ГЛЕДКА ОТ БАЛКОНА

 

Множествена стая

с един стол

без ръце и крака

може да пътува

Без посока

Без време

Без желание

 

Многолика стая

с много столове

тихо-цветни и цвето-отровни

започват да се смесват

Без предвидимост

Без драскотини

Без рани

 

Видях от балкона – на стола

албума за поп-арт

 

май 2017

 

 

ГРАДСКА СЯНКА

 

Бързо разтичане

Самотни изрезки-спомени от забравени образи

Рекламата привлича и убива

Бавно

Надписите бягат по-бързо от времето за достигане

Урбанистичната решетка-мрежа

раздробява

всяка минута

Задръстените стенания

от коремните меандри изхвърлят

Думи

никога не изказани

Между две улици-изрезки

от сецесионов балкон

Сенките покриват

шумните, безсмислени потоци-думи

Спорове и въздишки

Ненужни, скъпи, блудкави кафета

Прашни токчета

Пробиват

лепкавите словореди-умора от вчера и утре

На сянка от изгарящата магма от въпроси

Кой съм аз?

Защо съм?

Къде отивам?

 

 

ЕКРАННА СМЪРТ

 

Представата

изтича цветоструйно

по няколко минути

за всички памети и думи

рекламно време

 

Копирани присъствия

изтриват всички други

 

Остават

отпечатъци

в подвижни пясъци,

фалшива плазма

Забравени

в последните останки

от смъртта на автора

 

И продължават нов живот

фрагменти

От рано сутрин до среднощ

Нечетивни карти

с местности от вчера

Забравени на маси

проекти – спрени от заводи

 

Жените почват да разказват дълго,

маникюристката замества психолога

Мъжете ходят на реката, бягат,

не могат да говорят дълго

Просто чакат

Времето

до следващия сериал е късо

Електромагнитната обсада,

не отпада

От всички голове е цветно, шумно, невъзможно.

 

Изтича бавничко

животът

на екрана

и кожата фрактална се начупва

 

На сутринта парчетата изстиват.

 

юли, 2017

 

 

МАЛКА УЛИЦА

 

Преминавам...

Наблюдават ме три очи

минавам 

през територията на

 затвореност

далечни стаи, шумове, развалящи се буркани-спомени,

непрозрачно стъкло

Кръстосващите улици на големия град

Дишаща мрежа с много изтрити памети

припомнят

забравени въжета – изветряло пране

закупена радост от малките градове

преминавам

Решетките, все още са изоставени

без структурно решение за място.  

 

София, август 2017

 

 

ПАЗИТЕЛИ ОТВЪД МРАКА

//мястото, на което искам да се завръщам //

 

на късо

плесента изпълва стаята на прозренията

 

по-тихо

целият под е подгизнал от смъртоносни капки

 

на далеч

ръждивите движения на ветро-горголите ме зашеметяват

 

по-високо

красотата е привилегия на записващия впечатления

 

Повдигна ли глава

очите ми са пронизани

от

копия-светлина без залез,

пред катедралата

 

 

Улиците изтичат бавно

Парализа на спомена

 

юни, 2017

 

Стихотворението е вдъхновено от впечатления от катедралата Нотр Дам в Париж през 2013 г.

 

 

РАЗМИНАВАНЕ В МЕТРОТО

 

Свръхскоростни разминавания

Разпад

на

част-и-ци лица-ръце

спрели

в

синхронизирани монотонни-движения

Те отминават, без да се сблъскаме

Ужасьт от скоростта остава,

а

ескалатора нагоре и надолу

доставя

нови атоми с нови скорости

Нещо в жълто и черни токчета

пробива

Движещата се стена

Момичето си купи бързо кафе

Неуловимата секунда го предаде

и

телефона му се разпадна на пода

Няма достъп

Няма възможност за размяна

на наносекунди

в

мултиплицираните пространства

на метро-паузите

Различността на лицата се изплъзва

с по-голяма скорост

Краката-гравитационни връзки

едвам издържат времето на скъсване

Една атосекунда и вече си

до

малката-голяма-маса с роклята от ~ 590–560 nm

Никога не си го предвиждал,

но

подлудяващата светлина те изтощава

боли, реже и те притъпява в детска игривост

Вдигаш частиците от телефона,

а

на момичета даваш само усмивка

 

Свръхскоростното време отрязва спомените

от утре

от днес

от вчера

 

август, 2017

------------------------------------------------------

Футуризъм като обикновено ежедневие. Скоростта на живот става все по-висока и по-непредвидима. Времето за главата ни тече по-бързо от това за краката ни (ако приемем, че стоим прави). Теорията за относителността на Айнщайн. А, ако се движим скоростно?

 

 

СЪЗИДАТЕЛНИ МИСЛИ

 

С тъгуването

няма да избягам

            далеч от севера до тук

            простира се,

тъга

            на огледална нишка

се крепи,

            изчаквам

 

Търпението мое назовано - тишина

Търпението твое назовано - тишина

далеч от мен си отпочива

            къса

            листенцата

на нарисувана .......

прилича да е цвете

Отивам бавно до вратата и отварям.

Никой

От другата страна не идва

никой

От миналите спомени сe давя,

не мога да заплача, но се плаша

никой

От мястото на спомена си тръгвам

не искам да оставам повече с тези

мъртви

угризения и самоти.

Не искам да не си прощавам,

защото знам, че няма да забравя,

защото знам, че Първопричината

за мен и вас

прощава, без да ни забравя.

 

От тук до края на тъгата няма да си тръгна.

Тихо и прикрито ще ридая,

ще се завърна

                        и

Него ще потърся.

 

От тук да края на мъглата  няма да избягам

                        и

никой няма да ме спре

                        и

никой няма да забрави, че някъде

в безкрайното небе

аз съществувам

                        и

никой няма да ме измени и нарани,  

защото Го познавам...

 

 

БЪРЗОВРЕМЕВИ ХОРА

 

Продават, разкрасяват и планират

от  ъгъла на устните си шептат

думи на забрава-обработват данни

И мислят, че винаги ще могат

Да са вечни

Обмислят

На пеперудата крилата - неподвласти

на никакви прецизни операции

да отнемат и приложат

във новите машини за духовно-бягство

Реалността им пречи и ги спъва

в опитите

Да заменят дълго чакане за тихо-време

с обидно малко шумноцветно

кибер-нано-модул-семиотично-тяло

И много бързат да копират

модела на летежа на крилата

Без да ползват

механика и вакуум

и нито

електроактивни полимери

и  сензори и платки

Нищо

Само

Думи

Да изричат

Искат, защото мислят че са вечни.

 

 

септември 2017