За кризата на демокрацията в Европейския съюз

Проф. д.н. Лазар Копринаров (lkoprinarov@abv.bg)

Югозападен университет „Неофит Рилски", Благоевград

(рецензия)

 

About the crisis of the democracy in the European Union

Prof. DSc. Lazar Koprinarov (lkoprinarov@abv.bg)

South-West University ¨Neofit Rilski¨, Blagoevgrad

(Book review)

 

През последните години Европа попадна под каскада от кризи. Книгата на Хосе Игнасио Торебланка е тъкмо за това - за кризите в Европа. Всъщност авторът се фокусира върху една от тях, но тя е с такава природа, че в нея се оглежда като в огледало цялата конструкция на ЕС, което означава и всички негови кризи. Става дума за кризата на демокрацията в европейски мащаб.

Това е една много полезна книга не само заради онова, което можем да научим от нея, но най-вече заради шансът българският читател да бъде въвлечен в общия разговор за тревожното бъдеще на обединена Европа. Тук е уместно да цитирам Бек, който призоваваше за „космополитна кампания за ограмотяване по проблемите на Европа". С пълно основание можем да причислим книгата на Хосе Игнасио Торебланка към усилията за осъществяването на тази кампания. Тук е уместно да подчертая последователността и продуктивността на издателство „Критика и хуманизъм", което през последните няколко години публикува текстове на едни от най-зрелите пера, участващи в дебата за Европа - книгата на Юрген Хабермас „За конституцията на Европа" и книгата на Улрих Бек „Германска Европа".

Книгата на Х. Торебланка е полезна не само защото ни въвлича в такъв общоевропейски дебат, тя е полезна в още едно измерение - като пример за съчетаването на академизъм и публичност. „Кой управлява в Европа?" е книга, академична по дълбочина на анализа и публично достъпна по начина на писане. Х. Торебланка съчетава по чудесен начин двете си призвания - на университетски преподавател и на публицист. В това отношение той е добър ученик на една чудесна испанска традиция, на която си струва да завиждаме - традицията да се пише увлекателно и красноречиво, в това число и за най-трудните, за скучните теми на политиката, както и на традицията интелектуалците да не се гнусят от участия в медиите. През 30-те години на миналия век Хосе Ортега-и-Гасет пише с известна горчивина за порядките в тогавашна Испания: „Нито университетът, нито книгата имат социална действеност в нашата страна. Нашият народ не приема дистанцията и тържествеността..." След това той обяснява своя опит за практикуване на идеите, до които е достигнал. „Който иска да създаде нещо - а всяко творчество е аристократично, - трябва да намери начин да бъде аристократ на мегдана. Така че обстоятелствата ме накараха моите работи да се появяват във вестниците, този интелектуален мегдан." Испанските всекидневници и тогава, и още повече днес са отличен пример за такова списване, което ги превръща в своеобразен интелектуален мегдан - с всекидневното присъствие на статии на интелектуалци във вестникарските страници, които очевидно не жалят усилията си и приемат като свой граждански дълг да представят на широката публика своите визии и идеите, до които са достигнали. Книгата на Х. Торебланка е част от тази традиция, на която си струва да завиждаме. Интелектуалните и политически тревоги на Х. Торебланка, преди да бъдат оформени в тази книга, са апробирани на страниците на вестник „Ел Паис". „Кой управлява в Европа?" е част от всекидневните усилия на този автор да образова за Европа широката испанска читателска аудитория.

Това е книга, която идва на български език в много уместно за нас време. На България й предстои да председателства за първи път Съвета на Европейския съюз. Това председателство ще бъде в много напрегната и сложна обстановка, когато Европа е изложена не на една криза, а на „криза от кризи". Т.е. на България й предстои изключително трудна не само политическа, но и интелектуална задача. Защото председателството изисква, от една страна, ясно определяне на темите, приоритетите и перспективите на ЕС, и от друга страна налага необходимостта от преговори, лобиране, съгласуване, дебат, за да се намери общото съгласие на 28-те страни. Справянето с тези задачи не е по силите на чиновниците и дори на дипломатите - нужен е предварителен и широк обществен прочит на ставащото, на кризите и на възможните перспективи на Европа. Книгата на Х. Торебланка би могла да помогне за намиране на верни ориентири при един предстоящ и наложителен дебат. Надявам се, че книги като тази, ще ни извадят от оформилата се у нас провинциална позиция на изчакване и от разбирането за ЕС най-вече като „спонсорът на България". Голяма част от нашите съграждани продължават да мислят ЕС като нещо отвъдно, като нещо, което ни дарява едни пари, които трябва да усвоим и в някои случаи да присвоим; или като онова единствено нещо, което е способно да обуздава нравите на политиците ни. Председателството ни задължава да се ангажираме не само със своите, но и с общоевропейските проблеми, което неминуемо ще ни отрезви. В този смисъл книгата на Торебланка идва при нас съвсем навреме.

Каква е темата на тази книга? За да я въведе, Х. Торебланка цитира една политическа теза на Хосе Ортега-и-Гасет от преди 106 години - „Испания е проблемът, Европа е решението". Струва си да припомня ситуацията, в която е изречена тази теза. Когато Испания загубва и последната си колония в самия край на XIX век, крахът отеква болезнено в испанското общество. Къде е изходът, се питат испанските интелектуалци и политици. Един от идеолозите на испанската „регенерация", писателят и дипломат Анхел Ганивет, издига лозунга „да се затворят вратите на Испания, за да не изтичала духовността й навън". Пред затворените двери трябвало да стои не страшният надпис от Дантевия ад, а обнадеждаващият зов на свети Августин, който гласи „Не ходи другаде; истината е вътре в Испания". Унамуно, най-дълбокият изразител на тази линия, е убеден в предимствата на Испания пред Европа. Неговото кредо гласи, че ако е невъзможно един народ да му даде и Декарт, и св. Хуан де ла Крус, би предпочел да остане в страната на мистичния поет. Ортега-и-Гасет не само че рязко се дистанцира от Унамуно, неговия интелектуален учител и първоначален кумир, той формулира противоположната теза - за да се възроди Испания, страната трябва да се европеизира. В една от първите си обществено-политически изяви младият Ортега-и-Гасет заявява: „Възраждането на Испания е неотделимо от нейната европеизация: [...]. Испания е проблемът, Европа - решението".

Като цитира това кредо на Ортега-и-Гасет, Х. Торебланка го преобръща - ако на Европа са гледали като на образец, сега образецът се е превърнал в проблем. Вече проблемът не е в Испания, не е в която и да е от европейските столици, а в самата Европа. При това става дума за проблем на проблемите - усъмняването в демократичността на ЕС, разклащането на легитимността на институциите, недоверието към управлението и неговите носители и т.н. Х. Торебланка формулира този проблем, търсейки отговор на въпроса „Кой управлява в Европа?" - един въпрос, който съвсем не е със самоочевиден отговор. Авторът пояснява: „Ако в една демокрация въпросът „Кой управлява? няма ясен отговор, тогава не можем да търсим отговорност от управляващия за допуснатите грешки, нито да участваме в избора на демократични представители, нито да разчитаме на разделението на властите, нито да знаем как да изразим общественото мнение, нито да създаваме пространства за демократично обсъждане". Според него кризата в еврозоната и съпровождащите я други кризи са изкарали наяве незадоволителното състояние на демокрацията както на национално, така и на европейско равнище. Впрочем, Х. Торебланка не поставя граници между едното и другото равнище. Обратно, той счита, че те са взаимозависими. И тъкмо в това „неразграничаване" на двете равнища на демокрацията е един от основните приноси на тази книга. Изкушавам се отново да цитирам: „Ако кризата показа нещо, то е нуждата да се сложи край на тази концептуализация на ЕС като съвкупност от институции и процеси, разположени отвъд границите ни. [...] Затова дотолкова, доколкото в тази книга се говори за демократичната умора от ЕС, се има предвид аномалното функциониране на демокрацията [...] у дома и в европейското пространство, но не толкова като резултат от разделението между тези две пространства, а обратно, именно като следствие от тяхното смесван.".

Х. Торебланка фокусира вниманието си върху няколко измерения на това, което той нарича „равнодушие към демокрацията". Те могат да бъдат сведени до следното: Първо. Европейската интеграция подсилва изпълнителната власт за сметка на националните парламенти, като отслабва не само представителността им, но и способността им да контролират правителството и администрацията". Авторът пояснява: „Националните парламенти са превърнати в машини за легитимация пост фактум на вече приетите в европейското пространство мерки". Второ, загубата на власт от страна на националните парламенти не е компенсирана от съществуването на Европейския парламент, тъй като той не е нито достатъчно силен, за да контролира ефикасно ЕК, нито пък европейските граждани са му дали до момента пълното си доверие". Трето. Нито европейските, нито националните избори са „автентични". Смените на правителствата не водят до смени на политики. Алтернативите са твърде стеснени, а това предизвиква безразличие към изборите. Правителствата започват да се превръщат в зомбита, пише Х. Торебланка, „те си мислят, че са живи и управляват, но отдавна не са и не могат да го правят". Четвърто, ЕС е на голяма дистанция от европейските граждани и е с предимно с технократични функции. И за Х. Торебланка Брюксел е, ако използваме израза на Енценсбергер, едно „нежно чудовище".

Ако сумираме посочените от Х. Торебланка недъзи на демокрацията в ЕС, се очертава следното обобщение: живеейки във взаимосвързани общества, интеграционните икономически връзки изпразват демокрацията от съдържание, защото лишават гражданите от правото сами да решават бъдещето си. Испанският автор иска да ни убеди, че днешната криза на демокрацията в Европа превръща европейските граждани в наблюдатели - те имат повече права, но са с по-малко реална власт. Затова все повече хора става активисти или поне лесна плячка на крайни, радикални партии. И тъкмо такива популистки и еврофобски партии започват все по-успешно в различни части на Европа „да структурират националния политически дебат", да „капитализират безпокойството на значими части от населението", да "обръщат с главата надолу разказа за ползите от членството в ЕС". При такива обстоятелства, отбелязва Х. Торебланка, традиционните партии в център-ляво и център-дясно са принудени да се коалират, за да управляват". По този начин се изгубва представата за алтернатива „ляво-дясно" и се създава впечатлението за картел на политическите елити. А в отговор на това впечатление гражданите започват още повече да се поддават на сирените на популизма.

„Кой управлява в Европа?" е написана от автор, който определя сам себе си като представител на критичния европеизъм. Това е една рискована мисия, защото мястото на критичния европеизъм е на един косъм разстояние от евроскептицизма, а тъкмо той умъртвява бъдещето на ЕС. Защо е толкова опасен евроскептицизмът? Можем по-лесно да достигнем до отговора на този въпрос, ако си послужим с теоремата на Уйлям Томас, един от бащите на Чикагската школа. Този американски социолог е формулирал в началото на миналия век следната теза: „Ако хората определят ситуациите като реални, те са реални в своите последици". По-късно Робърт Мъртън публикува статията си „Самореализиращото се пророчество", в която развива и илюстрира теоремата на Томас. Ето неговият пример: ако една банка разполага с достатъчна ликвидност, но някой ден пред нея се нареди по неизвестна причина голяма опашка от хората, които си теглят депозитите, много е вероятно в следващите дни тази банка да се окаже пред фалит, защото тези опашки ще внушат на още и още клиенти, че банката има проблеми и като си изтеглят и те парите от нея, те наистина ще я фалират. Т.е. пророчествата или прогнозите се превръщат в неразделна част от ситуацията и по този начин влияят върху последващото развитие. Пророчеството за банкрут довежда до неговото действително осъществяване". Едно предсказание съдържа в себе си потенциала да повлияе върху действията на хората така, че рано или късно да доведе до реализирането на предсказанието. Тъкмо такъв ефект има евроскептицизмът. Дефинирайки невярно реалната кризисна ситуация на Европа, той може да я тласне към разпад. Макар и тръгнало от неверни предпоставки, очакването може да произведе съответна нему реалност. Тъкмо затова евроскептицизмът, като експлоатира някои реални проблеми, нагнетява недоверие и песимизъм, които са с убийствен ефект за бъдещето на ЕС.

Х. Торебланка се е справил с трудната задача да движи мисълта си по границата с евроскептицизма, но да не я прекрачва. Книгата му е книга на критичен европеизъм. Тя не принадлежи към евроскептицизма, макар че масираната критика може да внушава подобно заключение. Тази книга е пример за акробатично движение по въжето, опънато между надеждите и скепсиса. Нито е знак на отчаяние, нито цели да произведе отчаяние. В този смисъл книгата не е отчайваща, а реалистична, книга, продукт на един дух, зареден със суров критичен реализъм. Ако добре съм разбрал намеренията на автора, целта на критиката му е да се регенерира европейската демокрация, т.е. става дума за критика, която да произведе социална мобилизация за едно ново изобретяване на Европа. Много бих искал именно в този ключ да бъде и българският й прочит.

^ Хосе Игнасио Торебланка, Кой управлява в Европа? Да изградим наново демокрацията, да спечелим повторно гражданите. София: Критика и хуманизъм, 2016.