Общоприетото виждане в днешно време е, че процесът на създаване, разпространение и “консумиране” на специализирания дискурс се реализира в рамките на определени културни контексти, които предполагат и демонстрират общи стойности и убеждения по отношение както на естеството на дисциплината, така и на професионалната етика и взаимоотношенията между членовете на съответната общност или, както твърди Бизел (1982:193), академичният дискурс е „форма на езикова употреба, която обединява дадена общност “.

Въпреки, че звучи доста убедително, това твърдение се нуждае от сериозно преразглеждане във века на глобализацията на научната комуникация. Как трябва да дефинираме общността, за която говори Бизел? И дали съвременният научен дискурс наистина обединява учените от различен социален, икономически, етнически, културен и т.н. произход, или самото разширяване на общността и все по-нарастващото умножаване на гласовете в нея не водят по-скоро до разединяване, отколкото до обединяване? И ако това е така, ще доведе ли този факт до сривове в комуникацията, особено като имаме предвид, че както е посочил Бауман (1995a:118), „Някои изследвания на когнитивната психология например посочват, че между културното обкръжение, начина на мислене на индивида и начина на комуникация съществуват взаимни връзки, които определят разбирането на текста “.

В този смисъл тук ще разгледам две основни философски позиции, а именно интерналистката / социално-конструктивистката и екстерналистката. За конструктивистите нашето познание е определено от или е съотносително на общността, в която живеем, т.е. значението и познанието са относителни по отношение на обща концептуална схема под формата на социални норми, което прави възможно дефинирането на понятието “академична дискурсивна общност” чрез изброяване на съответните норми. Засега конструктивисткият подход преобладава в лингвистичните изследвания, докато екстерналисткият подход е типичен за изследвания в областта на литературната критика. Социалният конструктивизъм се корени в работите на философи като Фреге, Ръсел и Чомски, но се споделя и от философи на речевите актове като Сърл и от феноменологисти като Гадамер и др.

Както Кент (1991:426) с право посочва, “Твърдейки, че нашето знание за света е относително по отношение на дадена концептуална схема, конструктивистите подкрепят Картезианската представа, че съществува разделение между “тук вътре” – обикновено наричано съзнание или субективност – и “там навън” – обикновено наричано свят или обективност, което автоматично ги води в областта на релативизма.”

Харис, например, (1989:15), дефинира академичната дискурсивна общност по следния начин: “Това е група от свободно и доброволно събрали се индивиди с общи интереси и цели – от хора, които не са били принудени да се съберат заедно, а са избрали да се свържат. Така че, дори и членовете на академичната дискурсивна общност да не се срещат много често, се предполага, че те мислят по сходен начин. [...] На мястото на физическата близост стои сходният начин на мислене.” Дефиницията на Фейгли (1985:238) не е много по-различна: “Основното е, че в рамките на една езикова общност хората придобиват специализиран вид дискурсивна компетентност, която им позволява да участват в специализирани групи. Членовете на такава група знаят какво си заслужава да се каже, как трябва да се каже, кои други членове на общността биха могли да имат познания по дадени проблеми, как другите членове могат да бъдат убедени, и т.н.” Друг много влиятелен философ, а именно Томас Кун, който с програматичната си книга “Структурата на научните революции” е повлиял силно разбирането на понятието научна общност, внася понятието “парадигма” и твърди, че: “Парадигмата е това, което членовете на дадена научна общност споделят и, обратно, научната общност се състои от хора, които споделят една и съща парадигма” (Кун 1970:176). Според Кун (1970:177) членовете на дадена научна общност са “минали през сходни етапи на образование и професионално развитие”. Това може и да е било така в началото на 70-те години на миналия век, но в днешно време приемането на такова твърдение е проблематично, тъй като научната общност е в процес на невиждана глобална експанзия и учени от до скоро изолирани страни и съответно академични култури се присъединяват към международната научна общност. Още повече, концепцията на Кун за научната общност е тясно свързана с понятието “научна дисциплина”, която се дефинира от Познер (1988:178) подробно от епистемологичен аспект като:

            “Дадена област на изследване е научна дисциплина ако и само ако има

            (a1) определена област от обекти, които се изследват в своята цялост, както и

            (a2) определена перспектива,

            (a3) методи, които са повторяемо приложими,

            (a4) теория, която може да бъде фалшифицирана и

            (a5) начини на представяне, които са разбираеми интердисциплинарно,

                и ако нейните граници са определени или чрез

            (b1) хомогенността на нейната област, или

            (b2) единството на перспективата или

            (b3) централната роля на един от методите й или

            (b4) основна теория или

            (b5) доминантен начин на представяне.”

Днес обаче, наличието на все по-нарастващ брой интердисциплинарни изследвания, предизвикани от естествената нужда да се изследват обекти и феномени от колкото може повече гледни точки, както и бързото развитие на технологиите, водят до размиване на границите на добре познатите от миналото традиционни дисциплини и до изграждане на интердисциплинарни екипи от учени, чиято работа се определя от поставените задачи, а не от нуждите на конкретна дисциплина.

В американската традиция, където изследванията на академичния дискурс са свързани предимно с проблемите на чуждестранните студенти в американските университети, подходите към въпроса са със силно прескриптивен характер: “Овладяването на академичния дискурс трябва да започне със социализация в общността, така, както човек влиза в нова социална група. Човек първо трябва да се приспособи” (Бизел 1990:53). Този прескриптивизъм има идеологически корени тъй като, независимо от огромния брой националности и култури, които съжителстват мирно и успешно в САЩ, съществуват дискурси на властта, като научният е един от тях, които трябва да бъдат универсализирани, за да се поддържа единството на иначе мултикултурната американска нация. Университетите са сред основните и най-важни места, където се осъществява тази универсализация, тъй като именно завършилите университети са тези, които се очаква да управляват страната и да поддържат доминантните идеологии и по-нататък. Джий (1990:xx), който поддържа конструктивисткото виждане за характера на дискурса и респективно на дискурсивната общност, определя понятието “идеология” така: “Всеки дискурс включва обикновено разбираща се от самосебе си теория за това, кой се приема за нормален човек, както и за правилните начини на мислене, чувстване и поведение. […] Такива теории, които са неизменна част от всеки дискурс и които по този начин стоят в основата на употребата на езика във всички случаи, са това, което наричам идеологии. Езикът е неизменно свързан с идеологията и не може да бъде изследван или разбран отделно от нея.”

Най-изтъкнатата фигура на съвременния лингвистичен конструктивизъм, Норман Феърклъф, със своя подход наречен ‘Критичен анализ на дискурса’, разглежда “езика като форма на социална практика, а не на чисто индивидуална дейност или отражение на ситуационни променливи” (Феърклъф 1992:63), където съществува диалектическа връзка между дискурса и социалната структура, т.е. “От една страна, дискурсът се формира и ограничава от социалната структура в най-широкия смисъл и на всички нива. […] От друга страна, дискурсът е социално конститутивен” (пак там, стр. 64).

Рафорт (1990:147) отива още по-далече в критичния си подход към разбирането на дискурса, като казва, че “от критическа гледна точка, значи, дискурсивната общност излиза извън идентифицирането на различни групи норми и степента на тяхната изолация и припокриване. По-широкото, обясняващо значение е да се покаже как езикът работи, за да дефинира идентичността, да поддържа разделението на социалните класи, да конструира достъпа до властта, и дори [...] да формира личностното съзнание.” От тези предпоставки следва, че “конвенциите на дадена дискурсивна общност, в смисъл, че те обслужват установени интереси на определена група, биват експлицитно или имплицитно налагани от членовете на тази общност на новаците или аутсайдерите.” (пак там, стр.149)

Критичният анализ на дискурса до голяма степен се базира на археологическите и генеалогическите постановки на Мишел Фуко, така че не е чудно, че Феърклъф (1992), в основната си разработка, поставяща основите на критичния анализ на дискурса, посвещава цяла глава на възгледите на Фуко за дискурса. Феърклъф (1992:55) посочва, че “в неговите археологически разработки има две твърдения от особена важност:

1.                 конститутивната природа на дискурса – дискурсът конституира социалното, включително “обектите” и социалните субекти;

2.                 водещата роля на интердискурсивността и интер-текстуалността […];

Още три съществени момента произлизат от генеалогичните разработки на Фуко:

3.                 дискурсивният характер на властта […];

4.                 политическият характер на дискурса […];

5.                 дискурсивният характер на социалната промяна.”

Феърклъф (1992) критикува няколко от постановките на Фуко: на първо място, анализът на Фуко не е базиран на реални текстове; по-скоро дадени структури се екстраполират в практиката без да се анализират реални употреби. Второ, както казва Феърклъф (1992:56), “Фуко преувеличава степента, до която повечето хора биват манипулирани от властта; той е обвиняван, че не обръща достатъчно внимание на борбата на практиките, на социалните сили, възможностите на доминираните групи да се противопоставят на доминантните дискурсивни и недискурсивни системи, възможностите да се стигне до промяна на съотношението на властите в резултат на борба.” Трето, очевидно изхождайки от марксистка гледна точка, Феърклъф (пак там, стр. 60) твърди, че: “Докато мога да приема, че както обектите, така и социалните субекти се формират от дискурсивните практики, бих искал да посоча, че тези практики са ограничени от факта, че те неминуемо съществуват в една конституирана, материална реалност с предварително конституирани обекти и социални субекти”.

В критиката си на подхода “Критичен анализ на дискурса” Пеникук (1994:126) отбелязва, че “в този подход виждам два големи проблема: първо, той съдържа “representational fallacy”, тъй като един ‘реален свят’ на социални взаимоотношения е представен в езика; и второ, при модели, където микронивата се определят от макронивата, които от своя страна биват репродуцирани от микронивата, остава малко място за разбирането на човешката намеса, интерпретация или промяна: социално-икономическите отношения определят властта, властта определя идеологията, идеологията определя нивата на дискурса, а нивата на дискурса определят дискурса”. Той предлага нов прочит на Фуко и се съсредоточава върху отхвърлянето на идеологията, “тъй като идеологията се използва предимно за противопоставяне с нещо, което се смята за ‘реално’ или за ‘истината’, и по този начин идеологията непременно замъглява, скрива истината и води до ‘неправилно съзнание” (Пеникук 1994:127). Дискурсът според това разбиране се отнася до начините за организиране на значението, които не се реализират само чрез езика, а са начини за конституиране на познанието, при което субектите се конструират като продукти на множество взаимовръзки, в които влизат поради участието си в различни дискурси.

Кент (1991), следвайки Дейвидсън (1986, 1989, 1990), твърди, че при конструктивисткия подход съществуват три проблема:

1.      “Ако членовете на различни дискурсивни общности говорят […] различни езици, тогава никога не бихме могли да ги разберем. Дискурсивните общности не могат да бъдат несъвместими, тъй като, ако това беше така, нямаше дори да можем да ги разпознаем като такива” (Кент 1991:428);

2.      “Ако съществува разделение между съзнанието и света, как можем да бъдем сигурни, че познаваме съзнанието на другите или че можем да знаем изобщо нещо за света?” (Кент 1991:428);

3.      “За конструкционистите значението и познанието са относителни по отношение на концептуална схема и тъй като концептуалните схеми под формата на социални норми очевидно се променят от едно място на друго и във времето, не съществува нищо, което да оторизира една група практики или убеждения над друга. [...] Поради вътрешния релативизъм на твърденията за значението и познанието конструкционистите лесно стават жертви на атаките на критиците – основно есенциалистите – които ги обвиняват, че нямат право да говорят за природата на истината, стойностите, значението, познанието и дори етиката, след като решават да не описват тези понятия есенциалистично” (Кент 1991:429).

Отстоявайки антикартезианска позиция и следвайки философски течения свързани с работите на Ницше, Дюи, Хайдегер, Дейвидсън и Дерида, освен много други, екстерналистите смятат, че пропозиционалните отношения произтичат от общуването ни с другите, при което до познанието се стига чрез интерпретация и без посредничеството на предвалителна схема от социални норми. “От гледна точка на екстерналистите, когато преминаваме от една дискурсивна общност в друга, [...] ние не говорим на особено различни езици, както твърди Бръфи. Ние просто трябва да интерпретираме...” (Кент 1991:434). В рамките на тази теория не е необходимо да се опитваме да дефинираме понятието “дискурсивна общност”. Междукултурната комуникация в такъв случай функционира на принципа на девиацията, или това, което Бахтин нарича адресивност, т.е. признаването на другостта в другия, ако изобщо искаме да общуваме един с друг.

Така или иначе, ако останем верни на традиционното разбиране на понятието “дискурсивна общност”, трябва или да признаем съществуването на много голям брой малки общности, или да приемем, че академичната дискурсивна общност е изчезнала. Може би по-реалистично би било засега да приемем, че съществуват флуктуиращи общности, обединени временно от общи цели.

Библиография:

Харис (1989) Harris Бауман (1995) Baumann, Klaus-Dieter. Die Verständlichkeit von Fachtexten. Ein komplexer Untersuchungsansatz. In: Fachsprache H. 3-4. 116-126.

Бахтин (1981) Bakhtin, Mikhail. The Dialogic Imagination: Four Essays. Trans. Caryl Emerson and Michael Holquist. Ed. Michael Holquist. Austin: U of Texas Press.

Бахтин (1986) Bakhtin, Mikhail. Speeh Genres and Other Late Essays. Trans. Ver W. Mc Gee. Ed. Caryl Emerson and Michael Holquist. Austin: U of Texas Press.

Бизел (1982) Bizzell, Patricia. Cognition, convention and certainty: what we need to know about writing. In: Pre/Text 3. 213-241.

Бизел (1990) Bizzel, Patricia. Beyond Anti-Foundationalism to Rhetorical Authority: Problems Defining 'Cultural Literacy'. College English 52. 661-675.

Дейвидсън (1986) Davidson, Donald. A Coherence Theory of Truth and Knowledge. In: Ernest Le Pore (ed.) Truth and Interpretation: Perspectives on the Philosophy of Donald Davidson. 307-319.

Дейвидсън (1989) Davidson, Donald. The Second Person. Unpublished essay.

Дейвидсън (1990) Davidson, Donald. Epistemology Externalized. Unpublished essay.

Джий (1990) Gee, James Paul. Social Linguistics And Literacies: Ideology In Discourses. London: The Falmer Press.

Кент (1991) Kent, Thomas. On the Very Idea of a Discourse Community. In: College Composition and Communication 42. 425-445.

Кун (1970) Kuhn, Thomas. The Structure of Scientific Revolutions. Chicago: The University of Chicago Press.

Пеникук (1994) Pennycook, Alastair. Incommensurable Discourses? In: Applied Linguistics,Vol. 15, N2. 115-138.

Познер (1988) Posner, Roland. What is an Academic Discipline? In: Regina Claussed, Roland Daube-Schackat (Hrsg.) Gedankenzeichen. Festschrift für Klaus Oehler. Stauffenburg Verlag.

Рафорт (1990) Raforth, Bennet A. The Concept of Discourse Community: Descriptive and Explanatory Adequacy. In: Kirsch, G., D. Roen (eds.) A Sense of Audience in Written Communication. London: Sage Publications.

Фейгли (1985) Faigley, Lester. Nonacademic Writing: The Social Perspective. In: Lee Odel and Dixie Goswami (eds.) Writing in Nonacademic Settings. New York: Guilford. 231-248.

Феърклъф (1992) Fairclough, Norman. Discourse and Social Change. Cambridge: Polity Press.

Фуко (1969) Foucault, Michel. What is an Author? In D. Bouchard (ed.) Language,counter-memory, practice. Selected Essays and Interviews. 1977. Oxford: Basil Blackwell. 113-138.

Фуко (1972) Foucault, Michel. The Archaeology of Knowledge. London: Tavistock Publications.

Joseph. The Idea of Community in the study of Writing. In: College Composition and Communication 40. 11-22.