MЛАДATA ПОЕЗИЯ НA 80-ТЕ МЕЖДУ ЗАПАДА И ИЗТОКА

Пламен Антов

plamenantov@mail.bg

 

THE YOUNG/NEW POETRY OF THE 1980s BETWEEN THE WEST AND THE EAST

Plamen Antov

 

1. Статията разглежда в различни аспекти спецификата на младата поезия на 80-те, нейния колективен език.

Но ще започна с уточнение на основното понятие. Под „млада поезия на 80-те" разбирам преди всичко едно силно, ярко и яснообособено поколение на поети, родени през втората половина на 50-те. Водещи имена в него са Ани Илков, Златомир Златанов, Румен Леонидов, Миглена Николчина, Владимир Левчев, Едвин Сугарев, Кирил Мерджански, Добромир Тонев, Илко Димитров, Георги Борисов, малко по-младият Борис Роканов и др. Но флагманската фигура несъмнено е Георги Рупчев.

Всеки от тях е поет с ярко собствено лице. И в същото време всички те споделят общ, колективен поетически език, който в най-голяма степен ги идентифицира като поколенческа, а до голяма степен - поне що се отнася до ядрото на поколението - и като приятелска общност.

Всъщност това е поколението, което самата М. Николчина определи като „забутано в гънките на загниващия тоталитаризъм" на 80-те (Николчина 1994: 8). А по-късно, във връзка с една представителна антология (Левчев 2010), част от ядрото на поколението се самоопределиха като „последните поети на 80-те". Но мисля, че по-коректният етикет би бил обратният - тъкмо поетите от това поколение са първите, които заговарят на един нов поетически език. Колкото и да са относителни резките граници в такъв кумулативно-развоен процес като литературата, това е поколението, което сменя езика на българската поезия - неговата важна литературноисторическа роля в цялостния развой на българската модерна поезия от втората половина на ХХ век. Тази роля е ключова тъкмо през отношението Запад-Изток - на първо място в синхронен, геополитически и идеологически план, но още повече в една дълбинна, културноисторическа, а оттам и поетологична перспектива.

Именно това поколение реално и в най-голяма степен осъществява радикалния поврат на българската поезия непосредствено преди и непосредствено след 1989 година. Поврат от конфесионален тип лиризъм, традиционен за българската поезия, към интелектуализма на „високия" англосаксонски модернизъм (традицията на Уитман, Йейтс, Джойс, Паунд, но преди всичко Елиът - не само като поет, но и като теоретик).

Тази промяна на тренда е свързана с цялостното усложняване на езика на българската поезия вследствие на опита, натрупан през предходните десетилетия (т.нар. Априлска поезия и тиха лирика). Но в хоризонта на политическата актуалност през 80-те - времето на късния, разпадащ се тоталитаризъм и симулирано/отложено „преустройство" - тя има и своите политически значения. (Това е поколението, което тръгва на пряка конфронтация със Системата, създавайки - под влияние на съветската перестройка - самиздатския печат в България: списанията „Глас", „Мост", „Време".)

 

2. Тук ще спестя по-подробно разискване на спецификата на колективния език на поколението, ще припомня само най-главното. А именно: в общите си характеристики това е една радикално модерна, метафизична поезия, едновременно космополитна и солипсистично затворена в най-дълбоката същност на Аза, там, където пределно личното се слива с общочовешкото, между тях възниква особено тъждество. Поезия, интазно утаена във вътрешното битие на Аза, философски напрегната и реторично темперирана. Мащабна, вслушана в пулса на планетата и космоса, реторична и едновременно с това болезнено вгледана в „душата", изследваща конвулсиите на съзнанието в неговата пределна нестабилност, слабост, уязвимост - качества, приети и постановени в ядро на една цялостна „обратна" идеология... Една динамична, антитетично напрегната вътре в себе си поетика, структурирана чрез антитези като външно-вътрешно, силно-слабо, реалност-иреалност, ефимерност-вечност и т.н., всички те решени в двупосочно осцилираща диалектика: външното е скрито най-вътре; тъкмо слабото е най-силно, вечно е ефимерното; най-истинска, реална е вътрешната, фантазмено отместена и снета в противоположното си quasi-реалност... Основните концепти в тази поетика са негативно поместени в метафизичното, като сънят/сънуването, халюцинацията; пребиваване в различни равнища и аспекти на инфантилното: детето като автобиографична метафора, но още повече инфантилното като цялостно светоусещане.

Езика на „младите" от 80-те има преди всичко своите автохтонни корени в родната поетическа традиция и в непосредствения синхронен контекст на възникването си от края на 70-те и началото на 80-те години. Той по диалектически начин наследява-контаминира и двете актуални, „живи" традиции в българската поезия по това време - Априлската поезия и тихата лирика: реторичния изказ, космополитизма, интелектуализма, политическата ангажираност и верлибризма на Априлската поезия, от една страна, и углъбения психологизъм, усета към баналната всекидневна реалност, сложната чувствителност, подчертаната привлеченост към малкото и крехкото, както и светоформиращия инфантилизъм на тихата лирика, от друга страна.

 

3. Абсорбирайки тези хетерогенни автохтонни наследства (а чрез тях - в скрит, силно асимилиран вид - и цялата разноезикова традиция на българската поезия назад до Далчев), младата поезия на 80-те изпитва и мощни синхронни влияния. Преди всичко на съвременния западен, и по-точно англосаксонски модернизъм, чиито философски корени сами по себе си са много дълбоки и амбивалентни - в дуализма на западната традиция: картезианството, разбира се, но не по-малко метафизичният опит на южноевропейския Барок и северноевропейската Реформация. (До този момент, като изключим силните влияния на руската поезия, модерната българска поезия е изпитвала влияния главно от различни европейски континентални традиции: немската, френската, отчасти италианска.)

Относително ясно повратът към англосаксонски модернизъм е формулиран, макар и през родното поетическо наследство, в манифестната, важна в ред отношения статия на Вл. Левчев „Поети без книги и книги без поети" (сп. „Пламък", кн. 10 от 1987 г.), в която е постановена концепцията за „дълбоката образност" на американския поет Робърт Блай - „една образност, която иска да стигне до дълбините на личното, където е ключът на общочовешкото" (Левчев 1987: 133). Постулира се тъждество между „вътрешния" свят на Аза и външния.

Но самата „дълбока образност" (deep figurativeness) води назад към самото ядро на западната метафизика, постулираща тъждество между Аз и природа, между микро- и макрокосмос. При по-дълбинно археологизиране на сюжета ще стигнем до философския опит на Реформацията и онзи контакт между човека и Бога, който чрез нея ще бележи западната протестантска цивилизация.

Наследник на тази традиция закономерно се оказва англосаксонският „висок" модернизъм във вида, наложен от Елиът - като поет, но още повече като теоретик.

Но тази идея/традиция е вътрешно антитетична, обединяваща права и обратна перспектива. Елиът, родоначалникът на западната идея за модернизъм (и в този смисъл за рационална поезия в чист вид, интелектуална и самореференциална), конструира много сложна, вътрешно хетерогенна генеалогия, вплитайки в нея цялото литературно наследство. Генеалогическият ретроразказ тече двупосочно, едновременно в pro- и contra-перспектива. И по този начин задава един комплексен, мета-характер на модернизма, асимилирал цялата литературна традиция в цялата й динамика и вътрешна напрегнатост. Разказ, осцилиращ между рационалното и ирационалното. Максимален, концентриран израз на тази хетерогенност е Барокът, на който Елиът придава специално значение в генеалогията на модернизма такъв, какъвто той го разбира и в голяма степен постулира - в неговата англосаксонска версия.

Философските корени на тази диалектика се спускат надълбоко и назад в магистралната линия на западната култура, на западния логос.

Решителен пункт в тази традиция е Немският романтизъм, който отъждествява „външна" и „вътрешна" природа (макар самият Елиът да няма добро мнение за Романтизма и да не му отделя особена роля в модернистката си концепция, за сметка на Барока). Именно Романтизмът открива „вътрешната" територия на ониричното, на съня и халюцинацията като територия на неприкосновена автономност - идея, която езоповският език на младата българска поезия през 80-те ще актуализира в един остро политически контекст.

Немският романтизъм открива и инфантилното като способност за наивно, а-рационално и пред-рационално виждане на света, противопоставено на западния логос, на безкрилия позитивизъм и буржоазен прагматизъм, белязали дълбоко западния Weltanschauung. (Включително и в жанров аспект - чрез реабилитация на приказката и дори създаване на особен жанров хибрид като романа-приказка, например „Възгледите на котарака Мур" от Е. Т. А. Хофман.)

Така Немската романтика и в литературните си проявления, но още повече във философски план - в сферите на метафизиката - осъществява едно диалектическо прещракване на модуса: логосът на западния рационализъм, постигайки своя абсолют във вътрешните, метафизични пространства на Аза, се трансформира в собственото си друго, в ирационалното.

Следвайки собствената си магистрална логика, западният рационализъм постига собственото си отрицание. В процеса на себепостигането си, модерната западна култура през цялото време е вървяла срещу себе си - неволно и несъзнавано (в пълния смисъл на понятието). Едва чрез Шопенхауер (чиято философска система е есенциален свод на Немския романтизъм) това насрещно, contra-движение ще бъде ясно осъзнато - от сферата на спонтанно-несъзнаваното ще се „изкачи" в тази на съзнаваното и ще бъде инкорпорирано в самата западна традиция едновременно като нейно друго, но именно в своята дтугост като същностна част от нея. Но заедно с това чрез Шопенхауер за пръв път в западната философска традиция се инкорпорират определящи елементи и на източната философия като носител на а- и contra-рационалното в един синхронен и абсолютен план, не като собствено диахронно/архаично наследство. Косвено и пряко, Немският романтизъм и Шопенхауер откриват перспектива за същински, активен обмен и постепенно взаимопроникване между западната модерна традиция и Изтока.

Но все пак Немският романтизъм и Шопенхауер са само късно преоткриване на нещо, което е с изначално присъствие в корените, а и в ядрото на самата западна традиция (доколкото произход и същност са категории, клонящи към тъждество: dеscensus essential est). Колкото слизаме по-назад към платоничните корени на западния логоцентризъм, колкото по-надълбоко и по-навътре в неговата същност навлизаме, толкова по-плътно се приближаваме до общия корен на антитезата Запад-Изток, която в късните си измерения изглежда фундаментална, непримирима, непреодолима. Сравнително отчетливата културно-географска антиномия би изгубила своята категоричност при една смела археологизация в дълбочина, в културноисторически план. Това би могло да стане в две направления. Първото е източният субстрат на християнството чрез митраизма. Второто - източната основа на самия платонизъм чрез питагорейството и орфизма. И двата корена на западната цивилизация в генеалогията си се сближават и сливат в общ корен, който, от своя страна, се слива с традиции като индуизма и будизма, а арена на смесването е врящото гърне на древния Близък и Среден изток, тази люлка на цивилизации и религии.

 

4. Но всичко това е едно скрито, потиснато, асимилирано знание в самото ядро на западния рационализъм, което чрез наследството на високия модернизъм от Елиътов тип прониква в младата българска поезия на 80-те. В случая мен ме интересува не този вертикален сюжет, а неговите хоризонтални проекции около средата на ХХ век, чието въздействие е пряко. Става дума главно за поезията на бийт-поколението в американската литература на 50-те, за цялата американска литература на 50-те (след „Спасителят в ръжта", 1951) и хипи-движението на 60-70-те, които са израз на радикална криза на западния логоцентризъм. При което оттласването от западните ценности, от консумативната аксиология на материализма и прагматизма резонно се осъществява чрез „преоткриване" на Изтока. Чрез приближаване към едно пред- и а-рационално, наивно, същностно инфантилно отношение към света, характерно за дзен.

Изличаване на антагонизма между материално и духовно, външно и вътрешно, реалност и сън, между малко и голямо, силно и крехко, между смисъл и безсмислие. Когато външното се оказва най-вътрешно за Аза, най-крехкото е най-силно, а лишеното от смисъл - носител на най-дълбокия, абсолютен смисъл. Това са качества, които се оказват определящи за колективния език на младата българска поезия през 80-те.

От друга страна - възникване на едно ново екологично съзнание, следствие тъкмо на дзен-идеята за пълна, всеобхватна свързаност на света в единна мрежа от отношения и зависимости. Обратно на западната културна парадигма, която е двоично-антитетична (добро-зло; материя-дух; земно-небесно; ангелическо-демонично и т.н.), в източната култура властва релативизмът: всичко таи в себе си зародиша на собственото си друго (ин-ян), всичко е всичко (тат твам ази). Един релативизъм, до който западната диалектика (Хегел) прави опит да се доближи, но - оставайки в сферите на рационално-метафизичното - без да успее да постигне спонтанната органика на Изтока.

Тази органика е максимално постигната от западната култура чрез новия дух на 50-те и 60-те чрез целенасочен, тенденциозен отказ от изконните западни ценности. Тъкмо тогава възниква и съвременното екосъзнание - чрез книгата на Рейчъл Карсън „Смълчана пролет" (Silent Spring, 1962), която фронтално атакува картезианското наследство. За пръв път е лансирана идеята, че човекът не е специален вид, стоящ извън и над природния свят (какъвто е централният патос на модерния западен хуманизъм), а е само една частица от природата, наред с насекомото или лишея. Въпреки техническата си мощ, човекът е само брънка от цялостната екосистема на природата, в която всяко звено е свързано с всички останали в единна структура и скъсването на което и да е, дори най-малкото звено в нея би довело до разпад на цялата система. - Тази идея за свързаност на всичко с всичко е основен източен принцип.

Но това е и идеята за постмодерната ризома (Дельоз-Гатари), която възниква тъкмо по това време във философския базис на епохата като част от същия гигантски процес на изчерпване и криза на западната Модерност. - На всички равнища чрез неоавангарда и нововъзникналия постмодернизъм на 60-те Западът спонтанно, в процеса на цялостната криза на Модерността, преоткрива Изтока, включително и чрез реставриране на различните хетерогенни contra-тенденции в собствената си традиция: мистицизма, Немския романтизъм и неговата обсесия от вътрешното онирично битие на Аза, американския трансцендентализъм и Торо... Разноредова тенденция, намерила върховата си философска артикулация в манифестното съчинение на Хоркхаймер и Адорно от средата на века, което е най-вдъхновеният изказ на фундаменталния ступор на западния просвещенски рационлизъм и предусет за онова търсене на нови пътища, което западната култура ще предприеме през втората половина на века в опита си за обновление.

Този разноредов контекст на цялостно прещракване на модуса в западния свят между 50-те и 70-те години има разнообразни проявления: американската бийт-литература, контракултурата на хипи-движението, екосъзнанието, неоавангардисткият епатаж в изкуството, постмодернизмът и философския постструктурализъм. Всички тези явления частично, в отделни свои аспекти, непълно и фрагментарно, по силно затормозен начин успяват да проникнат в българската литература след 60-те (включително и чрез автохтонни, самородни отражения на общия „дух на времето", на един неуловимо просмукващ се Stimmung: гротесковият абсурдизъм в поезията на К. Павлов в началото на 60-те, инфантилизмът и специфичният „екологизъм" на Ив. Цанев в края на 60-те и началото на 70-те, задълбочаването на тази линия у Ив. Методиев по начин, все по-осъзнавано приближаващ се към духа на Изтока).

Но в цялостен и концептуално осъзнат вид това явление - това придвижване на Изток, към едно качествено ново дзен съзнание - е инкорпорирано тъкмо от младата поезия на 80-те. В един по-широк смисъл тази чувствителност характеризира колективния език на цялото поколение, тя е основен компонент в езоповските стратегии на тази поезия: интазната поетика, състоянията на потъване и утаяване; пребиваване във вътрешните сфери на ониричното стаено битие, на съня и халюцинацията; особена самоидентификация на Аза с малкото, крехкото, слабото; инфантилизъм... Това са основополагащи черти, които бележат колективния език на поколението, в една диалектическа осцилация между рационално-метафизичен изказ (от „западен" тип) и особена лирическа чувствителност и пластична конкерност (от „източен"). Ангажимент с политическата актуалност, законспириран в най-дълбоките пространства на „вътрешния" Аз, където външно и вътрешно, голямо и малко, силно и слабо не просто се сливат и интерферират помежду си, а всяко от тях се разкрива чрез и като собствената си противоположност.

Но в един най-пряк, тенденциозно постановен смисъл тази „източна" (дзен) чувствителност характеризира най-силно поезията на част от водещите фигури на поколението, преди всичко на Г. Рупчев, Вл. Левчев и Е. Сугарев. Поети от ядрото на поколението, в чиято поезия тази „източна" (и contra-западна, contra-модерна) чувствителност не е просто Stimmung, а ясно осъзната и философски аргументирана позиция. Тя работи на различни равнища и под различни форми: като цялостна философска основа, като поетическа образност, като жанр (хайку).

 

5. Сложна и разноредова е рецепцията на този западно-източен синтез както в колективния език на поколението като цяло, така и в поезията на отделни негови представители, където тези проявления са най-силни.

Например особеният contra-патос на интаза в тази поезия, на негативни състояния като умора, „чувство за бавно изчезване" (емблематични заглавия на Г. Рупчев), загуба, разпад, потъване, утаяване, бавност, забрава, нероденост, отказ от появяване - състояния, характеризиращи по фундаментален начин колективния език на поколението, пребиваване в антипространството на ониричното, на съня и халюцинацията, подчертаният инфантилизъм на колективния лирически Аз, неговата самоидентификация с малкото, крехкото, слабосилното... Цялостното жертвено самосъзнание на поколението, което в актуалнополитическия контекст на 80-те генерира определени политически смисли и е част от една езоповска стилистика...

Най-определени, философски осмислени и артикулирани са тези отражения на дзен в поезията на Вл. Левчев, например в стихосбирката „Кой сънува моя живот" (1983), едно от най-ярките, манифестни заглавия на поколението. Тук източната философия е самостоен пласт. Тя на първо място е налице в основната поетическа материя на книгата и нейното смислово „вътрешно пространство", едро формулирано в самото заглавие. От една страна, то е скрита парафраза на класическия дзен коан за учителя Соджи, който веднъж сънувал, че е пеперуда и на сутринта вече не бил сигурен дали е човек, сънувал, че е пеперуда, или е пеперуда, сънуваща, че е човек. От друга страна обаче излъчва достатъчно ясни политически значения в актуалния контекст на късния соц и в духа на модерната „западна" ангажираност с политическото - ясни въпреки, или по-скоро тъкмо чрез езоповската си отместеност, чрез преднамерения отказ от самия политически език на директна конфронтация. (Същият мотив за сънувания от някой друг живот на лирическия Аз е налице и в поезията на Д. Тонев и Зл. Златанов; а концептът на съня, на сънуването на живота определя поетиката на поколението като цяло.)

Но източният културно-философски пласт в книгата на Вл. Левчев тече и като паралелен разказ в бележките към основния поетически текст, изнесени в края на книгата. Стихотворенията са гъсто обрасли с културни отпратки към източната индийска, японска и китайска култура.

Впрочем, сам по себе си подобен маниер, непознат до този момент в родната поетическа практика, е белег на западния „висок" модернизъм - онова смесване на собствено поетическо и собствено философсконаучно, което Елиът активно въвежда - снабдяване на лирическия текст с „научни" бележки, разшифроващи чрез мрежа от връзки културнофилософските основания на поетическото и вписващи го в един плътен рационалнонаучен контекст. Включително и пряко насочващи към източната философия. При Вл. Левчев тази практика си има своите биографични основания. Работейки в изд. „Народна култура", той се изявява през 80-те и като активен преводач. Показателен за очертания по-горе разноредов синтез в поетиката на 80-те (между западно и източно, от една страна; между собствено поетическо и философско, от друга) е фактът, че Левчев е преводач както на поети като Т. С. Елиът и Алън Гинсбърг, така и на паметник като „Бхагавадгита".

В не по-малка степен философия и поезия, източна култура и западна (контра)култура се сливат у Е. Сугарев. Директен екологичен патос бележи дълбоко най-ранната му поезия от 80-те, органично съчетан с радикална критика на консумативната и все по-бездуховна модерна западна цивилизация, при това артикулирано с езика на „класическия" „висок" авангард, чийто вещ познавач е Сугарев в качеството си на литературен теоретик и историк (цикълът „Арена" в дебютната му книга „Обратното дърво", 1989, който пряко се свързва с теоретическото му изследване върху българския литературен експресионизъм, 1988). Но силният екологичен патос в поезията на Сугарев през 80-те кореспондира и с факта, че по това време поетът е сред активистите на Независимо сдружение „Екогласност", в чиято дейност екологичната кауза е пряко натоварена с политически цели.

От друга страна, впоследствие, през 90-те, Сугарев ще се утвърди като един от най-вещите познавачи на източната (китайска, индийска и японска) философия, както и като майстор на хайку в качеството си на поет.

 

6. И така, в езика на младата поезия на 80-те по сложен начин се наслагват и кръстосват разноредови - вертикални/домашни и хоризонтални/външни - въздействия.

От една страна - метафизичният рационализъм и интелектуализма на Априлската поезия, западнa по своя вътрешен етос, в традицията на западния висок модернизъм. И на политическото в прекия смисъл на понятието, но и в широкия смисъл на πоλιτια като колективно пребиваване в обхвата на законовата регламентация и - в инструменталното.

Младата поезия на 80-те се обръща в хоризонтален план към традицията на западния англосаксонски модернизъм, наследявайки във вертикален и радикализирайки една тенденция на замяна на лиричния изказ с рационалния, започната от бащите „априлци" през 60-те: К. Павлов, Л. Левчев, Ст. Цанев, Вл. Башев, както и техния ментор Цветан Стоянов, харизматичен гуру на „западничеството" от края на 50-те и 60-те, активен преводач на Елиът.

От друга страна - лиризмът на тихата лирика, нейния усет към вътрешния живот на природата, към крехкото и малкото. Качества с мощен контракултурен и контра-западен потенциал, игнориращи/преодоляващи инструментализиращия логос на западната Модерност и водещи в противоположна посока - назад, надолу и навътре. Но и на Изток, макар и в един все още спонтанен, несъзнаван вид, avant la lettre. Тихата лирика акумулира опит, който тъкмо младата поезия на 80-те ще осмисли теоретично и философски като източен - ще го концептуализира през една дзен-философия и поетика.

Тези две домашни традиции в колективния език на младата поезия на 80-те са органично съединени и взаимопроникнати в единна поетико-философска система (която Вл. Левчев определя с понятието на Блай „дълбока образност").

Поетите на 80-те са първото подчертано интелектуално поколение в българската поезия - в западния, картезиански смисъл на модернизма; именно то е, което трайно, литературноисторически преформатира езиковия модус на българската поезия от изповеден към рационален. И в същото време тъкмо те налагат една „източна" - сетивна, подрационална - чувствителност към външната реалност на света, към конкретното и реалното, към крехкото, малкото, уязвимото, слабото. Езикът им се оказва парадоксално раздвоен, положен между и във две различни поетико-философски светонагласи - западният англосаксонски модернизъм и източната дзен-сетивност. Колкото и да са противоположни сами по себе си, те навлизат едновременно, активно и трайно в българската поезия тъкмо през 80-те и посредством опита на това поколение.

Можем да обобщим, като очертаем следния трифазов модел: 1. Откриване на високия западен модернизъм от Елиътов тип под знака на рационалното и философското (във вида, в който западната традиция го мисли). Това преформатиране на поетическия език има и своите преки значения в хоризонта на политико-идеологическата актуалност. 2. Но в същите параметри на „западното" се осъществява дълбинен поврат на Изток чрез асимилирани ефекти на самата западна контракултура през 50-70-те години - от западния Логос към собственото му анти в източната философия/духовност/култура, игнориране на „външния" потребителски прагматизъм за сметка на „вътрешното" дълбинно битие-природа; пребиваване в антизападните вътрешни пространства на едно спонтанно, наивно и предрационално битие, самоидентификация със слабото, крехкото, уязвимото. (В литературноисторически план тази диалектика асимилира опита на актуалните поетически езици в началото на 80-те - на Априлската поезия и тихата лирика.) 3. Едва след това, през западния културфилософски и поетологогично-езиков опит, в права и насрещна перспектива, в хоризонтален (политически) и вертикален (езиков) план, чрез разтваряне към външни влияния, но и чрез домашния опит - едва след усвояване на този опосредствен опит и чрез него младата поезия на 80-те се обръща към източната философска и културна традиция, усвоява я пряко и непосредствено, чрез преки влияния и асимилации.

Така Изтокът прониква в българската поезия през 80-те по силно усложнен начин - от Запад и през контракултурния спазъм на самата модерна западна поезия/литература/култура. И едва след това погледът се насочва директно на Изток, като черпене от извора.

Тук допълнителна, спомагателна роля играят и някои социокултурни обстоятелства в българските реалности от края на 70-те и началото на 80-те, и по-специално ролята на Людмила Живкова и предприетото от нея разтваряне на българската култура към Далечния Изток, напр. мащабната програма „Николай Рьорих" и др. Макар и понякога на ръба на езотеричното и под знака на един особен културно-националистичен фундаментализъм, тези процеси имат важно значение за цялостното преформатиране на културно-идеологическото поле в страната, при това на различни равнища. На една повърхностно, политическо равнище се забелязва преобръщане по оста от Изток на Запад: преодоляване на васалното верноподаничество спрямо Кремъл и разтваряне към Запада. Но в дълбинен, вертикален културно-цивилизационен план разтварянето е по-скоро на Изток, към културите на Индия, Япония, Китай. - Но тук се случва поредното превъртане, поредната релативизация между равнищата на сюжета: пътищата към Изтока вървят и по заобиколен начин, чрез „вертикално" слизане надолу към тракийското орфическо наследство, реабилитирано от Л. Живкова като основен духовно-културен генотип на нацията.

 

Литература

 

Левчев, Вл. 1987. Поети без книги и книги без поети: Едно мнение. - Пламък, № 10, с. 131-139.

Левчев, Вл. (съст.), 2010: Последните (12 поети от 80-те). Антология. С.: Сиела.

Николчина, М. 1994. Забутаното поколение.- Литературен вестник, № 41, 21-27.11.1994, с. 8-9.