Is Love Disease According to Ortega y Gasset?

 

Nikolay Tsenkov

 Doctoral student, SWU ‘N. Rilski’,n_tsenkov@abv.bg

През 2011 г. Световната здравна организация („СЗО") официално включи любовта към списъка с психологически разстройства. Международният ѝ шифър е F 63.9. Тази стъпка означава, че любовните чувства са признати за болест. Любовта е определена като психично разстройство на навика и увлечението и като всяка болест, редно е и тя да има ясно изразени симптоми. Част от тях са натрапчивите мисли за друг човек, резки смени на настроението, повишено чувство за собствено достойнство, самосъжаление, спадове на артериалното налягане, безсъние, главоболие, алергични реакции и маниакални синдроми. Някои медици дори сравняват любовта с обсесивно-компулсивно разстройство. Нивото на адреналин при влюбените е 10 пъти по-високо от нормалното, заради което те страдат по-често от стресови и депресивни състояния. Стойностите на серотонина, от друга страна, са с около 40% по-ниски, като същите резултати са показали и болните от обсесивно-компулсивно разстройство.

Да оставим настрана обаче нездравия чиновнически рефлекс за класификация и картотекиране. Изразът, че някой е болен от любов, е толкова стар и банален, вклинен е толкова дълбоко в социалната тъкан, че обезсмисля административното регистриране на понятието. Нека се опитаме чрез философската перспектива да се опитамеда разгадаем шифъра на тази „болест".

Добре, щом любовта е заболяване според медиците, някакъв вид психо-соматична аномалия, то тогава имаме пълното основание да попитаме: какво ще значи според тях човек да е здрав? Дефиницията за здравеспоред Конституцията на СЗО (1) е състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие, а не само отсъствие на болест. От философска гледна точка обаче, изхождайки от това определение, ние съвсем резонно бихме се усъмнили дали тогава има здрави хора изобщо.

Също така, ако се доверим на широко разпространеното схващане, че всеки търси любовта, то това би означавало, че всеки човек ipso facto търси болестта. Не само, че всячески се стреми се към нея, ами нейното наличие е фактор за социалното благополучие по определението за „здраве". Парадоксално, но„болестта" е желана и необходима предпоставка за „здраве".

И не на последно място - след стадия на клинична изява, болестта би следвало да води в своя завършек към оздравяване или преминаване в патологично състояние и смърт.При любовта обаче не се случва нито едно от двете. Човек нито може (и иска) да бъде излекуван, нито е застрашен от летален изход.Напротив - чрез любовта човек се стреми ежедневно да утвърждава живота. Всвоите „Изследвания върху любовта" Хосе Ортега-и-Гасетпосочва думите на учителя си Георг Зимел, че същността на живота се състои именно в жадуването на още живот. Да живееш, означава да живееш повече, стремеж да удържиш туптенето на сърцето си (Хосе Ортега-и-Гасет 2005: 49). Когато не е така, животът е болен и в съответната мяра - не е живот. Анамнезата на любовта ни е всъщност историята на нашия стремеж към виталност.

Съвсем бегло нахвърлихме някои размишления върху понятията за болест и здраве, не от залитане към софизъм и схоластика или пък от амбиция да убеждаваме неверниците в любовта. Очевидно е, че тази радикална стъпка на СЗО - да „патологизира" любовта, създава повече парадокси, отколкото норми, дава повече отклонения, отколкото решения.Най-малкото, което може да кажем, е, че тази трактовка е силно повърхностна и стеснена, ограничена е върху последиците, а не върху природата на това понятие.

Именно върху отчетливостта на понятията е фокусирано произведението „Изследвания върху любовта"на великия философ Хосе Ортега-и-Гасет. Испанският мислител ясно разграничава двата типа, които можем наречем условно:любовта-страст и любовта-утвърждаване. При първата според него няма истинско отдаване. Страстта според него е паталогично състояние, което означава дефектност на душата. Този, който лесно се поддава на механизма на обсебването или е с много проста и груба структура, ще превърне в „страст", т.е. в мания, всеки кълн на чувство, което попадне у него(Хосе Ортега-и-Гасет 2005: 43). Ортега-и-Гасет е склонен да приеме далеч по-радушно пейоративния смисъл на „pasión" (2), отправяйки призив да не се заблуждаваме, че човек е толкова влюбен, колкото повече е оглупял или е готов да прави глупости(Хосе Ортега-и-Гасет 2005: 43-44). Това състояние на духа, което sensu stricto (3) е по-акуратно да се нарече влюбване, желание, инстинкт, е по същността си застой на ума, моментно оглупяване - статус на съзнанието, познат на всички ни, който статус ни изважда от равновесното ни състояние на адекватност. Тази любов, която в природата си не е любов, умира, защото самото ѝ зачеване е било грешка. Тя се гради на миражи и халюцинации, грешки във възприемането на любимия - дописване на несъществуващи качества, дорисуване на желани краски на силуета и характера. Така се фалшифицират и чувствата. Когато илюзията по една или друга причина се разруши, страстта изстине, а желанието (нагонът) се задоволи, то тогава се проявяват психологическите аномалии и дисфункции, класифицирани като болест от медиците. Човешкият стремеж да запази завинаги фантазията, желанието,крие вечната любовна мъка. А в същото време нищо вечно не съществува.

Като форма на интерсубективност възприема любовната страст Зигмунд Фройд в студията си „Психология на масите и анализ на човешкото Аз". Патогенните проявления при влюбеността според основателя на психоанализата започват с феномена на сексуално надценяване, любимият обект в известна степен е освободен от критика. Следва фазата на идеализация - ...с обекта се отнасят като със собствения Аз, което значи, че при влюбеността по-голямата част от нарцистичното либидо преминава върху обекта. В някои форми на любовен избор е очевиден дори фактът, че обектът служи като замяна на недостижимия и недостигнат собствен Аз-идеал (Фройд 1993: 100).Влюбеността се трансформира в стремеж към фиктивното съвършенство, което виждаме в другия и искаме да постигнем в собствения си Аз,като по този заобиколен начин целим да задоволим собствения си нарцисизъм. Тази любов към другия е себелюбие, обърнато навън. Ако този процес се задълбочи, се стига до фасцинация, влюбена зависимост. Обектът става все по-великолепен и ценен; в края на краищата той става част от общото себелюбие на Аза, което има за следствие и самопожертването на този Аз.Обектът, така да се каже, е погълнал Аза(Фройд 1993: 100). Стига се до смирение, отстъпчивост, липса на критика, самопричиняване на вреда, ограничаване на оценката за собствената личност. Азът се самоотдава на обекта, функциите на Аз-идеала са напълно прекратени, в последна сметка обектът заема мястото на самия Аз.Влюбеният се деперсонализира.

В книгата си „Бягство от свободата" Ерих Фром добавя още щрихи към тези наблюдения, посочвайки, че често садо-мазохизмът се възприема погрешно като обич. Вследствие на обезличаването на Аза, саможертвата и отказът от права и претенции на една личноств полза на любовния обект, се възхваляват като „велика любов". Вярва се, че няма по-силно доказателство за обич от решителната готовност да се даде всичко в името на любимия. Според Фром обаче при тези случаи „обичта" е мазохистичен копнеж, коренящ се в симбиотичната потребност на друго лице (Фром 2005: 167). Маскирана като влюбеност, мазохистичната зависимост се изразява в обезличаване и подчинение в името на другия. Друга психопатология Фром открива в садизма, който често се проявява под прикритието на обичта. Да господстваш над друго лице, често излиза като израз на обич, ако успееш да убедиш другите, че това е в негов интерес, но същественият фактор винаги е удоволствието от самото господство (Фром 2005: 168). В своите задълбочени социално-психологически изследвания Фром често анализира онези инвариантни компоненти на категорията „нормален човешки живот", които индивидът трябва сам да открие и възприеме като ориентири на своето поведение. (Лозев 1991: 104) „Нормалната" любов несъмнено е такъв инвариант за „нормалния човешки живот".

На противоположната страна в ортегианската демаркация стои разбирането за любовта-утвърждаване. Тя, по думите на автора на „Изследвания върху любовта", е повече творение, отколкото инстинкт, по-скоро смисъл, а не стихия, осмислена жизнеутвърждаваща необходимост, а не примитивен нагон. Ортега-и-Гасет иска да покаже на читателя, че неговата интерпретация за любовния феномен има смисъл, обратен на фалшивата митология, правеща от нея някаква елементарна и примитивна сила, която се заражда в тъмните недра на животинското в човека и брутално завладява личността...(Хосе Ортега-и-Гасет 2005: 45). Веднъж задоволено, желанието умира, докато любовта е вечно незадоволена. Защото искайки „повече живот", способният да обича всъщност иска и повече любов. Разбираемо, любовта провокира желания, но сама по себе си не е желание към обект. Нещо повече - любовта, която проектира съществуването, дава един особен смисъл на примамлив житейски проект, обусловен от аргумента на избора. И нека кажем в последна сметка какво е ортегианското схващане за утвърждаващата-живота-любов: „Да обичаш едно нещо, означава да упорстваш в това то да съществува; да не позволяваш, доколкото зависи от човека, да е възможен свят, в който този обект да отсъства. Но, забележете, че това е същото като постоянно да му даваш живот, доколкото зависи от нас, съзнателно"(Хосе Ортега-и-Гасет 2005: 65). Любовта, според този перспектива, е постоянно даване на живот; съживяване; съзнателно сътворяване и съхраняване на обичаното. Ортега-и-Гасет резюмира качествата на любовта като центробежно действие на душата, която върви към обекта в едно постоянно прииждане и го обгръща с гореща подкрепа, обединявайки ни с него и действено утвърждавайки неговото съществуване. (Хосе Ортега-и-Гасет 2005: 66).

При любовта в смисъла, даден ѝ от испанския философ, не става дума за възприемане на идеи и идеали, проектирани у другия. Защото те са изменчиви и нетрайни, за разлика от сравнително устойчивия характер на човешкия стремеж за себеутвърждаване. Става дума за един радикален избор на отдаване, става дума за особен талант. Ортега-и-Гасет твърди, че не се влюбва кой да е, нито способният на това се влюбва в кого да е...Малцина могат да обичат и малцина - да бъдат обичани. Любовта си има своето рацио, свой закон, своята единна същност...(Хосе Ортега-и-Гасет 2005: 47). За да обоснове нейната рядкост, испанският мислител извежда три условия за любовта-утвърждаване. Първото е условие за възприемане, което означава да си екзистенциално любопитен към света. Второто е условие за чувство, защото никой не обича просто така, без причина, трябва да вярваш (чувстваш), че любовта ти е оправдана. Третото е условие на възникване - т.е. каква е останалата част от душата ни. В любовта-утвърждаване има един ratio essendi (4), т.е. изпитвам любов, задасъм. В този смисъл тя не е алогична и ирационална, а има свой смисъл. В последна сметка, изпълнението на тези условия, следва да води до осъзнато над-граждане на Аза, той се е обогатил с качествата на обекта.

Ортега-и-Гасет обособява страстта, желанието само като стадий от любовния процес и уточнява:Любовта е много по-обхватно и дълбоко човешко действие, по-сериозно, но не така буйно. Всяка любов минава през налудничавата зона на „влюбването"; но, обратно, съществува влюбване, след което не следва истинска любов. Така че да не бъркаме частта с цялото(Хосе Ортега-и-Гасет 2005: 119).Съпоставяйки любовта-страст и любовта-утвърждаване, можем кажем, че да обичаш е нещо далеч по-сериозно от това да се прехласнеш по едно красиво лице, то е да дефинираш сам себе си, да се определиш към даден тип на човешкото.Фундаментален белег на тази идентификация е изборът - иманентно присъщ белег на живота, който обаче не ти е даден даром, а трябва да бъде „направен". В този смисъл е и една от централните тези наОрега-и-Гасет в произведението му „Човекът и хората": Животът не може да се отстъпи. Никой не може да ме замени в тази работа - да реша какво да правя(Хосе Ортега-и-Гасет 2017: 299).

Освен че разграничава любовта от страстта, Ортега-и-Гасет посочва и някои от псевдометаморфозите на душевния космос, една от които според него е обичта. Той дава пример със съпружеската форма на любов-обич, при която няма омагьосване или отдаване. Налице е взаимна симпатия, вярност, привързаност. Нито един от партньорите не е пленник на другия. Всеки е на себе си, а не извън себе си. Партньорите си изпращат взаимно нежно излъчване на уважение, доброжелателство, подкрепа, но го няма обсебването, характерно за страстта, липсва и проекцията за живот, проникнала у другия, типична за утвърждаващата любов. Подобна е обичта на майката, на сестрата, дъщерята или приятеля. Майката се отдава на детето си, приятелят - на приятел, но не поради „илюзия", поради „омагьосване". Майката го прави по един първичен инстинкт, почти чужд за нейната духовност. Приятелят се отдава поради ясно решение на своята воля(Хосе Ортега-и-Гасет 2005: 41).

Но да се върнем на въпроса, поставен в заглавието на тази статия. И как по-уместно да отговорим на него, освен по ортегиански: да не бъркаме медицинската „любов-болест", която съответства на любовта-страст при Ортега-и-Гасет, с любовта-утвърждаване. Както не трябва да бъркаме симптомите на болестта със самата болест или пък последиците от избора със самия избор.

 

Бележки:

(1) http://apps.who.int/gb/bd/PDF/bd47/EN/constitution-en.pdf?ua=1

(2) Страдание, болка (исп.)

(3) В строгия смисъл на думата (лат.)

(4) Разум на съществуването (лат.)

 

Literatura:

Lozev, K. 1991. Erih From - humanistut ot XX vek // Filosofska misul, 4/1991, 103 - 108.

Ortega-i-Gaset, H. 2005. Izsledvanija vurhu ljubovta, S.: Faber

Ortega-i-Gaset, H. 2017. Chovekut i horata, S.: Zaharij StoJanov

Frojd, Z. 1993. Tajnata na zhivota, S.: Evrazija

 

From, E. 2005. Bjagstvo ot svobodata, S.: Zaharij Stojanov