Nietzsche’s “Will”: А Necessary Illusion. Part II

Boryana Uzunova

boryana.uzunova@abv.bg

 

 

Да позволим на този казус за малко да отлежи и да обърнем внимание на хипотезата, учението или мисловния експеримент (сякаш по малко и от трите) на Ницше за вечното възвръщане. Става въпрос за гледище, според което светът съществува в едно безкрайно състояние на развитие, но без да има структурата на начало, среда и край. Той е вечно подвижен, в раждане и умиране, без да достига някаква точка на крайно равновесие, при което всичко да може да застине и промяната да спре. Няма първопричина, цел, прогрес, насочено развитие, възможно равновесие, в което всяко ставане да бъде веднъж завинаги успокоено и постоянстващо в някакво биване. Ако да би имало такъв вариант, казва ни Ницше (Nietzsche, 2016 1066), вече отдавна е щял да бъдат реализиран. Ако светът може да се дефинира посредством определено множество от действащи сили в комбинация с определено количество от центрове на тези сили, то може да се изведе, че съществува краен брой на възможни комбинации от светово съдържание. Което пък от своя страна води до заключението, че в безкрайност от време всички тези комбинации ще са се реализирали, и то безкрайно много пъти. Времето, значи, тече циклично, светът преминава безкраен брой пъти през всички свои възможни превъплъщения – и то в еднакъв ред, защото всяко една комбинация води до същата поредица от комбинации, до каквито е водила и предния път. (Тук сякаш Ницше приема, че причинно-следствеността е по-определяща и обективна, отколкото на други места, но така или иначе не ни е толкова важна тук доказателствената сила на аргументите в подкрепа на тезата за вечното възвръщане.)

“Този мой Дионисиев свят на вечното себесъздаване, на вечното себеразрушаване, този свят-мистерия на двойната чувствена наслада, това мое “отвъд доброто и злото”, без цел, освен ако в щастието на кръга не лежи някаква цел, без воля, освен ако кръгът не изпитва добра воля към самия себе си, – искате ли име за този свят? Решение за всичките му загадки? Една светлина също и за вас, вас най-скритите, най-силните, най-неустрашимите, най-полунощните? – Този свят е волята за власт – и нищо повече!” (Nietzsche, 2016 1067)

Това е светът като воля за власт или светът като воля за постоянно разгръщане, жизненост и себеотстояване. Но този свят няма цел и смисъл отвъд тази своя безпределна и неутолима жизненост. Човекът е въвлечен в целия този водовъртеж и няма никакви универсални ценностни устои, на които да стъпи, нито пък може да се надява да привнесе ред чрез бог или чрез собственото си съзнание като матрица на предзададени принципи. Всяка надежда нещо в това отношение да се промени е безоснователна – всичко, което се случва и ще се случва, вече се е случвало много пъти. И ще се случва много пъти. Осъзнаването на безкрайната повторяемост на безцелната промяна добавя и един нюанс на безизходност към състоянието на изгубеност на човека.

Не бива съвсем да изпускаме от поглед и позитивното измерение на подобно положение. То ни връща назад към произхода на морала и ressentiment. Както вече обърнахме внимание, понятието “зло” според Ницше е плод на безпомощността на слабите, които негодувайки срещу надмощието на силните, търсят начин да злепоставят тяхното мислене и поведение. Решението е да го обявят за зло. Религиозният морал – или “робският морал” – така е форма на отмъщение на слабите спрямо силните, задето последните са наложили своята воля над тях и са ги превърнали в потиснати. Ако обаче погледнем всичко това през призмата на учението за вечното възвръщане и неучастието на личната отговорност на хората в развитието на събитията в света, липсата на свободна воля започва да носи някакво облекчение. Когато в реда на света се провиди своего рода необходимост, тогава залогът на човешкото участие някак олеква. Ressentiment е емоция на уязвения, на този, който не е съумял да се наложи, който е допуснал да бъде побеждаван отново и отново. Но ако не става въпрос за това нещо да се допусне или не, някой да сполучи или не, ако всички светови и междучовешки разигравания са просто част от безкрайно повтарящо се, изчерпващо всички възможни комбинации безспирно и необходимо движение, то къде тук има място за ressentiment на човек към човека; какво въобще може да се постигне чрез отмъщение? Лишаването от отговорност за собствената му съдба разтоварва от бремето на потиснатия.

Хана Арент (Arendt, 1981 pp. 168-169) има интересен поглед върху ефекта, който вечното възвръщане оказва върху ressentiment. Според нея сблъсъкът на волята с миналото е това, което предизвиква Ницше да експериментира с тезата за вечното възвръщане. Както видяхме, последният вижда ressentiment като предизвикан от усещането за безсилие на волята на слабия да се наложи върху силния. Но в каква насока може да се открие най-голямото безсилие на волята, спрямо какво най-явно се проявява това “искам, но не мога”, което предизвиква жаждата за отмъщение? Спрямо миналото, разбира се – това, което вече се е случило, не можем да променим; относно отминалото сме абсолютно безсилни – “наказваме, защото не можем да върнем назад онова, което вече е сторено”. С вечното възвръщане и обвързваното с него снемане функциите на волята като водещ фактор за развитието на каквото и да било, безвъзвратността на миналото спира да тегне с такава страшна сила, защото не ние сме тези, които са го допуснали. Нещо повече – отминалите събития са не просто въпрос на случайност, на която не сме съумели да повлияем, те стоят в неизбежната поредица на постепенното самоизчерпване на всички светови сценарии – те са се случили, както са се случили, и ще продължат да се случват до безкрайност, както са се случвали досега. Този “мисловен експеримент” (защото за Арент вечното възвръщане е най-вече мисловен експеримент) успокоява слабия в неговото безсилие и размива озъбената маска на неговия ressentiment.

Във всеки случай Ницше ни води до положението, че да се види светът  в същината му като лишен от изначални морални стойности, смислови дадености и задвижваща воля би приближило човечеството до състояние на изчистване от пагубния ressentiment, а с това и до отнемане на основната мотивация зад създаването и поддържането на една илюзорна и болестотворна система на морала – робския морал. А събарянето на построеното върху заблуди е жизненоважна стъпка в правилната посока – все пак “за да се създаде една светиня, трябва да бъде разрушена една светиня” (Nietzsche, 2000 стр. 99). Но Ницше знае, че този изчистен, бихме могли да кажем дори “автентичен” модус на съществуване на човека, в който той е провидял през всички измамни надграждания, не е място, където може да пребивава задълго, без да изпадне в отчаяние и нихилизъм. Той не може да понесе едно съществуване без стойности, във вакуум и безтегловност. Ето че се връщаме към казуса, който за малко изоставихме, впускайки се в учението за вечното възвръщане. Онова измъчено положение, в което човек отрича старите стойности, защото са измамни, но не може да съществува без стойности. Какво може да се направи в такава ситуация? За да се приеме тази участ, нужно ни е някакво същество, което отива отвъд възможностите на човека такъв, какъвто ни е бил познат досега – нужен ни е свръхчовек.

“Този човек на бъдещето, който ще ни избави също от стария идеал, както и от това, което трябва да израсне от него, от голямото отвращение, от волята за нищо, от нихилизма, този удар на обедната камбана и на великото решение, отново освобождаващ волята, възвръщащ на земята нейната цел, а на човека неговата надежда, този антихрист и антинихилист, този победител на бога и на нищото – той трябва да дойде някога.” (Nietzsche, 2000 стр. 101)

Ерата на свръхчовека би осъществила интересен преход. Трябва да обърнем внимание, че “волята за нищо” на човека на миналото няма общо с онищостяването на волята, за което пледираше Ницше. “Волята за нищо” е крайният стадий на развитие, до който води себеусъвършенстването в ценностния код на властващия религиозен морал – от низвергване на физическото благоденствие, телесната жизненост и природните инстинкти през идеала на духовно извисената, самобичуваща се, вечно осакатена от нечистата съвест на изначалната човешка греховност, почти абстрактна в отхвърлянето на телесността фигура на аскета до отрицанието на всичко светово и волята за нищо. В този смисъл волята за нищо веднъж е самото постепенно самоосъзнаване на човека като неспособен подобаващо да отговори на високите морални изисквания, в резултат на което той е склонен да зачерква и отрича все повече аспекти на себе си и света, в който живее, доколкото ги вижда като враждебни на идеала. Но волята за нищо, вече в по-уталожената форма на нихилизма, е продукт и на последващото осъзнаване, че високите морални изисквания не идват отдругаде, а от самия него, че те не отговарят на никаква действителност. Човекът на християнския морал (воден от висшето изискване за истинност на собствения си морал) постепенно започва да си дава сметка, че досегашната морална интерпретация на света, която е задавала смисловите му устои, е незадоволителна, че нищо от приеманото за висша ценност или реалност не може да бъде поставено на солидна основа. Йерархията се разпада, светът му се срива. В резултат на това разочарование той започва да се съмнява въобще във възможността да съществуват висши ценности, надвремевата им валидност е най-малкото подозрителна, всеки принцип изглежда заменим и с това се обезценява. Скептицизмът влиза в радикална фаза. (cf. Nietzsche, 2016, 1-11)

Но разликата между човека на бъдещето, който също е прозрял илюзорността на религиозния идеал и неговата насилственост, и човека на настоящето е, че последният става поле на противоречие. Той вече не може да вярва в моралните устои на стария идеал, но липсата на морални устои безкрайно го потиска. Тази отчаяна нужда от стойности, заложени някъде отвъд грешния ни свят, в някакво по-висше измерение или същество, е всъщност остатък именно от стария морал. За хората на този морал светът тук долу и неговите обитатели никога няма да бъдат достойни сами по себе си да бъдат носители на същински стойности.

“Този антагонизъм – да не ценим това, което познаваме, и да не можем да ценим повече онова, в което ни се иска лъжливо да вярваме – довежда до процес на разпад.

[…]

Това е антиномията:

Доколкото вярваме в морала, осъждаме съществуването.” (Nietzsche, 2016 5,6)

За човека на бъдещето обаче тази загуба на досегашните стойности е само етап на преход. Той не се оставя да изпадне в униние и нихилизъм, а обръща посоката на волята, “освобождава” я отново и “възвръща на земята нейната цел”. Заратустра ни дава указания как да се случи това (Nietzsche, 1990 стр. 154-156). Вместо да твори свободно, волята на човека е скована от мъка, смазана от измерението на “миналото свършено”, което остава вечно неовладяемо от нея. Назад тя не може да иска, на всичко вече случило се тя остава единствено “озлобена зрителка”. Безсилието ѝ поражда гняв у нея; за страданието си, тя отвръща с отмъщение. Това е вече обсъденият механизъм на ressentiment. Какво може да бъде избавлението от този порочен кръг?

“Да спасиш потъналото в миналото и всяко “тъй беше едно време”, да превъплътиш в едно “тъй го исках аз” – единствено това би означавало за мене спасение!

[…]

Всяко “минало свършено” е отломка, гатанка, ужасна случайност – докле творческата воля не каже: “Но тъй го исках аз”!” (Nietzsche, 1990 стр. 154, 156)

Спасението, значи, се крие в това да си отвоюваме миналото, като си речем, че всичко се е случило точно както ние сме го искали. Миналото не причинява вече фрустрация на волята, а ѝ носи успокоението на наредения по нейна мяра ред на събитията. Става въпрос за своего рода стоически ход. Настройваме волята си на вълните на света и така случващото се става поискано, а поисканото се случва. Волята триумфира, ведра и освободена, в нея няма място за отмъстителност. Илюзорната и насилена постройка на религиозния морал остава без подкрепа. Основанията на нихилизма също се размиват. Човекът на бъдещето не гледа на реалността с недоверие и неприязън, търсейки по-истински свят, по-съвършено измерение. Той казва “да” и “амин” на живота, на тукашното, “благословител и утвърдител” е на този свят (Nietzsche, 1990 стр. 178). Така виждаме реализиран един не много лесен за удържане комплекс от изисквания: живот, неоснован на илюзии, непомрачен от ressentiment, неограбен от нихилизъм; живот на утвърждаването и себеутвърждаването.

Но сякаш има нещо тук, което буди определено подозрение, колебание, оставя въпросителни у нас, четящите. Човекът на бъдещето не се осланя на илюзии, но в същото време за него е важно да живее с усещането, че светът е съобразен с волята му. Нали волята като причина беше илюзия? Човекът на бъдещето “възвръща на земята нейната цел”, но нали светът като задвижван от цели беше заблуда? С “тъй го исках аз” той отвоюва обратно съдбата си, придава ценностен индекс на невинното ставане, безсилието му се превръща в сила, неутралното в добро. Той става творец на ценности. Но защо това да е толкова по-различно от представения в началото на този текст (и оставен да почака) мотив за бунта на робския морал? Нима “робите” не създават ценности, нима не пресъздават собствената си слабост като сила? Ницше беше крайно подразнен от арогантното им осмеляване да нарекат положението си на слаби извоювано, своя заслуга. Но да преосмислят наратива на собственото си положение, да го видят като пожелано, нима това е толкова различно от “тъй го исках аз” на свръхчовека? С какво положително санкционираният от Ницше творец на ценности превъзхожда твореца на ценности на религиозния морал, в какво неговата революция е по-издържана, ако илюзиите, подкопаващи моралните значения, се намесват и в изковаването на новите?

Струва ми се, че отговорът може да се потърси в различната функция, която тези така наречени “илюзии” играят в двете ценностни парадигми. Оказа се, че малко или много тези илюзии според Ницше са нужни на човека; той не може да постоянства в един свят без никакви ориентири, смисли и значения, без цели и причинност. Но докато човекът на настоящето търси тези твърдини в някакви висши инстанции, неща сами по себе си, бог, наднебесно пространство, човекът на бъдещето приема със спокойствие липсата на такива, прегръща ролята си на елемент сред множеството на едно непреднамерено тук-и-сега. Той е проумял ритъма на ненасоченото, но безкрайно повтарящо се движение на случването в света, но е избрал да го направи своя съдба. Преминал през кладата на губенето на смисъл, развенчаването на волята, разколебаването на основанията, неговото приемане на статуквото не е примиренческо, а завоевателско. Именно така се твори ценност – не в режима на самозаблуденото идеализиране, а в конюнктурата на завареното. Първоначалното осъзнаване на необходимостта на световния ход отнема от отговорността на човека, но го оставя захвърлен в “непосилната лекота” на едно безтегловно битие. Той обаче се възправя и сам поема наново отговорността за себе си и света. Така го поисках и така го благославям, това е дръзка форма на човешкото себевъзмогване, която преработва хода на събитията като форма на неговата собствена воля, измерение на собствената му експанзия. Волята като пораждащ принцип може да е илюзия, но волята като проект за визуализация на потока на случването е важен инструмент. По този начин случващото се не предизвиква ressentiment, нито пък води до нихилизъм, а се интерпретира като израз на удовлетворение на изконния и неизменен принцип на волята за власт като стремеж на всяко нещо към растеж и усвояване. Модусът на промяната се сменя от безцелен в организиран благодарение на илюзията за волята като причина. Но човекът на бъдещето си е извоювал правото на такава илюзия, осъзнавайки, че тя е средство, изработено по формулата воля – отричане – воля′.

Във Воля за власт откриваме нишани в тази насока:

•           “Цел и средство”

•           “Причина и следствие”

•           “Субект и обект”

•           “Действие и страдание”

•           “Нещо само по себе си и явление”

като интерпретации (не като факти) и до каква степен може би необходими интерпретации? (като  „съхраняващи се“) – все в смисъла на една воля за власт.

(Nietzsche, 2016 589)

Или:

“Ценността на всяко обезценяване. – Изискването ми е действащият да бъде върнат отново в действието, след като понятийно е бил отстранен от него и с това действието е било изпразнено; правенето на нещо, “целта”, “намерението”, “предназначението” да бъдат върнати обратно в действието, след като са били изкуствено отстранени от него и с това то е било изпразнено.

Всички “предназначения”, “цели”, “смисли” са просто изражения и метаморфози на една воля, присъща на всички събития: волята за власт. Да имаш предназначения, цели, намерения, да искаш по принцип, е същото като да искаш да бъдеш по-силен, да искаш да растеш – и също да искаш и средствата за това.” (Nietzsche, 2016 675)

Всички “факти”, които сме прозрели като илюзии и с това отстранили от разказа за света и себе си, ги връщаме отново, но вече осмислени като интерпретации. Така усвояваме иначе неоразмерения по нашата мяра свят, опазвайки се от фундаментални заблуждения. Функционалните илюзии са необходими на човека, защото посредством тях той постига някакво удовлетворение. В смекчения режим на интерпретации те изграждат един по-дружелюбен и съобрáзен ни свят, проектирайки оптиката на човешката воля за власт.

Ако се върнем в края на този текст към поставените в неговото начало чудения относно безпрепятствеността на трансформацията от човек към свръхчовек, можем да заключим, че поне тези конкретни чудения са по-скоро лишени от основание. Опорните точки на човека на настоящето и този на бъдещето може да са същите, но те работят в различни режими при двамата. Тук нямаме противоречие, защото макар и човекът на бъдещето първо да ги е отхвърлил, а после приел, той ги е приел – както би казал Аристотел – в различно отношение. Този подход на възприемане на първоначално осъждани постановки след процес на преработка, свиване на валидността им и пренастройване на функцията им е интересен и по моему донякъде неизбежен начин за принципно “решаване” на различни проблематични теоретично-фундаментални положения. Някои предразположения на човешките модуси на познание са толкова надълбоко вкоренени, че дори да ги намерим за смислово порочни, не е толкова просто отведнъж да се отървем от тях. Може да се случи така, че в опита си радикално да избягаме от техните теоретични клещи, без да усетим да се върнем отново в тях, но вече по един по-скрит – а с това и по-опасен – начин. И то защото в бързината си да ги отречем изцяло, не съумяваме да схванем добре смисъла на тяхното наличие и с това да преработим липсата им конструктивно. Ницшевият подход като да ни дава един пример за това как можем да не обръщаме изцяло гръб на “илюзиите”, да не ги изкореняваме тотално, а да ги държим под око, като ги инструментализираме. Не само защото ако изцяло ги отстраним, можем да ги забравим и те да се върнат отново, пременени. Но също и защото на мястото на рязко отворилото се празно пространство от предната “илюзия” лесно се настанява нова.

 

Литература / References

Arendt, H. (1981). The Life of the Mind. San Diego: A Harvest Book - Harcourt, Inc.

Nietzsche, F. (1990). Tay reche Zaratustra. Sofia: Hristo Botev.

Nietzsche, F. (1992). Chetirite veliki zabludi. От Zalezat na bogovete. Sofia: Hristo Botev.

Nietzsche, F. (2000). Kym genealogiyata na morala. Sofia: Zahari Stoyanov.

Nietzsche, F. (2016). Der Wille zur Macht. Altenmünster: Jazzybee Verlag Jürgen Beck.

Nietzsche, F. (n.d.). Digitale Kritische Gesamtausgabe Werke und Briefe. Nachgelassene Fragmente Herbst 1885 — Herbst 1886. (P. D’Iorio., Ed.) Paris. Retrieved from Digitale Kritische Gesamtausgabe Werke und Briefe: http://doc.nietzschesource.org.

Nietzsche, F. (n.d.). Digitale Kritische Gesamtausgabe Werke und Briefe. Nachgelassene Fragmente Winter 1883–1884. (P. D’Iorio., Ed.) Paris.