Лудвиг Бинсвангер / Мишел Фуко

Сън и екзистенция

 

Издателска къща КХ - Критика и Хуманизъм

превод Светлана Събева (за текста на Лудвиг Бинсвангер) и Антоанета Колева (за текста на Мишел Фуко)

съставител Антоанета Колева

послеслов Валентин Калинов

декември 2017

 

Мишел Фуко

Въведение към „Сън и екзистенция" на Лудвиг Бинсвангер

(откъс със съкращения)

 

„Достигнал зряла възраст, аз видях да се издига и расте

върху стената помежду живота и смъртта

все по-открояваща се стълба, облечена

с неповторима власт да прояснява: сънят... И ето,

тъмнината се разпръсва и ЖИВЕЕНЕТО става, във

формата на някакъв мъчителен алегоричен аскетизъм,

завземане на тази необикновена власт, с която

чувстваме, че сме открай докрай проникнати, ала

непълно изразяваме поради липса на

лоялност, острота на различаването,

постоянство."

Рьоне Шар, Формално разделяне

 

I.

Целта на тези въвеждащи страници не е да се възсъздаде, както е парадоксално присъщо на предговорите, онзи път, който самият Бинсвангер прокарва в „Сън и екзистенция". Трудността на текста несъмнено подтиква към това; но трудността е толкова същностна за онази рефлексия, каквато той разгръща, че не си заслужава тази трудност да бъде намалявана чрез усърдието на някакви уводни думи ad usum delphini[1], макар „психологът" винаги да е дофен в кралството на рефлексията. Оригиналните форми на мислене сами въвеждат себе си: тяхната история е единствената форма на екзегеза, която те търпят, а съдбата им - единствената форма на критика.

Но не тази история ще се опитаме да разтълкуваме тук. Едно по-нататъшно произведение ще се по­мъчи да посочи мястото на екзистенциалния анализ в развитието на съвременната рефлексия над човека; в него ще пробваме да покажем - проследявайки как феноменологията клони към антропологията - какви основания са били предложени на конкретната рефлексия над човека. Тези въвеждащи редове днес имат почти една-единствена задача: да представят форма на анализа, чийто проект не е да бъде философия и чиято цел е да не бъде психология; форма на анализа, която се очертава като фундаментална по отношение на всяко конкретно, обективно и експериментално познание; и накрая, чийто принцип и метод от самото начало са детерминирани единствено от абсолютната привилегия на техния обект: човека, или по-скоро биването-човек, Menschsein.

Така може да се очертае цялата повърхност, по която се разполага антропологията. Този проект ситуира антропологията като противоположна на всички форми на психологически позитивизъм, който смята, че изчерпва значещото съдържание на човека чрез ре­дукционисткото понятие homo natura и същевременно премества антропологията в контекста на една онтологична рефлексия, която превръща в своя главна тема присъствието в биването, екзистенцията, Dasein. Разбира се, една антропология от този стил може да отстои своите права само като покаже как една анализа на биването-човек може да се съчлени с една аналитика на екзистенцията: проблем за основанието, който във втората, в аналитиката на екзистенцията, трябва да определи условията за възможност на първата, на анализата на биването-човек; проблем за обосноваването, който трябва да очертае собственоприсъщите измерения и автохтонното значение на антропологията. Нека кажем временно, и като си запазваме правото за всякакви евентуални поправки, че в края на краищата биването-човек (Menschsein) е не друго, а действителното и конкретно съдържание на онова, което онтологията анализира като трансцендентална структура на Dasein, на присъствието в света. Следователно изначалното противопоставяне на антропологията спрямо една наука за човешките факти (от типа позитивно познание, екс­периментален анализ и натуралистка рефлексия) не превръща антропологията априори в някаква форма на философска спекулация. Тема на нейното изследване е темата за човешкия „факт", ако под „факт" се разбира не някакъв обективен сектор от природната вселена, а реалното съдържание на една екзистенция, която живее и изпитва, разпознава или губи себе си в свят, който е едновременно пълнота на нейния проект и „среда" за ситуацията ѝ. Следователно антропологията може да се обозначи като „наука за факти", ако разгръща по строг начин екзистенциалното съдържание на присъствието в света. Да я отхвърляме по начало, защото не е нито философия, нито психология, защото не можем да я определим нито като наука, нито като спекулация, защото нито има вид на позитивно познание, нито има съдържанието на априорно познание, означава да игнорираме изначалния смисъл на нейния проект. Стори ни се, че си струва усилието да поемем за малко по пътеката на тази рефлексия; и да видим заедно с нея дали няма да се окаже, че реалността на човека е достъпна единствено ако не се прави разграничение между психологично и философско; дали човекът, с неговите форми на екзистенция, не е единственото средство да се достигне до човека.

Стори ни се, че в съвременната антропология подходът на Бинсвангер следва царския път. Той косвено се заема с проблема за онтологията и антропологията, като тръгва право към конкретната екзистенция, към нейното разгръщане и историческите ѝ съдържания. Оттук, и то чрез анализ на структурите на екзистенцията - на ето тази екзистенция, носеща ето такова име и преминала през ето такава история, - той непрестанно се движи от антропологичните форми към онтологичните условия на екзистенцията, и обратно. Непрестанно преминава онази разделителна линия, която изглежда толкова трудна за прокарване, или по-скоро непрестанно вижда как тя бива преминавана от конкретната екзистенция, в която се проявява реална­та граница на Menschsein и Dasein. Не би имало нищо по-погрешно от това, в анализите на Бинсвангер да се вижда някакво „приложение" на схващанията и мето­дите на философията на екзистенцията към „данните" на клиничния опит. Неговата цел е, достигайки до конкретния индивид, да открои онази точка, в която се съчленяват форми и условия на екзистенцията. Точно както антропологията отхвърля всеки опит за делене между философия и психология, така и екзистенциалната анализа на Бинсвангер избягва априорното разграничаване между онтология и антропология. Избягва го, но без да го премахва или да го прави невъзможно: премества го така, че да бъде крайната точка на едно проучване, чиято изходна точка е бе­лязана не от тази разделителна линия, а от срещата с конкретната екзистенция.

Тази среща, разбира се, както, разбира се, и това какъв статут трябва в крайна сметка да се припише на онтологичните условия на екзистенцията, представляват проблеми. Но си запазваме правото друг път да пристъпим към тях. Тук искаме само да пока­жем, че е възможно да проникнем пряко в анализите на Бинсвангер и да разберем какво означават те чрез един подход, който е също толкова простичък, също толкова неопосреден, колкото онзи, чрез който той самият стига до конкретната екзистенция на своите болни. Заобиколният подход, който преминава през една повече или по-малко Хайдегерова философия, не е някакъв инициационен обред, който да дава достъп до езотеризма на Daseinsanalyse. Философските проблеми присъстват в него, те не са предварителни спрямо него.

Това ни спестява някакво въведение, което да трябва да резюмира Sein und Zeit в номерирани параграфи, и ни оставя свободата на едно не чак толкова строго говорене. То е писане само по полетата на Traum und Existenz.

Темата на тази статия, излязла през 1930 година - първия от текстовете на Бинсвангер, който принадлежи в строгия смисъл на думата към Daseinanalyse, - е не толкова сънят и екзистенцията, колкото екзистен­цията, такава, каквато се явява сама на себе си и каквато е възможно да бъде разтълкувана в съня: екзистенцията в онзи модус на биване на съня, в който тя се известява по значещ начин. Не е ли все пак рисковано начинание да искаш да опишеш позитивното съдържание на екзистенцията, като прибягваш до един от онези нейни модуси, които са в най-малка степен поместени в света? Ако Menschsein съдържа собственоприсъщи значения, дали те ще се разбулват по привилегирован начин в момента на сън, когато мрежата от значения изглежда става по-гъста, очевидността им се размива, а формите на присъствие са най-замъглени?

За нас този парадокс е и главната причина Traum und Existenz да е интересен текст. Привилегированото значение, каквото Бинсвангер приписва на ониричното, е двойно важно. То определя конкретния подход на анализата към фундаменталните форми на екзистенцията: анализата на съня няма да се изчерпва на нивото на една херменевтика на символите, а - като тръгва от една външна интерпретация, която си е все така вид дешифриране - ще успява да схваща екзистенциалните структури, без да е нужно неусетно да се превръща във философия. Смисълът на съня се раз­гръща непрекъснато - от шифъра на привидното до модалностите на екзистенцията. От друга страна, тази привилегия, каквато се придава на ониричния опит, обгръща (в този текст - все още мълчаливо) цяла една антропология на въображението; тя изисква ново определяне на отношенията между смисъл и символ, образ и изразяване; накратко - нов начин на схващане как се проявяват значенията.

Тези два аспекта на проблема ще задържат вниманието ни в следващите страници: и то още повече, защото Бинсвангер ги е оставил в неяснота. Не зара­ди загриженост да се разпределят както подобава заслугите, а за да се покаже какво означава да се отдаде „признание" на едно мислене, което допринася повече от онова, което казва. И заради скромност относно някакво собствено място в историята му.

 

ІІ.

Струва си да се вгледаме за малко в следното съвпадение на дати: 1900, Logische Untersuchungen на Хусерл, 1900 - Traumdeutung на Фройд. Двойно усилие на човека да схване отново своите значения и да схване отново сам себе си с оглед на своето значение.

Заедно с Traumdeutung сънят навлиза в полето на човешките значения. В ониричния опит смисъ­лът на постъпките сякаш се заличавал; понеже будното съзнание потъва в мрак и угасва, сънят като че разхлабвал, и в крайна сметка развързвал, възела на значенията. Сънят бил нещо като безсмислие на съзнанието. Известно е как Фройд преобръща това твърдение и превръща съня в смисъл на несъзнаваното. Този преход от незначимостта на съня към показването на неговия скрит смисъл, както и целият херменевтичен труд, свързан с това, са били подчертавани много пъти; много голяма важност е била придавана и на осъществяването на несъзнаваното като психична инстанция и латентно съдържание. Много и дори прекалено. Дотам, че да се пренебрегне един друг аспект на проблема. Именно той е важен за нас днес, доколкото поставя въпроса за отношенията между значение и образ.

Въображаемите форми на съня носят имплицитните значения на несъзнаваното; придават им ква­зиприсъствие в полумрака на ониричния живот. Но точно там е работата - това присъствие на смисъла в съня не е самият смисъл, който да се осъществява с някаква пълна очевидност; сънят предателства спря­мо смисъла, доколкото го осъществява; ако го предоставя, то е само като някакъв крайно изтънял смисъл. Може ли да се каже, че пожарът, който означава сексуална разпаленост, се появява само за да обозначи тази разпаленост, или пък че я отслабва, скрива и замъглява чрез ново избухване? Два са начините да се отгово­ри на този въпрос. Може да се даде отговор от гледна точка на функционалност: в смисъла се влага толкова „контрасмисъл", колкото е необходимо, за да се покрие цялата повърхност на ониричната област: сънят е осъществяване на желанието, но ако е именно сън, а не осъществено желание, то е, защото реализира и всички „контражелания", които се противопоставят на самото желание. Ониричният огън е изгарящото задоволяване на сексуално желание, но онова, което кара желанието да придобие формата на фината субстанция на огъня, е и всичко, което отхвърля въпрос­ното желание и непрестанно се стреми да го потуши.

Сънят е функционална смес; ако значението се влага в образи, то е чрез излишък и като че ли чрез множене на смисли, които се наслагват едни върху други и се оспорват едни други. За смисъла, който се появява в съня, въображаемата пластика на съня е само форма на неговото оспорване.

Нищо повече. Образът се изчерпва в множествеността на смисъла и неговата морфологична структура, пространството на разгръщане на този образ, неговият времеви ритъм на развитие, накратко - светът, който той довежда със себе си, не струват нищо, ако не са намек за смисъл. С други думи, анализира се само семантичната функция на езика на съня; Фройдовият анализ оставя в сянка неговата морфологична и синтактична структура. При аналитичната интерпретация дистанцията между значение и образ никога не се запълва другояче, освен чрез излишък от смисъл; образът, в неговата пълнота, бива детерминиран чрез свръхдетерминиране. Собствено въображаемото измерение на значещото изразяване е изцяло пропуснато.

Но все пак не е маловажно това, че точно определен образ въплъщава точно определено значение - че сексуалността е вода или огън, че бащата е подземен демон или слънчево могъщество; важното е, че образът има своите собственоприсъщи динамични сили, че съществува морфология на въображаемото пространство, която е различна, когато става дума за свободно и светло пространство или когато се разгръща пространството на затворeност, мрак и задушаване. Въображаемият свят има своите собственоприсъщи закони, своите специфични структури; образът е нещо повече от незабавно осъществяване на смисъла; той има своя дълбина и царящите там закони не са само законите на значещите твърдения, точно както и законите на света не са само декретите на нечия воля, пък била тя и божествена. Фройд населява света на въображаемото с Желанието, точно както класическата метафизика е населила света на физиката с божествена воля и разум: теология на значенията, в която истината предусеща своeто формулиране и изцяло го конституира. Значенията изчерпват реалността на света, чрез който се оповестява тя.

Би могло да се каже, че психоанализата е придала на съня само статута на реч; не е могла да го разпознае като език. А именно това бил залогът и парадоксът: макар речта сякаш да се заличава в онова значение, което тя иска да разкрие, макар сякаш да съществува единствено чрез или за това значение, тя обаче е въз­можна само чрез език със строги синтактични пра­вила и устойчиви морфологични фигури. Доколкото иска да каже нещо, речта предполага един свят на изразяване, който я предшества, поддържа и ѝ позволя­ва да въплъти онова, което тя иска да каже.

Фройдовата психоанализа на съня, поради това, че не разпознава онази езикова структура, каквато необходимо се съдържа в ониричния опит - както и във всеки факт на изразяване, - никога не e изчерпателно схващане на смисъла. ...

Психоанализата достига единствено до вероятното. Несъмнено тъкмо тук се заплита един от най-фундаменталните парадокси на Фройдовото схващане на образа. Щом анализата се опита да изчерпи цялото съдържание на образа в смисъла, какъвто той може би крие, връзката на образа със смисъла винаги бива определяна като възможна, вероятна, случайна връзка. Защо психологическото значение се въплъщава в образ, вместо да си остане имплицитен смисъл или пък да се преведе в някаква избистрена вербална формулировка? Чрез какво смисълът се вмества в пластичната податливост на образа? На този въпрос Фройд дава двоен отговор. Като последица от изтласкването, смисълът не може да се формулира ясно и в сгъстеността на образа намира с какво да се изрази чрез намек. Образът е език, който изразява, без да формулира, той е реч, която не е така прозрачна спрямо смисъла, както е самото слово. А от друга страна, Фройд предполага, че задоволяването на желанието има в началото въображаем характер. В примитивното съзнание, било то архаично или детско, желанието се задоволява най-напред в нарцистичния и нереален модус на фантазма; а при ониричната регресия тази изначална форма на осъществяване отново се появява. Виждаме как в теоретичната си митология Фройд преоткрива онези теми, които вече били изключени чрез херменевтичния подход на неговото тълкуване на сънищата. Той възобновява идеята, че между об­раз и смисъл съществува необходима и изначална връзка и приема, че структурата на образа притежава синтаксис и морфология, които са несводими до смисъла, защото именно смисълът се скрива в изразните форми на образа. Въпреки присъствието на тези две теми и поради чисто абстрактната форма, която Фройд им придава, напразно бихме търсили при него някаква граматика на модалността въображение и анализ на изразния акт именно в аспект необходимост.

В корена на тези недостатъци на Фройдовата теория несъмнено е недоразработеността на понятието символ...

[вижте обяснителните бележки и продължението в книгата]

превод от френски: Антоанета Колева

{1} лат. - „за нуждите на дофена", т.е. на непълнолетния престолонаследник; изразът произхожда от название на многотомна колекция от класически текстове, изготвена за обучението на Луи, Великия дофен, син на Луи XIV; включените текстове били изчистени от неприлични думи, поради което и самият израз придобил допълнителния смисъл на нещо прочистено и подредено за удобно ползване; бел. пр.