който тя е обрасла в хода на времето. Това е валидно за прочита на всяко архитектурно произведение, но още повече това е наложително за разбирането на храмовата архитектура.

Камбаните са древен символ. Бронзови камбанки и звънчета са намерени при разкопки в древните градове на Китай, Кавказ, Близкия Изток, като възрастта на тези археологически артефакти достига до 4000 г. Т.е. генезисът на употребата на камбаните предхожда християнството. Те са използвани още в рамките на езичеството. Джеймс Фрейзър, който е събрал огромен етнографски и фолклорен материал, за да докаже генетичната връзка на християнството с по-ранни религиозни вярвания, твърди в знаменитото си изследване „Фолклорът във Стария завет" (Фрейзър 1989), че камбанният звън в древността е служел за прогонване на злите духове. Той припомня жреческия кодекс, описан в Стария Завет, който повелява на жреца да носи ритуални дрехи, върху които са закачени златни звънчета. Когато тръгвал за богослужение в храма, жрецът е трябвало да облича тези пищни облекла, като звънът на звънчетата следвало да се чува, както когато влиза, така и когато излиза от храма: „по полите й направи ябълки от синя, пурпурена и червена прежда (и от препреден висон), наоколо по полите й; (такива ябълки и) наоколо златни звънчета да има между тях; златно звънче и ябълка, златно звънче и ябълка, наоколо по полите на горната риза; нея да носи Аарон, кога служи, за да се слуша от него звънтене, като влиза в светилището пред лицето Господне и като излиза, за да не умре" (Изход 28:33-35). Смъртта дебне жреца, ако звукът на звънчетата не прогони злите духове. Фрейзър проследява у различни народи и в различни епохи присъствието на вярването, че звънът на камбаните прогонва бесовете. Заедно с това той отбелязва наличието и на друга символична употреба на камбаните, която разширява смисъла на прогонването на злите духове. Камбаните звънят като призив към всички добри християни да се помолят за душата на умиращия и на умрелия. Всъщност камбаните започват да се използват по-масово в църковната служба едва от V в. Разпространението им е свързано с епископа на град Нола, провинция Кампана в Италия. Връщайки се от служба у дома си, той полегнал да си почине в полето, заспал и му се присънили ангели, които носели в ръцете си полски цветя-камбанки, от които излизали красиви мелодии. Ефектът на този сън бил толкова силен, че епископът се разпоредил да бъдат излети бронзови камбани с формата на лале. По-късно, най-вече през периода 9-12 век, те се разпространяват в цяла Европа и получават името „campana" по названието на онази италианска провинция, в която били изобретени.

Ако първоначално камбаните са мислени като сила, способна да прогонва злите духове, през последните столетия тяхната основна роля е да свиква вярващите на богослужение и да възвестяват на неприсъстващите в храма за времето на извършване на особено важни моменти от богослужението. Тази им функция добива приоритет и намира своя архитектурен израз през VIII век. Тогава по разпореждане на пaпa Стефан II се построява камбанария с три камбани в базиликата „Свети Петър". От тогава камбанарията се оформя като култова постройка, която понякога е част от ансамбъла на храма, но най-често е кула, която надвишава сградата на храма.

Подобна постройка е и минарето, което е част от храмовото строителство на ислямските общности. То е кула, чиято мисия сякаш съвпада с тази на християнската камбанария - служи за отправяне на призив за молитва. Историческите факти като че ли подкрепят тази интерпретация. На редица места мюсюлманите са превръщали камбанариите в минарета след като завладявали християнските земи. Но смисълът, който е закодиран в минарето като част от храмовата структура на исляма, е различен от онзи, който носи в себе си камбанарията в символната система на християнството.

Известният австрийски историк на изкуството Ханс Зедлмайер пише в знаменитото си изследване „Раждането на катедралата" (Sedlmayr 1976), че храмовата архитектура трябва да бъде възприемана като явление, което е част от нещо по-голямо, като елемент от реалност, която надвишава това явление, като ниво от една йерархия на символи, които отвеждат към други светове. Сакралната архитектура моделира пространството така, че да изобрази, да въплъти, да внуши нещо, което е непространствено, макар и да е стаено в материалната наличност. Тази идея я има още в античния свят. В древногръцката митология архитектурата „говори" за присъствието на тайна, и съответно - за необходимостта от особени усилия за постигането на тази тайна, за „работа" по постигане на непостижимото, на неразбираемото. Дедал, митологичният архитект, вгражда в Лабиринта такава тайна, че той самият се оказва затруднен да я дешифрира. Т.е. материалният артефакт на строежа е тяло, което крие в себе си нещо, което го надхвърля и което, за да бъде схванато, изисква от човека особени усилия.

Архитектурата и строителството са различни „неща" - архитектурата започва там и тогава, където и когато към строителството се прибави метафизика. Това е особено важно, когато става дума за храмовата архитектура, тъй като за вярващия тя е място на среща с други светове, отвъдна вест, която превръща отсамния свят в друг свят. Храмът е архитектура, която допринася за присъствието на свещеното в профанното. Навярно това ни казва Хайдегер в „Началото на художествената творба": „Сътвореният храм разкрива в постоянството си цял един свят и го поставя същевременно върху Земята, която едва по този начин се разкрива като твърд - крепост - обител. [...]. В своето постоянство храмът дава лице на нещата и на човека. Този лик остава открит дотогава, докато творбата е творба, докато Богът не го е напуснал" (Хайдегер 1993: 90-91).

Затова аналогията на материалните форми, които определят облика на храмовете в различните религии, не бива да се тълкува като аналогия на смисъла, който е въплътен във външно приличащите помежду си форми. Сходните материални артефакти на различни религии носят в себе си различни смислови значения, тъй като са видимата част на различаващи се сакрални светове. Камбанарията и минарето много често се изграждани по сходен начин - като кули, от които следва да звучи определен призив. Но въпреки външното материално сходство образът на минарето има съвсем различен смисъл за изповядващия исляма от онзи, който носи в себе си камбанарията за вярващия християнин.

Преди да разгранича символичните значения на минарето и камбанарията в хоризонта на християнската и ислямска вяра, ще обърна внимание, че и в двата случая става дума за кули, за своеобразни стълбове. А стълбът е един от най-устойчивите архетипи на човешкото въображение. Началните прояви на този архетип могат да бъдат открити в предисторическите менхири, тези най-прости мегалитни паметници - огромни продълговати камъни, минимално обработени и вертикално побити в земята. Този архетип присъства под една или друга форма в цялата човешка еволюция. Колоната, вертикалният стълб се осмислят в архаичните култове на древните гърци като епифания на онези божества, които са лишени от образ. Архетипът на стълба и стълбата присъства и в Стария завет. Божествената власт се явява пред израилтяните във вид на огнен стълб (Изход 13: 20-22). А библейският патриарх Яков получава видение - стълба между земята и небето, и Бог, стоящ на нея (Битие: 28). Вавилонска кула е също символ на среща със сакралното. Тя е вест за човешката греховност и за Божието възмездие. Архетипът на вертикално побитите камъни, на стълбата, на колоната е налице и при надгробните паметници, при триумфалните арки, и т.н. Известният немски историк на изкуството Хайнрих Лютцелер, който е изследвал историческите въплъщения на този архетип, прави извода, че той представлява една „всеобемаща антропология", защото в него е събрано всичко, което е значимо за човека: космос, божества, мъртвите, животът, властта на историята. За Х. Лютцелер архетипът на стълба, колоната, кулата е архетип за посредничество между Небето и Земята (Lützeler 1975: 1006-1012). В конкретните му прояви в историята намира изява начинът, по който хората са възприемали и преживявали отношението си към сакралното.

Архетипът на стълба, на стълбата, на кулата улеснява разбирането на сакралния образ на минарето. То е архитектурното изражение, от една страна, на идеята за Божието слово като ориентираща светлина и, от друга - на идеята за необходимостта от консолидация на човешката общност под знака на единен език и една религия. Изследователите на ислямската храмова архитектура (вж. Шукуров 2002: 73-76) подчертават, че manȃra - арабската дума, с която се обозначава минарето - означава огнище, светлина, фар. Така етимологията подсказва, че минарето има образа на ориентир, на водач.

Какъв е основният отличителен белег на камбанарията в сравнение с минарето? Призивът за молитва се осъществява по различен начин в трите авраамически религии. При юдеите това става със звуците на рог, а при християните - с камбанен звън. И в двата случая човешкият глас отсъства. Обратно, от минарето звучи човешки глас, който отправя призив за молитва на мюсюлманите на един и същи език, арабския, независимо от езика, на който те общуват в своето ежедневие. Ислямът, който не допуска изображения на хора и други живи същества в храма, придава на минарето антропоцентрично измерение чрез човешкия глас, с който вярващите са призовани за молитва.

Минарето играе важна роля в конституирането на архитектурния силует на ислямския храм. Посоката, в която християните отправят молитвата си, е по вертикала, техните храмове се устремени символично нагоре. Мюсюлманите отправят молитвите си по посока на Кааба, където според тях е Божият Дом. Затова сакралният корпус на ислямските храмове обикновено е очертан от плоска, хоризонтална линия. Известно изключение правят джамиите в Турция, които очевидно са повлияни от византийската архитектура. На фона на ширещите се в хоризонтален план храмове минарето е като своеобразен удивителен знак. Неговият вертикализъм контрастира с хоризонталната структура на джамията и по този начин генерира неповторим силует на ислямската сакрална архитектура.

Образът на минарето обаче не се изчерпва само с ролята, която играе при архитектурното визуално конструиране на храма. Както отбелязват някои изследователи, в минарето е заложена идеята за постигане на сакрален езиков унитаризъм сред мюсюлманите. От неговата висота всекидневно и многократно звучи призив за молитва, призив, произнасян на сакралния арабски език. Облъчвани всекидневно от този „унитарен" призив, у вярващите се формира подразбирането на себе си като „братя" по вяра, като общност, чийто съставки са здраво обвързани една с друга. В този контекст руският изследовател на ислямската архитектура Шариф Шукуров има интересно наблюдение (Шукуров 2002: 74- 75). Той интерпретира минарето като топологично възраждане на идеята на Вавилонската кула. Ш. Шукуров не смята, че минарето и Вавилонската кула могат да бъдат сближавани в генетичен план. Но според него може да се говори топологични аналогии и за семантично асоцииране на тези две архитектурни форми. Разказът в Стария завет за строителството на Вавилонската кула гласи, че след Потопа човечеството е представлявало общност, говореща на един единствен език. Възгордели се от възможностите си, хората си казали: „И рекоха: хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя " (Бит.11: 10). ^[Бог наказва този предизвикателен и високомерен опит на хората да се намесят в Божията промисъл, като разрушава кулата, „разбърква" езиците и разселва народите: „И рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят; нека слезем и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго. И пръсна ги Господ оттам по цялата земя; и те спряха да зидат града (и кулата" (Бит.11: 12-14). В ислямското колективно въображение минарето е знак за разширяване територията на единството - на едната вяра и на единния език. Защото присъствието на минарето показва присъствие на исляма в дадено пространство, а призивът за молитва на сакралния арабски език е призив за утвърждаването на един унитарен сакрален език. Интерпретирайки по този начин образа на минарето, Шукуров пише: „Минарето е образ на архитектурното изразяване на езиковия унитаризъм, а също така на състоялата се и жадувана съборност на едноверците." (Шукуров: 77).

И така, камбанарията и минарето са два структурни елемента на християнската и ислямската храмова архитектура. Както единият, така и другият имат еднотипна пряка функция - да подканят за молитва. Но религиозният смисъл, влаган в тях, се различава. Камбанарията е натоварена с много по-бедно семантическо значение от онова, което е вложено в минарето. То, разгледано в перспективата на пространството, има двоен ефект. От една страна минарето оформя по специфичен начин архитектурния силует на храма. От друга страна, следвайки идейния ресурс на Вавилонската кула, то служи за териториална идентификация на исляма и за утвърждаване единството на неговите последователи. Минарето изразява волята за конструиране на общностно пространство. Всяка архитектура е в някаква степен говореща архитектура. Минарето е сред най-красноречивите слова в „говоренето" на ислямската храмова архитектура.

Навярно затова строителството на нови минарета в големите европейски градове се посреща с напрегнати дебати. Това строителство се натъква на съпротива, която предизвиква референдуми и, съответно, води до забрани. Показателен е резултатът от референдума, проведен в Швейцария в края на 2009 г. В резултат на него се приема законова забрана за строителството на минарета, разглеждайки ги като „очевидни символи на политико-религиозно застъпничество за политико-религиозна власт, поставяща под въпрос определени фундаментални права". Холандските архитекти Е. Еркочу и С. Букдачи сочат два антагонистични образа на джамиите и минаретата, присъстващи в дебатите за интеграцията на големите мюсюлмански общности в Европа. Джамиите и минаретата като техни символи се интерпретират или като "невинни храмове", или като „бункери на фундаментализма" (Ergün Erkoçu и Cihan Buğdaci 2009: 3). Нито единият, нито другият от тези образи е обаче достатъчно адекватен на реалността, която се осмисля с помощта на тези образи. Затова дешифрирането на символиката на сакралната архитектура, в това число и на минарето като част от ислямския храм, се оказва една необходима задача - задача академична, която може да помогне и за решаването на политическата задача за интегрирането на ислямските общности.

 

Литература

1. Шукуров (2002). Шукуров, Ш. М. Образ храма, Москва: Прогресс-Традиция.

2. Фрейзър (1989). Джеймс Фрейзър, Фолклорът в Стария завет, София: Изд. „Отечествен фронт".

3. Хайдегер (1993). Мартин Хайдегер, Същности /превод Д. Денков и Хр. Тодоров/, София: Издателство Гал-Ико.

4. Erkoçu (2009). Ergün Erkoçu and Cihan Buğdacı, The Mosque.Political, Architectural and Social Transformations, Rotterdam: NAi Uitgevers

5. Lützeler (1959). Heinrich Lützeler , Kunsterfahrung und Kunstwissenschaft: systematische und Еntwicklungs-geschichtliche Darstellung und Dokumentation des Umgangs mit der bildenden Kunst. Bd. 1-3. Freiburg i. Br., 1959 [1975].

6. Sedlmayr (1950), Hans Sedlmayr (1950 [1976], Die Entstehung der Kathedrale, Akademische Druck- u. Verlagsanstalt Graz.

 

Лазар Копринаров е доктор на науките, преподавател в Югозападен университет „Неофит Рилски"