Има ли умозаключението своя система? Един нов поглед към трансценденталната диалектика на Кант

Д-р Силвия Кръстева (silvia_kristeva@mail.orbitel.bg)

Югозападен университет „Неофит Рилски", Благоевград

 

Has the inference its own system? A new look at Kant's transcendental dialectic

Dr. Silviya Kristeva ( silvia_kristeva@mail.orbitel.bg)

South-West University "Neofit Rilski", Blagoevgrad

 

В своята първа критика - Критика на чистия разум - Кант предприема основно и систематично разработване на областта на мисленето и предлага новаторски решения за вътрешните дялове и работещи формации в тази област. Кант обосновава конституирането на първата не-Аристотелова логика - трансценденталната логика. Тя трябва да предприеме „все още малко опитваното", с думите на Кант, „разлагане" (Кант 1992: 140) на самите основни способности на мисленето. Това са разсъдъкът и разумът и тяхното изследване съставя двата основни дяла в областта на трансценденталната логика. Първа е трансценденталната аналитика, изследваща трансцендентално-логическите форми на разсъдъка. Вторият дял е трансценденталната диалектика, която трябва да изведе и осигури собствените форми на умозаключението, но и да проучи възможността за систематично основаване на умозаключението, завършвайки по този начин цялата област на чистото мислене.

Както и при разсъдъка, Кант търси да изведе чистата логическа функция, която основава логическата употреба на разума в умозаключението. Пълният мащаб в разгръщането на умозаключението като логическа формация от най-високия формат в мисленето изисква необходимото включване в умозаключението на един компонент, отговарящ за основаването на самата умозаключителна заложба на разума. Това е безусловното. Кант дефинира неговото участие в мисленето чрез конкретен логически елемент - най-висшите и обобщени понятия на мисленето: „понятията на разума съдържат безусловното" (Кант 1992: 364). Тъкмо чрез тези понятия на разума се осъществява собствената задача на разума в мисленето и познанието - да осигури „най-висшето единство". При разсъдъка в структурата на съждението тази функция се осъществява от едно най-общо чисто разсъдъчно понятие. Сега, при дейността на разума отново се открива понятийна формация с най-чисти и всеобхващащи функции. Това е едно най-общо, пределно всеобхватно обединение на всички познания, които вече разсъдъкът е формирал за едно обусловено (Кант 1992: 371), но в „тоталността на опита" (Кант 1992: 371), в тоталността на цялото мислене. Това означава, че с необходимост нашето мислене притежава такива най-всеобщи понятия и с необходимост се структурира и се обобщава до тях, в противен случай не бихме имали каквото и да е систематично и последователно организирано и проведено мислене и познание. И тъкмо обратното, колкото по-точно и структурирано изследваме и извлечем фунционирането на тези понятия в нашето мислене, толкова по-ясно и систематично и обхватно построено ще е нашето мислене и познание. Чистите понятия на разума са всъщност необходима и общовалидна, общоконструктивна основа на нашето мислене, основа, необходима и за неговия предметен общотеоретичен градеж.

Затова и Кант точно дефинира една умозаключителна функция: „Функцията на разума в умозаключението му се състои във всеобщността на познанието според понятия" (Кант 1992: 371). Трябва да очакваме, че тези понятия ще ръководят осъществяването на всички умозаключения, както категориите управляват и „разтварят" пълния обхват и възможности на съждението. Всяка умозаключителна функция се ръководи от едно понятие за безусловното, което представлява „най-висшата логическа употреба на разума" (Кант 1992: 380). Тъкмо в тази своя необходимост чистото понятие на разума свързва в единство, но и във връзка на следване, на обща систематична конструкция, всички познания и може да ги насочи за обуславянето на даден предмет. Това са логическите възможности на такова чисто мислене на разума, затова и Кант ориентира неговата употреба към познанието на самия разсъдък, който сам не притежава възможностите за единство на тази функция: „за което разсъдъкът не притежава никакво понятие и което се стреми да обхване всички действия на разсъдъка с оглед на всеки предмет в едно абсолютно цяло" (Кант 1992: 375). Такова едно понятие не се отнася до работата на сетивността, тази предмето-даваща дейност вече е обработена в познанието и разсъдъка. Разумното понятие така има употреба, която „надхвърля границата на всеки" опит (Кант 1992: 375), но му осигурява чисто мисловно понятийно единство, разгръща функция, в чийто обхват да могат да се обединят всички осъществени и натрупани познания. Тази чисто теоретична, чисто мисловна употреба на разумните понятия дава основание на Кант да ги нарече „трансцендентални идеи". Затова трансценденталните идеи според Кант нямат „обективна употреба", на тях в опита (и в действителността) не съответстват реални обекти, но трансценденталните идеи имат абсолютно необходима „спекулативна употреба", необходима за организираното и във висока степен завършено и структурирано мислене и познание на всеки един предмет. Все пак с оглед на обединението на разсъдъчната дейност и като заемащо и осигуряващо абсолютно най-висшата точка - основа на мисленето, чистото понятие на разума притежава обхват, в който да се свърже и систематизира до теоретично познание цялостната работа и на разсъдъка, а оттам и на сетивността, спрегната под работата на разсъдъка, за структурираното, свързано и разгърнато в пълнота и завършеност изграждане на предмета. Точно това е цялостната предмето-формираща функция на нашето мислене.

От огромно значение за мисленето е извеждането на видовете чисти понятия на разума - това е най-важната задача на трансценденталната диалектика на Критика на чистия разум. Кант следва „ръководната нишка" в извличането на категориите на разсъдъка. От „формата на силогизмите" и заключената в тях умозаключителна функция ще се изведат типовете трансцендентални идеи на разума, неговите най-общи и предмето-конструктивни понятия. Задачата изисква да се обосноват и оформят видовете умозключения в логическата употреба на разума. Всъщност и тук, както в трансценденталната аналитика, става въпрос за систематично извеждане на видовете умозаключения изобщо в мисленето. Една теоретична цел също с огромно значение за логиката.

На първо място Кант поставя самото извличане на видовете умозаключения върху логическите свойства на умозаключителната обуславяща структура, която разработва. Той формулира тази логическа основност на структурата чрез проблема за нейното общо поставяне, като „отношението" между нейните компоненти: „отношението значи, което голямата премиса представя като правило между едно познание и неговото условие, съставлява различните видове силогизми" (Кант 1992: 359). Тук се открояват пределните термини в тази умозаключителна структура: на страната на общото правило, отвеждащо към безусловното, на страната на условията - в тяхното издигане до безусловното, и на страната на самото обусловено, за което се осъществява цялото обуславяне. Този път за извеждане на умозаключителните форми се основава на новата умозаключителна структура, разработена от Кант, и ще даде сигурни и надеждни насоки за стигане до чистите безусловни понятия на мисленето.

Тук вече не можем да отминем ясната употреба от Кант на термина „силогизъм" за посочване на типа умозаключителна структура, който той търси да извлече. За Кант умозаключението в мисленето функционира единствено като силогизъм - дедуктивно опосредствано умозаключение, с основните характеристики на Аристотеловото умозаключение. Както знаем, дедуктивното умозаключение е построено върху началната и основна обща предпоставка, спрямо която изводът е с частен характер. Кант изключва като важни умозаключителни структури другите два рода умозаключения в традиционната логика, все пак изнамерени и въведени от Аристотел. Това са индуктивното умозаключение с логическото движение от частни предпоставки към общ спрямо тях извод, и още традукцията, или по-общо известна като умозаключение по аналогия, с логическо движение между причините и извода с една и съща степен на общност. Макар да са признати и до днес като родове на умозаключението, индукцията и традукцията нямат своето логическо основание и разработване, особено на фона на сигурната изводност на дедуктивното умозаключение. Още тук, обаче, трансценденталната диалектика в Критика на чистия разум се изправя пред една съществена трудност: как ще може сигурно да се изведат чистите понятия на разума, ако не е основана същинската система на типовете умозаключения в мисленето и оттам не са демонстрирани същинските и пълни умозаключителни функции на нашия разум. Ще проследим нататък изключително интересното разрешаване на тази вътрешна колизия в работата по трансценденталните идеи в трансценденталната диалектика на Критика на чистия разум.

Кант прави втората сигурна стъпка в извеждането на типовете умозаключителни функции, като ги поставя във връзка с вече получената и демонстрирана система на съжденията.

Тази връзка е от изключително значение, с нея Кант заявява една нова теоретична идея: за вътрешната свързаност и систематика на логическите форми на мисленето. За обосноваване на видовете силогизъм Кант взима отношението, както е поставено при съжденията. В класа на отношението се дефинира връзката между S и P като съждителна релация, която вече включва прости и сложни съждения и така предлага много по-богата основа за умозаключението с оглед на вида и структурата на включените в него съждения. Така извличането на чистите понятия на разума се основава върху връзката разсъдъчна функция - функция на разума и продължението на разсъдъчната функция в една умозаключителна функция: „Колкото са видовете отношения, които разсъдъкът си представя посредством категориите, толкова са и различните чисти понятия на разума." (Кант 1992: 372). В класа на отношението са представени три вида съждения: категорични, хипотетични, дизюнктивни. Те формират основата на простите и сложните дедуктивни силогизми: категоричен силогизъм, хипотетичен силогизъм, дизюнктивен силогизъм. Категоричният силогизъм е самото Аристотелово умозаключение, построено чрез две родово-видови предпоставки и заключението. В условния силогизъм участват условни съждения, съждения с логическата връзка „ако, то". Очевидно тук Кант има предвид чистия условен силогизъм, който прехвърля условната връзка му различните термини (дори и взети като самостоятелни прости съждения), за да се изведе връзката между първия предпоставен и последния. И дори ако имаме условно-категоричен силогизъм, който започва с хипотетичната предпоставка: Ако А, то В, дори и нея можем да подложим на една следваща, по-горна: Ако С, то А, Ако А, то ..., за да стигнем до заключението. Дизюнктивният силогизъм започва с дизюнктивно съждение, което подразделя едно понятие в неговото деление, за да отхвърли всички останали членове на делението, за да утвърди само един, последния. И колкото и още да подразделяме предпоставеното понятие, отново трябва да отхвърлим всички дизюнктивно посочени членове, за да утвърдим последния като заключение.

Това са общите „логически начини" (Кант 1992: 360) на изграждане на дедуктивните силогизми. Кант ги включва в умозаключителната структура с нови и нови условия, които трябва да стигнат до безусловното. Той основава това обуславяне на трансцендентално-логическата синтеза: да се добавят нови и нови предпоставки, докато не се стигне до безусловното - до последната логически възможна предпоставка, за да се завърши редицата на обуславянето. В трансценденталната синтеза вече се включват и общите разсъдъчни функции, които трябва да водят синтезата, за да се открият накрая основополагащите я понятия. В „категоричната синтеза" (Кант 1992: 372) се развива разсъдъчната функция, водена от категорията на субстанцията или инхеренцията, това е онзи субстрат, който трябва да приеме всички свойства и е техен логически носител. В „хипотетичната синтеза" (Кант 1992: 372) се разгръща разсъдъчната функция, водена от категорията на причинността и зависимостта, която търси все по-общите условия за обусловеното. В третата умозаключителна синтеза: „дизюнктивната синтеза" (Кант 1992: 372), разсъдъчната функция е ръководена от категорията на общуването, която развива и уплътнява областта на разделеното познание, на съгласуването на субстанциите до една завършена цялост. Кант посочва точно тези три функции на „абсолютната тоталност на синтезата на страната на условията" като типовете умозаключителни функции на безусловното в мисленето: „било на инхеренцията, или на зависимостта, или на съгласуването" (Кант 1992: 380), посочва ги в Пролегомени като основа за извеждането на системата от трансценденталните идеи на разума: „тъй като бях намерил произхода на категориите в четирите логически функции на всичките съждения на разсъдъка, беше съвсем естествено да потърся произхода на идеите в трите функции на силогизмите"; „в същата дейност на разума, която доколкото засяга само формата, съставлява логическия елемент на силогизмите" (Кант 1988: 70). Продължението на разсъдъчната функция до безусловното дава и граничния, пределен логически елемент, който произвежда формата на силогизмите по безусловен начин. Така вече могат да се проектират типовете умозаключителни функции в мисленето, които да дадат типовете „всеобщност", които функционират във видовете силогизми.

Категоричната синтеза се основава на самото чисто понятие за субстанция, и то взето в изконния Аристотелов смисъл. Това е „субектът, който самият вече не е предикат" (Кант 1992: 372). Ако разгледаме логическия начин на работа в категоричния силогизъм: добавянето на предпоставките, колкото и далеч да отиват, е винаги заради субекта на извода, за неговото извличане в хода на все по-общите предпоставки. Субектът на извода „поддържа" веригата на все по-общите предикати и така я и завършва. По този начин цялото обусляване се определя от него като логически елемент и се носи от него в целостта на приведените условия.

Хипотетичната синтеза добавя нови, и то възходящи условия, като се издига и търси все нови предпоставки. Всяко условие е поставено в зависимост от ново, по-горно, за да се построи обуславянето. Затова и се изгражда редица от възходящи условия. Тя завършва при самото последно условие, не-зависимо от което и да е по-горно. Това е логическият елемент, който завършва тоталността на хипотетичната синтеза: „предпоставката, която не предпоставя нищо друго" (Кант 1992: 372). Обуславянето я постига, но в резултат на логически оформената редица, която тъкмо носи всеобщността на обуславянето и полага неговата основа, защото нито само началното условие, нито последното, нито дори обусловеното познание ще дадат проследяването на цялата верига от условия, която трябва да се издигне през областта на мисленето от началното до последното условие.

Дизюнктивната синтеза има за логическа основа една подразделена сфера, която е развита в завършеността на нейния състав и вътрешно деление. Обуславянето протича в изминаването на нейните членове на делението, които са дадени в съгласувана връзка и допълване. Затова и логическият елемент тук е „един агрегат на членовете на делението, който не изисква нищо повече, за да завърши делението на едно понятие" (Кант 1992: 372). Всички членове са дадени и взимно се съгласуват и предпоставят един друг, като изчерпват, но и конструират самата логическа област на познанието. Обусловеното се полага, но и конструира, от цялата област на предикацията, затова и така е систематично произведено върху изчерпването на цялата съвкупна област.

Получават се три вида умозаключителни функции, основани върху безусловни, чисти понятия на разума:

„първо, безусловно на категоричната синтеза в един субект";

„второ, безусловно на хипотетичната синтеза на членовете на една редица";

„трето, безусловно на дизюнктивната синтеза на частите в една система" (Кант 1992: 372).

В Критика на чистия разум и в Пролегомени може да се проследи пътят на Кант в изследването и извличането на умозаключителните функции. Така може и ясно да се проследи преходът от логическата към трансценденталната употреба на чистите понятия на разума, като Кант се стреми да затвърди и развие тяхната предмето- определяща, трансцендентално синтетична функция в мисленето и познанието. Категоричната синтеза се придвижва от логическото единство и пределност на субекта на мисленето: като един завършен, изцяло обусловен предмет, което между впрочем е и цел на всяко умозаключение (и познание), към абсолютното единство на последната инстанция на мисленето, което поддържа и осъществява цялото мислене. Кант дефинира трансценденталната идея за „мислещия субект". Тази трансцендентална идея ще основе областта на трансценденталната психология, „psychologia rationalis", (Кант 1992: 380) в общото подразделение на трансценденталната диалектика на чистия разум.

Хипотетичната синтеза трансформира редицата на условието в обективната връзка на явленията, в тази обща свързаност се подрежда и обуславя цялото „многообразно" на явлението, на цялостния опит, но като една връзка на причинността и на свобода от причина във всички явления. Това е трансценденталната идея за света, за вселената, обхващаща в редица от условия и свързаност всичко обективно, което ни заобикаля. Нейната област се оформя като трансценденталната космология, „cosmologia rationalis", (Кант 1992: 380).

Дизюнктивната синтеза има най-широкия обхват на оформеното абсолютно единство. Нейното движение към трансценденталната идея е много интересно. Тоталността й се обуславя също от отношението към обектите, както тоталността на хипотетичната синтеза, но обектите са взети в тяхната обособена и организирана предметност в общата целокупност на една тотална, най-висша област. Това е тоталната и пределна област на „всички неща изобщо" (Кант 1992: 379), която Кант дефинира трансцендентално-предметно като „абсолютното единство на условието на всички предмети на мисленето изобщо" (Кант 1992: 380). Това условие предполага една обща и единна същност на тази тотална съвкупност. Това е трансценденталната идея за Бог, като „същност на всички същности" (Кант 1992: 380). Третата трансцендентална идея конституира областта на трансценденталната теология, „theologia transcendentalis" (Кант 1992: 380), с което и се завършва общото подразделяне на целокупното поле на чистия разум (Кант 1992: 383) и се конституират основните предмети и типове науки в общата система на метафизиката като чистото философско познание.

За мисленето от огромно значение е дефинирането и съставът на най-висшето понятие на разума (Кант 1992: 380), което Кант структурира. То е абсолютно тоталното и последно понятие на цялото мислене и затова е и тоталната основа и основаване на мисленето изобщо. Кант го дефинира като понятието за „абсолютното единство на всички предмети на мисленето изобщо" (Кант 1992: 386). В чистото му логическо постулиране Кант залага логически параметри и на „абсолютното синтетично единство на всички условия за възможността на нещата изобщо" (Кант 1992: 384). Т.е. в собственото му логическо поле като основа е заложена съвкупната отворена възможност на мисленето за предмети. Кант подчертава това ясно в Пролегомени: „В дизюнктивното съждение разглеждаме всяка възможност като разделена по отношение на известно понятие... поставя в основата съвкупността на цялата възможност, в която съвкупност възможността на всяко нещо се разглежда като определима" (Кант 1988: 70). В логическата си функция това понятие основава принципа на определението на всеки предмет, разработен от Кант в учението за трансценденталния идеал. Всяко нещо трябва да се определи необходимо чрез структурирането на „съвкупността на всички предмети на мисленето изобщо", като се изнамери техниката тази съвкупност последователно, систематично и изчерпателно да се изчисли, да се измине спрямо определения предмет. Кант дефинира и чисто логическа страна на това най-висше понятие на мисленето: то е „съвкупността на всички възможни предикати" (Кант 1992: 564) на предметите и е необходимата и начална, всеобща основа за определянето на всяко нещо, а така и за полагането и организирането на всяка дейност на разума, на нашето мислене.

Оформените умозаключителни функции с техните ръководещи ги безусловни понятия се нуждаят от своето логическо оправдание и от оценката за тяхната обща конструкция на полето на разума. Кант посочва, че тук обща дедукция не е необходима, тъй като трансценденталните идеи нямат обективно валидна употреба, но той дава логическото им основаване. На първо място те и тяхната логическа употреба удовлетворяват единствената цел на разума - да постига „абсолютната синтеза на страната на условията" (Кант 1992: 380). Именно с тяхното включване в мисленето е вече задвижен механизмът на обуславяне - така е „предпоставена" „цялата редица от условия" (Кант 1992: 380). Защото с появата на едно такова понятие на разума разсъдъкът сам осъществява „продължението на редицата" (Кант 1992: 380) и може да проведе обуславянето, оформяйки така обусловеното познание. Всъщност само включването на безусловните понятия и техните обуславящи механизми са онези априорни форми, които могат да организират и да проведат заключенията на разума. Това е „безусловната" им необходимост за логическата дейност на разума: чрез тях се основава редицата на умозаключителната структура. А всяко умозаключение е възможно само като такава логическа редица, която обобщава и пронизва цялото мислене. Защото само така е възможна пълната умозаключителна функция. Безусловните понятия с тяхното организиране на мисленето са необходимите основни и чисти ядра на умозаключителната заложба на мисленето и оттук те с необходимост изчерпват и изпълват в най-чист и обобщен вид умозаключителната дейност на мисленето, а така и конструират и оформят цялото негово „поле" (Кант 1992: 383).

От горното основаване следва и необходимостта на тяхната „систематична връзка" (Кант 1992: 383). Затова те съставляват система, и чрез тях „чистият разум събира всички свои познания в система" (Кант 1992: 382). Според Кант тяхната система се демонстрира с тяхното извеждане от родовите умозаключителни функции на разума; както и с всеобщата им теоретична свързаност като висши понятия на разума, обобщили метафизичните типове на целокупното му познание: „от мислещия Аз към света до най-висшата същност" (Кант 1992: 382).

Но систематичната връзка на безусловните понятия и умозаключителните им функции би трябвало да се потърси по-дълбоко - неин естествен извор е самата обща постройка на умозаключителната структура. Защото, за да имаме умозаключение, да построим редицата въобще, ни трябват основните логически компоненти - прости и последни термини на общата умозаключителна структура. Те се оформят в хода на извличането на пълната умозаключителна структура. Това са необходимите елементи за разгръщането и завършването на редицата на обуславянето в целия й обем: обусловеното - като последен термин на обуславянето, редицата на условията - като последен термин в общата връзка, отнасяне на условията, безусловното - последен термин във всеобщата пределна граница на редицата и в целокупната област на мисленето. Тези общи елементи в осъществяването на умозаключителната функция са необходими и взаимосвързани. Но и още по-важно: така системата на умозаключителните функции ляга върху основните логически компоненти на умозаключителната структура. И както при извеждането на системата на съждението основността й се определя от логическите елементи в структурата на съждението, така и тук систематичната връзка се основава върху изграждащите компоненти на умозаключителната структура. Както и обратното - самото необходимо организиране на умозаключителната структура изисква тези компоненти, за да се развият пълните възможности на умозаключаването в мисленето.

Системичната връзка на умозаключителните функции се основава и на още една закономерност. Тя лежи в самите възможности за провеждането на една такава умозаключителна структура. Като целокупна и завършена верига на цялото мислене тя може да се развие, да се проведе точно по три начина. Или като движение надолу, към точната и пределна позиция на обусловеното познание, за да го изведе и обуслови напълно. Или като движение нагоре, на възхождане към последното, най-общо условие с логическата страна на разгъване на редицата на условията. Или да сключи систематичен кръг - в движение от безусловното към обусловеното, и оттук нагоре обратно към безусловното: така самото безусловно се опосредства със себе си, но ако вземем веригата от позицията на обусловеното - то затваря кръга през цялото безусловно. Това демонстрира системата на изведените от Кант всеобщи умозаключителни фунции на мисленето.

С логическото си основаване постройката на умозаключителните функции обаче поставя въпроса за общата система на умозаключението в мисленето. Изведените умозаключителни функции не представят само силогизмите като дедуктивни умозаключения, а чертаят общия и систематичен проект на видовете умозаключителни структури изобщо в мисленето. Именно това дава и тяхната основност и систематика, която Кант така солидно разгръща. Оттук ще проследим тази заявка и ще се стремим да откроим и доразвием изключителните резултати, които Кант постига в системата на умозаключителните функции.

На първо място нека погледнем оформената обща структура на умозаключението. Нейните компоненти могат да се схематизират по-нататък и да се обозначат с термини, с които вече разполагаме. В заключението се обуславя дадения предмет, това се потвърждава и от характера на умозаключителната функция, която Кант извежда. Ще го обозначим с познатото S за субект, предметът е основен компонент, който се взима като крайна цел в извода на всяко едно умозаключение. От S следва редицата от условия - един нов компонент в структурата на умозаключението, но и в Аристотеловия силогизъм имаме такова движение от голямата към малката предпоставка. Само че тук има едно свързване на условия в обща структура, като всяко следващо възходящо условие трябва да е по-общо от предходното, даже да е негово основание (правило). Общата свръзка и ход на поредицата от условия ще обобщим като релационна структура и така като една умозаключителна релация, означаваме я с R. Завършващият и най-общ елемент на редицата е безусловното понятие. То представя логическо цяло, съвкупност от всички условия и предмети на мисленето. Именно то е пълната област на умозаключението, затова го означаваме с U - универсум на умозаключението. Получаваме общите елементи на умозаключителната структура:

S - предмет на заключението, обусловено познание;

R - релация до безусловното, редица от условия, завършващи в безусловното;

U - област на умозаключението, логическата тоталност - съвкупността на всички възможни предмети.

Всеки от тези последни термини получава своята умозаключителна функция, като оформя ядро на един основен тип умозаключение. Ето така вече можем да очертаем системата на видовете умозаключения, основани върху логическите възможности на компонентите в универсалната структура на умозаключението. Оформят се три класа на умозаключението - всеки съответно с логическа основа S, R, U на веригата на умозаключението.

Първи клас - с логическа основа S, предметът на заключението. Редицата на обуславянето се определя от точната позиция на обусловения предмет. Затова и редицата се свежда до S, от най-горното възможно общо условие. Така самото движение е надолу, на ограничаване на общото условие. Умозаключителната функция е обусловена от S - като предмет, който се отграничава от останалите предмети в мисленето, като редицата се свежда до S през ограничаване на групи от предмети, до граничния предел на самия клас предмети на извода или до един конкретно съществуващ такъв предмет. Тази умозаключителна функция може да обуслови всяко едно нещо като тип предметност сред всички останали предмети в мисленето.

Втори клас - с логическа основа R, релацията на условията. Предметът на заключението е подведен под редицата на условия, които са все по-общи. Така редицата е с необходимост възходяща, тя структурира условията в нови и нови основания, които оформят общи области, включвайки и преработвайки отношения, връзки между предметите. Това са основания, които овъзможностяват, произвеждат по-долните и така разгръщат все по-общото в структурата от релации и основания. С необходимост редицата от условия достига до безусловното: поставено общо, което има своето всеобщо изпълване и така трябва да излъчи последното основание, едва което обуславя предмета на заключението. С това последно основание предметът трябва да бъде въдворен върху самата територия на безусловното, предметът така е обусловен с изведено отношение към самото безусловно.

Третият клас - с логическа основа U, областта на безусловното. Предметът трябва да се обуслови върху цялата област на безусловното: да се изведе върху цялата съвкупност на всички възможни предмети. Предметът така е поставен върху една система на безусловното, система в разпределянето и изминаването на целия U, като се излъчи основанието какъв трябва да е предметът като свързване и структуриране в пълното му определяне спрямо всичко останало върху безусловното. Така предметът се разгръща като структурирано, произведено цяло, а редицата на неговото обуславяне се сключва и завършва до цялата област на безусловното. Предметът така е необходимо определен като обусловен, произведен върху безусловното, а редицата на умозаключението трябва да сключи систематичен кръг в двойното си, взаимно и разпределено изминаване през цялата област на безусловното.

В общия ход на трите умозаключителни функции тръгваме с простото полагане на предмета, с неговото подвеждане под редицата на условията, със завършване на тази редица и достигане до безусловното и накрая с целокупното опосредстване на предмета върху цялата област на безусловното. Тази обща система на умозаключителните структури демонстрира недвусмислена връзка със системата на съждението. Но не като сведена до един от нейните класове, а директно като основана върху общите й четири класа с техните генерални разсъдъчни категории. Нека още веднъж припомним, че тези генерални категории са основани върху общите формообразуващи елементи в структурата на съждението.

Първият умозаключителен клас отговаря на логическите параметри на S - количеството на субекта. Той и борави с количествените характеристики и закономерности на субекта като предмет на мисленето.

Вторият умозаключителен клас се основава на логическата структура, разгърната в пълен и завършен вид, на релацията, съответстваща на отношението в системата на съждението - отношението на предмета и неговото същностно основаване сред другите предмети. Това е отношението, R, изведено в релационна структура от условия, завършваща с последното най-общо условие.

Третият умозаключителен клас въвежда логическото цяло - U, но като област на умозаключението и така съответства на класа на модалността при съждението. И тук тази област е със статута на безусловното - цялата област на мисленето. Умозаключението разширява до логическия предел и тази последна генерална разсъдъчна категория и вече борави с цялата територия на мисленето, с всички негови, (дори и възможно поставени) предмети и я структурира и изминава, за да обуслови и определи напълно предмета на заключението.

Тук откриваме обаче едно несъответствие - вторият клас на качеството, с основа P остава не-включен в тази обща система на типовете умозаключителни структури. Но всъщност и тук съществува умозаключителна функция, основана върху безусловно дадения предикат, който да осигурява обуславянето. Това са непосредствените умозаключения, назовани от Кант разсъдъчни умозаключения (Кант 1992: 359), в които имаме самия предикат на съждението като основа за непосредствени операции върху единствената предпоставка. Тази умозаключителна функция оперира само с един основен обем, с едно цялостно и просто полагане на предмета в съждението чрез непосредствения му предикат, въведени просто и без каквото и да е отношение към редицата на обуславянето, а така и към безусловното. Но това е самото логическо полагане на един предмет с неговата свойственост като предмет за заключението върху „безкрайната сфера на всичко възможно" (Кант 1992: 146), безкрайно неопределената територия на мисленето.

И така, можем да оформим систематичната формация на типовете умозаключителни структури в мисленето:

I клас - на качеството, с логическа основа: безусловно дадения P;

II клас - на количеството, с логическа основа: безусловно дадения S;

III клас - на отношението, с логическа основа: R, възходящата редица на условията.

IV клас - на модалността, с логическа основа: безусловно даден U, логическата тоталност на умозаключението.

Като резултат тук ще откроим демонстрираната връзка между логическите възможности на съждението и неговите общи функции и тяхното продължение, рзширение и завършване в умозаключението. Вследствие на това имаме обща и универсална структура на умозаключението, която можем да разработим като единна и основополагаща при всички типове умозаключения, още повече - да я заложим за извеждането на систематиката при видовете умозаключения в мисленето. В резултат се очертават контурите на една великолепна идея: възможността да се работи за единна и всеобща теория на логическите форми на мисленето.

И накрая сме длъжни да съотнесем получените резултати към теорията за основните родове на умозаключението в традиционната логика. Резултатът тук е неочакван, но нямаме основание да го пренебрегнем. На първо място, т.нар. разсъдъчни умозаключения или непосредствените умозаключения добиват свой клас и се включват в една обща систематика на умозаключението. Очевидна е връзката на втория умозаключителен клас на количеството с параметрите на дедукцията от родовете на умозаключението. Остават двата класа на умозаключението - на отношението и модалността и двата рода от традиционното подразделение в логиката - индукцията и традукцията. Няма как индукцията да не заеме третия умозаключителен клас на отношението предвид възходящата редица от условията, така точно се покриват водещите параметри на индукцията в движението от частно към общо, изводът трябва да се положи за предмета върху общото: в достигането до последното условие. За традукцията остава четвъртия клас на модалността, колкото и необичайна да е тази позиция за традиционно логическото разбиране за традукцията, четвъртият клас й съответства с движението в една и съща степен на общност, с което достигането до извода се превежда през дадената област на умозаключението. С това обосноваване и подреждане на трите род на умозаключението тяхната същност и провеждане има шанс да се обоснове по нов начин и така да се търси логическа валидност и мащаб и на индукцията, и на традукцията в умозаключителния състав на мисленето. Те обаче попадат така в една система от все по-усложняващи се и оцелостяващи заключаването умозаключителни структури. Тук особено интересно се оказва мястото на традукцията - тя се очертава като най-сложното и всеобхватно умозаключение, което обаче е в състояние да оперира с цялата област на мисленето, да „превежда" обуславянето и да опосредства така напълно предмета на своя извод, което е и пълната цел на умозаключението в човешкото мислене.

Кантовата теория на умозаключението достига до изключителен резултат: демонстрирани и изведени са типовете умозаключителни функции в мисленето. Този резултат е възможен върху новата концепция за същността и структурата на умозаключението, която Кант разработва. С това е положена основата на система на умозаключението в мисленето, което допълва демонстрирания резултат от изведената от Кант система на съждението и води към една всеобща теория на логическите форми на мисленето.

Да обобщим:

1. Кант обосновава дефинирането на умозаключителната функция, която се основава на понятието за безусловното. Извежда и системата на умозаключителните функции, всяка умозаключителна функция е продължение, разширение и завършване на основната разсъдъчна функция от системата на съждението. Кант приема силогистическата типология за основна и основава умозаключителните функции върху завършването на синтезата върху разсъдъчните категории за субстанцията, за зависимостта и за съгласуването. Тези три синтези се основават върху логическия начин на работа в категоричния, хипотетичния и дизюнктивния силогизъм, обобщена до умозаключителна функция, разширена до безусловното понятие. Достигнати и оформени са три понятия за безусловното, които Кант избира да назове трансцендентални идеи: трансценденталната идея за безусловното единство на мислещия субект, трансценденталната идея за безусловното единство на многообразието на обектите в структурираната редица на условията и трансценденталната идея за съвкупността на всички възможни предмети на мисленето. Трите умозаключителни функции са получени в необходима и систематична връзка, съобразно с логическите възможности на изведените последни и основни елементи на умозаключителната структура.

2. Обосновани са класовете на умозаключението в систематична връзка. Те съответстват на трите умозаключителни функции. Първият клас има за логическа основа безусловно дадения субект (предмет) на заключението. Вторият клас е с логическата основа на редицата на условията, развита като релация на умозаключението, завършваща в безусловното, в последното условие. Третият клас се основава върху логическата тоталност на умозаключението, цялата област на безусловното, на мисленето изобщо в съвкупната възможност на всички предмети. Тези три класа предлагат общата постройка и видове на една система на умозаключението в човешкото мислене.

 

Библиография:

Кант И. 1992. Критика на чистия разум. Изд. на БАН, София.

Кант И. 1988. Пролегомени към всяка бъдеща метафизика, която ще може да се представи като наука. - В: Антология - Европейска философия XVII - XIX век. Втора част. Изд. „Наука и изкуство", София; с.6 - 115.