Гастон Башлар определя литературния образ като „зараждащ се смисъл, при което думата - старата дума - получава ново значение". Това все още не е достатъчно и „литературният образ трябва да се обогати с нови поетически видения. Да означава нещо друго и да пробужда друга съзерцателност - такава е двойната функция на литературния образ" (Башлар, с. 301). Тъй като всяка човешка дейност се стреми да се изрази чрез словото, да подреди бляновете и мислите си, въображението открива „очарованието на литературния образ". Башлар определя литературата не като заместител на друг вид дейност, а като завършек на едно човешко желание. Тя самата „представлява изблик на въображението" (Башлар, с. 300). Въздействието на литературния образ върху думите е, че ги раздвижва, че ги връща „под властта на въображението". Преимуществено пред устното слово, писменото „събужда някакво абстрактно ехо, в което се отразяват мислите и бляновете". За някои от литературните образи се изискват мълчаливи и отвлечени разсъждения, което наслагва по определението на Башлар, към самия образ в дълбочина някаква тишина. Това не е обикновена диалектика на паузите и изисква разбирането, „че тишината в поезията е някаква скрита, тайна мисъл". Започне ли скритата под образите мисъл да дебне читателя в тъмното, „всички шумове стихват и бавното замислено четене започва". Този процес на „търсене на скрита мисъл под експресивните наслойки" се определя като място, в което се „разгръща геологията на мълчанието" (пак там, с.301).

Има изящна и кратка поетическа миниатюра, която не търси смисъла си под експресивни наслоявания, не „дебне" читателя в тъмното, а проблясва като лъч и се разроява след думите. Значението на думите в хайку е различно в сравнение с ролята, която те имат в другите жанрове. За Людмила Балабанова „тук думите не служат да казват, а да помогнат на читателя да се озове в едно пространство отвъд самите тях" (Балабанова, с. 2). Пространство, в което читателят е този, който продължава думите и ги връща под властта на въображението (в смисъла на Башлар).

Кратката, разбираема и спонтанна форма изглежда отворена за смисъла „по подчертано предразполагащ, услужлив начин, подобно на любезен домакин, който ви оставя да се настаните удобно в дома му, донасяйки всичките си мании, всичките си стойности и символи; „липсата " в хайку (както се казва и за нереалния призрак, и за собственика на дома, заминал на пътешествие) съблазнява, развращава, подтиква към взлом, с една дума, събужда най-силната притежателска страст, желанието за смисъл (Барт, с. 566).

По думите на Барт хайку сякаш ни доставя по поръчка, „този жизненонеобходим скъпоценен смисъл, желан като разковниче", в посланието на напръв поглед смисловоненатоварените „няколко думи, един образ, едно чувство". Където западната литература изисква „цяло стихотворение, богато описание или (в краткия жанр) една старателно моделирана мисъл", хайку, едновременно елегантно и непринудено изразява чувства, които всички проявяват, но смятат за обикновени. „Освен това хайку сякаш дава на Запада права, каквито неговата литература му отказва, предимства, каквито тя скъпернически му отстъпва едва след много уговорки. Вие имате право, казва хайку, да бъдете незначителни, кратки, обикновени; затворете онова, което чувствате в тесен хоризонт от думи, и ще събудите интерес; вие имате право сами да определите (и следвайки само и единствено собственото си влечение) това, което ще означите; независимо каква е, вашата фраза ще предаде едно послание, ще излъчи един символ, ще изрази вашата дълбочина; с нищожно малко усилие писмото ви ще бъде богато" (Барт, с. 567).

Антропоцентричната европейска култура се опитва да изгради уважение към различието и другостта, но космоцентризмът на Изтока носи идеята за множествеността на Единното. „В света на хайку всяко нещо съществува и се радва на живота без претенции да е нещо повече от всяко друго. Това е в сила и за Човека, който е част от околния свят - като цветето върху скалата, като пеперудата върху цветето. Индивидуалният интелект е потиснат за сметка на интуитивното сливане с неизмеримия интелект на всичко съществуващо. Това е необходима предпоставка за създаване на поезия отвъд думите" (Балабанова, с. 3). Поетическата интуиция е водачът навътре под експресивните наслагвания върху думите, в „царството на символите и обобщените метафори", където всички човешки същества са еднакви - частици от една Вселена с безкраен интелект" (Балабанова, с. 3).

Доколкото европейската традиция се свързва с наслагването на смисъл върху думите, с „думи върху други думи" (както е озаглавена една от книгите на поета Борис Христов), хайку открива пространството на недоизказаността след думите. Тази тишина не е дебнеща и неусетно като бързо отшумелите думи открива посоките си. „Смислите се пораждат извън думите, в пространството на въображението и асоциативната мисъл на читателя. Тези смисли са безбрежни, с неподозирани очертания. Защото читателското съзнание е фин инструмент, който с изострена чувствителност приема лъченията на текста и отзвучава със свои тонове" (Филипова, 2005).

Заложеният в човешката природа стремеж към образованост разкрива освен желанието за знание и необходимостта чрез него да бъде опознат светът, да бъде променен, но и споделен, защото е човешки свят. Със специфичните си художествени средства хайку улавя и споделя моментите на „тук и сега" на човешкия свят, „като в същото време ненатрапчиви символи свързват конкретното и преходното с универсалното и вечното" (Балабанова, с. 4).

Това поставя въпроса за поетичността на всяко мислене, за ролята й при формирането на образованост. Открива всепроникващия тезис за художествеността на мисленето, в това число и теоретическото (философско, литературоведско и дори природо-научно), заложен в идеята за „постмодернистката чувствителност". За Лиотар, в името на един и същи мотив - преодоляване на метафизиката, Карнап и Хайдегер разделят западната философия на две: логически позитивизъм (Карнап) и поетическа онтология (Хайдегер), а това разделение засяга природата на езика.

Споеността на езика, израз на метафорическата му природа, свързва и проблемите на философия, литература, изкуство, история - очертава взаимното им проникване в хуманитарната проблематика. А Хайдегер е "прекалено "сериозен" гост във философията, за да си позволи да прави "лоша" поезия от метафизиката" (Марков, с. 69. К.а.- С. М.).

За Лиотар "готовността да приемем това, което мисълта не е подготвена да мисли, заслужава името мислене", като „тази насока може да се открие колкото в чисто рационалния език, толкова и в поезията, изкуството и ежедневния език" и ако е така, „то тя е същностна за прогреса и на когнитивния дискурс".

"Следователно не можем да приемем грубото делене на науки и изкуства, предписвано от модерната западна култура" (Лиотар, с.22).

В подкрепа на значимостта на литературния тип мислене и жанровите му форми за всяко знание се обявява и Хейдън Уайт, като споделя, че историографията съществува най-вече чрез "жанровите форми, които са в състояние да пресъздадат последователността на историята в сюжет" (White, p.448).

Този възглед получава разпространение не само сред представителите на хуманитарните, но и на естествените науки: физика, химия, биология. В придобилата известност работа "Новият алианс: Метаморфозата на науката", посветена на философския анализ и осмислянето на някои свойства на физико-химическите системи, И. Пригожин и И. Стенгерс пишат: "Сред богатото и разнообразно множество от познавателни практики нашата наука все повече е изкушена от възможността да заеме уникалното положение на поетическото вслушване в света - в този етимологически смисъл на това понятие, в който поетът се явява творец, - позиция на активно, манипулиращо и умно изследване на природата и затова, способно да чуе и възпроизведе нейния глас". Такъв вид вслушване в света - естествено и просто, мигновено откриващо се и предизвикващо порой от емоции е хайку.

Като начин на възприемане на света хайку разкрива възможности за "оживяване" и „преживяване" по пътя на вчустването на философията, като поставя проблема и за преподаването й. Философията като Просвещение (не само като част от европейската история) и имаща за цел най-вече в класическите си прояви "да освободи човек от незнанието, което съвпада с небитие, както и от непълнолетието, което съвпада с невменяемост, неосъзнатост" (Денков, с. 167). И философията като упражнение на свободния дух и мислене на Сегашното на света. Какъв е пътят за повишаване на качеството на получаваното философско образование? Като личности, хората са различни помежду си и по отношението, което имат към света, на което съответства определена философска нагласа или тип философстване. Ако индивидуалните предпочитания са на страната на точната фактология и научните доказателства, то формираното светоотношение намира своя израз чрез сциентистката нагласа във философстването. Ако лицата са склонни да анализират вътрешните си преживявания и нагласата им е саморефлективна, то типа на философстване, който биха предпочели ще е екзистенциално ориентиран. Ако пък е налице склонност към религиозно-мистичното, личността най-вероятно ще предпочете теологично ориентираната култура на философско мислене. Всяка от философските нагласи, освен че разполага със свой категориален апарат, своя систематика и проблематика, различно изразява и личностните задачи, които си е поставила чрез философстването. Представителите на първия тип философска нагласа обикновено искат "да знаят всичко за всичко". Екзистенциално ориентираните преживяват всичко и предпочитанията им са насочени към "опознаване на себе си". Изкушените от религиозно-мистичното търсят пътищата (които са различни), за да познаят "Бог в себе си". Щом предпоставките и философската нагласа са толкова различни, а и целящи различни неща (в което различие и многообразие е шансът на философията да бъде център за останалите науки), не е възможна взаимната критика между тях. Както е абсурдно да „мериш един автор с друг" (Ортега-и-Гасет, с.149) в изкуството.

Като начин на отношение към света хайку напомня, че в него всичко е преходно, но също така, че простите и обикновени неща в живота вълнуват и са източник на красота и покой. Покой, който позволява освобождаването от „оковите на интелекта, от веригите на понятията и установените правила" (Филипова, с. 3). Покой, който ти позволява да видиш синьото утро, дори цвета на вятъра, човека, и да споделиш света, воден от разбирането, че си част от него. Излизането извън рамките на интелекта позволява преминаването „в чистите простори на един своеобразен не-ум, където „вътрешният диалог", според който постоянно конструираме света, е спрял и виждаме Това, Което Е, Такова, Каквото е (Николова, с. 15).

Хайку щрих, който с кратък жест обозначава - Това е, Такова е, Така е. Бързо затворена врата, която не налага „влизане с взлом", защото ключът е у читателя и той трябва да продължи думите, за да се разтвори просторът пред него.

 

Литература:

1. Балабанова, Л. Един поглед върху световното хайку като интернационално изкуство, ел. списание Liter Net, 2008/8;

2. Барт, Р. „Смисъл с взлом". В: Въображението на знака, С., 1991;

3. Башлар, Г. „Литературният образ". В: Поетика на пространството, С., 1988;

4. Денков, Д. Въведение във философията. С., 2006;

5. Лиотар, Ж.-Ф. "Времето днес". В: За името и за превода (сб.). С., 1996;

1. Марков, С. "Градината на Хайдегер". В: сп. Философия, бр. 5-6 / 2000;

2. Николова, А. Езикът на пустотата. С., 2003; .

3. Ортега-и-Гасет, Х. "Естетика в трамвая". В: Естетически есета. С., 1984;

4. Филипова, С. Поетиката и естетиката на хайку. htt://otkrovenia.com/main.php?action;

5. White, H. Metahistory: The historical imagination in the nineteenth century. Baltimore, L., 1973, XІІ, p. 448;

6. Prigoglne I., Stengers I. La nouvelle Alliance: Metamorphose de la science. P., 1983.

 

Нина Мирева е главен асистент в ЮЗУ „Неофит Рилски" - Благоевград