СЪВРЕМЕННИТЕ МИГРАЦИОННИ ВЪЛНИ КЪМ ЕВРОПА- СБЛЪСЪК НА ЦИВИЛИЗАЦИИ ИЛИ БОРБА ЗА РЕСУРСИ?

Асен Стефанов Балабанов

Докторант, кат. „Философски и политически науки”, Философски факултет, ЮЗУ „Неофит Рилски“, Благоевград

asen_balabanov@yahoo.de

 

 

Бежанската криза – провал на Европа

Така наречената Европейска мигрантска криза, която е почти неизменно във обществения фокус на държавите от Стария континент през последните няколко години, разтърси устоите на Евросъюза като никое друго предизвикателство след падането на Желязната завеса. На фона на последствията от Световната дългова криза и предизвиканата от нея рецесия, на фона на задълбочаващите се противоречия между Запада и Изтока, описвани като хибридна война или дори възобновена Студена война, като че ли последното от което се нуждаеше европейската икономика в момента, беше милионен поток от бежанци, търсещи храна и убежище. Но независимо от желанията им, европейските лидери и институции, принудени да търсят спешно решение на проблема, се оказаха тотално неподготвени за размера на кризата. При това тя съвсем не дойде неочаквано. Още  преди старта на  процеса бяха пренебрегнати множество предупреждения, според които събарянето на относително стабилните "светски" северно-африкански режими, приветствано от Брюксел, а на места случило се даже с активно европейско участие, няма как да не катализира и ускори процесите на миграция, започнали с войните в Ирак и Афганистан.

 Нещо повече, множество анализатори продължават да сочат, че дори и сега, в разгара на кризата, се работи по решаване на проблемите на парче и на място, вместо усилията да се насочат към изработване на общ подход на действие, какъвто би подхождал на Съюза. В целия медиен шум, който се вдигна по темата, скрити остават истинските причини за миграцията към Европа. Както сочи Петя Пачкова, "вместо да разкрива същността и причинителите на настоящата миграционна трагедия, Европа изразходва милиарди долари и се занимава с последствията от тези процеси"(Пачкова 2015: 213). Липсата на единомислие на управленско ниво по отношение на причините за кризата и начините за нейното преодоляване, от своя страна, вади на показ противоречията между отделните страни  - членки и до политика на прехвърляне на "горещия картоф" от една държава - членка в друга. Това е на фона на приети на европейско ниво програми и стратегии за управление на мигрантския поток и дори за неговото насърчаване (Манов 2015: 197), като мярка за борба с демографската криза и застаряването на континента. Не случайно преобладаващите реакции на случващото се сред европейските граждани днес са такива на страх и объркване, на основателните въпроси дали има пилот в самолета. Страх, разпалван от зачестилите терористични атентати в сърцето на Евросъюза, извършени най-често от имигранти–мюсюлмани второ или трето поколение, родени и израснали в Европа, за които тя би трябвало да е обичана родина не по-малко, отколкото за коренните жители на континента. Терор, който не е насочен към полицейски, военни служби или държавна администрация, а най-често към културни институции или мероприятия, което дава основания на отделни изследователи да твърдят, че предричаната война на цивилизации вече е в ход и тя не се води само по перифериите им, а и в техния център. Още по-тревожно е, че според съществуващите демографски и миграционни прогнози като очаквано последствие от глобализацията "бежанската криза, с която се сблъсква Европа в момента е само върхът на айсберга" (Кючуков 2016: 2), а новото"Велико преселение на народите" тепърва предстои.

Всички тези факти предизвикват много основателни въпроси. Например дали случващото се е плод на задкулисен план, било на европейските елити за стрес-тест на системата или на определени ислямски държави за генетично колонизиране на континента, или по-скоро наблюдаваме неуправляем процес? До каква степен причините за явлението се коренят в сблъскването на западната и ислямската цивилизации, или следва да ги търсим  другаде, не непременно на религиозно и цивилизационно ниво? Дали сме способни да изработим дългосрочно съюзно решение на проблемите, което да не доведе до разпадането на ЕС на съставните му части или да не предизвика нова вълна от ксенофобия? И накрая дали има действителна опасност предизвикателството на мигрантската криза да се превърне в последното предизвикателство съгласно теориите на Тойнби, на което Европа не е способна да намери отклик и което ще сложи началото на нейния цивилизационен залез?

Новите предизвикателства на "новата" миграция

Няма как да намерим адекватен отговор на тези въпроси без да сме наясно с действителните причини за настоящата миграционна вълна, както и с елементите, които я отличават от досегашните подобни явления. Само така можем да разберем дали става дума за качествено нов етап, в един процес, който върви поне от десетилетия. Разбира се, след като не става въпрос за нещо съвсем ново, е важно да се проучи и какви са досегашните трудности при интеграцията на имигранти на Стария континент, както и какви са отликите при различните групи, в зависимост от произхода им, за да може да се изработи специфичен подход. Западна Европа има малко над половин вековен опит с интеграцията на големи вълни мюсюлмански имигранти, докато в Източна Европа и особено на Балканите, поради различния ход на историята, усилията за мирно съвместно съществуване на една и съща територия на християни и мюсюлмани са с много по-дълбоки традиции. Близко е до мисълта, че новите страни - членки могат да черпят ценен опит за успехите и неудачите на мултикултурния модел от Германия и Франция например, за които десетилетия наред той бе държавна политика. В същото време и старите страни -членки има какво да научат например от една България, където от столетия в рамките на няколкостотин метра отстояние една от друга, мирно съжителстват църква, джамия и синагога. По същия начин, макар и обединени в недоверието си към другото и чуждото, страховете породени от вълните на миграция имат своите отлики на Изток и на Запад. В крайна сметка единствено така, отчитайки разликите в културата и традициите на различните страни - членки и базирайки се на техния различен опит, може да бъде изработен общ подход за преодоляване на кризата на европейско ниво, който да удовлетворява всички и да не заплашва устоите на Съюза.

Всеки поглед назад в историята ни показва, че преселенията на народите не са нещо ново в нея. Те ни съпътстват от самото зараждане на човешката цивилизация. Ако вярваме на господстващите днес антропологични теории, всъщност ние всички произхождаме от Африканския континент и в крайна сметка всички хора на земята днес са роднини, макар и много, много далечни. Ако всички хора са роднини, то миграционните вълни не би трябвало да са проблем, кой ли не би приел да подслони близък в случай на нужда? Това е космополитичната гледна точка на нещата. Именно на тази база са устроени хуманитарните принципи на развитите общества днес, задължаващи ни да приемем бедстващите хора по света, преследвани от войни или жертва на природни катастрофи, човешки същества като нас, които просто няма къде да отидат.

Ако това е вярно, то вярно е и друго, че човекът по природа е териториално същество, което гледа на земята, която обитава, като на ресурс, и прави всичко възможно да я опази за себе си и за своите наследници. Преселенията на народите често са и по същество завоевателни походи, битка за разширяване на ресурси или завладяване на нови такива. Чрез територията и чрез битките за ресурси с нашите съседи ние се идентифицираме и строим стени, за да се защитим от тях, които след време се превръщат в граници. Както твърди Сарацин, в своята книга "Германия се самоунищожава"- "военните събития са изначално и на първо място борби за територия, тъй като с нея са свързани възможната ловна плячка, плодовете от селскостопанската работа или полезните изкопаеми", а "територията също така е основа за ръста на население и натрупването на икономическа и политическа мощ" (Сарацин 2016:272). В този смисъл войната в Ирак, макар и водена под звучното медийно име "Война срещу терора" беше и е преди всичко война за петрол, а гражданската война в Сирия е преди всичко последствие от борба за влияние в ключов транзитен регион, богат на природни ресурси.

Все пак преселението на народите не е винаги завоевателно по природа, а много често преселниците са прогонени от дома си от други завоеватели или природно бедствие, което заплашва собственото им оцеляване и ги принуждава да търсят ново място за установяване. Не малко изследователи днес акцентират, че избухването на войната в Сирия е предшествано от 5 годишна тежка суша, която води до сериозни проблеми с изхранването на селското население и служи като катализатор на недоволството срещу режима на БашарАсад. При това Сирия не е сама в безводието, всъщност Близкият изток и Северна Африка като цяло са заплашени от тежък недостиг на вода през близките години и десетилетия, а повечето бежанци към Европа днес идват от страни, в които липсата на вода е ежедневие. Дори и да не приемем теорията за глобалното затопляне за напълно достоверна, то няма как да не се съгласим, че ако човешката намеса има съществен принос за зачестилите климатични промени и аномалии, то за тази намеса основна вина носят големите индустриални страни. Не е нужно да се връщаме много назад в историята, когато говорим за ограбването на природните ресурси на Африканския континент от страна на Запада, защото то продължава и днес.

В същото време демографската експлозия на Африканския континент и недостигът на ресурси означават, че дори и при отсъствието на военен конфликт оцеляването на милиони хора в техния роден дом е под въпрос. Ако има едно нещо, което развитието на кризата доказа през последните години, то това е, че отчаяният човек не се спира нито пред огради от бодлива тел, нито пред огромни водни препятствия, дори и когато не умее да плува. Ако започнем да допускаме в Европа само бежанци от Сирия и други конфликтни страни, това само ще усили нелегалната имиграция, която има основен принос за една друга черна статистика, тази на хилядите трагично загинали по пътя към едно по-добро бъдеще. В днешното информационно общество, в което всеки бежанец може във всеки един момент да e наясно къде и с какви средства да "пробие" границите, които неолиберална Европа всъщност от десетилетия се опитва да премахне, можем да спрем мигрантския поток само с цената на отстъпление от основните ценности на Обединена Европа. Това, което можем, и не само можем, а сме длъжни да опитаме да направим, е да изкореним причините, които предизвикват отчаяното бягство на такива големи човешки маси. А ако не успеем или не искаме да спрем напълно бежанският поток, ни остава само един вариант за успех и това е да го регулираме. Така че хем да запазим своето хуманно лице, хем да се предпазим от превръщането на емигрантските етнически общности в огнища на ислямски фундаментализъм.

Регулирането на този процес трябва да започне с признанието, че интеграцията на общности с коренно различна култура и традиции изисква специфични усилия и не може да бъде оставена на самотек. И че Европа като цяло има проблем с интегрирането на имигранти, изповядващи мюсюлманска религия. Ако искаме да преодолеем взаимното недоверие, без да стигаме до кръвопролитен сблъсък на различните цивилизации, трябва да спрем да се залъгваме взаимно и да поставим нещата на принципна основа, тази на върховенството на закона и държавата пред нормите на религията, която и да е тя. Всеки друг път води към Залез на Обединена Европа, такава каквато беше замислена и каквато трябва да бъде.

Не мисля че тук става въпрос за излишно преекспониране. Днес все повече автори се връщат към препрочитане на Шпенгелер и неговият "Залез на Запада", правейки паралел между сегашното състояние на Европейския съюз и началото на упадъка на Римската империя. Без да е непременно вярно те виждат като проблемни пресечни точки териториалното разширение, което отслабва вътрешните спойки, упадъка на ценностите и корупцията. Например, според Борис Манов особено показателен за нашата държава е "процесът на изграждане на световна империя и световен град", процес, който "е свързан с обезлюдяване на огромни територии в римските провинции и в цивилизования европейски свят и презаселване на метрополиите"(Манов 2015:193). А отново Сарацин се спира на охраната на външните граници, "не само като защита от завоеватели, но и като контрол на притока от хора", акцентирайки, че " неуправляемият приток е могъл всеки момент да се превърне в Заплаха за държавното образувание и да подкопае устойчивостта на обществото, ето защо Китайската империя е имала своята Велика стена, а римляните техния пограничен вал"(Сарацин 2016:273). Авторът обаче пропуска да спомене една друга успешна имперска практика, а именно тази да държиш своите съседи "варвари" в подчинение чрез злато или военна заплаха, така че да ги управляваш като елемент от защита на собствената ти граница.

В този смисъл политиката на Европейския съюз по отношение на южната и югоизточната му граница изглежда особено недалновидна, а сляпото подчинение на военните и хибридни интервенции на САЩ в Близкия изток и Северна Африка подкопаха още повече доверието на гражданите на ЕС в неговите управници. Все по отчетливо се чуват и академични мнения, според които "американските власти косвено участват във финансирането на миграционните потоци, а европейските елити се правят, че не забелязват, че основният замисъл на американската стратегия е постепенно обезкървяване на Европа“ (Пачкова 2015: 213). С цел САЩ да запази своята роля на световен хегемон, предотвратявайки "съюз на Европа с Русия и сътрудничество с Китай" (Пачкова 2015: 213). Ако това е така, то действително изглежда, че Европа се самоунищожава. И така, защо се оставихме да бъдем въвлечени в това "приключение"?

Лесният отговор е, че Брюксел не се противопоставя, защото не е в състояние за това. Освен че няма собствена армия, за Обединена Европа е много трудно да отстоява обща позиция, заради вътрешните противоречия между страните членки, едни държейки се като ястреби, други като гълъби, и всеки преследвайки и собствени национални интереси. За Америка не представлява особена трудност да лобира сред отделните съставни части на ЕС, използвайки ту метода на моркова, ту този на тоягата. 

Има и друг аспект на нещата и той се състои в господстващата на Запад до днес  политика, а именно тази на неолибералния оптимизъм и тезата за превъзходството на западната цивилизация. Независимо дали го признават или не, европейските елити до голяма степен приемат тезата за "Краят на историята" на Фукуяма или другояче казано, че живеем в световен ред, който е най-добър и безалтернативен, дали защото така са възпитани или защото всеки друг прочит би заплашил и собствените им властови устои. А обикновено е най-трудно да погледнеш в бездната, именно когато си застанал на ръба. Част от неолибералният консенсус е отпадането на границите между държавите като крайна цел на историята, или път към една универсална цивилизация и безграничен световен пазар. Едно също така наивно възприятие, според което стига само да им се даде достатъчно време, така наречените "неразвити общества" ще прегърнат западните ценности, а кръвопролитията по нашите граници и съпротивата, често преминаваща в тероризъм, са просто неизбежни съпътстващи жертви. Чрез субсидиране на продукцията на големите корпорации и/или изнасянето на производствените им центрове на място, локалните коренни производства следва да бъдат задушени, а местните жители да станат консуматори от западен тип. Доколко този подход работи успешно е най-малкото съмнително. Опитът на последните години показва, че ограбването на ресурси под формата на износ на демокрации донесе предимно нестабилност и социална деградация, както и до нови вълни на ислямски фундаментализъм, на омраза към Запада и всичко, свързано с него. Или както твърди Хънтингтън, модернизацията не е равнозначна на западнизация. „Незападните общества могат да се модернизират и се модернизират, без да изоставят собствените си култури и без да възприемат изцяло западните ценности, институции и практики. Последното всъщност е почти невъзможно: каквито и препятствия да поставят незападните култури пред модернизацията, те бледнеят в сравнение с препятствията поставяни пред позападняването“ (Хънтингтън 2002: 87).

 Една от основните последици на американските войни срещу тероризма и така наречената "Арабска пролет" на по-късен етап, беше приватизирането на държавните арабски компании и прехвърлянето на капитала им в частни ръце. Докато преди това сериозна част от тези капитали отиваха за социални разходи и поддържането на стандарта на местното население, то сега те се съсредоточават в ръцете на ограничен кръг хора и изтичат към западните офиси на петролните компании. Като пряк резултат днес безплатното здравеопазване и образование, с които бяха свикнали жителите на държави като Либия останаха безвъзвратно в миналото, в повечето арабски държави почти не може да се говори за работеща икономика, а социалният и културен живот запада или изцяло отсъства. Според БуалемСансал, автор на книгата "2084- краят на света", в Алжир непосредствено след отделянето му от Франция има около 150 кина и 250 книжарници, а днес няма нито едно кино и не са останали повече от 4-5 книжарници" (Майстер 2016: 5).

 От своя страна, Пол Мейсън описва поколението, изградило неолибералния ред като "финансова аристокрация, решена да продължи да живее така, сякаш заплахите, които я заобикалят не са реални" (Мейсън 2016: 363). Аристокрация, за която всяка "финансовакриза може да се реши с парична експанзия, а всяка терористична заплаха да се заличи с атака от дронове" (Мейсън 2016: 364). По подобно надменно-наивен начин се гледа днес и на мигрантската криза. Въпреки признанията на водещи европейски политици за провала на мултикултурния модел на интеграция, не изглежда да се предлага сериозна алтернатива. Европейските елити сякаш очакват, че като неглижират проблемите, които бежанската вълна поражда, те с времето ще се решат от само себе си.

Можем да гледаме на днешните кръвопролития по границите на Европа като конфликти по линията на разломите между различни цивилизации или на периферни сблъсъци между Третата вълна и останалите две, но във всеки случай трябва да признаем, че в сегашното движение на народни маси и предпоставките за тяхната асимилация в Европа има качествено нови моменти, на каквито не сме били свидетели досега. Ето защо следните взаимосвързани елементи на кризата заслужават особено внимание, без претенцията за изчерпателност:

·         Нови видове миграция и остаряла нормативна система: На хартия, според Женевската конвенция и базираните на нея закони в отделните страни - членки, би трябвало да е ясно кой следва да получи бежански или хуманитарен статут. На практика обаче това се оказва не толкова лесно. Климатичните промени, демографската експлозия и недостигът на ресурси на практика означават, че връщането на мигрантите в тяхната родина може да представлява непосредствена заплаха за живота им, дори когато там в момента не се води въоръжен конфликт. В същото време понятия като климатичен бежанец не съществуват в правния мир.

·                     Демографска стагнация и застаряване на населението- едновременно желание да се приветства миграцията и страх, че европейците може да станат малцинство в собствения си континент: В предишни периоди, обезлюдяването на Европа е било предимно впоследствие на войни, масов глад или пандемии. Днес е налице точно обратното. С изключение на Западните Балкани живеем в мир и стабилност вече повече от половин век. Като през повечето време от Втората световна война насам, това бяха години на икономически растеж и просперитет, включително и за така наречения Източен Блок. Но вместо да изживяваме Златен век на възход на европейската цивилизация, днес сме свидетели на невиждан демографски упадък. Европейците сякаш не искат да живеят, в което много автори виждат признак за изчерпването на европейската цивилизация.

·                     Криза на ценностите и криза на идентичността на Европа - морал, семейство, сексуалност: Обединена Европа беше създадена за да донесе на нейните жители траен мир, единство, равенство, свобода, сигурност, солидарност и благосъстояние. Днес не само сред нейните граждани, но и сред основните и институции цари недоумение дали се движим по правилен път към реализирането на тези цели и дали въобще сме способни на това. На всеки избори, дали европейски или национални, се наблюдава засилващо отчуждаване на гражданите от политиката. Апатията е толкова всеобхватна, че, с малки изключения, дори няма енергия за изразяването на социално недоволство. Революцията се пренесе във виртуалното пространство. Вдопълнение, в Европа, която беше изградена на основите на християнското семейство, днес хората не са наясно не само дали искат да се женят, да работят и да отглеждат деца, ами дори дали са от мъжки, женски пол и нещо друго, неопределено.

·                     Виртуално общество - виртуален живот, виртуални проблеми, всичко е игра: Не само имигрантите създават и живеят в паралелни общества. Напротив, за западния човек все повече животът като цяло се превръща в една виртуална реалност. Строим виртуални цивилизации, градове, ферми и зоологически градини. Основните средства за комуникации се прехвърлиха в мрежата, там изживяваме своите успехи и неудачи, а когато наблюдаваме картина от терористичен акт не можем точно да проумеем, дали става въпрос за реалност или виртуална игра. Информационното пренасищане е толкова ускорено, че за броени часове или дни сме способни да забравим почти всичко, което ни е разтърсило. Това означава, че наред с политиците и гражданското общество в Европа все повече е склонно да отлага решаването на проблемите си от криза към криза и от избори до избори.

Всички тези фактори допринасят за това, че в Европа се отваря една огромна дупка, вакуум на хора и на ценности. А както знаем природата не търпи празно пространство. Могат ли мигрантите да запълнят дупката в градежа на Обединена Европа? Да ни обогатят със своята култура и бит, да ни накарат да се върнем към историческите ценности и да ни помогнат да осмислим живота си? И какви са основите предизвикателства за това? Ако ние сме Третата вълна по Тофлър, тази на информационното общество, то е близко до ума че съвместното съжителство със хора от Първата вълна, тази на земеделското общество и доиндустриалната епоха, не е никак безпроблемно. Те не разбират нас, а ние тях още по-малко.

Интеграцията на мюсюлмани в Европа - провалът на мултикултурния модел

Както вече споменах, през последните десетилетия интеграционният модел в държавите от Западна Европа се базираше основно на идеята за мултикултурализма. По същество тя е концепция за изграждане на все по мултикултурни, мултирелигиозни, и многоезични общности в Западна Европа. За съмишлениците на либерализма тези концепция е логично развитие на демокрацията, според която правата на малцинствата са гарантирани и защитени от държавата. Като либерализмът не прави разлика между "стари" и "нови" граждани: правото им на лична защита при съществуването им на територията на една демократична държава е еднакво. През последните години обаче, паралелно с ускоряване на бежанската вълна, все повече водещи европейски политици, сред които Ангела Меркел и Дейвид Камерън, започнаха да се отричат от тази концепция и да говорят за необходимост от нов подход, който не само толерира имигрантите, но и изисква от тях. А други направо обявиха мултикултурализма за мъртъв. Какво се промени?

Само за около петдесет години ислямът се превърна в неделима част от пейзажа и на европейските общности и е широко обсъждана тема в политически, обществени, и академични дискусии из цяла Европа. Според различни  източници в Европа в момента живеят над 40 милиона мюсюлмани, повече от половината от тях в рамките на ЕС, където те са с предимно имигрантски произход. Следва да се отбележи, че действителният брой на мюсюлманите в Западна Европа не е известен, тъй като заедно с имигрантите с правен статут и техните потомци, тук живеят и много незаконни, които липсват в официалните статистики.

Докато само преди около 100 години населението на Европа е почти една четвърт от световното население, през 2015 г. населението на Европа е 738 милиона души, което е вече само една девета от населението на планетата. Прогнозите за бъдещето са за продължаващ спад на европейското население, при това при очаквана многомилионна имиграция. Континентът, който е дал на останалия свят милиони имигранти и е бил някога заплашен от свръх населяване, сега очаква постоянно намаляваща популация.

Заедно с растежът на сексуални малцинства, за намаляване населението в Европа допринася и съзнателният отказ за имане на деца, в името на кариерата или за да не се нарушава личният комфорт. Семейства, които имат едно дете, рядко се решават на второ. И така с прогресивното намаляване на коренното население на Европа се създават условия за запълване на демографски вакуум от емигранти, най-често мюсюлмани.

Тук мюсюлманската многодетност контрастира с краха на традиционните семейни ценности сред коренните европейци. Сред тези демографски промени възникват и социални проблеми. Докато много имигранти успяват да се устроят в новия си дом, други не говорят добре или въобще не знаят езика на страната приемница и много често остават безработни и бедни. За разлика от първата вълна на имигранти-мюсюлмани, която по-добре се вписва в околната среда, второто и третото поколение стават все по-враждебни към страната-домакин. Още през втората половина на 1990-те години младите мюсюлмани в Европа започват да демонстрират нарастваща нетърпимост към европейските ценности, като например сексуално равенство, свобода на религията, свобода на словото, гарантиране на правата на сексуални малцинства и др. Общото между младите мюсюлмани в Европае и, че сред тях цари до няколко пъти по-голяма безработица,бедност и ниска образованост, отколкото сред местното население.В такива условия много млади мюсюлмани с готовност приемат „помощ” от мюсюлмански организации и някои от тях са готови да прегърнат и радикалния ислям. Не случайно повечето от терористичните атентати, извършени в Европа от 2001-ва насам бяха дело на млади мюсюлмани, принадлежащи към второ или трето поколение имигранти. Резултатите на скорошния референдум за правомощията на президентската институция в Турция и особено резултатите в старите страни членки на ЕС с голямо турско малцинство, идват като допълнителен студен душ за оптимистичните очаквания за успеха на мултикултурния модел на интеграция на мюсюлмани в Европа.

Нарастващото присъствие на мюсюлманите на континента и свързаните с това социални търкания даде почва за появата на ксенофобски партии из цяла Европа и все по-засилващата им се роля в политическия живот на Стария континент. На фона на пресните резултати от първия тур на президентските избори във Франция в. "Либерасион" отбелязва, че „Националният фронт постигна най-добрия в историята си резултат на президентски избори. А ако битката прерасне в конфронтация между народа и елитите, какъв резултат да очакваме? В този нов декор всичко е възможно" (Дневник 2017 b).

За проблем с липсата на доверие между християни и мюсюлмани вина имат, разбира се, и двете страни. Европа също има своята многовековна история на враждебност към изповядващите исляма. От Реконкистата, през кръстоносните походи, решаването на така наречения Източен въпрос, до съвременните войни за петрол и ресурси в Близкия изток и Северна Африка, всички тези исторически моменти затвърждават традицията на военна нетолерантност в християнска Европа към еретиците, езичниците, и преди всичко, мюсюлманите.

Изброявам всички тези проблеми не за да вдъхвам страх и враждебност към изповядващите различна религия. А за да покажа, че за успешната интеграция на хора с различна религия, култура и ценности от тези на коренното население са необходими сериозни усилия. И проблемите, свързани с нея, не бива да се замитат под чергата, а за тях следва да се говори открито. В противен случай стават благодатна почва за ксенофобия. Можем да регулираме до някаква степен имигрантския поток към Европа, като подбираме предимно квалифицираните, такива които владеят поне малко европейски езици, и най-вече такива, за които няма данни, че изповядват радикален ислям, а при първо сериозно провинение да екстрадираме тези, които заплашват обществения ред и националната сигурност обратно в родината им или в бежански лагери извън Европа. Но за мюсюлманите второ и трето поколение, Европа вече е собствен дом, не по-малко отколкото за нас, нещо повече, те са пълноправни нейни граждани. Ако държавата не осигури добра интеграция на тези свои граждани, ако те се чувстват различно третирани само въз основа на различната си религия, то законите на тази религия ще са по-важни за тях от законите на държавата и много от тях може да прегърнат идеите на радикалния ислям. Можем да строим стени, които да ни разделят, физически или такива в душите ни. Но Европа вече преживя период, в който беше разделена от огради от бодлива тел. А независимо дали този период има и своите позитиви, моделът на Желязната завеса не е модел, към който бихме искали да се връщаме.

Все пак има и мнения, според които именно съжителството на мюсюлмани и християни в Европа може да послужи като пример за сближаване, добросъседство и търпимост между двете религии по целия свят. Ето защо е толкова важно да се обърне внимание на интеграционните проблеми на мюсюлманското малцинство на европейския континент и да се да им се даде подобаващ отговор. Европа трябва да изостави  досегашното laissez-faireи да се заеме с изграждането на общи и национални стратегии за интеграция на мюсюлманите в Европа, за тяхното по-сериозно образование, за решаването на икономически проблеми по места и превръщането им след това от думи в дела.Защото решаването на конкретните проблеми с интеграцията на съвременните бежански вълни към Европа, колкото и да е необходимо и неотложно, е всъщност тичане след тях и отмества фокуса от кардиналния проблем, напомняйки един подход в медицината, който лекува симптомите, вместо да лекува болестта.

Епохата на разума- бъдещето на Европа

От какво е болна планетата днес? Защо изглежда, че се въртим в един омагьосан кръг, в който водим войни за един уж по-справедлив свят, а в резултат получаваме все повече конфликти, нови измерения на омраза и кръвопролития? Ал Кайда се превърна в ИДИЛ, Арабската пролет се превърна в Арабска зима, а лятото не идва и не идва.

Всъщност болестта е глобална и се казва световно неравенство. Един от отговорите на това, защо Европа се остави така лекомислено да бъде въведена във военните интервенции на САЩ в Близкия Изток и Северна Африка е, че Европа, както САЩ, имаше нужда да сложи ръка на тамошните ресурси, за да поддържа консуматорския си начин на живот и икономическия модел, в който живеем. Някои от изследователите на бежанската криза и на досегашния интеграционен модел на ЕС стигат до крайните изводи, че ние не се нуждаем икономически от мюсюлманската имиграция в Европа, тъй като "поради слабото участие в производителен труд и високата зависимост от социални помощи мюсюлманските имигранти във всяка страна струват на държавния бюджет по-скъпо, отколкото е техният принос в националното богатство" (Сарацин 2016: 282). Според мен, изводи от този тип, независимо дали са подкрепени от солидни статистически данни или не, говорят за един изключително антихуманен подход, подход, който е обусловен от икономическия строй, в който живеем. А именно този, в който всичко съществуващо, независимо дали е природен ресурс, идея или човешко същество се приравнява до някаква финансова стойност или статистика. Такъв един подход означава да си затворим очите пред обективната истина, че именно ние, като представители на Западната цивилизация, чрез своите действия или бездействия, сме отговорни за бедственото положение на милионите бежанци по света и също така ние имаме ресурсите и възможностите да им помогнем да излязат от бедственото положение, в което са изпаднали. А тези обстоятелства, ни задължават да го направим. За да сме в състояние да предприемем тази стъпка е необходима коренна промяна, не само в начина ни на живот, но и в начина ни на мислене, нашите цели и ценности. Или както твърди Ерих Фром " капиталистическото желание да се живее сред изобилие, отвърна човечеството от правия път. Започнахме да доминираме над природата - производството се превърна в самоцел, както и безцелното трупане на блага” (Webstage:2017). Това безкрайно трупане на блага доведе до там, че днес половината от световното богатство е в ръцете на едва осем души (Дневник: 2017), а  80% от населението на Земята разпределя само 5.5% от световното богатство (Офнюз: 2016). И всъщност основната причина за военните конфликти днес, независимо дали ги наричаме война с тероризма, сблъсък на цивилизации, свещена война и т.н., е нежеланието на глобалния елит, който е предимно западен, да сподели това богатство с останалия свят.В този смисъл на днешната бежанска криза не трябва да се гледа като на елемент от започнал конфликт между несъвместими цивилизации, а на нов етап във продължаваща борба за ресурси, която се корени още в колониалното минало - пореден опит на глобалните елити да отклонят вниманието на човечеството от действителните му проблеми, насъсквайки едни части на  обществото срещу други. Ето защо ако приемем, че борбата за достъп до ресурси, и най-вече желанието да притежаваш тези ресурси, дори и когато не са ти нужни, е основата на световното неравенство по света, излиза, че е необходимо да започнем да живеем по модел, в който всички имат равен достъп до ресурсите, които са им необходими за оцеляване. Един модел или една настъпваща епоха на разума, в която  да живеем в хармония със себе си като неделима част от заобикалящата ни природа, на основата на постиженията на съвременната наука. Положителното за нас е, че не трябва да измисляме нещо ново, а такъв модел на живот вече е предложен, например чрез учението за ноосферата(сферата на разума), формулирано още през 20-те години на ХХ век от френските мислители Едуард Льо Руа и Пиер Тейар дьо Шарден, но получило развитие до цялостна концепция в творчеството на руския учен Владимир Вернадски"(Манов: 2014). Манов, който определя теорията за ноосферата като цялостен нов етап в развитието на европейската политическа мисъл, наричайки я космологично-хуманистична парадигма, акцентира че чрез "достигането до този, основан на научното познание и научното управление социален строй, както и на все по-ускоряващото се нарастване на науката във всичките й измерения ще се създадат и условията за установяване на нов тип отношения на човека с биосферата - отношения на хармония и единство" (Манов 2014: 303).

 Тук идва ред да си зададем основният въпрос за това как искаме да изглежда Европа в бъдеще.

Дали искаме да живеем в непристъпна крепост, обградена от армии и огради от бетон и бодлива тел, затваряйки си очите за бедствията, които нашите военни или хибридни авантюри и консуматорски начин на живот предизвикват по света. Една Европа на две или няколко скорости, в която вътрешните противоречия, за това кой да носи цената на кризите непрекъснато ще заплашват да разрушат вътрешния градеж, довеждайки рано или късно до необратим разпад. Живот във вечен страх, че рано или късно някъде пограничният вал ще подаде на натиск и тогава вътре ще нахлуят пълчища бедстващи, търсещи отговор на това, което сме им причинили и ще искат своя дял от трупаните от нас световни богатства?

Или искаме Европа да бъде основата на един "научен мозъчен център", който да бъде за останалия свят като пристанищен фар за бедстващ в бурно море кораб. Един модел на хармонично съжителство с околната среда, на социална финансова система, на достъпно за всички и висококачествено образование и здравеопазване, на споделени материални и информационни ресурси, в който работата не е омразна необходимост за оцеляване, а доброволен труд в името на самоусъвършенстването и вътрешната хармония, който да бъде приложен по целия свят, така че да няма нито бежанци, нито ненужни безработни.

 Дали учението за ноосферата е утопия или ни се струва така, само защото е твърде добро, за да бъде истина? Никога няма да разберем, ако не се опитаме да го реализираме на практика.

 

Използвана литература:

 

1. Кючуков 2016: Кючуков, Любомир. Влияние на бежанската криза върху българското общество и българската политика: страхове, но не омраза. Анализ за фондация Фридрих Еберт, април, 2016. [Кyuchukov 2016: Кyuchukov, Lyubomir. Vliyanienabezhanskatakrizavarhubalagarskotoobstestvo и balagarskatapolitika: strahove, noneomraza. AnalizzafondaziaFriedrichEbert, april, 2016].

2. Манов 2014: Манов, Борис. Парадигми и доктрини в Европейската политическа мисъл. Теория и история на политологичната историография. УИ "Н. Рилски", Благоевград,2014.[Manov 2014: Manov, Boris. Paradigmi i doktrini v Evropeiskatapoliticheskamisul.Тeoria i istorianapolitologichnataistoriografia. UI "Neophit. Rilski", Blagoevgrad,2014].

3. Манов 2015: Манов, Борис. Препрочитайки Шпенгелер: залязва ли съвременният Запад – В: Диалогът Изток-Запад: Многопосочност на прочитите. Съст. Антоанета Николова. УИ" Неофит Рилски" Благоевград, 2015, 189 -198. [Manov 2015: Manov, Boris. PreprochitaikiSpengler: zalyazva  lisavremenniatZapad – V:  DialogatIztok-Zapad: Mnogoposochnostnaprochitite. Sast. Antoaneta Nikolova.UI" NeofitRilski"Blagoevgrad, 2015, 189 -198].

4.Мейсън 2016: Мейсън, Пол. Посткапитализмът. Пътеводител за нашето бъдеще. Издателство "Изток-Запад", 2016.[Mason 2016: Mason, Paul.PostCapitalism: A GuidetoourFuture.Izdatelstvo "Iztok-Zapad", 2016].

5. Пачкова 2009: Пачкова, Петя. Политическа социология.УИ" Неофит Рилски", Благоевград, 2009. [Pachkova 2009: Pachkova, Petya. Politicheskasoziologia.UI" NeofitRilski", Blagoevgrad, 2009].

6. Пачкова 2015: Пачкова, Петя. Икономическа същност на ислямския и християнския фундаментализъм. – B: Диалогът Изток-Запад: Многопосочност на прочитите.  Съст. Антоанета Николова. УИ" Неофит Рилски", Благоевград, 2015, 205-214. [Pachkova 2015: Pachkova, Petya. Ikonomicheskasashnostnaislyamskia i hristianskiafundamentalisam. – V: DialogatIztok-Zapad: Mnogoposochnostnaprochitite. Sast. Antoaneta Nikolova.UI" NeofitRilski"Blagoevgrad, 2015, 205-214].

7. Сарацин 2016: Сарацин,Тило. Германия се самоунищожава- Как подлагаме страната си на риск. Издателска къща "Свети Георги Победоносец" ЕООД, 2016.[Sarazin 2016: Sarrazin,Тhilo. Deutschlandschafftsichab.WiewirunserLandaufsSpielsetzen.Izdatelskakasta "Sveti Georgi Pobedonosets" EOOD, 2016].

8.Хънтингтън 2002: Хънтингтън, Самюел. Сблъсъкът  на  цивилизациите  и  преобразуването  на  световния  ред, изд.”Обсидиан”, С., 2002г. [Huntington 2002: Huntiongton, Samuel. TheClashofCivilizationsandtheRemakingof World Order.Izdatelstvo.”Obsidian”, Sofia, 2002].

9. Ди Велт 2016: Майстер, Мартина. Ислямът ще взриви нашето общество. [DieWelt2016: Meister, Martina.

https://www.welt.de/kultur/literarischewelt/article155752745/Der-Islam-wird-unsere-Gesellschaft-aufsprengen.html].

11. Дневник 2017а: Половината световно богатство е в ръцете на осем души. [Dnevnik2017a:http://www.dnevnik.bg/biznes/2017/01/16/2900713_polovinata_svetovno_bogatstvo_e_v_rucete_na_osem_dushi/].

12. Дневник 2017б: Макрон има малка преднина на първия тур във Франция.[Dnevnik 2017 b:http://www.dnevnik.bg/sviat/2017/04/24/2958537_makron_ima_malka_prednina_na_purviia_tur_vuv_franciia/].

13. Офнюз 2016: 1 процент от населението на Земята притежава 48 процента от Световното богатство.[Offnews 2016:https://offnews.bg/news/Sviat-_12/1-ot-naselenieto-na-Zemiata-pritezhava-48-ot-svetovnoto-bogatstvo_449022.html].

14. Уебстейдж 2017: Равенството се заключава в това, че човек не може да бъде средство за постигане на целите на друг човек. Ерих Фром.[Webstage 2017:http://webstage.bg/filosofiya-i-psihologiya/4269-ravenstvoto-se-zaklyuchava-v-tova-che-chovek-ne-mozhe-da-bade-sredstvo-za-postigane-na-tselite-na-drug-chovek-erih-from.html]