Романът „Мидълмарч" и корените на европейската култура

Невена Лилова

nev1958@abv.bg

 

Middlemarch and the Roots of European Culture

Nevena Lilova

 

Известно е, че шедьовърът на Джордж Елиът „Мидълмарч" е много значима за развитието на европейския роман книга - жалон в историята на европейската литература. Тя е препоръчвана, изучавана, екранизирана, което не означава, че читателят често посяга към нея - ей така, за да се потопи в света ѝ. Ако на „Гордост и предразсъдъци" се наслаждаваме, а с „Мартин Чъзълуит" се забавляваме, то с прочита на „Мидълмарч" се случва и да се мъчим.

Защо? Ще се опитам да отговоря. Да започнем с онова, което романът не е.

Макар героят на романа Уил Ладисло да притежава и черти на романтичен влюбен, „Мидълмарч" е роман без романтична любов; доколкото героите в него проявяват чувства, те или са нечовешки (нечовешки ентусиазъм, нечовешка саможертва), или са страсти от порядъка на завистта, користта, зложелателството, ревността и отмъстителността. Авторката предлага на героите си (и същевременно на читателите) механизъм за освобождаване от тях (което напомня повече практическо лечение на вредни афекти).

Въпреки многото имена на знаменити личности, исторически факти и препратки към важни събития (войните на Кромуел, смяната на лудия крал Джордж с принц-регент, подкрепата на дук Уелингтън за католиците) читателят не се среща лице в лице с Историята, както става, когато четем Балзаков роман (1). Наистина, говори се за реформи, очакват се политически промени, а главите от 30-а до 51-а обстойно проследяват комичните опити на мистър Брук да стигне до Парламента като независим кандидат. Но целта на този епизод е да движи външния сюжет, а също - да ни позабавлява и развесели. Сцената с речта на Брук от Типтън е едно от малкото места в романа, където се смеем с пълно гърло и така отдъхваме преди наситените със сериозен драматизъм сцени да обсебят цялото ни внимание. Целта на реформата обаче не се коментира. На сценариста на филма „Мидълмарч" Андрю Дейвис се е наложило да добави и образ на професионален агитатор (освен този на Уил Ладисло), за да ни изясни той същността на подготвяния по онова време (и първоначално отхвърлен от Палатата на лордовете) законопроект.

Героите в романа - няколкостотин на брой - несъмнено са носители на нещо типично за съответната прослойка, такава, каквато би могла да изглежда тя в навечерието на реформите от средновикторианския период, но амбицията за подробна социална дисекция е чужда на замисъла на „Мидълмарч". Подзаглавието „Картини от провинциалния живот", отпечатано на титулната страница на първото издание (1871-1872), съвсем не прояснява идеята, обратно - съзнателно я изтласква встрани.

А психологизмът? Да, има го, но той не произтича от мотивите, нито от логиката на характерите. Можем да го открием в концентриран вид само в реакциите на съзнанието, способно да излезе извън себе си, за да наблюдава „отвън" значението на отделни мотиви, в зависимост от степента им на оформеност. Това трезво до студенина вглеждане всъщност изхожда от възможностите на привилегированата гледна точка - авторската. За мислещия читател е ясно, че герои като Лидгейт и мистър Феърбрадър (които в случаите, засягащи ги отблизо, са по-скоро слепи или късогледи), не могат да станат особено проницателни, ако писателката не им „заеме" собственото си аналитично зрение. Психология - в същинския смисъл на думата - имаме само там, където някой от героите търси собствения си земен смисъл или води мислен диалог с гласа на съвестта. (Запазена марка в романите на Елиът е състоянието на шок, който главният герой/героиня преживяват, откривайки колко дълго са живели с въображаеми, различни от действителността представи). Осъзнаването на случващото се, прекрасно изпипано в художествено отношение, все пак оставя впечатлението, че не четем чисто художествена творба.

Щом романът е нещо повече от майсторски построена интрига, интересни индивидуалности с пресичащи се съдби и типични обстоятелства, показващи живота на Кралството в навечерието на реформите, възниква въпросът: къде да търсим това повече? В конструкцията, скрита зад образите, зад занимателните сцени и неочакваните обрати, предлагам аз. Всички колизии, диалози, описания и разсъждения са само средства за преподаването на скрития в „Мидълмарч" етичен и образователен урок. Викторианските автори възприемат такъв маниер на писане, че - докато развличат публиката си с атрактивно четиво - да я направят по-цивилизована, по-откликваща на повика към справедливост, по-хуманна. Хората не само е трябвало да четат романите им и да стават по-добри, но е трябвало да го правят с радост и упоение. И тук Елиът поставя няколко акцента, превръщащи писателското ѝ дело от разновидност на викторианска възпитателна програма в нейно лично завоевание, в паметник на развития ѝ, евристичен интелект. Тя насърчава читателите си да мислят, да се образоват и да школуват интелектуалните си привички. Невъзможно е да приемем романите ѝ, да навлезем в интерактивното им действие, без да включим и своя опит, и своята образованост (жадувайки да я обогатим ) и своята готовност да съчувстваме. Но това трябва да стане в унисон с удоволствието да мислим и разбираме.

Адекватният прочит на романа „Мидълмарч" има още едно изискване: да осъзнаем собствените си корени. Покрай другите уроци, той предлага и тест за самопознание. Ако не припознаем ценностите на европейската култура като свои, като нещо, проникнало у нас още с научаването на езика, нещо, което сами живеем, желаем да развием и да предадем по-нататък, то ние не държим верния ключ и вратата, зад която „познанието мигновено прелива в чувство, а чувството проблясва и прераства в нов орган на познанието" (Елиът 2012: 253) няма да се отвори. А тя е най-важната в дома на Елиът.

Сега става донякъде понятно защо мнозинството се бои да посегне към романа (или се отказва да го изчете докрай): маскираният като развлекателно четиво „Мидълмарч" е по същество огромен том с материали за изпит. Нещо като нова „Сума на теологията", но създадената не по образеца на св. Тома, а на късния Лудвиг Фойербах, с неговата религия на Аз и Ти, с неговото откриване на Бога в любовно съзерцавания Друг. В дълбокия кладенец на значенията, запознатият с биографията на Елиът съзира и друг любим неин учител - Бенедикт Спиноза. Когато Мери Ан Евънс пристига при редактора на „Уестминстър ривю", един от преводите, с които пожелава да му се препоръча, е преводът на „Етика" на Спиноза. Чапман така и не го отпечатва, но Мери Ан вече е живяла достатъчно дълго с духа на този загадъчен текст, за да го направи свой. Той продължава да я вдъхновява и тогава, когато тя се превръща в нашумялата, издавана и превеждана Джордж Елиът. Една от теоремите за омразата, 40-а, е послужила за смислово ядро на образа на мистър Казабон. Ревността - основен двигател на сюжета - всъщност е задача, която не героят, а читателят трябва да реши (Вж. Спиноза 1981: Част ІІІ). Подобни занимания привличат силно любознателния, поискал да се образова, без да се затруднява с непосилните трактати от 17. век. И ето ви трактат в романна форма - образовайте се по достъпен начин!

Фойербах, Спиноза - добре, но това са известни неща. Не е трудно да ги открием, преминавайки от биографията на писателката към текста на прочутия роман. В нейния ребус обаче със сигурност има и друга, по-трудна за откриване скрита картинка. До нея можем да стигнем, ако си представим съдържанието на книгата като дърво, смучещо сокове от три, слизащи под повърхността на земята, корена - Платон, Аристотел и Христос.

Невъзможно е да мислим европейската култура без най-важната ѝ съставка - гръцката философия, в чийто

център, както в средата на „Атинската академия" на Рафаело, се извисяват две фигури: Платон и Аристотел - учителят и свръхкритичният му ученик, негов продължител и същевременно опонент. И двамата са направили много за формализирането на мисленето, подготвяйки така западния рационализъм и косвено - западния техницизъм: Платон чрез работата си върху уточняването на понятията, а особено Аристотел, създател на логиката като „органон" на мисълта, т. е. в буквалния смисъл на думата неин технически инструмент. (Аверинцев 2017)

Същевременно, продължава разсъжденията си Аверинцев, „и двамата са религиозни мислители от най-висок ранг". Достатъчно е да си припомним, че идеята за Бога-Любов, „що движи нашето слънце и звездите" [Данте], тръгва от Първодвигателя на Аристотел. Накрая, и за Платон, и за Аристотел, „човекът е немислим извън държавата" (пак там). Политическото еднакво ги вълнува, само подходите им са различни (2). Логично е образованата Елиът, разработваща темата за интелектуалната активност на човека като най-важна човешка проява, да тръгне именно от наследството на двамата мислители, търсейки баланса между учението на единия и другия. Но къде се срещат тези учения?

Ако проследим жестовете на двамата философи от фреската, ще видим, че описваната от ръката на Платон вертикала, и хоризонталата, очертана от дланта на Аристотел, образуват кръст - символа на християнството. Християнството също сочи към небето, но неговото небе е различно от Платоновото. Доколкото романите на Елиът са лаборатория по изучаване на механизмите за произвеждане на нови смисли, реализация на придобивания духовен опит и търсене на категории за осмислянето му (Горбунова 2003), няма как между нейния шедьовър и всичко онова, което християнството е дало на културата, да няма връзка. Така стигам до своята теза: „Мидълмарч" е философско-религиозен трактат, облечен в най-демократичната и популярна през 19. век литературна форма - романната. Всеки сериозен негов прочит актуализира едни или други възможности за разбиране на християнския платонизъм, на християнския аристотелизъм и „мъдрата двусмисленост" (Хайне) на двата Завета. Необходимо е било европейската цивилизация да достигне разцвета на викторианския период, за да се удаде някому да съвмести така продуктивно и издържано традиции, стъпващи върху утопизма, опита и вярата. И всичко това - хем художествено, хем шифровано. Не считам факта, че този някой е жена, за случайност. Покрай всичко останало, Елиът се е опитала да внуши чрез криптограмата си, че жените са в състояние да разчетат трупаната от мъжете мъдрост, да я усвоят, да ѝ опонират и да я скрият тъй, че да е достъпна само за образованите и добронамерени читатели на бъдещето (3). А също - че са способни да творят тъй стойностно, както и мъжете, ако не и по-добре от тях (4).

За да проумеем как работи „картата с кодове" в книгата на Елиът, нека започнем с Платон. Той е първият по време и вероятно - най-важният по ранг в редицата на утопичните мислители на Европа. Съвременният свят има причини да се отнася враждебно към духа на утопизма. Но справедливостта изисква да признаем, че утопизмът е необходим стадий по пътя на мисълта от онзи момент, в който тя придобива достатъчна независимост от живота, за да го постави под съмнение. Предпоставките му при Платон са много дълбоки. На онтологично ниво те са в понятията му за истинно съществуващото; на аксиологично - в максималистичното, аскетически обагрено противопоставяне на емпиричните нравствени понятия, а на гносеологическо - в изключително високото полагане на геометрията като образец на всяко познание. Във всичко това е заложено известно презрение към даденостите на опита. По отношение на основните елементи на човешкия социален и културен живот Платон се чувства в правото си да се запита: „А имат ли те право на съществуване?" Осъдени са и самостоятелната реторика, и автономната поезия, и автономното семейство.

Към тези наблюдения на Аверинцев ще добавя и други, на Майкъл Харт, резюмиращи Платоновите политически възгледи, отразени в „Държавата" (Платон 1981: Кн. VI-VIII). Според тази творба най-добра форма на управление е аристокрацията - република, оглавявана не от наследствена аристокрация, а от аристокрация, призната за такава поради своите заслуги.

Лицата, които вече са членове на управляващата класа на наставниците (управници-мъдреци), трябва да допускат в редиците си нови хора само въз основа на личните им качества. Платон смята, че всички - и мъже, и жени - трябва да получат възможност да покажат, че са годни да станат членове на класата на наставниците. Платон е първият от големите философи и дълго време ще остане единственият, който застъпва идеята за пълно равенство между двата пола. За да се осигури равна възможност за всички, Платон предлага децата да се възпитават и обучават от държавата. [...] На трийсет и пет години на младежите, показали убедително, че са овладели теоретичните принципи, им предстои още петнайсетгодишно обучение, което включва практическа работа. И само онези, които докажат, че са в състояние да използват наученото в житейската практика, могат да бъдат допуснати в класата на наставниците. Предпочитани са младежите, показали недвусмислено, че отделят живо внимание на общественото благополучие. [...] Членството в кастата на наставниците не бива да служи за примамка. Не се предполага те да бъдат богати. Допуска се само минимално количество лична собственост и нямат право на частни къщи. Те ще получават точно определена заплата (не много висока) и не могат да притежават нито злато, нито сребро. [...] Наградата за тези философи-царе не е материалното богатство, а задоволството от това, че служат на обществото. (Харт 1995)

Колкото до образованието, то върви двустепенно. Не може да се каже, че съдържанието му отговаря на образованието, получено от Доротия Брук („двете сестри бяха обучавани по правила, едновременно строги и доста либерални, първо в английско семейство, а после в швейцарско, в Лозана"), затова пък то също има два етапа и отговаря на изискването за „първоначална физическа подготовка", съпътстваща академичните дисциплини - по-голямата племенница на Артър Брук язди превъзходно, макар да се отказва от ездата заради аскетическия си максимализъм. Всичко останало (поне до последната, VIII книга) отговаря на подробностите от биографията на Доротия и развитието на сюжетната ѝ линия в такава висока степен, че изключва всякакви случайни съвпадения.

Да вземем нейното благородство и склонността ѝ да теоретизира. Кой би могъл да си позволи подобен лукс? Безспорно, човек добре осигурен, избавен от необходимостта да мисли за хляба или за социалното си издигане (5). Стремежът ѝ към скромно облекло, без панделки и труфила, също прекрасно характеризира вътрешния облик на героинята. От една страна можем да свържем това с особения характер на квакерството (6), а от друга - с убеждението, че нейната неженствена, („наставническа") душа има по-различен облик от този на Силия и съответно - други потребности и сфера за изява. В съответствие със схващанията в „Държавата" е и Доротиното въздържание от злато и сребро, както и от украшения, дори и да са скъп спомен от рано починала майка (7).

Тук идва ред на „любовта към геометрията". Това е мотив, прекрасно изразен в любимото хоби на Доротия - чертаенето на архитектурни планове за фермерски къщи, с което битът на селяните-арендатори в чичовото ѝ имение би трябвало да се подобри. Така стигаме до най-важното порождение на духа на утопизма, чийто носител е по-голямата мис Брук: тя живее със самоизмами. Въобразила си е, че тези любителски планове материализират нейния стремеж към добротворство и грижата ѝ за ближния и че чрез тях тя ще изпълни житейската си мисия. Глупавичката по-малка мис Брук казва за тази склонност на своята умна сестра нещо много вярно: „Любимите ти прищевки, Додо!". След което гневливата Доротия се разразява в гръм и мълнии. Но истината е тази - от плановете за къщички (нескопосано начертани от неподготвена ръка) не излиза нищо. Мистър Брук е твърде стиснат и ленив, за да тръгне да ги строи, а сър Джеймс първоначално изявява готовност да използва плановете в собственото си имение като повод да ухажва Доротия, а сетне - като намек, че не е загубил доброто си разположение към нея. В контекста на цялото „любовта към геометрията" се превръща в символ на абстрактен хуманизъм, който ни създава самочувствие на благодетели, но приложен към конкретен житейски случай само вреди на спасяваните. Най-лошото е, че не искаме да си го признаем, камо ли да се поправим. Абстракцията винаги се отличава с неразбиране на нуждата на другия. Доротия - късогледа не само физически - действа като Дон Кихот, втурнал се да защити овчарчето от лошия му господар. Резултатът е всеизвестен - момчето получава двойно по-жесток побой. Подобно нещо става след застъпничеството на Доротия пред Казабон във връзка с ощетяващото Уил разпределение на парите по брачния договор. Недосетливостта ѝ, граничеща с предателство, води до забраната Уил да идва в имението, а в по-далечна перспектива - до смехотворния паметник, който ревнивият ѝ мъж си издига чрез допълнението към завещанието. Наистина тази „неджентълменска" постъпка има и своята добра страна - тя отваря очите на сляпата за потребностите на любовта вдовица и провокира щастливата развръзка.

Защо, наистина, тази красива жена не се досеща за хитростите на Ладисло? За негласната му молба да ги запази в тайна? За нуждите му, за копнежите, за ревността? Очевидно е, че психологическите аргументи, влиянието на средата или пък на възрастта, ще трябва да се отхвърлят. Единственото адекватно обяснение може да даде кодът на платонизма, разбиран широко - от забраната да се встъпва в брак при наставниците до значението на фразеологизма „платонична любов".

Влиянието на Аристотел е кодирано по-сложно. При първо приближение в очи се хвърля само образът на пародийния му двойник.

Едуард Казабон, станал жертва на суетната си самоизмама, допуска, че притежава интелектуално, (а оттам и физическо) сходство с Ангелския доктор на зрялата схоластика. Но докато св. Тома е философ, асимилирал влиянието на Стагирит до степен да направи от аристотелизма вътрешна форма на западното християнство, то Казабон представлява фасада на духовник и учен, лишена от каквото и да е вътрешно съдържание (8). Докато великият следовник на Аристотел се е прославил, участвайки в диспути, то Казабон се ужасява от критичността на всяко чуждо мнение. Ако Тома притежава архитектонично въображение, което търси и изтъква връзките, то мъжът на Доротия е лишен от въображение и евристично мислене. Ако Тома разработва въпросите за съотношението между вяра и разум, тезите за душата и въпросите за авторитета на религията и теологията, то позиралият за портрета му свещеник не отронва и дума по духовни въпроси. Ако първият оставя след себе си внушителен брой томове, най-известен от които е „Сума на теологията", то вторият е неспособен да свърже извлечените от книгите цитати в текст. (Казабон не успява да прецени дори кои от източниците си да остави и кои - да прескочи). Ако Аристотел е „първият мислител, изправил се срещу духа на утопизма и успял да го преодолее" (Аверинцев 2017), то Казабон е персонификация на идеята за безсилието на теокрацията в епохата на Модерните времена - не успява да направи нищо нито приживе, нито след смъртта си. Едно обаче трябва да му се признае: той е пазител, макар и пасивен, на паметта - митическа, историческа и родова. Ако не би запазил портрета на леля си Джули, то нейната съдба - да бъде обезнаследена заради сърдечния си избор - не би се отразила в съдбата на Доротия и не би се повторила по онзи начин, по който я виждаме да се повтаря. Ако не би било желанието му да стъпче щастието на братовчед си, то самата идея за щастие, идващо от Уил, не би осенила неразбиращата езика на естественото (9) Доротия. Така, в контекста на цялото, линията на Казабон става част от „онази сила, ...що зло желае, а добро създава" („Фауст").

Да видим сега какви други - извън посочения пародиен план - отражения поражда моделът Аристотел. Доколкото Стагирит „възстановява правата на опита и на конкретното наблюдение" и измества фокуса от областта на геометричните истини към биологическите феномени (Аверинцев 2017), то развитието/упадъкът на кариерата на д-р Лидгейт се явява сериозна, дори трагико-драматична аристотелианска версия. Но тук гръцкото влияние се изчерпва. Грешките, които допуска докторът, и пагубното влияние на егоизма на жена му ни отвеждат при други митове и философски доктрини.

В „Мидълмарч" обаче се крие още един начин за извличане на смисъл, свързан с принципите на Аристотел: „става дума не за абсолютното благо, или за елиминиране на злото, а за избора между възможното добро и най-малкото зло" (Аверинцев 2017). Тази постановка, прилагана от бащата на логиката във всички области, в които е работил, става принцип и в работата на Джордж Елиът. Компромисът е ключова постъпка; нищо не е окончателно и всичко е причина за нещо следващо; никой не е изцяло виновен; никой не е оставен без някакъв изход; никой не е жертва само на враждебни външни обстоятелства; никой не може - колкото и да се труди - да извае самостоятелно своята съдба; никой не е докрай играчка в ръцете на съдбата; всеки е способен да предизвиква понякога жалост (на егоистичните герои също трябва да се съчувства - те нямат опората на дълга или на щедрото сърце). На свой ред и съдбата не се проявява като изцяло сляпа и злокобна: обстоятелствата се променят съобразно осъзнаването им от страна на персонажа и най-важното - в случай, че той/тя заплати необходимата цена, те могат коренно да се променят. Само че плащането не трябва да е от излишъка, а да е жертване на част от собственото сърце, от пристрастията, привичките или надеждите му. Тук древногръцките философи дават път на християнството и на емблематичните за него ценности.

На преден план излиза мотивът за доброволната жертва и идеите за Възкресението и спасението. Най-големият триумф на значещата толкова много за Стария свят религия настъпва след мъчителна смърт, предшествана от нечовешко поругаване. За да победи смъртта, Иисус трябва да я приеме в тялото си, а за да умре, трябва да бъде оставен от Бог Отец - задължително условие за спасението на хората. В главите от 72-а до 83-а са разработени тъкмо тези ценностни смисли. Заради щастието на Уил, на Розамунд и на д-р Лидгейт Доротия превъзмогва болката от ревността (форма на завист и омраза - т.е. на върховно зло според фината етична скала на творбата) и от разочарованието си от Уил и отива да утешава невярната жена на доктора (еднакво виновна пред него и пред нея самата). Всъщност за Розамунд - с оглед на плановете ѝ за напускане на Мидълмарч - трудностите на Тършиъс са добре дошли. Усилието на Доротия и саможертвеният ѝ патос изглеждат неуместни, обречени и излишни. Но - на човешко равнище. В самия си край романът ѝ предлага ново месианско поле, където значение добиват тъкмо даденостите на опита - лично изстрадан, болезнен. Сцената, в която двете жени се срещат и няколко мига стоят прегърнати, изпълнява ролята на религиозно тайнство. А религията - след като на олтара ѝ е положена достойна жертва - преобразява, променя и върши чудеса. На равнище логика това се проявява в появата на парадокса, а на равнище естетическа тоналност - в необикновено наситения драматизъм на последните две книги. Фактите не се променят, променят се настройките на човешките души: най-непоправимият и незрящ егоист - Розамунд - си признава наполовина греха (макар и без слова на разкаяние) и прави усилие да изличи последиците му за другите (наистина не от алтруизъм, а от страх, че някой може да разкрие постъпката ѝ пред Лидгейт). Докторът получава от Доротия подкрепа и утеха, въпреки че не вярва твърде в успеха на битката за оневиняването му. Самата му изповед пред човек, изпил горчивата чаша на брака, вече е чувствително облекчение и освобождение от потискащата страст на гордостта. Утеха, изповед, смиряване (в смисъл на отказ от претенцията да сме идеални и независими), отказ от амбициите, когато те пречат на щастието на любимата - това са християнските убежища, предложени на гордия Лидгейт. Сега единствено възможен израз на достойнство за него остава стоическото претърпяване. „Мога да се установя в селище с лековита вода, или да се заселя [...] в градче, където има много бездействащи имотни англичани [...] такава е черупката, в която трябва да се свра, за да оцелее душата ми", казва доскорошният радетел за реформи и открития (Елиът 2012: 808).

Колкото до Доротия - мащабът на себеотрицанието ѝ действително впечатлява. Тя побеждава в себе си всяка лоша мисъл, всеки упрек, всяко ревниво подозрение, говори и действа без егоизъм и корист. След нощната криза, в която потресът напомня пароксизма на Псалмите Давидови, идва денят и с него - великодушието и помощта свише. Доброто, което Доротия не успява да стори, но от сърце желае, се връща към нея и я награждава: тя узнава истинското отношение на Уил и това е щастие (макар и усложнено с безпокойство и неизвестност). Доброто намерение - едно еврейско понятие - замества свещенодействието и молитвата. Особено важно е, че страдайки, Доротия понася разочарованието с цялото си същество, а не умозрително. Приема и с тялото си, и с душата злото, за да го преобрази в добро, както Христос - смъртта, за да я победи. Спасяваните - „ония тримата" - също са конкретни лица с конкретни съдби, а не абстрактното страдащо човечество.

И тъй, същността на религиозното (трансформацията) се изземва от мъжете духовници, способни да се препират единствено за постове, назначения и завещания с материален израз и се преотстъпва на героиня, която не само не успява да стане светица, но е съгласна да прави и компромиси. От сферата на Казабон, когото Доротия приема за вместилище на знания и тайнствен смисъл, тя се обръща към поезията (Уил) и реториката (Уил като редактор, нает от Брук, а после - като самостоятелен парламентарист), за да създаде автономно семейство, движена от жалост, любов и нужда от взаимност. И това не е уронване на авторитет (Кацарова 2012: 14), а добиване на нов личен опит, отстоящ на еднакво разстояние от аскетическия максимализъм и съблазнителството на Ева. И тук се проявява едно важно за европейците постижение, изхождащо от Аристотел и стигащо (през Тома Аквински) до Русо: ценността на естественото. По времето на зрялата схоластика „господстващият [...] светоглед започва да разделя битието не вече на две - светлина и тъмнина - а на три: между небесното свръхестествено и инферналното противоестествено [...] по свои закони, макар и под Божия власт, живее светът на естественото" (Аверинцев 2017). Там властва формулираният от Аристотел закон за правилната мяра, гласящ, че добродетелността е средният път между две порочни крайности. Тръгнала от безмерността на Платоновия утопизъм и преминала през парадоксалното християнско милосърдие, Доротия стига до възможното за нея добро - добродетелността с лице на жена и майка.

Дали ще я възприемем като жив човек, дали ще ѝ се възхищаваме или ще я корим, дали ще я видим като трогателен паметник на анонимния добротворец от женски пол, е въпрос на вкус и избор. Нейният образ - средоточие на различни и високи европейски ценности - е поставен в отворена творба. Каквито и тълкувания да предложим, истините ще бъдат повече от една, защото романът е това - купища относителни, противоречащи си истини, и една-единствена сигурност - мъдростта на несигурността (11).

 

Бележки

1. Тук е необходима една уговорка: наистина в романа присъства идеята за промяна на манталитета при различните поколения, но, като всичко останало, този образ на историята е дълбоко зашифрован. Пример: ако през 18. в. леля Джули бива лишена от наследство като наказание, че си е избрала нежелан от родителите ѝ съпруг, то с Доротия, постъпила по същия начин, напук на допълнението към завещанието и в ущърб на наследствените интереси на семейство Четъм, това не се случва. Тъкмо синът на Доротия от Уил наследява имението Типтън. Ако мистър Брук напомня на сър Джеймс, че би могъл „да отреже наследството", когато поиска, то той го прави само защото зет му никога не би посмял да иска подобно нещо. При това чичото опекун харесва Ладисло и се радва за Доротия.

2. От тук до края на статията си привеждам, перифразирайки, статията на Сергей Аверинцев „Християнският аристотелизъм като вътрешна форма на западната традиция и проблемите на съвременна Русия", поместена в електронното издание „Живо предание" (Аверинцев 2017).

3. Тази остроумна дързост ми напомня друга, дело на архитекта, построил Александрийския фар. Птолемей му поръчал да издълбае на една от каменните плочи на фара: Цар Птолемей - на боговете спасители - за благополучието на мореплавателите. Той издълбал надписа, но не върху мрамор, а върху втвърдена вар, покрита с мраморен прах. Когато тя се изронила, под олющения надпис се показал друг, този път - върху същински мраморен блок: Состратос от град Книдос, син на Дексиплиан - на боговете спасители - за благополучието на мореплавателите. Така създателят на едно от 7-те чудеса обезсмъртил името си (Горбовски 1979).

4. По онова време много от викторианските медици и антрополози твърдели, че по-нисшето устройство на жената проличавало при всички анализи на мозъка ѝ и функциите му. И Огюст Конт споделял подобно виждане.

5. И в чието родословие няколко поколения назад „погледът не би открил праотец с шивашки метър в ръка или с кантар на тезгяха, изобщо никой по-нисш от адмирал или свещеник" (Елиът 2012: 23).

6. Квакерите са протестантска секта, проповядваща доктрината за вътрешната светлина (озарение). От трите вида метафори, изграждащи образната тъкан на романа, най-чести при обрисовката на Доротия са тези, свързани със светлината. С голяма честота се отличава и употребата на епитета възвишено.

7. В края на Първа глава Силия подканя Доротия да си хареса нещо от ковчежето със скъпоценности. Предлага ѝ да вземе един кръст. Доротия отвръща: „За нищо на света (...) Кръстът е последното нещо, което ще нося като дрънкулка". От този битов диалог прорастват символни и дори пророчески филизи: по-голямата сестра нарамва кръста на относителната бедност и така се оприличава както на Платоновите наставници, така и на Христовите подражатели (ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва (Мат., 16: 24)).

8. Покрай представите на Уил за сухи кости и черепи читателят е подканен да си припомни саркастичната Христова реплика, адресирана към фарисеите: варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всяка нечистота (Mат., 23: 27). Тези мисли на героя са опредметени в екранизацията от черепа, с който коварният Науман кара суетния си модел да позира. Това не е атрибут от иконографията на св. Тома от Аквино. В романа той е изобразен в дебат със свети Бонавентура, сочещ книга. Във филма обаче е използвана елиътовската техника - един герой да бъде представян чрез мислите на друг.

9. Много показателни в това отношение са два момента: репликата на Доротия: „Те говорят на непонятен за мен език", по повод на хвалени картини, изобразяващи природата (глава 9); и сцената преди обяснението и предложението, което вдовицата прави на младия мъж, желаейки да му помогне (глава 83). Тук за първи път се споменават изживявания като нежност, копнеж и страст, отнесени към Доротия.

10. Перифраза по „Изкуството на романа" от Милан Кундера (Кундера 2007).

 

Литература

Аверинцев, С. 2017. Християнският аристотелизъм като вътрешна форма на западната традиция и проблемите на съвременна Русия. Достъпно на: https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100522/catid,281/id,23522/view,article/ [Последно посетено 23.09.2018].

Горбунова, Н. 2003. Метафоры познания в творчестве Дж. Элиот. Автореферат диссертации. Москва.

Елиът, Дж. 2012. Мидълмарч. Прев. В. Кацарова. София: Колибри.

Кацарова, В. 2012. Мидълмарч - панорама на бурна епоха. В: Елиът, Дж. Мидълмарч. София: Колибри.

Кундера, М. 2007. Изкуството на романа. Прев. Б. Знеполски. София: Колибри.

Платон. 1981. Държавата. Прев. Ал. Милев. София: Наука и изкуство.

Харт, М. 1995. Платон. // М. Харт, 100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството. Прев. Т. Вълков. Достъпно в „Читанка" на адрес: https://chitanka.info/text/3058/40