Евроскептицизмът и теоремата на Томас

Лазар Георгиев Копринаров

ЮЗУ „Неофит Рилски", koprinarov@swu.bg

The Euroscеpticism and the Thomas Theorem

Евроскептицизмът не е нито ново, нито хомогенно социално-политическо явление. Политическите историци фиксират първите му прояви през 70-те години на миналия век. През изминалите десетилетия евроскептицизмът бележи спадове и възходи. Но никога досега не е бил така мощен, влиятелен и опасен за бъдещето на Европейския съюз, както през последните няколко години. Както отбелязват в началото на 2013 г. автори като Хосе Игнасио Торебланка и Марк Леонард (водещи анализатори на Европейския съвет за външни отношения), по-рано на евроскептицизма „се гледаше като на британска болест, сега обаче той се разпространява по целия континент като истински вирус" (Torreblanca, Leonard 2013: 2).

Каква е същината на евроскептицизма? Според А. Фостер, който е един от първите изследователи на това социално-политическо явление, евроскептицизмът е „критично отношение към Европейския съюз" (Foster 2002: 1-2). Това определение е обаче уязвимо от различни посоки. От една страна то не спомага по никакъв начин за очертаване на вярна картина на позициите на европейските граждани, защото би свело разнообразието им до два полюса - на критичните и на безкритичните граждани. Представена в такава полюсна перспектива, картината на становищата за Европейския съюз би имала само черно-бял цвят. От друга страна разбирането на евроскептицизма като „критично отношение към Европейския съюз" не дава възможност да се разграничи отрицателното отношение към самия Европейски съюз от отрицателното отношение към едни или други негови институции, политики, лидери. Подобна дефиниция на евроскептицизма, която прави възможно безконтролното обобщаване на определени конкретни критични позиции в категорията на отрицание на Европейския съюз улеснява поставянето на неадекватни диагнози на обществените оценки за ЕС.

Горепосоченият недостатък в разбирането на евроскептицизма се преодолява в предложеното от Алекс Щербяк и Пол Тагарт (Szcerbiak, Taggart 2003: 6) разграничение между т.нар. „твърд" и „мек" евроскептицизъм. Първият е в опозиция „по принцип" на Европейския съюз - изисква неговото разпускане или напускане. Вторият, „мекият" евроскептицизъм е критично насочен срещу стратегията за евентуално федерализиране на Европейския съюз или срещу едни или други негови политики, възприемани и оценявани като влизащи в разрез със съответните национални интереси. „Мекият" евроскептицизъм е по-скоро за реформиране, отколкото за разпускане на Европейския съюз.

Ако понятието на А. Щербяк и П. Тагарт се съсредоточава върху преследваните от евроскептицизма цели, датската изследователка Катерина Сьоренсен (Sørensen 2008: 8) обръща внимание преди всичко на различните мотивации, произвеждащи евроскептицизъм. От тази гледна точка тя формулира четири „идеални типове" на евроскептицизма. Първият от тях е „икономическият, прагматичният тип", в основата на който са съображенията, че Европейският съюз не носи достатъчно икономическа полза на националните държави. Вторият тип има отношение към ценността, приписвана на националния суверенитет. Може Европейският съюз да бъде мислен като икономически полезен, но ако националният суверенитет се оценява като приоритетен и се смята, че икономическата изгода е за сметка на обезценяване на националния суверенитет, това не може да не поражда евроскептицизъм. Третият тип е мотивиран от убеждението за наличието на „демократичен дефицит" в Европейския съюз. За представителите на този идеален тип скептицизмът не е производен от икономически калкулации или от засегнатия национален суверенитет, той е резултат от убеждението, че европейските структури не се съобразяват с европейското гражданство. Дори да произвежда икономически ползи и да не засяга националния суверенитет, ако определени обществени слоеве смятат, че с устойството и с политическите си действия Европейският съюз не удовлетворява критериите им за демократизъм, това не може да не проражда евроскептицизъм сред тези обществени слоене. Четвъртият идеален тип е фокусиран върху партийните визии за политиките на Европейския съюз. Този тип е най-тясно свързан с националната политика. Онези обществени слоеве, които подкрепят левите партии в своите държави, най-често са критично настроени спрямо политиките на европейските институции, ако в тях преобладават позициите на десни политически лидери.

Посочените изследователски резултати са полезни, защото разкриват многоаспектността на евроскептицизма и дават възможност за по-точна „анатомия" на това сложно явление, както и за разработването на подходящ инструментариум за емпиричното му проучване. Ако бъдат обаче обобщени, те в края на краищата водят до общия извод, че независимо от различията в радикалността на целите или в мотивацията на различните прояви на евроскептицизма, той е политическо и социално движение, в основата на което са съмнението и безверието, че ЕС е вярното решение на проблемите на европейците.

Няколко са факторите, които предизвикват нарастване на вълната на евроскептицизма през последните години - първо, презентизмът, т.е. доминирането на настоящето над миналото и бъдещето, при което настъпва забрава за фундаменталните заслуги на Европейския съюз за мира и благоденствието в Европа; второ, национализмът като търсене на закрила от „разширяващото" се общество и от рисковете на глобализацията; трето, кризите, които подлагат на огромно изпитание конструкцията и ценностите на Европейския съюз. Всеки един от тези фактори заслужава специален анализ. В случая обаче само ще ги маркирам.

Една от опорите на евроскептицизма се гради върху особеностите на историческата памет на днешните поколения, които нямат личен спомен от не толкова далечната, но откъсната сякаш на векове от тях епоха на войни, тоталитаризъм и бедност. Когато хората живеят добре, не е трудно доброто да се окаже без родители. През последните шест десетилетия Западна Европа живее без войни и в държави на благоденствието. В цялата европейска история няма друг толкова дълъг период на континентален мир. Едва ли някой се съмнява, че основната заслуга за този мирен и като цяло богат живот се дължи на европейската интеграция, която постепенно направи народите едновременно взаимозависими и солидарни помежду си. Но днешните европейски граждани, които в огромното си мнозинство не познават нито войните и окупацията, нито холокоста, нацистките и комунистическите диктатури, нито нищетата на 40-те и 50-те години на миналия век, възприемат мира като естествено, саморазбиращо се състояние. За сегашните европейски поколения мирът е сякаш природно явление. Обратно, поколенията от първата половина на ХХ век, в чиято персонална памет са вградени катаклизмите на няколко войни и на унищожителните тоталитарни режими, са си давали ясна сметка чия е заслугата да живеят в мир и това разбиране е било в основата на мотивацията им да предприемат, да подкрепят, да участват в процесите на европейската интеграция. Историческата памет е обаче несправедлива памет. Тя съди за миналото с различен аршин. Паметта не е хронология. Паметта за онова, за което човек има личен спомен, е различна от паметта за миналото, което само исторически е в отношение към настоящето. Човек няма власт над „дългото време", защото няма лични спомени за него. Друга е ситуацията, когато историята е разположена в рамките на един живот, на собствения живот. Човекът е засмукан от спомена за тази история и е с разбираема амнезия за миналото, още повече ако то им изглежда твърде чуждо и неразбираемо поради тази си чуждост. Тъкмо такъв е случаят с паметта на днешните европейци за не толкова далечното, но толкова различното минало на техните родители. В такава перспектива е лесно да се загуби представата и убеждението за историческите заслуги и в обществената ценност на Европейския съюз.

Друг фактор, който създава условия за появата и поддържането на евроскептицизма, е съвременният национализъм. Той идва като отговор на усложненията в обществените отношения и на релативирането на индивидуалната и колективна идентичност в условията на глобализацията. Добре известно е, че съвременното западно общество като отворено общество силно разклаща реперите на идентичността, а с това - и базовите елементи на солидарността. Напълно разбираемо е един лондонски компютърист да се чувства много по-близък със свой колега в Токио, отколкото с когото и да е от своите съседи в сградата, в която живее. Известният американски социален мислител Мартин Олброу пресъздава живописно своеобразното разкъсване между жизненото и географското пространство на човека в съвременното европейско общество. Той пише в книгата си „Глобалната епоха": „Азиатка от източна Африка, която живее в Лондон, посещава Индия всяка година и води разговори със сестра си в Северна Америка. Бял специалист, който работи в Лондонското сити, говори с Далечния изток три-четири пъти всяка сутрин и посещава брачна церемония в Мадрас. Пенсионерка, прекарала целия си живот в една област в Англия, пише писма до Франция и до Съединените щати и подхваща кореспондения с Тери Уейт по време, когато е държан като заложник в Бейрут... Млад чернокож безработен, роден в Лондон, забелязва само приятелите си в жилищния комплекс и няколко гангстери извън него..." (Олброу 2001: 242). Това своеобразно де-териториализиране на живота разбужда страховете от „врага без място", т.е. от власт, безотговорна към „родината". В тази обстановка неминуемо настъпват сериозни промени в социалната тъкан на съвременните общество. При традиционното общество съществува корелация между физическата и социалната дистанция. Съседите по място са съседи и в социален, ценностен план. Обратно, географски отдалечените са и социално дистанцирани. При такава ситуация, както изтъква Зигмунт Бауман, критериите вътре/вън, тук/там, близо/далеч „съобщават за степента на привичност, одомашненост и интимност на различните фрагменти от заобикалящия ни свят" (Бауман 1999: 34). Излизайки от кръга на обитаваната „близост", човекът на традиционното общество престава да се чувства „при-себе-си." По думите на Бауман, „да отидеш далеч, означава да надхвърлиш нечие разбиране, да бъдеш не на мястото си и извън стихията си, предизвиквайки безпокойство и страх. Благодарение на всички тези особености, противоположността „близо-далеч" има още едно измерение, което е от решаващо значение: „сигурност - несигурност", „самоувереност - колебание". В съвременните общества под влияние на глобализацията критериите за близо и далеч се релативизират - заради голямата мобилност, заради детериториализирането на общностите, заради голямото присъствие на имигранти и т.н. „Близо" и „далеч" престават да бъдат носители на пространствена информация. Близостта и отдалечеността, както е отбелязал още в началото на миналия век Георг Зимел, са „категории, експлициращи състоянието на душата". Физическата близост не говори еднозначно за социалната близост. При такава ситуация не може да не възниква меланхолията на социалното отчуждение. Не може да не се появи съблазънта на национализма. Неудовлетворението от нарастващите с хода на европейската интеграция мащаби на общество тласка към национализъм. Национализмът е носталгия по обществото с ясни граници, в чиито рамки социалната солидарност е по-разбираема, по-възможна, по-естествена. Бенедикт Андерсън, един от големите познавачи и философи на национализма, пише в знаменитата си книга „Въображаемите общества: Размишления върху произхода и разпространението на национализма", че „национализмът не е нито добър, нито лош, той просто е потребност от идентичност, той е... банален" (Андерсън 1998: 9). Така разбран, национализмът се оказва психологически мотивиращ фактор за поддържането на евроскептицизма. Дотам, докъдето евроскептицизмът е позиция срещу прекалено голямото и отворено общество, дотам национализмът е еднопосочен с него като патос и като цел на евроскептицизма.

Може да се прибави още едно обяснение на връзката между евроскептицизма и национализма. Функционирането на Европейския съюз като голям интеграционен блок налага взаимоизгодно балансиране между националните и наднационалните интереси на членуващите в него държави. Това равновесие обаче е по принцип трудно постижимо, а осъществяването му в условията на кризи е още по-мъчително. В своята реч „За Европа. Размишления за настоящето и бъдещето на Европейския съюз", произнесена в Берлинския университет на 8 май 2014 г., тогавашният председател на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу отбелязва: „Всички страни биха искали да видят в Европа екран на своите собствени аспирации и са готови да кажат, че Европа има проблем, ако останалите държави на следват техните инициативи. Много държави-членки се надяват или претендират Европа да е нещо като по-голяма версия на самите тях, но това няма как някога да се случи" (Barroso 2014). Когато собствените национални интереси не могат да се експонират върху наднационалното „тяло" на Европейския съюз, тогава е относително лесно да се стигне до желание за засилен протекционизъм, до дистанциаране, до разочарование и неразбиране на „ползите" от този наднационален блок. Да жертваш нещо, за да не допуснеш загуба на главното - понякога това „изчисление" на интересите се оказва мъчителна работа. Ако националните елити в едни или други страни-членки са неспособни за подобна калкулация на интересите, тогава национализмът и евроскептицизмъм не може да не се случи в тези страни.

Следващият фактор за евроскептицизъм са кризите, които залпово обстрелват ЕС в последните 7-8 години - криза в еврозоната, дългова криза в Гърция, бежанска криза, „Брекзит", криза в отношенията с Русия и т.н. Изобщо - преживяваме „криза от кризи" (Т. Гингрич). Всъщност, кризите са иманентно заложени във философията на евроинтеграцията. Жан Моне, бащата на доктрината за европейската интеграция, я е замислил като успешен преход от криза в криза. Т.н. принцип spill over, който е положен още през 50-те години в основите на европейската интеграция, предполага напредъкът в една област на интеграцията да довежда до криза, която от своя страна по необходимост да предизвика усилия за интегрирането на друга област. Философията на интеграционния процес предполага кризи, които да налагат развитие и задълбочаване на сближаването между участващите страни. От тази гледна точка е разбираемо, че историята на Европейския съюз е изпъстрена с кризи. Но в същото време е факт, че в последните години се натрупаха твърде много кризисни явления. Новото в случая не са кризите, а това, че те започнаха да идват много бързо, като някои от тях засягат сърцевината на европейския интеграционен процес. Кризите, обхванали Европа - от премеждията на еврото до бежанската вълна, която разтриса навътре европейската идентичност, а навън предизвиква съмнения за реалността на т.н. „мека сила" на Европейския съюз - разклащат доверието на гражданите в политико-административнията рационалност на европейските институции, което води в края на краищата до тяхната делегитимация. Евроскептицизмът е едновременно и плод, и източник на тези кризи. Нещо повече, той сякаш се бори срещу кризите, а всъщност ги разпалва.

Първоначално евроскептицизмът пристъпваше плахо. Първите му прояви бяха под формата на апатия спрямо общоевропейските „дела". Очевидна проява на тази апатия е спадът в участието на европейските граждани на изборите за Европейския парламент. През 1979 г. избирателната активност на европейските избори е 62%, а на всички следващи избори активността се редуцира с 2 до 5% ( 1984 - 59%, 1989 - 58,4%, 1994 - 56.6%, 1999 - 49.5%, 2004 - 45.5%, 2009 - 43%, 2014 - 42,5%).

Друга, още по-очевидна проява на евроскептицизма е ориентацията на увеличаващ се брой от европейски граждани към евроскептични партии. Евроскептицизмът е идеологически всеяден. Не е нито ляв, нито десен. Впрочем, историята на държавата на благоденствието направи слабо различими класическото дясно и класическото ляво. Затова в условията на криза започнаха да се появяват и радикално ляво, и радикално дясно. И тъкмо в техните политически пространства е най-силен и най-активен евроскептицизмът. На изборите през 2014 г. проевропейските партии спечелиха 479 депутатски места в 751-членния Европейски парламент. Този резултат е показателен в две отношения - първо, въпреки големия си възход в страни като Франция, Дания, Великобритания, евроскептиците не притежават достатъчна сила, за да оформят политическия облик на Европа; второ, въпреки че са далеч от постигането на мнозинство в европарламента, евроскептичните партии вече разполагат с политически ресурси да блокират чрез вето определени парламентарни решения, да затрудняват приемането на бюджета на ЕС, да възпират подписването на важни международни споразумения и т.н. В този контекст се очертават две възможни перспективи за основните про-европейски партии в европарламента - или да се окажат субекти на една дефанзивно, непродуктивно политическо поведение спрямо евроскептицитие, или посредством компромиси помежду си и споделени позиции да възпрат възхода на евроскептицизма.

Защо евроскептицизмът е опасен за бъдещето на Европейския съюз? Можем по-лесно да достигнем до отговора на този въпрос, ако си послужим с теоремата на Уйлям Томас, един от бащите на Чикагската школа. Този американски социолог е формулирал в началото на миналия век следната теза: „Ако хората определят ситуациите като реални, те са реални в своите последици" (Thomas 1928:572). Няколко десетилетия по-късно, през 1948 г., Робърт Мъртън публикува статията си „Самореализиращото се пророчество", в която развива и илюстрира теоремата на Томас. Ето неговият пример: ако една банка разполага с достатъчна ликвидност, но някой ден пред нея се нареди по неизвестна причина голяма опашка от хората, които си теглят депозитите, много е вероятно в следващите дни тази банка да се окаже пред фалит, защото тези опашки ще внушат на още и още клиенти, че банката има проблеми и като си изтеглят и те парите от нея, те наистина ще я фалират. Мъртън пише: Тази „притча ни казва, че обществените определения на една ситуация (пророчества или прогнози) се превръщат в неразделна част от ситуацията и по този начин влияят върху последващото развитие. Тази особеност е присъща само на човешките дела. Няма да я намерите в света на недокоснатата от човешката ръка природа. Прогнозите за завръщането на Халеевата комета не влияят върху нейната орбита. Но слуховете за неплатежоспособност на банка Millingville са повлияли върху действителния резултат. Пророчеството за банкрут е довело до неговото действително осъществяване" (Merton 1968: 477). Р. Мъртън нарича този феномен „самореализиращо се пророчество". Една невярно определена ситуация е способна да предизвика такова поведение, което в определен момент превръща внушената невярна ситуация в реалност. Едно предсказание съдържа в себе си потенциала да повлияе върху действията на хората така, че рано или късно да доведе до реализирането на предсказанието.

Тъкмо такъв ефект може да има евроскептицизмът. Дефинирайки невярно реалната кризисна ситуация на Европа, той може да я тласне към разпад. Макар и тръгнало от неверни предпоставки, очакването може да произведе съответна нему реалност. Тъкмо затова в днешната ситуация е необходима политическа офанзива от страна на Европейския съюз. С помощта на нови инициативи трябва да се породят нови надежди. На фона на кризите европейците трябва да си дадат сметка какво би била ситуацията и последиците за всяка отделна страна и дори за отделния европейски гражданин без четирите свободи в Шенгенското пространство, без улесненията и икономичесдките изгоди от еврото, без европейското финансиране за по-бедните страни и региони, без подкрепата за селското стопанство, без възможностите за младите хора и учените, осигурявани от Програмата „Еразъм +" и т.н.

Евроскептицизмът откроява реални проблеми във функционирането на Европейския съюз - отчуждение на гражданите от Брюксел, бюрократизация, нарушаване на принципа на субсидиарността, мудност при вземането на решения и т.н. Но вместо да съдейства за отстраняването им, като нагнетява недоверие и песимизъм за бъдещето на Европейския съюз евроскептицизмът всъщност задълбочава онова, от което недоволства.

 

Цитирана литература:

 

Андерсън, Б. 1998. Въобразените общности: Размишления върху произхода и разпространението на национализма. София: Критика и хуманизъм.

Артог, Ф. 2007. Режими на историчност. Презентизъм и изживявания на времето. София: Нов Български Университет.

Бауман, З. 1999. Глобализацията. Последиците за човека. София: ЛИК.

Олброу, М. 2001. Глобалната епоха. София: Обсидиан.

Barroso, J. 2014. On Europe. Considerations on the present and the future of the EuropeanUnion.

http://europa.eu/rapid/press-release_SPEECH-14-355_en.htm, посетен на 09.05.2016.

Forster, A. 2002. Euroscepticism in Contemporary British Politics. Opposition to Europe in the British Conservative and Labour Parties Since 1945, Routledge.

Merton, R. 1968. Social Theory and Social Structure. New York: Free Press.

Solana, J. 2016. La globalización y los nacionalismos europeos. // Project Syndicate,

https://www.project-syndicate.org/commentary/nationalism-leaves-europeans-at-risk-by-javier-solana-2016-04/spanish, посетен на 09.05.2016. .

Sørensen, C. 2008. Love me, love me not... A typology of public euroscepticism. // EPERN Working Paper No.19, January 2008.

Szcerbiak A., P. Taggart 2003. Theorizing party-based euroscepticism: Problems of the definition, measurement and causality. // Sussex European Institute Working Paper no.69 (08/03).

Thomas, W. 1928. The Child in America: Behavior Problems and Programs. New York: Alfred A. Knopf.

Torreblanca, J., M. Leonard. 2013. The remarkable rise of continental Euroscepticism.

http://www.ecfr.eu/article/commentary_the_remarkable_rise_of_continental_euroscepticism36468, посетен на 09.05.2016. .

 

БЕЛЕЖКИ

^ Терминът „евроскептицизъм" се употребява за пръв път на 11 ноември 1985 г., когато британският вестник „Таймс" го използва, за да опише скептичната позиция спрямо Европейския съюз и неговите политики, разчитайки че той е по-умерен и гъвкав отколкото термини като „еврофобия" или „анти-европеизъм". Но без да е терминологично обозначен, евроскептицизмът е наличен в някои държави и в предишни години, в това число още преди тяхната европейска интеграция. Например, „Народното движение срещу ЕС" възниква в Дания през 1972 г. А във Великобритания евроскептицизмът е политическият фактор, който предизвиква през 1975 г. референдум (т.н. Common Market referendum) „за" или „против" продължаване на членството на Великобритания в Европейската икономическа общност.

Френският философ и историк Франсоа Артог въведе понятията „режим на историчност" и „презентизъм", разкривайки че в различните епохи са налице разнотипни отношения между полето на опита и хоризонта на очакването, както и че нашата епоха е съсредоточена в настоящето. Съответно, че смяната на историческите епохи представлява наред с всичко друго реинтерпретиране на ценността и взаимовръзките между минало, настояще и бъдеще. В предходни епохи на миналото се е гледало като на „върховното време". Съзнанието на тези епохи е било белязано от вярата за пряка приемственост между потомците и предците. По-късно, през XIX-ти и особено в началото на ХХ век, когато господства идеята за прогреса и революциите, бъдещето се оказва господстващият срез на историческото време. Според Ф. Артог през последните десетилетия живеем в друг режим на историчност. Сега господства настоящето - едно „раздуто, самодоволно настояще", което „иска да е детерминирано единствено и само от самото себе си". За разлика от предходни етапи в човешката история, „ние неспирно гледаме напред и назад, но без да излизаме от настоящето, от което сме направили наш единствен хоризонт" (Артог 2007: 243-244).

Тази апатия не е равномерно разпределена. На изборите през 2014 г. е най-ниска в Словакия 13%, Чехия 19.5%, Словения - 21% и Полша - 22.7%. Страните, които в началото на века бяха лидери в европеизацията на Централна и Източна Европа, в последните години се оказват заразени с най-висока степен на евроскептицизъм. Хавиер Солана, бивш генерален секретар на НАТО, а след това и върховен представител на ЕС по въпросите на външните работи и сигурността, предлага едно възможно обяснение на сложната траектория в позициите на тези страни. След като изтъква, че е бил пряк свидетел на изключителната еуфория на поляците, словаците и чехите при не толкова отдавнашното им приемането в НАТО и в ЕС, Х. Солана обяснява кръгообратите в техните настроения с твърде болезнената им история в годините на Студената война, която ги е направила изключително чувствителни към необходимостта от споделяне на суверенитета, което е задължително условие на евроинтеграцията. Х. Солана пише: „Годините на ограничен суверенитет в епохата на Студената война допринесоха за създаването у тях на много силно национално чувство, което го няма в същата степен в други страни на Европейския съюз" (Solana 2016: 3).