NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас
Проф. дфн Нина Димитрова,
Институт за изследване на обществата и знанието, БАН
ninaivdimitrova@abv.bg
Abstract. The following text presents the personality and philosophy of Stepan Popov, Bulgarian émigré (1906-1989). The first comment is on his Bulgarian period when he was one of the leaders of the rightist socio-political movement "The Third Generation". More attention is paid on his philosophy of history expressed mainly in his book „Der Wille zur Gestalt", 1970. The article analyzes some of the basic philosophical-historical concepts such as nation, national character, people, state, etc. The stress is put on the author's concept of the Bulgarian idea as the essence of his philosophy of native land.
Keywords: Stephan Popov, philosophy of history, philosophy of native land, the Third Generation, the Bulgarian idea
„И един българин да влезе с оригинално разбиране на историята" - така Стефан Попов[1] в своите спомени за събитията около публикуването през 1970 г. в Майзенхайм на своя opus magnum, писаната десетилетия книга „Воля за облик", изразява тихото задоволство от постигнатата цел (Попов 1992, 268). Опасенията му, че трудът, на който е възлагал толкова надежди, ще бъде отминат с мълчание, не се оправдават. Критиката, предимно немска, го нарича „най-съдържателната творба на последните години", полага го редом до идеите на големите имена във философстването над историята и утвърждава завинаги мястото на неговия създател в тази тематична област (вж. Попов 1992, 269-270).
Себе си Стефан Попов представя по следния начин: „Авторът принадлежи на едно поколение, което в юношеството си виждаше често останалите още живи опълченци от Шипка да маршируват отпред в парадите, което изпращаше някои от „строителите на България" в гроба, гладува в Първата световна война и в двайсетте и трийсетте се тормозеше от въпроси „Защо?" и „Какво сега?", чието разрешение то вярваше да е намерило през време на Втората световна война и което накрай се мъчи да се справи с участта на изгнаник..." (Попов, 1978, 5).
Философ Стефан Попов не винаги е бил. Неговото творчество може да се обособи категорично именно според този критерий - в годините на своята младост той е сред предводителите на едно от емблематичните предвоенни идейни течения, чиито нагласи са най-малкото резервирани към философстването като жизнена дейност.
І. Идеолог на Третото поколение:
За да се разбере чувствителната разлика между двата периода в творчеството на Стефан Попов, трябва да се върнем в предвоенния период, към идеите и практиката на политическите движения, в които той участва, към редакторството на печатните им органи.
Третото поколение е предвоенното движение на младите („младите сили на нацията, за които няма наши и ваши, грешни и безгрешни, но има само държава и народ, на които трябва да служим" (Попов 1932, 38)), на създателите на нови радикални концепции за политическа промяна, след които името на Стефан Попов особено изпъква. Тази идеология е проникната от антидемократизъм, антилиберализъм, авторитаризъм[2]; новият български дух, за чието създаване и подкрепа си приписва заслуги това движение, е представян като национално мощен и социално справедлив. В програмата на „Млада България" (като ръководения от Стефан Попов филиал на движението), е посочено, че младото поколение се смята в правото си „да се намеси в политическия живот на страната, за да установи новия ред на нещата в България..." (Млада България. Програма на младобългарското движение. София, 1934, 3).
Печатният орган на „Млада България" заимства името на движението, а Стефан Попов е неговият главен редактор. Първата редакционна статия е озаглавена „Възкресение". Символиката е очевидна - посланието на този „ежемесечник за обществена култура" е за „новото възкресение" на нашия народ.
Движението на Третото поколение основава и вестник „Утре" (излизал в периода 1935-1939) като „информационен следпразничен вестник за национално мощна и социално справедлива държава", като между сътрудниците му са Иван Дочев, Емил Коралов, Константин Петканов, Змей Горянин и др. Политически редактор на вестника е Стефан Попов.
Вестникът прокламира, че залогът за благоденствие и величие на народа и държавата ни се крие във волята на младите поколения за нова политическа и социална система. Идеалите са монолитната национална държава, народното единение, реабилитацията на селячеството[3], а младото поколение е мислено като гаранция за техния възход.
Водената политика отново е за безкомпромисност към „старото поколение" - в редакционната статия „Мисията на новите поколения" в бр. 21 от 1936 г. се казва, че старите политически кадри, колкото и неопетнени да са, не могат да влязат в новата обществена сила: „Ще я създадат само нови и млади хора, люде, които нямат минало зад себе си и които гледат само напред. Само възторженият поглед към идващото голямо време на нашето отечество може да излъчи силите за строеж и борба". В по-късен брой от същата година (бр. 34), вече в авторската си статия „Стари и млади", Стефан Попов все пак уточнява, че кой е стар и кой е млад не е въпрос на възраст, а на съзнание и отношение към българския народ (Попов 1936б).
Списание „Нация и политика" (с гл. редактор Стефан Клечков) е друг изразител на движението. Първата програмна статия на списанието отново е озаглавена „Третото поколение", заявяваща върховния интерес на това движение: нацията. Стефан Попов е сред видните автори в списанието. Такъв е той и в списание „Пролом" („двуседмичник за напредъка на българщината"), където неговите статии носят явно авторитаристки характер - те съдържат призиви за победа на народностния принцип и за безкомпромисност към демолиберализма, превърнал хората в поданици. Реториката е типична за времето: „Че народностното учение трябваше да върви ръка за ръка с расизма, е ясно, защото то не можеше да се заслепява от мними общочовешки идеи, а признаваше изключително националния характер и затова то бърже стана вторият могъщ подтик за възраждането на национализма" (Попов 1938, 3).
Посланията са ясни, а от писанията на Стефан Попов в периода до 1944 г. следва да се откроят два момента, в отношението към които е най-ясно доловима настъпилата с годините разлика - първият засяга Европа и отношението на България към нея, а вторият се докосва до специфичния за движението антиинтелектуализъм, високомерие към абстрактното мислене за сметка на практическото.[4]
В унисон с основните настроения на „десния проект", нова Германия е смятана за символизираща движението напред, в противовес на Франция, олицетворяваща застоя (Попов 1936а). Тези схващания на младото поколение не излизат извън зададените от този проект рамки. По-любопитно е тогавашното отношение на младите към хуманитарното образование, по-специално към философията, доколкото именно философията става по-късното поприще на Стефан Попов. В спомените си за ранните си години той отбелязва определено антиинтелектуалния порив, обхванал неговото поколение, много по-активистки настроено в сравнение с класическите представи за интелигента: „България лежеше и без това по синора на образователната култура, самите ни учители бяха епигони <...> Не ни увличаха нито Бергсон, нито Ремке: ние търсехме срещата със самия живот, в която искахме да се утвърдим като дух и воля, а не да заспиваме в нощна доба над разтворени книги, съдържащи само чужди теории и видения. Пред помитащата поколението ни съдба и пред изкуствените обещания на Новото бяхме загубили респекта пред книгите: типът на брадясалия, недоспал млад „интелигент" не бе характерен за нашето поколение..." (Попов 1981, 11-12).
ІІ. Философ на историята
С резкия обрат в живота на българския мислител постепенно изпъкват възможностите, които предлага философското осмисляне на съдбоносния прелом. Стефан Попов, поставил се в непрекъсната връзка със съвременната философия (особено немската), изявява своята завидна ерудиция и се представя като един от големите философи на историята през ХХ век. Неговата най-значима книга във философско отношение - „Воля за облик" („Der Wille zur Gestalt", 1970), представлява внушителна панорама от културфилософски изследвания, започнати още през 50-те години. Задълбочеността и обсегът на извършените проучвания са впечатляващи; оценката на Петър Увалиев, който смята, че по размер и по размах този труд се родее с планетарните теории на Шпенглер и Тойнби (вж. Попов 1992, 8), не е пресилена. А от „Безсъниците" на Стефан Попов знаем как „Публикуването на книгата означаваше за мен сега разпускането на целия този мъкнат с години в главата багаж от представи, понятия, дефиниции и срещупоставяния и с него - непознатото, неизказано облекчение от дългогодишната мисловна бременност, облекчение за свитото от години сърце. Означаваше именно освобождаване от измъчващото недоверие към собствения ръст, както и утвърждаване на станалата второ сърце вяра, която не ме напуска и в най-критичните часове. За другите това бе само излагане на истини и познания, които никой - повтарям: никой! - не подозираше у мен, тъй като никога и никъде не се опитах да ги демонстрирам" (Попов 1992, 268-269).
Тази книга, а също и посветената на европейския културен песимизъм („Am Ende aller Illusionen. Der europäische Kulturpessimismus", 1982), са философия на историята на западната цивилизация от Новото време насам и проследяват спецификите на начина, по който националното се самоорганизира в четири цивилизационни типа - английския, френския, германския, руския.
Популярно изложение на основната книга на Стефан Попов представлява дългата поредица негови беседи, изнесени по радио „Свободна Европа" (и издадени в България през 1999 г.). В книгата, както и в беседите, са обгледани внимателно и компетентно представени мненията на огромен брой автори от областта на социалната и политическата философия - не само знаковите имена, но и далеч по-второстепенни. Резултатът е компендиум по философия на европейската история.
Общият обект на разглеждане от страна на българския мислител са големите европейски нации откъм тяхното ставане и „воля за облик" - т.е. кристализирането на националната идентичност и националната специфика. Патосът и на беседите, и на големия философско-исторически труд е да покаже съвместимостта на добре оформената нация с европейската интеграция, или, казано по друг начин, да докаже тезиса, че да си добър европеец означава и да си с изявено национално самоусещане и самочувствие. Нацията е мислена едновременно като извор и като цел на политическото битие. Волята за облик е воля за придаване на облик на собствения свят.
Оттук иде и фокусирането на вниманието първоначално върху залеза на идеята на Данте за универсална християнска монархия, респ. върху постепенното обособяване на националното. Обвързването на държавното начало с народностното е другият важен момент, валоризиран от българския автор - т.е. националната държава е мислена като образцовата форма на организиране на дадена народност. Именно появата на националната държава според него бележи началото на Новото време: „Новото време на Европа започва с Вестфалския мир в 1648 г., приключил тридесетгодишните религиозни войни, чийто съществен резултат бе окончателното закрепване на националната държава и пълното отвръщане от универсалистичната идея в областта на политиката" (Попов 1999, 70).
Стефан Попов посочва зрелостта на националното съзнание („волята за облик") като основен показател за състоянието на една нация. (Освен на немската, френската и английската нации в тяхната еволюция към кристализирането на окончателния национален облик, той отделя внимание и на руския свят - на света между Европа и Азия, на опозицията между почвеници/славянофили и западници, доколкото тя е оказвала влияние върху съдбата на българския народ. За единствения сред руската мисъл, у когото националната идея хармонизира с тази за Европа, Попов смята философа Владимир Соловьов. Руският панславизъм е представен като предтеча на руския комунизъм.)
Като цяло, идеите на Стефан Попов се разполагат в руслото на немската консервативна революция; особено явно - и изговаряно - е присъствието на Мьолер ван дер Брук. Следователно, промяната (в сравнение с първия период) засяга сега не общите му светогледни позиции, а самото му обръщане към философското, към възможностите за осмислянето на вълнуващите го събития чрез инструментариума на философията на историята. В един от отзивите, който ми импонира с преценката си, се казва следното за книгата „Воля за облик": „Макар и П. да демонстрира твърде малко алтернативно мислене, т.е. макар и да не дава в достатъчна степен алтернативи на своите собствени убеждения относно европейската воля за действие и нейните прояви и да пренебрегва напълно както сериозните християнски позиции, така и марксистките контрапозиции; макар и само да извежда спекулативно това, което си мисли, че доказва, то все пак негова остава заслугата, че е написал увлекателно четиво, пълно със задълбочени прозрения за отделните аспекти на цялото. Фактът, че разглежда една „Европа на отечествата" като реална бъдеща задача, като според него именно стъпалото „отечество" (= нация) не може по никой начин да се прескочи и е абсолютно необходимо да се постигне, има за цел да провокира дискусия за това, какво наистина означава „волята за действие" на Европа" (Berglar, 1973, 383).
ІІІ. Нация и народ; родно и европейско
Нацията е най-важното за Стефан Попов понятие, затова той ù посвещава значителна част от изследователските си усилия. Нацията е историческият интеграл на един западен народ. Тя е кулминацията на всички негови усилия и енергия, които - оформени в една тотална държавна конституционна цялост, издигнати от историята на пиедестал чрез полъха на един общ дух - издигат битието отвъд политическия контекст до културна автономност и така обуславят национални модификации на западния дух. Нацията е висшето откровение на историческата персоналност на един западен народ, невидимата, но винаги присъстваща реалност на неговото „Ние" в историческата действителност. Това е образът, който този народ си е придал, за да влезе във вечността.
Така нацията става събирателен образ на всичката душевност, дух и воля на един голям народ: тя е разглеждана като причина на цялостното историческо движение, както и като основа на историческата легитимност изобщо, като цел на единния исторически живот и смисъл на всичките исторически действия; в нея са съсредоточени свобода, вечност и божественост, тези основни условия за нравствен живот (вж. Popov, 1970, 15).
Създаването на националната държава е белегът за напредък, за историческото превъзходство на една нация. Затова и Англия получава комплименти: „Избързването на Англия в историческото ù развитие я отдалечава не само по време от изоставащия назад европейски континент, но и по напредничавост на съпътстващите живота идеи. Докато на Острова политическата мисъл се насочва изключително към изясняване основите на националната държава и на отношението между нея и отделните граждани, в Европа продължават още да съществуват разбирания за християнското единство на народите и за неговото политическо рационализиране" (Попов 1999, 79). Като най-важна, държавната мисъл надмогва универсалистичните разбирания, характерни за Средновековието. И „универсалният" гражданин Лайбниц, чийто идеал е Дантевата световна монархия, е оценен сега като старомоден. Единството на Европа не може да е на религиозни основи, категоричен е българският автор. Цялостта на Европа, която Попов цени, е тази, мислена от Монтескьо - интегритет от различни нации. Християнският универсализъм е обезценен за сметка на националното обособяване, гарантиращо напредъка на Европа - това е резултат, който особено допада на Стефан Попов, предвид изходните му светогледни нагласи.
Историческият принцип на бъдеща Европа е организираната като нация народност, това е заключението на българския мислител.
На понятието народ Стефан Попов посвещава една обстойна своя студия от 1987 г. Това понятие е може би едно от най-съдържателните понятия на човешкия език, смята той, покриващо интегрално цялата жизнена съвкупност на етнически определена човешка група. Народът е общност на битието, нацията - общност на осъзнатата воля.
Българите са представени от Стефан Попов като въздържани в употребата на нация; тяхното предпочитание било към употребата на народ. Това е тенденция, наложена от народната власт, смята Попов: „В старата, грешна България под нация се разбира „върховното културно самоосъществяване на българщината в нейните народностни граници, независимо от международните констелации и от менящите се поради тях държавни граници. Като се отказаха официално от идеала за национално обединение, т.е. от хоризонталното протежение на българския народ, и като унищожиха във вертикален разрез именно обществените сили, исторически носители на този идеал, българските комунисти обезсилиха всички предпоставки за оцеляването на българската нация" (Попов 1987: 28-29, к. а.).
Философът обговаря различните ипостаси на понятието, спира се на неговия „бузлуджански вариант" (като „зазубрена и чужда идеология на класите и фронтовете", които по времето на оформянето на този вариант са възлизали едва на 0,1 % от цялото население, но това не е попречило тази идеология да поиска социално преструктуриране с оглед авангардните функции на ниския процент, като подражание на „най-прогресивното светоразбиране") и категорично се противопоставя на представата, че народът е идентичен с работничеството. (За сравнение с мнението на Ивайло Знеполски: „Понятието народ се превръща в основна легализираща режима матрица. Народът е провъзгласен за единствения суверен и всичко, което се предприема от компартията, се прави за него и в негово име" (Знеполски 2009, 140)).
Спомняйки си за националистичния подем от междувоенния период, Стефан Попов отбелязва как подражателството навремето по-късно изглежда вече карикатурно: „У малките народи като нас, българите, липсваха както висините на идейните посягания, така и замахът на волевата устременост. Ние поглеждахме назад към „конските опашки" на Кубрат, за да правим от тях идеология..." (Попов 1992, 106)
Следейки комунистическата действителност отдалеч, Стефан Попов оценява като положителен факт пробуждането на национализма и в комунистическия му вариант (по въпроса за положителното значение на сталинисткия съветски национализъм той се е изказвал неведнъж). Честването на 1300 годишнината на българската държава, а преди това твърде специфичната за режима културна политика на Людмила Живкова („българското отклонение от централната комунистическа крепост") му се струват ясни сигнали за надмогването на социалистическия интернационализъм и за вписването в световната тенденция за извайването на националния облик.
Стефан Попов обсъжда и проблема за значението на личността на фона на народа, коментира народностния колективизъм, откроява видните личности на България - Паисий, Раковски, Славейков, Ботев, Стоян Михайловски, Вазов... Но докато на Вазов „липсваше съвсем философската жилка, той се задоволи с нерефлектираното отношение към народ и природа" (Попов 1981, 49), то Пенчо Славейков, фактическият философски законодател на своето време у нас, е „онзи дивен човек, комуто се удаде да свърже мимо всички дележи и разстояния европейската култура с българското обновяване" (Попов 1981, 51). Европейското осмисляне на националния живот, стремежът към „европеизиране на нашето битие" у Пенчо Славейков е съпроводено с небивала критична самостоятелност и духовна зрелост към същата тази Европа, бляна на българското Просвещение от ХІХ век.
„България и Европа" (доклад пред ХІV конгрес на Българската лига за правата на човека, 1987) е историко-политически очерк за европейския статус и перспективи на България, специално фокусиран върху делото на д-р Петър Берон, положило началото на съзнателното насочване на България към Западна Европа. Европеизмът не е противопоставян на тежненията към родното, напротив - тук става дума за единна и дълбоко залегнала емоционална нагласа за български европеизъм, отвеждащ до въпроса за оптималното им съчетание, до визията за България като Европа. Заслужава да се отбележи, че представителят на Третото поколение - идеология, залагала предимно на собственото и самобитното, по-късно критикува фанатичното отдръпване от Запада, настъпило след Втората световна война у нас с утвърждаването на комунистическата власт. (Едно разчупване в това отношение той вижда в предложенията на Людмила Живкова, оценени като фактор за сближаване със Запада.) Обглеждайки последните години на режима, българският мислител предлага алтернативата за европеизирането на българския дух да бъде извлечена от предложенията на Кръстьо Кръстев, Боян Пенев, Константин Гълъбов, Кирил Христов, Димчо Дебелянов, Николай Райнов, Димитър Талев, Теодор Траянов (нека припомним думите за последния от „Българската идея": „който иска да проследи попадението на националната идея в България като самосъзнание на духа <...>, трябва да насочи погледа си към онзи човек, чийто образ в Българския Пантеон единствено се равнява на онзи на Пенчо Славейков. Човекът, който бе следвал във Виена архитектура - а строителното изкуство винаги означава материализиране на видения! - и който на това отгоре бе и музикант, заклеващ като поет духовете на Новалис, Хьолдерлин, Клайст и Рилке, стана истинският възвестител на нацията" (Попов 1981, 54)).
И така, как да станем европейци, бидейки българи - заветът на Иван Шишманов (българския Хумболд, както го нарича Стефан Попов), е проблемът, към решението на който са насочени в крайна сметка всички философско-исторически усилия на българския мислител. Опитите за изграждането на непротиворечивия синтез на двете понятия го родее със стремежите на мнозина други български философи, сред които особено изпъкват имената на Янко Янев и Спиридон Казанджиев, с изгражданата от тях философия на Родината.
Ползвана и цитирана литература
Знеполски, И. 2009. Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория. София, „Сиела".
Попов, Ст. 1932. Ние, младите. // Млада България, № 2.
Попов, Ст. 1936. Европа? // Утре, № 20.
Попов, Ст. 1936а. За ново устройство на Европа. // Утре, № 30.
Попов, Ст. 1936б .Стари и млади. // Утре, № 34.
Попов, Ст. 1936в. Университет и средно образование. // Утре, № 36.
Попов, Ст. 1938. Поданици и сънародници. // Пролом, № 5.
Попов, Ст. 1978. Сто години българска свобода. Българско академично дружество. Български годишници. Мюнхен.
Попов, Ст. 1981. Българската идея. Мюнхен.
Попов, Ст. 1987. Народът. Една студия. Мюнхен.
Попов, Ст. 1992. Безсъници. София, „Летописи".
Попов, Ст. 1994. България и Европа. // Борба, № 1-2.
Попов, Ст. 1999. Идеята за Европа през вековете. София, издател ЕТ „Юлияна-М".
Поппетров, Н. 2013. Проекти за реформи, визии за промяна (наблюдения върху периода от края на 20-те до края на 30-те години на ХХ век). // Историческо бъдеще, № 1.
Увалиев, П. 1992. Българинът, който стана българоман. // Век 21, № 25.
Berglar, P. 1973. Stephan Popov. Der Wille zur Gestalt. // Historische Zeitschrift, Bd. 217, H. 2 (Oct.).
Popov, St. 1970. Der Wille zur Gestalt. Meisenheim, A. Hain.
Popov, St. 1982. Am Ende aller Illusionen. Der europäische Kulturpessimismus. Köln, Verlag Wissenschaft und Politik.
Stucki, G. 1973 Der Wille zur Gestalt [Stephan Popov]. // Schweizerische Zietschrift für Geschichte, Bd. 22.
[1] Стефан Савов Попов (1906-1989), виден журналист и общественик, в периода между двете войни е основател на движението „Млада България", политически редактор на вестник „Утре" (1932-1936) и един от идеолозите на т. нар. Трето поколение. Дипломатическата му кариера е прекъсната от събитията в края на Втората световна война. Попов емигрира и живее в Испания и в Западна Германия. В емигрантските си години Стефан Попов създава значими философско-исторически трудове, отнасящи се до историческата съдба на Европа и на България - „Воля за облик", 1970, „Българската идея", 1981, „Краят на всички илюзии", 1982, „Народ", 1987 и др.
[2] За Третото поколение е характерно „разбирането за засилването на ролята на държавата в стопанската и социална сфера, за необходимост от планово начало в икономиката и от силно ограничаване на свободната инициатива. Божинов и Попов са представители на групата млади авторитаристи, с ясно изразена еволюция - първият към легиона, вторият към ратниците..." (Поппетров 2013, 10).
[3] По-късно, вече в емиграция, Стефан Попов посочва: „Европейската история пренебрегва, по мое мнение, факта, че източният комунизъм имаше да се справя по-малко с буржоазията, отколкото със селячеството. И в това отношение се оставят да бъдат заблудени от комунистическото фалшифициране на историята. Ако се взрем по-внимателно, ще видим, че Ленин разгони в януари 1918 г. с въоръжена сила свободно избраната Дума, защото в нея селската партия на Чернов имаше подавляващо мнозинство. Най-зле бяха преследвани от Сталин кулаците и ако днес, шейсет години след октомврийския преврат земеделието в Съветския съюз все още не е в ред, то се дължи само на кривото третиране на селяните" (Попов 1978).
[4] В статията си „Университет и средно образование" Стефан Попов упреква „някои професори", които са си позволявали лукса и нецелесъобразността да смятат Софийския университет за място на абстрактната наука, изпускайки предвид преките му задачи (вж. Попов 1936в).