Разказват, че в младостта си китайският поет Хан Фу бил обладан от необикновен устрем – всичко да изучи и до съвършенство да овладее онова, което има отношение към поетичното изкуство. По онуй време живеел в бащиния си дом, край Жълтата река. Сгоден бил за момиче от добро семейство – по своя воля и с благословията на родителите си, които нежно го обичали. Сватбата предстояла скоро, в ден, който обещавал щастие. Хан Фу бил млад, около 20-те, красив, скромен, с приятно поведение, образован. При все младостта си бил вече известен на местните литератори с няколко превъзходни стихотворения. Без да е особено богат, можел да разчита на достатъчно добро състояние, което щяло да бъде увеличено и със зестрата на годеницата. И тъй като тя била не само красива, но и добродетелна, като че нищо не липсвало на Хан Фу, за да е докрай щастлив. Ала той не бил напълно доволен, тъй като сърцето му се изпълвало от честолюбивия порив да стане съвършен поет.

 

Една вечер, когато край реката имало празник, Хан Фу бродел самотен по отвъдния бряг. Облегнал се той върху дънера на едно дърво, приведено над водата, и видял в речното огледало хиляди светлини, плаващи и трептящи, видял върху лодки и салове мъже, жени и девойки, които се поздравявали и сияели като цветя в празничните си дрехи. Слушал той тихия ромон на осветената вода, пеенето на женските гласове, долитащите звуци на цитра и сладостните тонове от флейта, а връз всичко висяла нощната синева, сякаш свода на храм. И обладано от настроение, затупало сърцето на юношата, самотно загледан в тази красота. Ала колкото и да му се искало да премине отвъд и да се влее в празника, да му се наслаждава заедно с годеницата и приятелите, по-силен бил ламтежът му всичко това да попие в него, чистия зрител, и да го пресъздаде в огледалото на съвършен стих: синевата на нощта и светлинната игра върху водата, насладата на празнуващите и копнежът на мълчаливия съзерцател, прилегнал върху дървото над речния бряг. Усетил той, че не ще има празник или радост по света, на който да принадлежи с цялото си сърце, усетил, че и всред живота ще си остане самотник и, тъй да се каже, съзерцател, чужденец; усетил, че между много души единствено неговата душа така е устроена, че да не може ведно с красотата на земята да не изпитва и скрития копнеж на чужденец. Това го натъжило, размислил се над тези неща и мислите му все го довеждали до едно: истинското щастие и дълбоката насита ще му се отдадат едва ако някога сполучи така съвършено да отрази света в огледалото на стихове, че в тези огледални образи светът, пречистен и увековечен, да стане негово притежание.

 

Вече не знаел Хан Фу задрямал ли е или е още буден, когато доловил леко шумолене и видял непознат човек до дървото – старец във виолетови одежди, с благородно изражение. Изправил се Хан Фу и го поздравил, както подобава към мъдри и знатни мъже, а странникът се усмихнал и произнесъл няколко стиха, в които преживяното от юношата присъствало в така съвършен и изящен израз, верен с правилата на великите поети, че сърцето му примряло от почуда.

 

„О, кой си ти?”, извикал Хан Фу, като се навел с поклон до земята, „ти, който имаш зрение за душата ми и изричащ стихове, по-хубави от всички, които някога съм слушал при моите учители”.

 

Странникът се усмихнал с усмивката на Съвършенството и казал: „Ако искаш да станеш поет, ела при мене. Колибата ми ще намериш при извора на голямата река в северозападните планини. Наричат ме Майстора на съвършеното слово.”

 

Казал това старецът, отдръпнал се в тънката сянка на дървото и в миг изчезнал. Хан Фу го търсил, но напразно, и тъй като не открил дори следа от него, си помислил, че всичко е било само блян, нахлул в отмалата.

 

Бързешком се отправил Хан Фу отвъд, към лодките, влял се в празника, но сред разговорите и звуците от флейта все му се причувал тайнственият глас на странника – сякаш душата му била отлетяла подир него, тъй като седял със замечтан поглед, чужд на веселящите се приятели, които го поднасяли, че е влюбен.

 

След няколко дни баща му пожелал да събере приятелите и роднините, за да определят деня на сватбата. Но женихът се възпротивил с думите: „Прости ми, ако ти се стори, че ще наруша послушанието, което синът дължи на бащата. Ала ти знаеш как ме влече поривът да се издигна в изкуството на поезията. Макар че някои от приятелите хвалят стиховете ми, аз добре зная, че съм едва в началото, че съм направил само първите крачки. Затова те моля – нека се уединя за известно време и да се отдам на поетичните занимания. Жена и дом – това ще ме отвлича. Сега съм още млад и без грижи, нека още поживея само с поетичното изкуство, от което очаквам радост и слава.”

 

Тези думи изумили бащата и той рекъл: „Изглежда, ти обичаш изкуството повече от всичко, щом като заради него искаш да отложиш дори сватбата си. Или нещо се случи между тебе и годеницата ти? Кажи ми, може би ще ти помогна – ще ви помиря или ще ти намеря друго момиче.”

 

Ала синът се заклел, че днес обича годеницата си не по-малко от вчера, и никаква сянка не е легнала помежду им. После разказал на баща си как на празника в съня му се вестил Учител и няма нищо на света, което да го тегли повече от желанието да стане негов ученик.

 

„Добре”, казал бащата, „давам ти една година. В туй време следвай своя блян, може да ти е пратен свише.”

 

„Дали не са нужни и две години”, колебливо казал Хан Фу, „кой знае?”.

 

Нажален бил бащата, но го пуснал, а юношата написал писмо до годеницата си, простил се и потеглил.

 

Дълго, много дълго пътувал, стигнал до извора на реката, там намерил самотна бамбукова колиба и пред нея, на плетена рогозка, седял старецът, същият, когото вече бил видял на брега, при дървото. Той седял и свирел на лютня, а като съгледал госта, който благоговейно пристъпвал към него, не станал, не го поздравил, само се усмихнал и нежните му пръсти продължили да бягат по струните. Музиката, която изтичала и се носела в сребърен облак из долината, била тъй вълшебна, че юношата стоял в забрава, обзет от възхита и сладостно смайване. После Майсторът на съвършеното слово оставил лютнята и влязъл в колибата. Хан Фу благоговейно последвал стареца и станал негов слуга и ученик.

 

Отминал първият месец, а Хан Фу вече презирал предишните си песни, изтрил ги дори от паметта си. Отминали още месеци – Хан Фу изтрил и песните, научени от предишните учители. Майсторът на съвършеното слово почти не му проговарял, мълчешком го обучавал на изкуството на лютнята, учел го, докато музиката проникнала в цялото същество на ученика. Веднъж Хан Фу съчинил малко стихотворение, в което описвал полета на две птици по есенното небе. Харесало му, но не се осмелил да го покаже на Учителя. Все пак една вечер, когато бил недалеч от колибата, го изпял. Съвсем сигурно било, че е достигнало до Учителя, но той и дума не промълвил. Само засвирил тихо на лютнята и едва засвирил – хлад нахлул, здрачило се бързо-бързо, остър вятър се надигнал, макар че било насред лято, а в посивялото небе се очертал летежът на две чапли, гонени от порива да странстват. И всичко това било така красиво и съвършено, много повече от стиховете на ученика, че той се натъжил, умълчал се и усетил своята негодност.

 

Така правел старецът всеки път и когато изминала една година, Хан Фу бил изучил почти до съвършенство лютнята, но изкуството на поезията му се струвало все по-трудно и непостижимо.

 

Когато изминали две години, момъкът усетил остра тъга по своите, по родните места, по годеницата си. И помолил Майстора да го пусне. Майсторът се усмихнал и кимнал. „Ти си свободен”, казал, „и можеш да вървиш където желаеш. Твоя е волята да се завърнеш или да останеш, както ти харесва.”

 

Тогава ученикът се отправил на път и вървял без отдих, докато една сутрин, на зазоряване стъпил на родния бряг, до сводестия мост, отвъд който се разстилала гледката на родния град. Крадешком се промъкнал в бащината градина и чул през прозореца на спалнята дишането на баща си, спящия, вмъкнал се после в овощняка около къщата на годеницата си, покачил се на една круша и я съгледал в стаята – решела косите си. И като сравнил гледката с онази картина, изрисувана от копнежа му по родното, станало му ясно, че е предопределен да бъде поет; разбрал, че виденията на поета се обитават от красота и чар, които е напразно да се търсят в действителните неща. Слязъл от дървото, побягнал през градината, измъкнал се по моста от бащиния град и се завърнал в долината сред планинските върхове. Както и преди, старият Майстор седял пред колибата върху скромната рогозка и пръстите му бягали по лютнята. Вместо поздрав той изрекъл два стиха за щастието, дарявано от изкуството, които с глъбината и благозвучието си напълнили със сълзи очите на юношата.

 

Отново останал Хан Фу при Майстора на съвършеното слово, който сега започнал да му дава уроци по цитра, тъй като лютнята била овладяна. И месеците се топели като снега при западен вятър.

 

Още на два пъти го обхващал копнежът по дома. Първият път той тайно побягнал в нощта, но още не стигнал последния завой на долината, нощният вятър докоснал струните на цитрата, която висяла на вратата на колибата, звуците го настигнали и така го потеглили, че не можал да им устои. Вторият път му се присънило, че засажда дръвче в градината, че жена му е до него, а децата им поливали дървото с вино и мляко. Разбудил се, в стаичката светела луната, после се надигнал с уплаха в душата и видял до себе си Майстора, потънал в сънища, с белееща брада, която лекичко потрепвала; тогаз го преляла горчива ненавист към този човек, който, така му се струвало, разрушил живота му и го измамил за бъдещето. Искало му се да се нахвърли върху него и да го убие, но в туй време старикът отворил очи и започнал да се смее с благата си и тъжна кротост, която разоръжила ученика.

 

„Спомни си, Хан Фу”, казал тихо старият, „ти си свободен да направиш всичко, каквото благоволиш. Ти можеш да отидеш в родината си и да посаждаш дръвчета, ти можеш да ме мразиш и да ме убиеш, това е без особено значение.”

 

„Как бих могъл да те мразя”, извикал поетът, обзет от огромна възбуда. „Това би било все едно небесата да искам да мразя”.

 

И останал, учел се да свири на цитра, после на флейта, след туй с напътствията на Майстора започнал да съчинява стихове, да овладява стъпка по стъпка тайното изкуство за казване на неща, уж прости и обикновени, които обаче разравят душата на слушателя, както вятърът къдри спокойната вода. Той описвал прииждането на слънцето, като се колебае, спряно върху билото на планината, описвал беззвучното стрелкане на рибите, прелитането им като сенки под водата, описвал люшкането на младата върба, подета от пролетния вятър; но това на слух било не само слънцето, играта на рибите, върбовият шепот; не, всеки път сякаш небето и светът в миг зазвучавали с хармонията на съвършена музика, и всеки слушател се замислял в наслада или болка за онова, което обичал или мразел – момчето за играта, юношата за любимата, старецът за смъртта.

Превод от немски: Лазар Копринаров