на светлата памет на Иван Пунчев,

който смяташе онтологията за свое призвание

В. Петров

 

Един от основните проблеми в метафизиката (респективно, онтологията) на всички времена е бил решението на дилемата непрекъснатост - дискретност. Нашият покоен колега Иван Пунчев имаше траен интерес към тази дилема, затова настоящата статия е напълно подходяща за отдаване на почит към неговата памет. Много светли умове в цялата история на философията са се опитвали да намерят свое решение. Метафизическите концепции на двадесети век не правят изключение в това отношение. Не всички от тях обаче са добре познати на българския читател, затова едно запознаване поне с част от тях би било полезно. Настоящото изследване има за задача да разгледа позицията на двама от най-видните представители на британската метафизика от началото на ХХ век: Самуел Александър (1859 - 1938) и Франсис Брадли (1846 - 1924), интересът към чиито позабравени концепции напоследък частично се възражда с възраждането на интереса към метафизиката изобщо, започнало от втората половина на двадесети век.

 

Позицията на Самуел Александър в дилемата непрекъснатост - дискретност

При характеризирането на позицията на Александър в тази дилема можем направо да посочим, че той е на страната на непрекъснатостта. Такава е и оценката на неговите изследователи. Например Джордж Лукаш младши казва: „... в своите Гифорд лекции от 1916-17 видният тогава британски философ Самуел Александър твърди, че „пространство-времето" е непрекъснат, взаимосвързан комплекс от движение, характеризиран от импулс или творческа тенденция, пораждаща това, което той е нарекъл „емерджентни" качества в еволюцията. Под „емерджентни" той е имал пред вид организиран модел, създаващ някакъв нов качествен синтез, който не е могъл да бъде предположен въз основа на предишното знание за съставящите елементи в реорганизацията. Животът и съзнателният Разум са примери за емерджентни черти в биологичната еволюция".[1]

Схващанията си за непрекъснатостта и дискретността С. Александър излага предимно в първия том на основния си метафизически труд Пространство, време и божество (1920), Книга І от който е посветена изцяло на пространство-времето. Именно в нея Александър излага най-подробно тези свои схващания и отчасти в Книга ІІ, посветена на категориите. На този негов труд ще се позоваваме в следващото изложение.

Макар да не е имал математическо образование, Александър показва достатъчно добро познаване на математическите теории, обосноваващи непрекъснатостта в математиката, и в изложението на мисълта си често ги използва, без обаче ни най-малко да свежда метафизическите си схващания за непрекъснатостта до математическите схващания. Той казва: „Като друга илюстрация на това, което имам пред вид, вземам понятието непрекъснатост и чудесната математическа конструкция, с която то се определя. Тази конструкция започва с членове в наредена последователност, а идеята за наредба, ако съм прав, се намира в самото Пространство-Време (Книга ІІ, глава V[2]). Нуждата от дефиниция на съвършена непрекъснатост се подсказва от сетивно непрекъснатия опит, веднага щом признаем прекъсвания в него, които показват, че сетивно непрекъснатото не е действително непрекъснато. Все пак, освен ако непрекъснатостта не се преживяваше в опита непосредствено, не би имало проблем пред построяването на дефиницията. Тогава идеята за непрекъснатост би била просто техническо средство на математическото изкуство като пет- или шестмерното пространство, само че, за разлика от него, не извлича елементите си от опита. Аз приемам тази преживявана в опита непрекъснатост за качество на всяко пространство-време (което, забележете, е движение), за което впоследствие говорим концептуално като непрекъснатост, и за схващана непосредствено, бих казал, не от сетивата, а чрез сетивата от това, което наричам „интуиция" - функция, лежаща в основата на сетивното възприятие."[3]

Александър разглежда математическото анализиране на непрекъснатостта като по-дълбоко концептуално проникване в същността на непрекъснатостта от равнището на чисто сетивната непрекъснатост: „... идеята за изолираната точка е една първа апроксимация, която се коригира от представата за нейната непрекъснатост с други точки. Това става дори в обикновената елементарна геометрия. За по-пълен или философски математически анализ понятието непрекъснатост, пренесено от сетивната непрекъснатост, се задълбочава в анализа на непрекъснатостта, който превъзхожда тази чисто сетивна непрекъснатост. Този анализ е едно върхово постижение на математическата спекулация. ... То ... се опира ... на една реална характеристика на непрекъснатата последователност."[4]

Дълбочината на схващането на Александър за непрекъснатостта проличава от разбирането му за непрекъснатостта главно като свързаност, а не само и просто като популярното и обикновено по-разпространено сред философите схващане за непрекъснатостта като безкрайна делимост: „Физическата протяжност ни се представя в опита като нещо, в което са поставени и се движат телата, което съдържа различими части, но е непрекъснато, така че частите не се представят като имащи отделно съществуване, и което е безкрайно. В крайна сметка, когато въвеждаме интелектуална конструкция, можем да различим точки в Пространството, които отново не са независими, а непрекъснати. Частите на Пространството се преживяват в опита като съ-съществуващи. По подобен начин Времето или траенето се преживява в опита като траене на последователното; то е непрекъснато, така че неговите различими части не са изолирани, а свързани; в крайна сметка то може да се разграничи на моменти с помощта на интелектуална конструкция, и неговите части са последователни и подобно на Пространството то е безкрайно."[5]

По-нататък в труда си Александър казва още по-ясно: „ ... рефлективното мислене се опитва да разбере дадената схваната черта на непрекъснатостта на Пространството или Времето (или на всеки друг континуум). ... Достатъчно е да се каже, че в един континуум между всеки два члена може да се намери друг. В такъв случай Пространството и Времето ни се представят като безкрайни и непрекъснати цели от части. Ще наричам тези части точки или моменти ... имайки пред вид под тяхната свързаност или непрекъснатост, че във всеки случай между всеки две точки или моменти може да се намери друг. За мен, подлагайки се на това, което може да се каже оттук нататък, това е начин да се каже, че точките и моментите не са изолирани."[6] И още: „... Пространството е не просто безкрайно непрекъснато в смисъл, че неговото делене не предполага край, а е само по себе си безкрайно разделено в смисъл, че между всеки два елемента съществува друг елемент, така че никои две елемента - можем да ги наречем точки - не са най-близки или съседни."[7]

Разбира се, Александър ни най-малко не отхвърля и схващането за непрекъснатостта като безкрайна делимост, което личи от редица негови изказвания: „Но ние откриваме в опита, че една протяжност или едно траене допуска непрекъснато разделяне."[8] Това се повтаря и на друго място: „...всеки разтег пространство, колкото и малък да е той, е делим и ... няма най-малка част."[9]

Разликата между схващането на непрекъснатостта като безкрайна делимост и непрекъснатостта като свързаност Александър описва като разлика между „сбитост" и „плътност":  „Определението на непрекъснатостта, започващо с отделени точки, ги свива или притиска в тази близост, която е необходима за изразяване природата на Пространството. Дори тази степен на близост не е достатъчна за съвършеното определение на континуума. Обаче следващият критерий, който осигурява, че редицата от точки няма да бъде просто „сбита" според даденото описание, че никои две точки не са съседни, а „плътна", е по-технически от това, което мога да се наема да възпроизведа тук."[10] Но и без тези „по-технически" описания е ясно, че второто описание на непрекъснатостта е по-дълбоко от първото.

Александър изследва непрекъснатостта именно на пространство-времето, тъй като според него то е в основата на всичко съществуващо: „Реалното съществуване е Пространство-Времето, континуумът от точки-моменти или чисти събития."[11]

На друго място Александър казва: „Непрекъснатостта и безкрайността на така представящото ни се в опита Пространство и Време са негови груби, първоначални черти. Сами по себе си те не предполагат, макар че още по-малко пък отхвърлят, теория за природата на континуума или безкрайното, каквато е в обръщение в днешната математика. Има нещо в Пространството и Времето с характер на непрекъснатост (uninterruptedness), което не може да се опише с друга дума освен непрекъснатост (continuity); и нещо, което се описва с друмата безкрайност. До математическите теории за тях се е стигнало в усилието да предадат тези груби характеристики в термини на мисълта и те увенчават предшестващата рефлексия, която вече се съдържа в обикновения опит за Пространството и Времето."[12]

От двете основни или „груби", както Александър ги нарича, черти на пространството и времето - безкрайността и непрекъснатостта - Александър схваща непрекъснатостта като по-основната: „Безкрайността на Пространството или Времето е друга от техните преживявани в опита черти и подобно на тяхната непрекъснатост е перцепт, разширен с мисълта. Тя наистина е другата страна на тяхната непрекъснатост. Тя изразява не тяхната непрекъснатост, а тяхната единична цялост. И както при непрекъснатостта нашето мислене открива, но не създава, то само намира елемент в Пространството, което не е откриваем с безпомощните сетива."[13]

За Александър непрекъснатостта е не само една от основните (или дори най-основната) черти на пространството и времето; тя е и връзката на пространството и времето: „Така че Пространството и Времето зависят всяко от другото, но поради различни причини. Но във всеки случай най-последната причина за наличието на другото се намира в непрекъснатостта, която фактически принадлежи на всяко от тях, както сме открили фактически. Без Пространството не би имало връзка във Времето. Без Времето не би имало точки, които да се свързват. Това са двата различни аспекта на непрекъснатостта, които ни карат, на свой ред, да разберем, че всяко от двете, Пространството и Времето, е жизнено важно за съществуването на другото."[14] Това е така, защото „... друга форма на битие е Пространството; т.е. Пространството ни снабдява с втория континуум, необходим, за да спаси Времето от това да е просто „сега"."[15] Казано още по-ясно, „... фактически непрекъснатостта се осигурява от свръзката на Времето с другия континуум, Пространството."[16] Александър заключава в края на своя анализ на пространството и времето, че „...всяка част на Пространството се оживява от Времето, което го кара да се слива непрекъснато с останалата част от Пространството. Освен това, ако Пространството не беше проникващ континуум, Времето, както видяхме, също не би било такова."[17]

Резултат от схващането на Александър за непрекъснатостта на пространство-времето е неговото отхвърляне на празнотата: „Тъй като няма Пространство без Време, няма такова нещо като празно Пространство или празно Време и няма покоящо се или неподвижно Пространство. Пространството и Времето могат да са празни от качествени събития или неща ... Но макар и празни от качества Пространството и Времето са винаги пълни. Пространството е пълно с Време и Времето е пълно с Пространство и поради това всяко от тях е завършен или съвършен континуум. ... Пространство-Времето е пълнота. Неговата плътност е абсолютна или завършена. ... Един вакуум е само интервал между телата, материални или други, който е празен от тяло, но е пълен с пространство-време."[18]

От непрекъснатостта на пространство-времето Александър извежда и непрекъснатостта на двжението: „... едно движение е само непрекъснатостта на една точка-момент с друга."[19] Тази непрекъснатост според него „... може да се илюстрира от старата загадка за Ахил и костенурката. В тази загадка крачките, направени от двамата състезаващи се, образуват две редици, които не стигат в никой номер на крачките точката, в която фактически Ахил настига костенурката. Тази точка е границата на двете редици. Но макар че границата не се достига и че тя не е краят нито някой номер от двете редици, тя е точка върху реалната линия от пътуването, което Ахил и костенурката правят. Фактът, че Ахил наистина настига костенурката, е истинският белег, че техният ход, който е бил изкуствено раздробен на дискретни дължини, е реално непрекъснат."[20]

В заключение, опитвайки се да отговори на въпроса на какво се дължи самата непрекъснатост, Александър посочва не само и просто свързаността на пространството и времето като нейна дълбока същност, но и непокоят на тази свързаност, т.е. самото движение: „... ако се попита какво е това в пространствените точки, което ги прави непрекъснати, ние задаваме въпрос, различен от въпроса кой е критерият за тяхната непрекъснатост. Отговорът, ако съм прав, трябва да бъде, че точките са непрекъснати, защото те не са просто точки, а също и моменти. Времето е това, което различава една точка от друга, но и Времето е това, което ги свързва. Защото точката реално никога не е в покой, а само преход в движение. Обаче именно този непокой на точката се изразява от гледна точка на самото Пространство с критерия за непрекъснатост ..."[21]

 

Съпоставка на схващанията на Самуел Александър с тези на Бергсон

Ако направим една съпоставка на гореизложените схващания на Александър с тези на Бергсон за непрекъснатостта и прекъснатостта, ще видим, че в дилемата непрекъснатост - дискретност Самуел Александър е на страната на Берг­сон, макар че го критикува за противопоставянето на пространс­т­вото на времето, т.е. за „опространствяването" на времето. Действително, Александър оценява изключително високо схващането на Бергсон за времето: „В наше време може би г-н Бергсон е бил първият философ, който е схванал Времето сериозно."[22] Същевременно Александър съвсем ясно изразява критичното си отношение към Бергсоновата трактовка на пространството: „При г-н Бергсон, от друга страна, Пространството е един вид сянка или фон на Времето, а не нещо равноправно. То води до деградация и нереалност съответно на Времето. Времето си остава единствената и най-последна реалност."[23]

За Александър опространствяването на времето е същността на са­мо­то време. Той казва: „Времето действително е изложено в Пространството и е съществено пространствено. Господин Бергсон смята представянето на Времето като пространствено за лишаващо Времето от истинския му характер. Това, което той е смятал за навик, основаващ се на слабостта на нашето въображение, сега беше показано като жизнено важно за природата на Времето."[24] Това е така според Александър, защото само пространството прави възможна непрекъснатостта, тъй като един момент може да е общ за различни места и обратно, много после­дователни събития могат да се случат на едно и също място.[25] Една последователност от моменти сами по себе си не би била непрекъснатост, тя би се със­тояла от загиващи моменти: „Ако нямаше нищо повече от голо време, то би се състояло от загиващи моменти. Вместо непрекъснато време, не би имало нищо повече от момент, едно сега, което постоянно би се възобновявало. Но тогава времето би било за себе си и за един наблюдател просто сега и не би съдържало нито по-рано, нито по-късно. И така поради своята последователност то не би било непрекъснато, а би престанало дори да бъде за себе си последователно."[26] Александър завършва коментара си върху Бергсоновата критика на опространствяването на времето по следния начин, от който става ясна разликата (така, както я вижда самият Александър) между схващанията на Бергсон и на Александър за пространството: „Можем ... да завършим бележките ... върху антипатията на г-н Бергсон към опространствяването на Времето. Менталното време или траенето беше, както видяхме, изложено в пространство, където Пространството беше схванато като Пространството, общо и за физическия свят, и за разума. Така опространствяването на разума или Времето, което г-н Бергсон смята за общ и естествен недостатък, всъщност е същността на Времето и духовния живот. Но Пространството, от което г-н Бергсон се бои и смята за гола форма на външност, мъртво тяло, на което светът се разлага, когато Времето е спряно, е това, което той смята, че е Пространството на геометъра."[27]

От друга страна, Александър споделя Бергсоновата концеп­ция за първоначалността на движението като винаги холистично и непрекъснато[28]: „Основната грижа на г-н Бергсон е за движението и той правилно настоява, че движението е едно цяло и е непрекъснато, имайки пред вид първоначалната непрекъснатост, която е дадена емпирично и предшества концептуализирането й в математиката. Тази концептуализация той явно обърква с разрушаване и смята, че Пространството се редуцира до редица от отделени точки, а Времето - до редица от отделени моменти. Освен това, вярно е, че тъй като геометрията изпуска Времето от Пространството, има известна изкуственост в реконструкцията на непрекъснатостта в Пространството в чисто пространствени термини и има съответна изкуственост в непрекъснатостта на Времето без прибягване до Пространството. Това възниква от природата на случая и показва, че математиката не е като метафизиката най-последната трактовка на нейния предмет ... . Това, което г-н Бергсон изглежда забравя, е, че тази наука работи в рамките на своите граници, но при това признава самата тази непрекъснатост и цялостност на Пространството и Времето, а с тях и на движението, за които самият той пледира."[29]

Различа­ва­нето на точките-моменти е резултат от интелектуална абстрак­ция: „Точките-моменти са реални, но тяхната отделеност една от друга е концептуална. ... Те са реални, но ако явното противоречие може да бъде простено, те са идеални реалности. Във всеки случай те не се възприемат от нас само чрез сетивата, а с помощта на концепция"[30]. На друго място в труда си Александър казва: „Един критик се е позовал на моето твърдение, че самите точки не се движат, а само сменят своите дати, което не е нищо друго, освен да се каже с други думи, че няма точки, а точки-моменти. ... Моят отговор е, че материалните части не са точки, а самите са движения или групи от движения (например, една много проста субстанция би била проблясък на светлина), че няма никакво „нещо", което се движи, а само определени движения (дотук аз само повтарям за движението известното изказване на г-н Бергсон за изменението), които движения действително са или съставляват нещото."[31]

 

Позицията на Франсис Брадли в дилемата непрекъснатост - дискретност

Със схващания на Брадли за пространството и времето е неразделно свързана и позицията му в дилемата непрекъснатост - дискретност. В тази дилема Брадли изцяло подържа непрекъснатостта. Според него там, където нашата мисъл формулира съждение за съдържанието на даден опит, той по необходимост пренебрегва непрекъсната маса на Цялото.[32] Да разгледаме аргументите му за това.

Мак Хенри в едно свое изследване посочва, че всъщност в своите Принципите на логиката Брадли е подложил на критика понятието за моментно и хомогенно време доста преди аналогичната критика на Джеймс и Бергсон. Той обаче е бил противник на всеки опит да се прекъсне нашия физически живот, като се разложи на някакъв вид индивидуализиране, а също и не е бил склонен да се съгласи на нищо по-малко от непрекъснато цяло.[33] Така той се явява противник на атомизма. За него нашата склонност да въвеждаме моментната видимост като атомарна и индивидуална може да е прагматично необходима, но по същество е погрешна, доколкото схващаме такива построения за напълно реални. Всеки опит в този дух ще ни доведе направо в безкрайна мрежа от термини и отношения.[34] Действително, Брадли казва: „... никоя част от пространството или времето не може да е окончателен елемент. Ние намираме, че всяко тук е съставено от други тук, и всяко сега се разлага на други сега. Така видимостта за атомарно сега не може да се покаже като никаква част на времето. Но щом е така, то не би могло никога да се покаже изобщо. Или от друга страна, ако кажем, че видимостта има траене, тогава като всяко реално време, тя има последователност в себе си и не би била видимост за нашето единично сега."[35]

Подобно на Джеймс Брадли е съгласен, че понятието за моментно настояще е чиста абстракция. Атомарни моменти не се случват в непосредствения опит. Но както ясно се вижда от горния цитат, Брадли отхвърля и траенето като атомарна индивидуалност. Всеки опит да се локализира индивидуалност, различна от единната универсална Индивидуалност (Абсолюта), е абстракция от това непрекъснато цялостно настояще в „чувството". За да направи този момент по-ясен, Брадли въвежда метафората за потока в опит да покаже неадекватността на понятието за „кухото" настояще. Това е било седем години преди публикуването на Джеймсовите Принципите на психологията[36], а терминът „кухо" настояще не е явно споменат като цел на неговата критика. Става съвсем ясно, че Брадли отхвърля всяка картина за даденото като събитие с фиксирани граници, маркирани от подобни събития и от двете страни.[37] Но схващането на Брадли всъщност е в контраст с Джеймсовия „поток на съзнанието" в смисъл, че Брадлевият наблюдател и потокът не са идентични. Все пак това не повлиява върху неговата основна поанта, че не трябва да схващаме това, което е настояще в моментната видимост като единствената реалност. Реалността продължава далеч отвъд това, което преживяваме в опита във всеки един момент.[38]

Според Брадли времето трябва да намери своята по-широка хармония и изразходване в рамките на опита на Абсолюта. При наличието на своя релационен и атомистичен характер, както се възприема в обичайното мислене, времето не може да заема първично място в такава система. То е само отделен аспект, който губи специалния си характер, когато се абсорбира в безвремевостта на Абсолюта.[39] Възгледът на Брадли е, че времето е несъвместимо като плурализъм от дискретни моменти.[40]

В крайна сметка това, което трябва да запомним, е, че за Брадли реалността е непрекъсната открай до край, но тъй като нашето дадено представяне е просто ограничено цяло, през което ние надникваме във вечното, ние го виждаме само частично. Ето защо миналото и бъдещето са само конструкции от настоящата ни гледна точка. Ние идеално запълваме порциите на непрекъснатата реалност, които не са настоящи. Но за Абсолюта миналото и бъдещето са точно толкова реални и актуални, колкото е даденото ни настояще. Тогава всички моменти са просто вечно настоящи в Абсолюта, макар че те остават съществено незавършени и несъвършени сами по себе си.[41]

*   *   *

В заключение ще отбележим, че гореизложените схващания на двама от най-видните метафизици от началото на ХХ век показват, че макар много мислители да са приемали революционните постижения на физиката от ХХ век, те все още са подържали неявна концепция за материята от космологията на 17 век. В този смисъл преходът от понятието инертна материя към понятието за енергетични вибрации не е завършил. Макар мнозина да са се задоволявали да мислят за енергията в конвенционалистки материалистически или позитивистки термини, всъщност това просто е неспособност да се придвижат напред в съответствие с научния напредък. Пълната промяна в мисленето следователно е изисквала нов синтез, който да служи за обединяваща основа за специалните науки. Такъв синтез е бил предприет от видния учен и философ Алфред Норт Уайтхед, който е предложил космология, която замества атомистичната концепция за материята с динамична и флуидна концепция за реалността като процеси на събития, т.е. енергийни вектори разбрани от гледна точка на атомарни кванти опит.[42] Изложението на неговите възгледи обаче ще е предмет на друго изследване.

 

(Авторът е старши научен сътрудник в ИФИ - БАН.)

 

---

[1] Lukas, George R., Jr. The Rahabilitation of Whitehead: An Analysis and Historical Assessment of Process Philosophy. Albany: SUNY Press, 1989, p. 31.

[2] Тук той посочва собствения си труд. - б. м., В. П.

[3] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol. 1. First edition: London: Macmillan, 1920. Reprint edition: New York: Dover Publications, Inc., 1966, p. xxvi.

[4] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol. 1., pр. 146-147.

[5] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol.1., pр. 39-40. Курсив мой, В. П.

[6] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol.1., pр. 43-44. Курсив мой, В. П.

[7] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol.1., p. 147.

[8] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol.1., p. 41. Курсив мой, В. П.

[9] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol.1., p. 146.

[10] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol. 1., pр. 147-148.

[11] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol. 1., p. 48.

[12] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol.1., p. 40.

[13] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol.1., p. 42. Курсив мой, В. П.

[14] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol.1., pр. 47-48. Курсив мой, В. П.

[15] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol.1., p. 46.

[16] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol. 1., p. 47.

[17] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol. 1., p. 142.

[18] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol. 1., p. 65. Курсивът е на Александър.

[19] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol. 1., p. xxviii.

[20] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol. 1., pр. 147-148.

[21] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol. 1., p. 148.

[22] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol. 1., p. 44.

[23] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol. 1., p. 150.

[24] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol. 1., p. 143.

[25] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol. 1., p. 48.

[26] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol. 1., p. 45.

[27] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol. 1., pр. 148-149. Курсивът е на Александър.

[28] Вж и Pannenberg, Wolfhart. Atom, Duration, Form: Difficulties with Process Philoso­phy. - in: Process Studies, Vol. 14, No 1, Spring 1984, p. 22.

[29] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol. 1., pр. 149-150.

[30] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol. 1., p. 325.

[31] Alexander, Samuel. Space, Time and Deity. Vol. 1., p. xxviii.

[32] McHenry, Leemon B. Whitehead and Bradley. A Comparative Analysis. Albany: SUNY Press, 1992, p. 16.

[33] McHenry, Leemon B. Op. cit., pр. 50-51.

[34] McHenry, Leemon B. Op. cit., p. 51.

[35] Bradley, F.H. Principles of Logic. Vol.1. Oxford: Oxford Univ. Press, 1922, p. 52

[36] Да напомним, че първото издание на Принципите на логиката на Брадли е било през 1883; горният цитат е по второто (коригирано) издание от 1922. А Принципите на психологията на Джеймс са публикувани през 1890 г.

[37] McHenry, Leemon B. Op. cit., pр. 51-52.

[38] McHenry, Leemon B. Op. cit., p. 52.

[39] McHenry, Leemon B. Op. cit., p. 131.

[40] McHenry, Leemon B. Op. cit., pр. 131-132.

[41] McHenry, Leemon B. Op. cit., p. 141.

[42] McHenry, Leemon B. Op. cit., pр. 7-8.