Настоящият доклад представлява опит за интерпретация на някои основни термини, използвани за дефиниране на по-главни философски и естетически подходи в традиционното японско хайку. Едно такова изследване изисква определена доза поетична интуиция, задълбочен анализ и най-вече прецизен „превод" на далекоизточния светоглед на езика на западната културна традиция. Без да претендира за изчерпателност и новаторство по отношение на коментираните проблеми, то очертава някои основни щрихи от японската естетика и философия, вдъхновили създаването на тази уникална поетична форма.

Магията на традиционното японско хайку продължава да въздейства върху съвременния читател, надхвърляйки с лекота не само „пътя на вековете", но и калиграфските контури - преминавайки от идиограмата към буквите, през различни преводи и културни традиции. Поетическите механизми на това магическо въздействие се осъществяват чрез редица философски и естетически подходи, тясно свързани с идеалите на Дзен будизма и отчасти носещи отпечатъка на средновековната японска култура и изкуство. Някои от тези категории изпъкват като водещи, като своеобразен център, около който се съсредоточават всички останали по-второстепенни понятия.

Въпреки че хайку (подобно на Дзен) избягва сякаш всякакви опити за дефиниция, още великият майстор Башо оповестява няколко по-важни принципа в своята поезия, върху част от които ще спра вниманието ви.

Когато говорим за естетически особености на традиционното японско хайку, може би на първо място трябва да се спомене:

Каруми. Терминът произхожда от яп. прилагателно „каруй" - „лек", „прост", „лесен", и най-общо се превежда като „лекота". Очарованието на лекия тон и външната простота на изказа в хайку предполага отсъствие на многословност и излишество. Това се реализира чрез една впечатляваща пестеливост на изразните средства и лаконичност на словото. В хайку няма натрупване на епитети, сравнения и сложни словесни фигури, нито градация на мисли, чувства, разсъждения и оценки от страна на поета, то отразява живота в неговото свободно движение. Този принцип позволява на японските „хайджин" да говорят за обикновените неща леко и ненатрапчиво, естествено и убедително. Недоизказаността и дискретността предполагат много повече възможности за общуване в полето на духа.

Според Башо хайку може да бъде сравнено с палец, който сочи към луната. Ако на него обаче има украшение, то вниманието на читателя ще бъде отвлечено от блясъка му и той няма да може да я забележи. На въпроса какъв е критерият за един наистина добър стих, Башо отговаря следното: „Добър стих е онзи, при който формата и връзката между отделните части изглежда по-лека от плитка река, която се разлива в своето пясъчно корито"...

В един по-широк смисъл този принцип може да бъде проследен на всеки отделен етап от неговото осъществяване - от момента на съприкосновение на поета със света до реализирането на хайку.

 

Любуваме се на светулките...

Но лодкарят е пиян

И лодката я отнасят вълните...

/Башо/

Търкули се кестен!

На онзи, който не е бил в планината

Ще занеса за подарък

/Башо/

 

Друго ключово понятие в естетиката на традиционното хайку е хосоми. Думата е семантично свързана с яп. прилагателно „хосой", което букв. означава - „тънък", „строен", „дребен", а също и „детайлен".

Смисълът, с който се натоварва това понятие в поезията, е близък до „нежен", „изящен", „оскъден" и „деликатен". Хосоми отразява белезите на една изострена чувствителност, дълбока проникновеност и изтънченост, които трудно се поддават на определение. Свързан е с умението да се улавят най-фините черти на предметите и явленията, с майсторството от един незначителен детайл да се разкрие най-дълбоката същност. Хосоми събужда желание да се съзерцава природата и във всички, дори и най-незабележимите явления, да се открива нейната неповторима красота и богатство. Така в невидимия свят на духовно общуване с нея се откроява един фин и бърз щрих, който насочва към изключително дълбоко преживяване.

 

Бяла роса

По една капка

върху бодилите на шипката

/Бусон/

В звездна нощ

към водата на оризището

вишнев цвят лети.

/Бусон/

Ярка есенна луна

Лек димец се стели

по водата

/Рансецу/

 

Главното достойнство на хайку се състои във факта, че то прави осезаеми границите на феноменалния свят като успоредно с това показва, че може да се излезе извън тях. Ветрове, потоци и падащи цветчета не само отварят път към сърцето на „реалността", но и те самите са тази реалност.

Логически свързан с „хосоми" е и т.нар. похват на „стесняване на фокуса". При него обикновено в първата строфа се обрисува една широкоъгълна картина, след което визията се свива до нормален мащаб, а накрая се смалява до най-дребния видим детайл.

 

Цялото небе

в едно обширно поле с цветя

едно лале

 

Според Кенет Уайт резултатът ще бъде „опит, при който съзнанието се разширява до космически мащаби, след което се съсредоточава върху светлинно усещане, колкото върха на диамант"¹. Това е един от любимите похвати на Бусон.

Друга категория, често срещана в традиционното хайку, е юген. В съвременния японски език този термин се превежда като „мистичен", „загадъчен". Юген провокира усещането за една непозната дълбочина, за тайнственост и мистериозност, за нещо скрито отвъд думите. Той съдържа елементи на недоизказаност, намек и загатване.

Илюстрация на юген е например едно женско лице, наполовина скрито зад ветрило... В хайку този ефект може да се постигне чрез образи, които изчезват или се появяват внезапно, както и чрез използване на думи като „мъгла", „мараня", „дим" „облаци", „нощ", „полумрак", „празни алеи", „запустели къщи" и др. Важно е да се отбележи, че в процеса на откриване на тази мистичност участва и самият читател. Пример за осъществяване на юген са следните стихове на Башо:

 

Под светлината на новата луна

Земята потъва в полумрак

Бели елди в полето

 

Облак закри слънцето...

А встрани -

прелетни птици

 

Луна над планината

Мъгла в подножията

Полята димят.

 

Отиваме към далечната Фуджи

Изведнъж тя се скри във камелиите...

Излязохме в село

 

Няколко обемни тома в японската литература са посветени на юген и неговото пресътворяване в хайку поезията и НО.

Когато се говори за хайку, трябва да спрем вниманието си върху една друга важна категория, която се споменава във връзка още с поетическата енциклопедия „Манъошу" (8 в.). Става въпрос за ауаре². Първоначално „ауаре" означава възклицание, нещо подобно на нашето „ах", но впоследствие придобива значение на „мъка", „тъга", „печал". Често се превежда и като „носталгия". Изследвайки внимателно около 4500 стихотворения в „Манъошу", Мотоори Норинага (1730-1801) стига до извода, че качеството, което ги обединява, е именно "ауаре" или една изострена чувствителност към природата и нейната преходна красота.

Обикновено ауаре или моно но ауаре - „тъжното очарование на нещата", се свързва с идеята за тяхната мимолетност, преходност и печална красота. Японският критик Макото Уеда дефинира ауаре като „тъга или меланхолия, която възниква от едно дълбоко емпатично оценяване на ефимерната красота на природата и човешкия живот..." ³

Най-често срещаните образи - носители на едно такова настроение, са тези на капчици роса, падащи вишневи цветчета и есенни листа, повехнали цветя и сухи треви.

 

Няма никой

в храма Тога.

Навсякъде окапали вишни.

/Шики/

Захладнява

Изчезна роякът мушици

над моята лампа

/Бусон/

 

Настъпих черупка

на мъртъв рак. Разбрах -

идва есента

/Шики/

 

Окапа божурът.

Няколко листенца -

едно в друго.

/Бусон/

Късна есен.

Нейде отдалеч долитат

окапали листа.

/Шики/

Светът на росата

е светът на росата

И още, и още...⁴

/Исса/

 

Уаби⁵ (букв. „бедност") е един от централните морални принципи в старата японска култура. Първоначално той носи идеята за един спокоен и семпъл начин на живот, а впоследствие проповядва освобождаване от привързаността към охолството и изобилието, и оценяване на простите неща. По времето на Сен-но-Рикю (1522-1591) уаби придобива значение на естетическа категория, тясно свързана с идеалите на Дзен будизма, която утвърждава идеята за търсене на богатството и красотата в простотата и оскъдността. В контекста на хайку уаби се проявява като:

- сурова и семпла красота

- красота на асиметрията и единичното

- простота на изказа и лаконичност на изразните средства и др.

Като всички японски изкуства, свързани с духа на Дзен, хайку поражда саби или усещане за самота, печал, уединение и тишина. Поради обширния естетически и семантичен потенциал на това понятие, неговата интерпретация не би могла да бъде еднозначна. И саби и ауаре имат отношение към самотата, но докато ауаре прогресира в посока на тъгата, то саби предполага едно осъзнаване, приемане и оценяване на нещата такива, каквито са. Саби излиза извън дихотомията „щастие-тъга" и стига до едно самотно качество, присъщо за всичко съществуващо. То се свързва с идеята за екзистенциалната самота, която може да бъде решена единствено чрез приемане на нейната неизбежност. Саби е едно деликатно състояние на приемане на празнотата, уязвимостта и преходността на явленията и аз-а, оцветено с нежност и споделена тъга.

 

Зимният хълм

е сам заедно

с вятъра и звездите

 

Башо въвежда за първи път саби в хайку и остава може би ненадминат в неговото постигане:

 

На сух клон

е кацнал гарван

късна есен.

 

Според Алън Уотс саби означава „да виждаш нещата в една изумителна спонтанност":

 

Вечерният бриз

Водата се разплисква

в краката на чаплата

/Бусон/

 

Според Браян Таскър саби е „вид чиста, много силна меланхолия, която не се преживява егоцентрично, а се уважава като отделно специфично състояние".

В своя „Наръчник по хайку"⁶ Уилям Хигинсън описва саби като красота, носеща чувство за самота във времето. Тя е свързана и близка до усещането за една носталгия, но е по-дълбока от нея.

Судзуки⁷ поддържа мнението, че саби е „самота" или „усамотеност", но може да означава и „нещастен", „незначителен", „предизвикващ съжаление". Необходимо е да се отбележи обаче, че въпреки приглушените тонове на меланхолия в саби, и най-тъжните аспекти на нашите състояния се величаят.

В един друг, по-външен аспект саби олицетворява идеята за нещо, което носи отпечатъка на времето. Следните качества и характеристики обикновено се свързват с този аспект на саби в хайку: смекчени от времето цветове и форми, стари, износени и захабени предмети, достолепни в своята „антична възраст" и „благородна патина"; образи, които носят белега на старост, повехналост, улегналост и спокойствие, с намек за тъга и изоставеност и др.

В тясна връзка с категорията „саби" се намира принципът шиори. Някои изследователи свързват тази дума с глагола „шиореру", който притежава следните значения: „хвърлям в отчаяние", „посървам", „повяхвам", „чувствам се депресиран". Според един от учениците на Башо шиори подобно на повечето категории в хайку не позволява да бъде изразен с една дума, нито да се възприеме лесно. Шиори - това е непосредственото изразяване на саби в самото стихотворение, в неговата словесно-ритмична форма, което е скрито, но винаги се усеща впоследствие.

Поетичната лудост или фукъо е друг прийом, любим на японските майстори на хайку. На пръв поглед той се свързва с тяхната ексцентричност, но по същество фукъо представлява един различен, преобърнат или нестандартен поглед към света в хайку. Чрез фукъо поетът звучи по-неофициално и по-игриво, просто и наивно по детски. Често се демонстрира едно изкривено виждане на нещата, което не е истинско, но винаги има възможност да стане истинско.

 

Дървен чукан

Слива ли е бил някога?

Или пък камелия!

/Башо/

Гледайте дечица

Град на парчета!

Хайде навън!

/Башо/

На луната само дръжка

да й се прикачи

Ето ти чудесно ветрило!

 

Небето се белва

в корема на риба

По дъното облак плува

 

Друга интересна особеност на японското хайку отразява идеята за нещо „ново", „неочаквано", „смайващо" и „изненадващо". Едно истинско хайку би трябвало да провокира внезапна реакция на почуда и изненада. „Неочакваното" като елемент в хайку има важно значение, тъй като то не само ангажира вниманието на читателя и провокира размисъл, но в традицията на Дзен се явява като своеобразен подстъп към постигането на Просветление (сатори).

 

Замръзналата стомна

нощес се спука с трясък

Изведнъж се пробудих

/Башо/

Шасей (букв. „скица") - носи значението на „скициране от натура". Въпреки че тази поетична техника се използва още от самото начало, за първи път тя е официално застъпена от Шики. Шики счита, че за да бъде едно хайку съвършено, то трябва да е вдъхновено директно от нашето преживяване и от живите образи, които наблюдаваме, а не от някаква въображаема сцена. В този смисъл, например, е неподходящо да се съчинява през пролетта хайку, свързано с есента. Някои японски поети извеждат този принцип до още по-голяма крайност, като прокарват идеята че хайку трябва да се пише по време на самото наблюдение на пейзажа или сцената, а не по памет. Оттук тръгва и практиката гинко - пътешествие до определено място с цел съчиняване на хайку.

 

Врабчета

Играят на криеница

в чаените цветове

/Исса/

Бистър поток

Камъчетата по дъното

Сякаш се движат

/Сосеки/

Пролетен дъждец

Разглеждам книги

под чадъра в старата книжарница

/Шики/

 

Сам вървя край коловоза

Дълъг е

Пролетният ден

/Шики/

 

Отворен остава въпросът дали наистина е необходимо да се прокара рязка граница между непосредствения личен опит и плодовете на въображението, между фактите и добрата измислица.

 

Литература:

 

1. Башо, Мацуо, Хайку, Аб изд. ателие, София, 2000

2. Хайку, съставител и преводач: Л. Холодович, изд. „Еквус Арт", София, 1996

3. Уайт, Кенет, Големият бряг, изд. „Георги Бакалов", Варна, 1985

4. Философия поезии хокку XVII - XIX ст. как воплощение мировоззренческих принципов манталитета японской нации, реферат, Киев, Русия, Фил. факултет

5. Hoover, Thomas, Zen Culture, Arkana, New York, 1989

6. Higginson, William with Penny Harter, The Haiku Handbook. How to Write, Share and Teach Haiku, Kodansha International, 1989

7. Makoto Ueda, Literary and Art Theories in Japan, Michigan Classics in Japanese Studies, 1991.

8. Japanese-English and English-Japanese Dictionary, Random house, New York, 1997

9. Краткий японско-русский словаръ иероглифов, „Русский язык", Москва, 1990

 

Зорница Харизанова е магистър по Сравнително религиознание от НБУ, редактор и автор на сп. „Религия и култура" и „Религия и цивилизация"

 

 

1 Уайт, Кенет, „Големият бряг", изд. „Г. Бакалов", Варна, 1985.

2 В българския език се е утвърдило произношението „аваре".

3 Makoto Ueda, Literary and Art Theories in Japan, Michigan Classics in Japanese Studies, 1991.

4 Поводът за написване на това хайку e много тъжен. Както е известно, целият живот на Исса е белязан от трагични събития. Той остава сирак още много млад, а впоследствие изгубва завинаги две от трите си жени и става свидетел на смъртта на всичките си деца...

 

5 У нас тази дума често се произнася като „ваби".

 

6 Higginson, William and Penny Harter, The Haiku Handbook. How to write, Share and Teach Haiku, Kodansha International, 1989, p.263.

7 Suzuki, D.T., Essays in Zen Buddhism, 1961.