И за Херман Хесе може да се каже това, което е казано за творчеството на Хорхе Луис Борхес - прозата му е „постскриптум към целия корпус на литературата". Нещо повече, Хесе се насочва в своите творчески търсения не просто от желанието да коментира или да продължи опита на предходни култури, той вижда своята мисия в откриването, проникването и пресъздаването на един духовен свят, където „имат равни дялове Европа и Азия, Ведите и Библията, Буда и Гьоте..." ¹.

 

Хесе е убеден, че културата няма край и е без начало, защото всяко ново начинание съдържа спомен за нещо предходно, всичко ново в някаква степен репликира миналото и ще бъде репликирано от бъдното, днешното допълва, оспорва, продължава вчерашното, но и подготвя, предизвиква, ражда утрешния ден. Всеки културен акт отприщва безкраен диалог във времето и пространството. Не друго, а споделянето, обменът, диалогът - това е първоматерията на културата. Затова творецът, по убеждението на Хесе, е този, който, ако използваме думите на един от неговите персонажи, е способен да играе „с всички идеи и ценности" на културата, „да играе с тях, както, да речем, художникът играе с багрите от своята палитра..."² И Хесе умело среща в прозата си герои и идеи - „необоримо живи", идващи от Средновековието, от немската романтика, от митологиите. Но голямата любов на Хесе, отшелника от швейцарските Алпи, който така рядко предприемал далечни пътувания, е съдружието между Изтока и Запада, между европейската духовност и индийско-китайската древна мъдрост.

 

„Игра на стъклени перли" - романът, донесъл Нобелова награда на Хесе - завършва с три животоописания, приписвани на Кнехт, главния персонаж на романа. Когато се учел, и той като останалите студенти от Касталия имал задължението да съчинява на година по едно животоописание, по една въображаема автобиография, пренесена в избрана културна епоха. Животописите били не толкова рамкиране на „разлива на поетическия устрем на младостта", колкото школовка на самопознанието и на уменията да се влиза в особения, извънвремеви свят на културните традиции. В животописите, казва Хесе, „във волна форма, в една игра, продължаваше да живее остатък от старата азиатска вяра за прераждането и преселението на душата... При това се упражняваха ... внимателно да проникват в далечни култури, отминали времена и страни, учеха се да гледат на собствената си личност като на маска, като на тленно одеяние на една ентелехия... Повечето от тези въображаеми пра-съществувания естествено бяха не само стилистични упражнения и исторически студии, а и мечтани или преувеличени автопортрети."³

 

В какво се преражда Кнехт, персонажът, у когото са сгъстени много от идеалите и идеите, от мечтанията и културното въображение на самия Хесе? Първият от трите животописи пренася Кнехт в живота на древен жрец. Вторият, наречен „Изповедникът", го вписва в панорамата на ранното християнство. Последната въображаема автобиография носи названието „Индийски животопис". В нея Кнехт се разполага в полето на древноиндийската култура. Така героят преминава през различни времена и различни пространства. Играейки, той се оглежда в огледалата на различни култури.

 

Идейната рамка на тези животоописания, както и на цялото творчество на Хесе, се гради от убеждението, формулирано в един от стиховете му, че „за да не залинее, духът трябва да бъде брат на всички времена".⁴ Но романът, който започва с „Посвещение на странствалите из Изтока" и завършва с „Индийски животопис", дава израз и на втория основополагащ принцип в мисловната вселена на Хесе - Изтокът и Западът за него са взаимодопълващи се светове, полюси на едно цяло, на универсалната човечност. Наред с вярата в силата на спойката между времената, Хесе носи и убеждението, че човекът е универсален и тази универсалност се разкрива в нескончаемите взаимопреходи, във вечната игра на противоположностите между Изтока и Запада. Изтокът има какво да научи от Запада. Но и човекът на Запада, вървейки по своя път, е загърбил неща и е пренебрегнал сили, отгледани грижовно и развити до съвършенство от човека на Изтока. Затова Западът, без да става Изток, се нуждае от неговата древност, от Изтока като коректив

 

Афинитетът на Хесе към Изтока има два извора - семейните традиции и европейската криза в началото на века. Хесе се ражда през 1877 г. в семейството на мисионери, прекарали голяма част от живота си на Изток, хора с изключително богат интеркултурен опит. Като разказва за родния си дом и за ранните детски впечатления, оставили неизличим отпечатък върху целия му живот, Хесе пише в един от автобиографичните си очерци: „Лъчите на много светове се пресичаха в този дом. Тук се молеха и четяха Библията, тук се занимаваха с индийска филология, тук свиреха хубава музика, знаеха Буда и Лаоцзъ, идваха гости от много страни, чиито дрехи бяха покрити с полъха на чужбината..."⁵ Домът помага на Хесе да започне да странства из Изтока преди в действителност да поеме пътища натам. Заобиколен от свещените книги на Индия и Китай, от екзотични фигурки на източните божества, от редки предмети, „преминали през кафяви и жълти ръце", той е така просмукан от образите и мислите на Изтока, че по-късно „преживява всяка среща с индийските и китайските мъдреци като свиждане с добри познати, като завръщане в роден дом."⁶

 

Семейният подтик към Изтока е съзвучен с кризата, обхванала европейското културно самосъзнание в началните десетилетия на ХХ век. Много от европейските интелектуалци, потресени от кръвопролитията на Първата световна война, изпитват съмнения в перспективите на европейския човек. Започват да се терзаят за бъдещето му, правейки песимистична равносметка на дотогавашните ценностни ориентации в европейската култура. Част от интелектуалците обръщат поглед към изтока, търсейки корективи на самонадеяността и рационализма на европейската цивилизация. Като дава израз на тези настроения, Хесе пише: „някои признаци заставиха Европа да усети, че доведената до крайност едностранчивост на духовната й култура ... налага необходимостта от поправки, от освежаване, което може да й бъде дадено от противоположния полюс... Узнахме, че човек може да изтънчи своя интелект до удивителни постижения, но без от това да може да стане господар над собствената си душа."⁷ Според Хесе Европа е хвърлила огромни усилия в интелектуализацията на културата, но с това е довела човека до състояние да знае за света много, а за себе си - малко, да владее света все повече, а себе си - все по-малко.

 

Обезпокоени от покорителския императив, който властва в западната култура, от подвеждащото човека самочувствие на властелин над природата, част от европейските интелектуалци са привлечени от философско-религиозната мъдрост на Изтока, от повелите за доверчивост към битието, за вслушване в зова му, за разтваряне в него. Трезвият анализ ги кара да стигнат до извода, че колкото повече човекът разширява стремежа си да обуздава действителността, толкова повече се стеснява възможността му да се вмести в битието и да го възприема в неговата пълнота. Колкото се засилва целенасочеността на човека, толкова се загубва гъвкавостта на съзнанието му. Самонадеяният покорител се оказва и обезкоренен, без подслон сред битието, и без поглед за широтата на действителността, за многоцветието на битието. Сидхарта, протагонистът на едноименното, „най-източното" произведение на Хесе, казва: „Когато някой търси, лесно се случва окото му да вижда единствено това, което търси, и той да не намери нищо, да не допусне нищо в себе си, защото винаги мисли само за търсения предмет, тъй като има някаква цел, тъй като е обсебен от тази цел. Да търсиш, значи да имаш цел. Но да намериш, значи, че си свободен, разкрит, че нямаш никаква цел."⁸ Рационализацията на човешката дейност увеличава продуктивността й, но стеснява човешкия хоризонт, прави човека подвластен не на битието, а на кръговрата на целите. Европейският човек е скован и вкаран в криза от това, с което се гордее - от „фаустовския" си дух.

 

През 1919 г., една година след като Шпенглер е публикувал първия том на „Залезът на Запада", Хесе пише статията си „Братя Карамазови, или залезът на Запада". Ако Шпенглер вещае смърт, Хесе открива в залеза рождество. Според Шпенглер Европа си отива, защото е достигнала своята старост. Идва редът на други, по-млади култури. И според Хесе Европа е уморена. Но тя е способна да се въздигне за нов живот, като приеме ориентиращи импулси от древността на изтока.

 

Европейският човек, вгледан в себе си, вижда хаос. Той страда, но това е страданието на раждането. Без да се разтовари от сковаващите го, остарели норми на мислене и живот, без да се завърне към началата си, европейският човек не може да започне отново, не може да се възроди. Това, което се преживява като залез, според Хесе е хаосът, нужният хаос, когато европейският човек се разтоварва от довелите го до криза норми. В тази статия Хесе третира културата като овладяване на човешката природа. Човекът е пълен с опасни инстинкти, но културата прикрива едни, други опитомява, трети изтласква. „Всеки един от тези подтици, пише Хесе, сам по себе си не е толкова лош, не е по-лош от останалите, само че във всяка епоха и във всяка култура съществуват подтици, от които се страхуват и които преследват повече от другите... Ние не бихме могли да убием подтиците, тоест звяра в себе си, той като с неговата смърт бихме умрели и ние самите, но по силите ни е да ги насочим някак, да ги успокоим донякъде, да ги подчиним в някаква степен на служба на доброто... Но блясъкът на това подчиняващо ги „добро" след време избледнява, и инстинктите, загубили вярата си в него, престават вече да му се подчиняват."⁹

 

Тъкмо тук Хесе намира източника на културното възраждане. Хаосът на неподчиняващите се инстинкти в европейската култура се подрежда, стига на тях да им се даде ново направление. Такова ново направление според Хесе може да предложи древната индийска и китайска религиозно-философска мъдрост. И той открива мисията на своето творчество в съединяването на Изтока и Запада.

 

Усилията на Хесе за духовното „съ-общаване" между Изтока и Запада, за културния им синтез, намира великолепно въплъщение в повестта „Сидхарта". Написана през 1922 г., тази творба е показателна за онези източни идеи, към които Хесе има подчертан афинитет, както и за особеностите в подхода му към тяхното художествено усвояване.

 

Жреческият син Сидхарта, прилежен в изкуството на съзерцанието и самовглъбяването, е радост за всички, но без радост в себе си. Няма по-голяма цел за човека от това, да открие първоизвора на собственото „Аз". Така мисли Сидхарта. Но нито баща му и останалите мъдри брамини, нито свещените книги и строгите религиозни ритуали защитават душата му, устремена да търси висшата, крайната цел на съществуването. Не намерил духовен покой, Сидхарта се присъединява към саманите - странстващи отшелници, обрекли се на безпощадно самоотрицание. За да се освободи от жаждата и желанията, от радостта и страданията, Сидхарта приема изискванията на един последователен и строг аскетизъм. Той се надява, когато цялото му „Аз" бъде преодоляно и унищожено, когато замлъкне в сърцето му всеки ламтеж и всяка жажда, в него да се утаи и открои най-съкровеното в човешката същност. Ала колкото и да се учи от саманите на бягство от живота, разбиран като телесно битие, колкото и да успява да се освободи от сетивата си и да пребивава в онова „не-аз" на йогисткото съзерцание, Сидхарта все стига до убеждението, че пълното освобождаване от „Аза" е непостижимо. Той напуска отшелниците и се среща с Буда. Разговорът с него го убеждава, че никой не може да го научи на единствено вярното човешко действие, ако той сам себе си не научи. Няма съвършено учение, защото мъдростта е несподелима, тя трябва да бъде самолично преживяна. Тази идея, характерна за древноизточната култура, намерила израз в принципа на безмълвното ученичество, силно импонира на Хесе и той я разработва в много от произведенията си. Според Хесе човекът се нуждае не толкова от предадено отвън знание, колкото от способност за вътрешна самоовладяност и самоусъвършенстване, от умения за самосъзерцание и хармонизация на вътрешния живот.

 

Стигнал до разбирането, че сам трябва да учи себе си, Сидхарта заменя пътя на отшелника с пътя на светския живот. При красивата Камала научава изкуството на любовта, а при търговеца Камасвами опитва вкуса на разкоша и могъществото. Най-напред опиянен от удоволствието на изострените сетива и от страстта да губи и печели, Сидхарта постепенно започва да усеща умората от „тичането в този безсмислен кръговъртеж", да се чувства „оплетен в примките на света".

 

Хесе, един от проницателните критици на своето време, за когото е неприемлива деловитостта и прагматизма на европейския свят - „един свят, оглупял от пари, числа и време и лишил живота от съдържанието му" - е дълбоко впечатлен от идеята на даоизма за „бездействието". Бездействие, разбирано не като пасивност, а като „избавяне от светския водовъртеж", като неприемане на дейност, която ангажира само частично човека. Самоосъждайки своя живот, ограничен между удоволствията на сетивата и властта, Сидхарта дава израз на тази основополагаща за даоизма и твърде привлекателна за Хесе идея.

 

След като напуска светския живот, Сидхарта се озовава отново на брега на реката - реката, която преминава, когато от саман става любовник и търговец, реката, която разделя фазите на живота му. Станал лодкар, Сидхарта поема в себе си уроците на реката. Асоциирана в европейската традиция с Хераклитовото „всичко тече, всичко се променя", реката в тази повест поема друга роля върху себе си. Хесе шифрова в реката не европейската идея за относителност, за неповторимост, за неспирното течение на времето, а древноизточната представа за кръговрата на живота, за единството на доброто и лошото, за съзвучието между индивидуалната екзистенция и всеобщото битие, за трагизма на живота, на който въпреки всичко трябва да се отговаря с ведрост, спокойствие и любов. Хесе пише в края на повестта: „Слушаше Сидхарта. Сега той целият се бе превърнал в слух, изцяло се бе вглъбил в слушането, изцяло празен, изцяло всмукващ, чувстваше, че напълно се е научил да слуша. Често бе чувал всички тези гласове на реката, но днес те звучаха по новому. Вече не можеше да различи един от друг множеството гласове, радостните от разплаканите, детските от мъжките - те всички се бяха слели в едно, и вопълът на копнежа, и смехът на мъдреца, и викът на гнева, и стенанието на умиращия - всичко беше едно, всичко бе свързано и хилядократно преплетено с останалите. А всичко заедно, всички гласове, всички цели, всички копнежи, всички мъки, всички наслади, всичкото добро и зло образуваше света. Всичките тези неща вкупом представляваха реката на събитията, музиката на живота".¹⁰

 

Повестта „Сидхарта" е създадена под прякото влияние на „Бхагавадгита", една от най-значимите прояви на древноиндийската религиозно-философска мисъл. Хесе влага в творбата си идеи, идещи и от друг духовен извор - от даоизма и конфуционството на древен Китай. В същото време това е произведение, което следва духа на европейския възпитателен роман, имащ своите образци от „Киропедия" на Ксенофонт до „Вилхелм Майстер" на Гьоте и „Буденброкови" на Томас Ман.

 

Но и в най-източните си творби Хесе не стои вън от европейските идеи. Показателна е „Сидхарта", такъв е случаят и с „Поетът", написан десетина години преди „Сидхарта" и очевидно послужил за нейна първооснова. В „Поетът" Хесе сплита източното гледище за безмълвието на мъдростта и кръговратите на живота с изконно европейската идея за драмата на художника, разпънат между човешкото житие и художествената отвъдност. Написано в традициите на литературната приказка на Новалис и Хофман, на Мьорике и Хофманстал, това произведение е в същото време въплъщение на древнокитайската поетика.

 

„Поетът", „Сидхарта", както и много други произведения на Хесе очертават духовно пространство, в което съжителстват, взаимно се обглеждат, играят една с друга идеи и представи, поетика и образност, идващи от Изтока и от Запада.

1 Hermann Hesse, Gesammelte Werke, Tübingen 1987, Bd.6, S.238.

2 Херман Хесе, Игра на стъклени перли, С., 1980, с.58.

3 Пак там, с.128.

4 Пак там, с.442.

5 Hermann Hesse, op.cit. S.371.

6 Ibid.

7 Ibid., Bd. 12, S.20.

8 Херман Хесe, Сидхарта. - в Херман Хесе, Пътуване към изтока, С., 1990, с.305.

9 Hermann Hesse, op.cit. Bd. 12, S. 32.

10 Херман Хесe, Сидхарта, с.303.

Д-р Лазар Копринаров е доцент в ЮЗУ „Неофит Рилски" - Благоевград