Сравнение на разбирането за Висшата реалност в даоизма и будизма

Филип Каменов

студент по философия, ЮЗУ "Неофит Рилски"

 

Comparison between the ideas about the Ultimate Reality in the Teachings of Daoism and Buddhism

Filip Kamenov

Student in Philosophy, SWU "Neofit Rilski"

 

            В настоящата разработка ще се опитам да представя общото между представите за Висша реалност в ученията на даоизма и будизма, както и контраста, който изпъква при сравнението на Източния и Западния мисловен процес. Дали стремежът към рационалност и логическа обоснованост води до задоволителни отговори или "мистицизмът" на привидно обвитите в парадокси източни движения е правилният път? Всичко, както са казали софистите и цитирания на края на разработката автор, е относително.

 

За Изтока и Запада

Поставена по този начин, темата предразполага към научно изследване на двете канонични направления в източната мисъл и съставяне на съпоставка между тях. Проблемът в случая е огромната пропаст между Западния (от гледната точка на който пиша) и Източния (откъдето произхожда "обектът" на изследване) начин на мислене и изразяване и културните различия, резултат от влиянието на различните религии в двата географско обособени района.

Изключително запознати изследователи са правели сравнения и анализи по темата и в съвременната информационна епоха е сравнително лесно да се достигне тях. За да не се получи просто поредната "суха" фактологична работа, ще се опитам накратко да представя отпечатъка, който даоизмът и будизмът са оставили у мен, типично в източен стил, поставящ в центъра на мисленето себеосъзнатостта.

Запознавайки се грубо с фундаментите на даоизма и будизма (както във всяка една област, за да вникнеш дълбоко в тях се изискват години), а и на източните течения изобщо, първото нещо, което несъзнателно изникна в ума ми, бе сравнението межу тях и Запада. Исторически погледнато, ние разделяме двата подхода към търсенето на истината на "източен" и "западен", най-често тръгвайки от смятаните от нас за първи стъпки във философията в Древна Гърция, където великите мислители поставили разума на пиедестал като инструмент за достигане до абсолютните тайни на природата. Преминавайки през религиозния етап на философстването в Средновековието, където са създадени хиляди страници с цел рационално обясняване на Бог и неговото творение, достигайки до епохата на великата немска философия и каноничните творения на Кант (които са не по-лесно разгадаеми от Даодъдзин, например), ние формираме западния светоглед. Един светоглед, който анализира, категоризира, посочва, раздробява, разяснява, тематизира, проблематизира, решава, спори и т.н. и всичко това в един меко казано огромен обем от думи, разделящ религията от философията (дори в известна степен противопоставящ ги въз основата на конфликта рационално-нерационално). В крайна сметка, въпреки титаничните усилия на велики умове, до конкретен, всепризнат и рационално обоснован отговор по фунтаменталните онтологични, гносеологични и етични въпроси няма.

От другата страна стои Изтока - облепен от нас с етикети като мистичен, езотеричен, нерационален, алегоричен и прочие. Изтока, където границите на мисленето са размити, където няма разлика между философия и религия, няма думи, завършващи на "-зъм" и "-ство". Със задълбочаването на познанията си относно тези "мистични" движения започнах да осъзнавам, че Западът е не по-малко "мистичен" в объркаността си и стремежа си да назове и даде име и категория на всичко, което ни заобикаля, и на това, което "чете" заобикалящото. Осъзнах и колко несъвършена и ограничена е езиковата ни система от знаци като способ за обясняване на битието и за придаване на физически образ на мисълта ни. Арогантността на Его-то на Запада и стремежът му към фалшив контрол на всичко слага катинари на разбирането на Изтока. Наличието на религии, използващи страха от авторитета като основен регулатор, всъщност убива така тачената от Запада личност и не прави нищо друго, освен да поставя граници на разума, а философията се стреми единствено към разчленяването му.

След краткото словоизлияние, което описа предизвиканите от източните течения у мен размисли, ще разясня (също накратко, все пак става въпрос за даозиъм и будизъм, там няма нищо многословно) своето разбиране за двете "религии" или "философии".

По-горе споменах за несъвършенството на общоприетия, конвенционален начин на мислене и изкаването му чрез езика. В ежедневието си ние боравим с абстракции, които наричаме думи - те описват света, назовавайки всеки обект от обкръжението или от мисленето със съответна дума. Така по един разграничаващ и тромав начин ние делим битието, за да вникнем в него по възможно най-описателен и детайлен начин, което прави нещата сложни, многопластови и тежки. Често чуваме думите, че "животът си тече без да му обръщаме внимание в забързаното ежедневие". Това се получава именно поради конвенционалния подход към света "на части"- тъй като процесите в живота не протичат отделно един от друг, а едновременно, ние губим усет за нашата роля в него и се чувстваме като зрители на собственото си съшествуване, все едно сме хванати в капан. Капан, заложен от като че ли "програмирания" кръговрат образование-работа-семейство-хоби и т.н. Поради тази причина намираме за трудно разбирането на движения като даоизма и будизма, които е невъзможно да бъдат представени по репрезентативен, "черно-бял" начин.

Даоизъм

Даоизмът е едно от двете основни религиозно-философски движения в древен Китай, заедно с конфуцианството. За основоположник се смята Лаодзъ и неговия труд- трактатът "Даодъдзин". Даоизмът възниква като доктрина около 6 в. пр.Хр, като датите и историческата личност на Лаодзъ са обект на спекулации и до днес. Интересното е, че част от развитието на конфуцианството и даоизма се дължи и на "Идзин" - "Книга на промените", която е нещо като средство за предсказване на бъдещето чрез хексаграми, които помагат на търсещия да намери пътя към подходящия начин на действие.

Името даоизъм идва от китайската дума "дао", която, преведена буквално, означава именно "път". Първият ред от "Даодъдзин" гласи: "Дао, което може да се назове, не е постоянно Дао". Целият трактат е с парадоксална семантика, в него (а и в даоизма изобщо) не е възможно да се намерят точни концепции, следователно описанието на "пътя" е невъзможно. Дао е "пусто", и "небето следва Дао"; то е "предшественик на боговете". Последното изречение е в разрез с даоизма - "Дао е" може да е истина единствено самостоятелно, дао не се подава на описание с прилагателни, тъй като всяка една характеристика му придава облик в нашия разум, който може само да го следва като основа на всичко основно. Точно пустотата на Дао е висшият принцип в даоизма и ние като част от нея можем да я почувстваме само по спонтанен начин, който не подлежи на описание от конвенционалната, градяща понятие по понятие философия. Спонтанността е едно от основните понятия в доктрината и, ако се замислим по-сериозно върху нея, ще открием как по-голямата част от нашите чувства, мисли и действия се случват именно спонтанно. Когато тази несъзнателност се върши осъзнато, действаш според Дао и овладяваш  у-вей, принципа на не-правене или не-действие. Може би поради тази причина западният похват на мислене донякъде се присмива на мистицизма на даоизма, който не се вписва в общопознатите мрежи от абстракции, чрез които се опитваме да открием нещо ново, което пък разкрива парадокс именно в конвенционалното.

Основен термин от даоизма е дъ - силата, която човек притежава, когато следва Дао спонтанно чрез не-правене - дъ е творческата сила на у-вей, реализираща Пътя. Дъ се смята за особен вид майсторство - да бъдеш себе си не като резултат от миналото, не като личност в обществото, а като проявление на Дао, като част от постоянно протичащият жизнен процес в света като едно цяло, който ние не сме в състояние да видим без да го делим в абстракции. Казано механично и грубо - в момента, в който излезеш от у-вей, губиш дъ и вече не си в Дао, вече не си в естествеността. Формулирайки по този начин мисълта си, аз изгубих непрестореността на висшата реалност в даоизма.

В крайна сметка, висшата реалност в даоизма е тясно обвързана с факта, че се намираме тук и сега като неразделна част от природата и цялостния, тоталния процес, който протича постоянно и единно в нея; у-вей е е принципът на не-насилването на нещата - на не-намесата в Дао, а дъ е главната добродетел, изразяваща се в осъзнаването на естествената си съшност.

Будизъм

Будизмът се появява като отклонение от ортодоксалния хиндуизъм. Около 5в. пр.Хр. Сидхарта Гаутама, разочарован от брахманската традиция и доктрините на Ведите и Упанишадите, решава да стане "риши" (буквално "горски мъдрец"), отричайки се от кастова принадлежност на стопанин в древна Индия и се отдава на аскеза и вглъбение. Легендата гласи, че цели седем години той се опитвал да намери истинското си Аз чрез самоотрицание, докато накрая се предал, нахранил се както подобава, усетил особена сила в себе си, седнал под близко дърво (наречено в последствие Бодхи и живо и до днес) и останал така до сутринта, когато получил пробуждащо прозрение и яснота. От там идва и името Буда (Буддха) - пробуден.

За да успееш да разбереш до някаква степен това "пробуждане", което Сидхарта Гаутама е получил, е нужно да обърнеш внимание на няколко основни насоки в индуизма. Атман е Аз-ът на света и негов първообраз. В Упанишадите пише, че "в началото бе Атман под формата на Пуруша", и след разчленяването на митичното създание Пуруша е възникнало всичко. Брахман е висшата единна реалност, съзнанието на света. Индуизмът като религия е сотериологичен, търси спасението - мокша, от майя - конвенционалното възприятие на човешкото съзнание за света като съвкупност от отделности. Брахман-жреците са ортодкосалните индуистки "свещеници", които са част от доктрината заедно с ритуалните жервтоприношения и медитацията. За да бъдеш едно с атман, е нужно да достигнеш до мокша, по този начин познаваш Брахман.

Самсара се нарича кръговратът на преражданията, които един човешки атман преживява, известен оше като Колелото на раждането и смъртта, а карма е неговият активен принцип. Всеки опит за контролиране и човешка намеса, всяко желание на някого "да бъде Бог" в Брахман води до обвързване с карма и безкраен континуитет в самсара.

Пробуждането си Сидхарта Гаутама нарекъл нирвана - крайната цел на будизма, освобождаване от действието на Колелото на раждането и смъртта. Смята се, че достигайки нирвана в медитативна позиция, Буда е видял всички свой предишни проявления в самсара, осъзнал обвързаността си с карма и открил по какъв начин може да достигне до пълно единство с атман. Пътят до нирвана спроед Буда се крие в Четирите благородни истини, които му се откриват под дървото Бодхи. Първата дефинира страданието (дукха), което ние чувстваме през целия си живот, гонейки цели и постижения, които ни отдалечават от Брахман. Втората посочва причината (тришна) за наличието на дукха - вкопчването в земното и идентифицирането с него, желанието за контрол; всички те обвързват човека с карма и го водят към прераждания. Третата благородна истина обяснява взаимозависимостта на нещата и тяхното абсолютна нетрайност като част от цикъла на проявеност и непроявеност на света, което прави стремежа към каквото и да било (освен нирвана) необоснован и безсмислен. Последната Благородна истина разкрива Осемстепенния път като похват за прекратяване на себеобъркването и достигане до нирвана - завършен поглед, завършено разбиране, завършена реч, завършено занимание, завършено приложение, завършена памет и завършена зоркост.

Даоизъм, будизъм и дзен

Важно е да се отбележи, че по време на възникването, равитието и ранното съществуване на даоизма и будизма подобно разделяне с определения и названия на движенията не е имало. Именно затова в основата си те споделят нещо особено важно - не са религии, а методи, начини за постигане на хармонично и щастливо съществуване. Самата етимология на думите "дао" и "буда-дхарма" насочва към това заключение - буквално преведени те значат "път" и "пробуден-метод". Те са по-точно философии, които в сегашната ни позиция на тясна религиозна обвързаност съпоставяме с канонични доктрини като ислям и християнство. И двете висши реалности - даоистката и будистката- се стремят да освободят човека от оковите на конвенционалното мислене и сляпата ортодоксалност, което предизвиква единствено страдание (дукха). Самата древна култура на китайците и индийците е поощрявала отдаването на по-аскетичен и самовглъбен период на същесттвуване при достигане на известна зрялост, с цел достигане на личното прозрение и истина, което е показателно за огромната разлика със сегашната "западност", където дукха като че ли е всевластно. Освобождението, което нирвана разкрива, и Дао, като резултат от у-вей, са поразяващо подобни в пустотата си - и двете са неназовими и парадоксално представени, неделимо зависими са от Аз-а (аз-а не като облик в обществото и его, а като чиста част от абсолютите) и са отъждествени със спокойствие, чистота и непринуденост. И двете направления имат диалектични наклонности като взаимодействие на учител-ученик, в което се търси достигане на крайна равнопоставеност между двмата като достигнали Висшата реалност. В моментната монотеистична действителност на подчинение на догми, велики съдници и угроза от наказание след смъртта (а и приживе) даоизмът и будизмът звучат налудничаво и трудносмилаемо, което не е учудващо. Главните принципи на не-действие и освобождение от егото като принадлежност към погрешно вкопчващо се в преходното общество приближават даоизма и будизма един към друг. У-вей и карма действат на едни и същи начала - не-действието е подобно на не-намесването в карма, водещо до прераждания. Даоисткият метафизичен принцип на Ин-Ян на практика се припокрива с взаимовъзникването в будизма.

Интересно явление е дзен-будизмът, възникнал като синтез на даоизъм и будизъм. Той олицетворява още повече свободата от догмите, разчитайки на алегоричност и изразяване по възможно най-простия на пръв поглед начин, често използвайки природата в текстовете си. Практиките му са особено разнообразни, дори има конфликт между поддръжниците на различните видове медитация - някои смятат, че тя е задължителна като път към истината, а други дзен-будисти са на мнение, че медитативното състояние не е естествено и само "измъчва" мисълта, вместо да я остави на спокойствие, търсейки свободата си. Висшата дзен реалност е наричана по много начини от открилите сатори (преживяването на нирвана в дзен-будизма), но запазва състоянието си на естественост на "океан на освобождението".

     Ще завърша с един цитат от Айнщайн, смятан за един от най-интелигентните хора изобщо, което ме навежда на мисълта, че именно той би трябвало да е бодхисатва:

"Религията на бъдещето ще бъде космическа религия. Тя трябва да преодолява представата за Бог като личност, а също да избягва догмите и теологията. Обхващайки и природата и духа, тя ще се основава на религиозното чувство, възникващо от преживяното и осмисляно единство на нещата - и природни и духовни. На това описание отговаря будизмът. Ако има религия, която може да удовлетвори съвременните научни потребности - това е будизмът."

 

Литература :

1.      Лаодзъ, 1967, "Даодъдзин",   https://chitanka.info/text/11527-dao-dy-dzin

2.       Уотс, Алън, 2005 , "Пътят на Дзен", изд. Кибеа, София

3.      Философски речник на Кеймбридж,  2009, изд. Труд, преводач Владимир Стойчев

4.      Хамилтън, Сю, 2006 , "Индийска философия", изд. Захарий Стоянов, София

5.       http://religiology.org/