Поемаш в ръцете си стихосбирката. Погледът ти се докосва до нещо по-различно от всекидневно издаваните книги – нещо леко интимно, като призив за сближеност – от ръкописно отбелязаните авторски имена и заглавието на книгата. Под тях – илюстрация с рисунка – дърво, разлюляно от вятъра, с вплетени в клоните му две сърца... „Гнезда“ – ме бе поправила в разговора ни авторката на рисунката и съавторка на стихосбирката. Не! – това са две сърца – повторих настоятелно – отдалечени едно от друго във външното пространство, но сближени вътрешно от сока на дървото, в чиито клони пулсират заедно в ритъма на вятъра. Широко отворено око към кипежа на живота, съединени в едно общо време-пространство, което ще ни разкрият с музиката на словото. Заглавието „Следи от вятър“ е код, който ще ни води по пътищата на това пространство чрез магическия хайку език.

Вятърът! Защо е запленил така силно въображението на хайку поетите (на творците на поезията изобщо, а също и на прозата)? Може би, защото е най-многоликият, най-многогласният, най-непредсказуемият гостенин в нашия природен и човешки свят. Ту тих и гальовен или бурен и разгневен, ту топъл и благодатен или леден и опустошителен. Той ни говори с обикновени думи за познатото и близкото, а крие в себе си нещо друго – неизвестно и далечно. Затова и художникът от първото мото на стихосбирката (с езика на Атанас Далчев), когато иска да нарисува вятър, вижда, че рисува нещо друго. Това „друго” е и сърцевината на хайку стиховете (на поезията, на изкуството). То извира от сливането на образи, цветове, звуци в един поетичен микрокосмос, в който следите на изпитано, изживяно, премислено се съчетават в нови мисловни и емоционални хоризонти.

            Към този микрокосмос ни водят авторките на стихосбирката – Александра Ивойлова и Златка Тименова. И двете са изкачили не малко стъпала към върховете в творческия си живот, ознаменувани с авторски хайку стихосбирки, с публикуване на свои хайку в колективни сборници и електронни издания у нас и в чужбина, с участия в международни хайку конкурси и кръгли маси, с доклади и представяне на лични тристишия в световни хайку конференции... Успехи и постижения, постигнати благодарение на техния талант и висок дух, за да ги събере заедно в близкото минало случайността (случайност ли?!) в разгара на творческата им зрялост и ги обедини в общ полет в полето на хайку поезията, озвучен с хармоничния им дует. Като скрит диригент е незримото присъствие на португалския поет Казимиро де Брито – техен редактор и приятел, изразил в няколко искрящи от възхищение стиха насладата си от хармоничния им дует.

            Диалогичната по форма стихосбирка не е нещо ново в българската поезия. В последното десетилетие у нас се появиха няколко лирически книги с тристишия в диалогичен стил, но непринадлежащи към хайку творчеството, макар че някои от стиховете им са с хайку дух. Диалогизмът в тях се движи по линията – начално тристишие със зададен въпрос от първия поет с кратко(три)стишен отговор от втория; или – друг вариант – начална строфа с афористична мисъл или поетична картина от първия автор, която се допълва и дообогатява чрез словесно-смислова игра в строфата на втория автор. Взаимовръзката е поет-начинател и поет-дообогатител (завършител).

Диалогичната стихосбирка „Следи от вятър“ е нещо различно. Преди всичко тя е хайку стихосбирка и нейният диалогизъм е от друг порядък – нещо ново. Двамата автори – двете поетеси – са се срещнали в духовното пространство още преди да се познават лично, достигнали самостоятелно до близък поглед върху нещата в живота. Изпитаното и преживяното в миналото си те представят в сегашното си осезаемо общуване, оценени през призмата на сходно светоусещане. При тях е радостта от себенамирането си от нов ъгъл – чрез сетивата и чувствителността на другия в общите им творчески импулси.

            Ето тази близост – органична и благодатна – се усеща в стихосбирката „Следи от вятър“, събрала хайку стихове от двете авторки, повечето от които са написани (и публикувани) в минали дни, а някои – в настоящето, но всички – обединени от сродно светоотношение, и най-вече онези, които в две съседни страници изграждат обща картина с единен пулс.

            Този пулс е израз на хармонията в дуета на двойката хайку. Грабват ни още началните страници с образа на вятъра, който „помита дори и сенките“ (едното хайку), а в „хладното утро“ се чува „звук на прииждащи облаци“ (другото хайку). Или – друга хайку двойка – вятърът „събудил жълтите листа“ и отлетял, а в „пустата алея“ тишината става „все по-дълбока“. Вятърът – неизменно свързан с облаците, с които си играе – прегръща, целува, шегува; свързан с дъжда, чиито „стрели“ се забиват в „тялото на водата“, а в утрото „две облачета се състезават в небето с пеперудите“; свързан с бурята, с нейния „мирис на озон и мокри коси“, а „далече на запад“ от „облачни приливи вали светлина“. Вятърът – с неговите игри с родствениците си от небето и земята заедно рисуват картини, наситени с нажежената атмосфера на лятото, когато „часовете тежат във въздуха“, а младостта е „капки меден нектар по дъното на чашата“; наситени с искрящата белота на зимата – („сняг/ бяло небе/ бяла земя/ свят изначален“), а в небето, „разкъсано/ сред клоните“, са „птиците-бездомни“; наситени още – с лекия полъх на пролетта, когато „непонятна тръпка прогонва думите“, а по „пътя на времето се ронят цветовете“ на сърцето...

            Животрептящи природни картини – всъщност картини на човешки същности и състояния. Стихосбирката е като картинна  галерия на човешкия живот, която ни въвежда в неговите видими и невидими пространства. Тя ни открехва врати и към най-съкровени кътчета на сърдечния свят.

В редица хайку двойки е изразена динамиката на интимните чувства.

В една от тях се подсказва пламнало вълнение при докосване ръката на любимата/ любимия („цвете/ в старата тетрадка/ докоснах тогава ръката ти“) – чрез образа на „цвете“ – като реалия и метафора на бликналото чувство, а в съседното хайку чрез символния образ на „венецът от синчец“, увехнал „от вчера“, е означено бързото отшумяване на сърдечни емоции. В друга хайку двойка, отразяваща  бавното движение на чувствата, свързано с бавното движение на времето, е обрисувана картина с образите на „слънчогледите/ обърнати към земята“ и на „студенеещия чай“, която сочи постепенното изчезване на романтиката в любовта, както и ледената пустота в сърцето, когато „някой си е отишъл“. Различни оттенъци на деликатните чувства в интимния свят на човека.

            Разнообразието от човешки същности намира ярка изява в стремежа на човека към неизвестното и далечното, в жаждата му за пътища, които водят до нови хоризонти, до срещи с непознати хора и душевности. Този дълбоко вкоренен у човека устрем, подобен на устрема на вятъра към нови простори, пулсира в стихосбирката в хайку двойки различно нюансиран, но с единен вътрешен глас. Това е гласът на пътуването. Пътуването на човешкия дух. В тях неутралните думи „влак“, „гара“, „самолет“, „град“ , „остров“ получават свой собствен емоционален живот, носейки тръпката на нещо примамливо:

                        влак – / филмова лента/ срещи, раздели...

                        вечен град / следва ме/ във всички пътешествия

Или – друга хайку картина: „дълго пътуване“ – дано бързащият влак не отмине спирката – очакваното преживяване... а там има „далечен остров/ в очите/ сини отблясъци“...

            Както при другите хайку двойки, така и тук хармоничният дует се основава не само или не толкова на еднакви образи, колкото на сходството в смисловото ядро и единното звучене в общия словесен рисунък, като в създаването на неговата хармония двете авторки участват със свой индивидуален тон и щрих. Така в хайку стиховете си от този тематичен кръг едната от тях изразява усещането си при пътуването чрез детайли от реалността („кафе с вкус/ на самолет/ пътуване”) или чрез чувства, свързани с конкретни сърдечни преживявания („весели на отиване/ тъжни на връщане / имена на гари”). В хайку стиховете си другата авторка чрез метафорични образи и поетични определения назовава пътищата на жадувания далечен свят „небесни” („толкова много и далечни/ небесните пътища”), а бленуваните градове, край които преминава нощният влак – „съзвездия без име”. Индивидуалният вкус и личната настройка се изявяват видимо и при включените образи от анималистичния свят. Явно е предпочитанието на едната съавторка към обитателите на земното пространство – мравки, гущерче, охлюви, коза (почетени с най-голямо внимание) във впечатляващи хайку, с художествена функция – проекция на жизненото поведение на човека, а в тристишията на другата съавторка прелитат птици и пеперуди – светлозарни образи от небесните простори и символ на възвишения духовен полет.

            Съчетание от „земни” и „небесни” образи, сближение на реалния и небесния свят, и ето – пред нас се явяват картини, които имат общо дихание и общ ритъм в съзвучието си.

            Тематичният кръг на стихосбирката е твърде широк – съдържа акценти, отнасящите се до най-важните страни от многообразието на живота, в които се изявява разноликостта на човешката душевност.

            Хайку двойки ни отвеждат към лъчезарието на детството, където сияе серафичният образ на детето. Когато „лятото преваля”, във вътрешния ни взор като лъч проблясва светлозарният му лик – вдъхновение и опора в облачните ни дни. Залюлени сме в неговата люлка „напред-назад” с „тик-така” на времето. Запленени сме от детето, което „тича след сянка на птица” и „се опитва да хване облака”, доставяйки ни радост, че съществува неопетнена чистота, че има очи, които ни гледат с доверие и с желание заедно да изпитаме насладата от летежа на птиците и пътешествието на облаците. Когато четем тези поеми на жизнерадостта, обзема ни пресветло настроение. И когато единият от гласовете в една от двойките хайку ни приканва да напуснем този миражен свят, защото отдавна не е нашият („излез! детството свърши”), у нас се обажда друг глас: Да, нашето време на светлозарието си е отишло, но сред рухналите замъци и срутени крепости има „весели фасади” и между тухлите им – „цъфнали треви”.

            Думата! – въплътеното Аз на човека. Най-важният знак на човешкото. Диригентът на целия ни интелектуален и емоционален живот. В тематично-смисловото съдържание на стихосбирката тя заживява като самостоятелен образ, като своеобразен персонаж със свое собствено лице и роля, с която участва в картините. Думата е „птица”, която „тръпне сама”, когато се възправя „срещу вятъра” – срещу всички препятствия – за отстояване на своите въжделения и пориви. Тя е приела с достойнство съдбата си, осъзнавайки своята основна мисия – да бъде символ на очакването („разстояние от една дума/ и километри очакване/ между тук и там”/. Със себе си тя носи трепетите на произнесеното обещание, а разширеното време-пространство увеличава стократно силата на споделените чувства, които искат да се срещнат отново, въпреки километрите разстояния. И докато това „тук” и „там” се разрастват неимоверно, „тук” – в стаята/ (от съседното хайку) – е толкова тихо, че се „дочува” само присъствието на „нечие отсъствие”. Дори да притежават бързината на крилете на вятъра, както в друга хайку двойка, думите не могат да погълнат „тишината на едно сбогуване”. Те са всесилни, но понякога „залязват” – или привечер, в опаловия час на Хемингуей, когато „облаците при мълчанието слизат”, или тогава, когато пролетният вятър пробужда в нас „непонятна тръпка”. Тогава зазвучава странната „песен от мълчание” от друго хайку на стихосбирката.

            В смисловото пространство на книгата има акценти, които представят дълбинните пластове на човешката същност в друг ракурс. Човешката сянка! Енигматичен образ на най-дълбокото и най-същностното във вътрешния свят на човека. От стари времена обект на проникновени разсъждения и фантазни игри на поетите. Като мото за тази тема може да служи хайку стихотворението за човешката сянка, която танцува с водите на канала в нощен Амстердам, усещайки сродство с тяхната непроницаемост и тайнственост.

            Магическата връзка на човека и неговата сянка е визирана по оригинален начин в картина чрез два хайку „кадъра”:

                                   непозната сянка/ вече с мен/ върви/ – / неразделни

                                   писмо:/ прегъвам на четири/ своята сянка

            Първият „кадър” отразява динамиката на тази връзка, или динамиката на нашия вътрешен свят: човекът, осъзнал непознаването на собствената си вътрешна същност („непозната сянка”), стига до мисълта, че с тази загадка ще продължава жизнения си ход заедно с нея – „вече неразделни”. Или – тълкуване в друг план: Сближаване на човека с друг човек, доскоро чужд му вътрешно („непозната сянка”), което е породило тяхното дълбоко единение – вече „неразделни”. Възможни са и други тълкувания, но във всички случаи същественото е динамичната връзка на човека и неговата сянка, или – неприкосновеността на вътрешната същност на човека, непозната за другите („непозната сянка”), а дали не и за самия него.

            Другият „кадър”, в който човекът споделя, че е „прегънал на четири своята сянка”, т.е . че е разкрил изцяло себе си, своето Аз като човешка същност, показва връзката „човекът и сянката му” през емоционална призма – чрез силата и дълбочината на изразените чувства.

            Символният образ на сянката в друга хайку двойка е свързан с живота на човека в общ екзистенциален смисъл. Нарисувана е картина на зимна вечер, в която бездомникът „се свива в сянката си” – приютил се в своето битуване на самотен безприютен и никому ненужен човек. А на пейката в парка има само „птичи следи” след падналия сняг. Картина за самотата на човека (и птиците са си отишли). За неговата безнадеждност и мълчаливо понасяне на човешката си участ в един студен и безчувствен свят.

От сферата на най-дълбоко вникване в глъбините на човешкото усещане и познание са онези стихове, които се отнасят до битийни извечни въпроси, занимаващи от древни времена ума на човечеството.

В хайку двойка е въплътена мисълта за същността на човешкия живот, представен чрез символа „път”, който в своето протежение („между началото и края“ си) е съпровождан от „сивите облаци“ на всекидневието – с неговите изпитания, от които жадуваме избавление. „Вратата”, както гласи съседното хайку, е задръстена с „трева“ и ние не можем да я отворим, да получим просветление. Няма изход, няма помощ, няма спасение. Угнетяваща картина на човешкия живот.

            В друга хайку двойка, също чрез символен образ „пустиня”, съчетан в близкото хайку с метонимичния образ „пясъци”, визиращи битието, се внушава идеята за невъзможността да се вникне в неговите загадки, над които човек от векове се мъчи да получи отговор („огромна пустиня/ между човека/ и отговора“). В хайку близнака непроницаемостта на вселенските тайни е обгърната с поетичен воал – назована „огледало на звездите“ – красиво отражение на своята неразгадаемост. Песимистичният поглед тук е заменен с примирения глас на човека, осъзнал безсилието си пред могъществото на звездната бездна. Може би трябва да се утешим с мисълта на Блез Паскал, че „Величието на човека се корени в съзнанието му за неговото нищожество“.

            Нека прибавим към този философски кръг още една хайку двойка, включила в началния си стих понятието „нищото“ („късен следобед/ минути разтеглени/ до нищото“), а в същото време другият хайку глас известява: „дълга целувка/ треви замрежват/ слънцето“. Интересно преплитане на времето и пространството. Времето – с неговите бързотечни минути, изтичащи между пръстите ни, между дните ни, докосващи всичко, което е в нас и извън нас... Има ли го, или живее само в сънищата ни, в човешките ни сенки, които ни следват любовно?... Или е в нещото с маска на нищото, или е нищото с маска на нещото? Къде сме ние в това пространство, в което, колкото и „тревите“-препятствия да се мъчат да затулят светлината в живота ни, тя продължава да ни ощастливява със сладостта на една „дълга целувка“... Каква субективност в представата ни за безкрайното време и безкрайното пространство – при тяхната вечна относителност! Както относителността на всичко в този неузнаваем свят.

„Следи от вятър”! Пред нас се изреждат като на филмова лента – образи, мисли, чувства – с учестения пулс на хайку близнаците, движещи се по следите на вятъра-чародеец – онези следи, оставили по прашния път „и изсъхнали листи”, и „сламки в косите”, и „сълзи в очите”, за да ни предложат чудесни импресионистични картини, всяка за себе си – умело творческо откритие, а всички заедно, в общото хайку пространство на книгата – богато импресионистично табло. Всъщност – да ни поднесат себеоткритието на авторките Александра Ивойлова и Златка Тименова, което е същевременно човекооткритие в една поема за загадъчния човешки живот.