NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

The Objective Scope of Thinking in Kant’s Transcendental Dialectic

Silviya Kristeva,

South-West University “Neofit Rilski”,

 

silvia_kristeva@mail.orbitel.bg

В своята трансцендентална диалектика Кант предприема изследване на „общото на условията на мисленето (Кант 1992: 437). Макар че това изследване открива едно същностно нарушение на употребата на понятията на разума в т.нар. диалектически умозаключения, то всъщност очертава собственото поле на разума (Кант 1992: 383) и прави най-важното с оглед на подредбата и специфицирането на тези най-общи условия. Това са условия, които изпълняват най-висшите синтетични функции на мисленето да свързва до „най-високата възможна точка на единството“ (Кант 1992: 612) и така да завършва познанието, осигурявайки пълното определяне на едно обусловено познание в „целия обем“ на неговите условия (Кант 1992: 371, 372, 567), което е всъщност една умозаключителна функция. Синтеза с такъв всеобщ характер не може да е обвързана с някакъв конкретен предмет: „при мисленето изобщо се абстрахираме от всяко отношение на мисълта към някакъв предмет (било на сетивата или на чистия разсъдък)“ (Кант 1992: 437) и тогава тя е ориентирана, обхваща всички предмети на нашето мислене, дори нещо повече: тя определя неговия пълен предметен обхват в една най-обща пределна функция на цялото мислене с основната му дейност да изгражда предмети и така да създава познание.

Според Кант общите условия, които гарантират общопредметния характер и обхват на мисленето, се отнасят до логическите градивни единици на мисленето изобщо. Такъв логически строеж на мисленето е структуриран от Кант в първото му издание на Критика на чистия разум при прегледа на диалектическите умозаключения (Кант 1992: 436 – 437). Кант определя като най-малката обособена до логическо цяло единица на мисленето: една мисъл. Нашето мислене е изградено от безкрайно образуване на завършени мисли, които подреждаме една след друга: така те изграждат неговата логически цялостна формална структура.

Оттук са определени и общопредметните синтетични процедури. Кант определя първата общопредметна синтеза като „1. синтезата на условията на една мисъл изобщо“ (Кант 1992: 437). Това ще е най-общото условие, до което можем да стигнем изобщо и то да е последното, „непридружено“ от други по-общи условия за съставянето на една мисъл. Кант проектира формалното логическо свързване на всички мисли до самия субект като общото на собствената им структура (иначе те ще се сведат само и единствено до чисти понятия – пусти предикати) и в неговата логическа позиция те трябва да намират своето обединение. Значи първата синтеза на общите условия на мисленето е построяването на всички основания за една мисъл, които да й дадат всеобщност и да я позиционират спрямо целия контекст, цялата съвкупност на условията на мисленето изобщо. Още тук се вижда разликата с разсъдъка, който за Кант свързва представи, разумът се отличава като способност за изграждане на логическа структурна цялост, чиято най-малка единица е една завършена мисъл (която самият разсъдък изгражда за мисленето) и той ще представлява логическа структура от завършени мисли.

За Кант, обаче, осъществим ли изобщо една такава структура, ние винаги и автоматично свързваме мислите едни с други по точно определен начин и спрямо едно общо логическо съдържание. Затова и второто условие на общопредметната синтеза е условието за свързване на мислите една с друга. За Кант тук същностно е това условие да осигури същинско свързване между съдържанието на мислите, а не според някаква чисто асоциативна и произволна връзка. Ако поставим строгостта на това условие върху свързването на мислите една с друга, то неизбежно първата мисъл води до другата, на свой ред тази до третата чрез едно необходимо свързване, при което всяка мисъл е основание, условие за предходната и на свой ред е обусловено за следващата. Само така можем да получим пълно свързване на логическото съдържание на отделните мисли: ще ги свържем по общото им предметно съдържание в една редица с определени логически свойства.

Когато я разгърнем така, ще сме получили предметния обхват на логическото съдържание на мислите. Техните собствени предметни съдържания ще са свързани и определени едно спрямо друго. И ако това са всички мисли, то ще разгърнем и обхванем цялото предметно свързано съдържание на мисленето. За Кант това е „2. синтезата на емпиричното мислене“  (Кант 1992: 437), ще сме подредили в последователна редица от мисли всичко, за което сме мислили и за което можем да мислим.

Накрая остава възможността всяка една мисъл да се свързва с всички други в общата конструкция на цялото мислене, което и означава възможност всяка отделна мисъл да достигне своя пълен предметен обхват, като се свърже с другите, но и като обособи своето пълно предметно съдържание. С това се запълва и подрежда цялата сфера на мисленето като чиста и пълноактна функция единствено и само на неговото собствено осъществяване, мисленето структурира и покрива целия си предметен обхват: достигат се мащабите на пълната предметна конструкция на мисленето, на предметно обособяване и общо взаимодействие на всички мисли, които изпълват и опосредяват целия универсум на мисленето. Кант определя тази синтеза като „3. синтезата на условията на чистото мислене“ (Кант 1992: 437).

Нашето мислене не е способно на по-голям мащаб, тъй като с тази последна трета синтеза се покрива и овладява цялата сфера на мисленето и то в пълната й възможност; каквото и да мислим, както и да го мислим, то е „част“ от сферата на цялото мислене. Формата на всеобщност е пределна: всичко, което мислим, осъществим чрез мислене, става част от тази сфера. Затова и нейното операционализиране е наистина „най-високата възможна точка“ в изучаването и структурирането на мисленето и с това Кант достига самата „върховна“ позиция на мисленето и я приобщава към логическото изследване на възможностите на нашия разум.

Синтетичните условия, които Кант проектира, са формулирани върху логическите структури и възможността на цялото мислене: това са самите континуумни структури, с които разполага мисленето, а логически необходимият им характер се основава върху фундаменталните закономерности в свързването на всички мисли в общо единство, както тези мисли се вграждат, следват и свързват до единно и системно структурно цяло. Неговите възможности са според чисто формалната структура на обуславяне на всяка мисъл, по логическия ред на следване на мислите една от друга и чрез логическото им място и свързване в една обща система: от формата на мисленето, от тяхното логическо свързване и от вграждането им в обща логическа конструкция, в логическото цяло на една система като мисли, които се свързват до цялостното изпълване на тяхната (или на някаква) предметна област (а в пределния им обхват, както изпълват цялата сфера на мисленето).

Тези три фундаментални и необходими синтези на мисленето представят основните функции на нашия разум в неговия пределен обхват. Кант определя самия ред на тяхното получаване като „аналитичен“, но подчертава, че за „една систематична представа ... посоченият вече ред като синтетичен би бил най-удобният“ (Кант 1992: 382). Синтетичният ред изисква на първо място да се постави логическото цяло на една система, едва което прави възможни другите две цялостни свързвания на всичките ни мисли. Отношението на мислите ни към цялата сфера на мисленето въобще представлява чистата и пълна функция на нашето мислене и едва чрез неговото поставяне можем да обобщим и да обхванем същинските логически възможности на цялото мислене. Кант назовава тази абсолютна „тоталност на условията на чистото мислене“: „абсолютно безусловно, т.е. безусловното във всяко отношение“ (Кант 1992: 374), което представлява крайната пределна позиция на мисленето. Терминът „тоталност на условията“ той използва като ориентиране на „завършената величина на обема“ на цялото мислене към „синтезата на нагледите“ (Кант 1992: 372). Това е общата разумна синтеза, която разгръща и владее своите нива през разсъдъчните функции чак до обхванатите под тях нагледи и така в един акт е събрана цялата функция на човешкото мислене и е изчерпано логическото съдържание на една цялостна разумна мисловна синтеза.

Кант приема – и това ще е обща и генерална предпоставка, – че целият този общ мисловен акт е възможен при едно единствено тотално условие: приема се като първоначално дадено самото безусловно. Мисленето не тръгва от съществуващото, от даденото в сетивата, от външното спрямо него, а от собствената си пределна позиция, от всеобщите граници на своята сфера. Затова и единствено дедукцията е възможен логически ход на свързване на мислите ни според Кант, но това е трансценденталната дедукция: тя изгражда общите структури на мисленето от тяхното същинско начало – абсолютно безусловното на цялото мислене – и спрямо него, както те се разгръщат от и спрямо това безусловно и обхващат и обособяват обусловеното върху цялата сфера на мисленето. Кант открива една нова структурна сложеност на цялото мислене, в която първостепенна е общата логическа позиция на безусловното, ще видим какви нови логически възможности за изследване на самото мислене предлага „синтетичният ред“ на разумните логически структури.

Тъй като трите синтези на разума уточняват строежа и осъществяването на цялото мислене и очертават механизмите за достигане на пълното му завършване и системност, всяка една от тези синтези се основава върху чиста умозаключителна функция. Кант представя трите синтези на разума според категориалното единство в типа отношение на всички мисли във всяка една от тях. Всеки тип отношение представлява едно вече понятие на самия разум: разширено до и обобщаващо основен тип функция на разума. Кант ги нарича „чисти понятия на разума“, те обхващат тоталността на една разумна синтеза и отвеждат към основната умозаключителна функция, осъществявана в тази синтеза. За да ги отличи от чистите разсъдъчни понятия, Кант ги назовава трансцендентални идеи.

От трансцендентално логически интерес е въпросът за предметния обхват на всяко едно от тези висши понятия на мисленето. Една трансцендентална идея носи и представлява вида предметно единство, който се осъществява чрез една умозаключителна функция на разума. Това е предметният обхват и пределното логическо съдържание, което изграждат умозаключителните функции и с което построяват и изпълват цялата сфера на мисленето. Трите синтези така произвеждат и три основни понятия на разума. Свързването на мислите по основната им съставка: субекта, носител на предикатите, представлява структура на „едно безусловно на категоричната синтеза в един субект“ (Кант 1992: 372). Свързването на мислите спрямо тяхното произвеждане едната като обусловена спрямо следващата като обуславяща я, образуват за Кант едно подредено свързване, в което всяка заема своето място на съставка и така съставляват: „едно безусловно на хипотетичната синтеза на членовете на редица“ (Кант 1992: 372). И накрая, взаимоопосредените и обособени мисли, изпълващи цялата сфера на мисленето, представляват „едно безусловно на дизюнктивната синтеза на частите на една система“ (Кант 1992: 372). Това трябва да осъществяват и трите умозаключителни функции на мисленето – първата се определя от логическите възможности на субекта в съжденията, така както той се отнася като структурен елемент на мислите към цялата сфера на мислите. Субектът в класификацията на съждението дава основни логически характеристики по количество, следователно може количествено да опише и разпредели сферата на мисленето. Втората умозаключителна функция поставя в основата логическия преход от една мисъл към друга, същественото при Кант е, че той разглежда втората мисъл като условие на първата, защото тази редица води към и завършва в безусловното. Това е връзка между мислите на обусловеното към неговото условие, за да се достигне до „условието на условията“, чрез всички такива основни логически характеристики на свързването на мислите както се обуславят възходящо (Кант 1992: 377) една – друга, трябва да се достигне до последното обуславяне: последното условие, което не е обусловено. Трябва да се осъществи една редица от свързвания, от връзки между мислите, чийто последен член е безусловното: последното условие. Вижда се, че всяка умозаключителна функция спира хода на веригата от умозаключения, от връзки между мислите до една последна безусловно приета съставка, подвеждаща всички останали. Във втората умозаключителна функция чрез логическите възможности на отношението трябва да се разпредели цялата сфера на мисленето и от обусловеното познание чрез редица от обуславяния да се достигне до безусловното. Тази умозаключителна функция „изнася“ предметното съдържание на обусловеното и, обуславяйки го с нови и нови условия, го свързва и така подвежда под безусловното през последния член на редицата. Затова и съществена за нейната структура е цялата осъществена редица и собственият й механизъм: обуславянето, свързването между отделните, нарастващи по обхват познания.

Третата умозаключителна функция обхваща изпълването на логическия обхват на една мисъл до нейното логическо цяло чрез взаимоопосредстването й спрямо всички други такива до цялото на самата мисловна сфера. Всяка мисъл изпълва своя универсумен обхват и го удържа, отграничава спрямо всички останали. Всяка мисъл има своя точна логическа позиция в универсума, а всички те заедно изпълват универсума на мисленето. В умозаключителната функция се обхваща и оперира с цялото на разпределения универсум на цялото мислене, като така се образува логическото цяло на една система: всяко пределно развито познание става точно определена част от тази система, чрез мястото на другите може да се определи неговото точно логическо място в целия универсум на мисленето. Тогава универсумът се разпределя чрез логическите възможности на логическото съждително цяло на всяка мисъл и в точното й позициониране в универсума, т.е. спрямо всички други универсумно развити мисли. Съумеем ли да ги изчислим, ще получим една определена универсумна мисъл, която е част от системата на всичките. В тази трета функция ще имаме логическо взаимодействие и структуриране на предметния обхват на всички мисли за изпълване на целия универсум на мисленето.

Според категориалната съждителна функция на голямата предпоставка в дедуктивните силогизми Кант извежда водещата логическа съставка, която осигурява и „води“ силогистичната структура на „страната на условията“ (Кант 1992: 372). Категоричният силогизъм, в основата на чиято голяма предпоставка лежи категорията на субстанцията като последно логическо основание и с произход и обосноваване в Аристотеловите Категории, дава „субекта, който самият не е вече предикат“ (Кант 1992: 372). Този субект е носителят на предикациите и е подлежащото, което може да заема само мястото на S в съждението, никога на P. Това е логически компонент, който поема и удържа всички предикации и така структурира съждителната форма.

Голямата премиса на хипотетичния силогизъм представлява едно хипотетично изказване, което на свой ред се предпоставя от друго и така до пълното условие. Кант го извежда в логическата съставка на „предпоставката, което не предпоставя нищо друго“ (Кант 1992: 372). Тя тогава трябва да предпоставя самата себе си, да води към своето себепредпоставяне. Ако погледнем категориалната разсъдъчна функция на каузалността, която се разширява до своя край, то това ще е една основна рефлексивна структура, която изобщо се мисли в Нововоевропейската философия, а и далеч преди нея, и има характеристиките на „causa sui“, „причина на самата себе си“ (Спиноза 1981: 61), или мислене, което мисли себе си, мислене, което предпоставя себе си.

Категориалната структура на безусловното, поставя чрез основната логическа съставка на дизюнктивния силогизъм „един агрегат на членовете на делението, който не изисква нищо повече, за да завърши делението на едно понятие“ (Кант 1992: 372). Това е напълно разпределената област на едно понятие или на едно познание, устойчиво стигнало до самите граници на областта и опериращо с целия логически обхват по съдържание и обем на всичко подведено под тази област. Тя гарантира логическия достъп до всяка „част“ от областта и същевременно оперира с цялото останало съдържание и обем на другите части, поставяйки ги във взаимнообусловено отношение – на взаимно общуване/действие.

Така трите силогистични структури представят висшето категориално единство на един логически субект, на една логическа редица и на един логически агрегат, всяка от тези структури има свои логически свойства и начин на организиране на цялата сфера на мисленето и те съставляват умозаключителната основа за образуване на изводи по необходим и общовалиден път: т.е. за логическа форма на умозаключения.

За Кант всяка от тези три силогистични структури има свой предметен корелат: своя структура на безусловното спрямо предметния обхват на мисленето. В българската литература тази общопредметна функция на понятията на разума е детайлно изследвана от проф. Иван Стефанов в неговата монография Кант и проблемът на диалектиката, в която той осъществява едно специално изследване на чисто „регулативната диалектика“ на разума (Стефанов Ив. С. 1981: 131), акцентирайки на регулативния характер на изведените от Кант понятия на разума и основаните от тях диалектически умозаключения. Кант обобщава изведените три основни умозаключителни структури чрез техните предметно-съдържателни синтези като „общото на всяко отношение, което нашите представи биха могили да имат“ (Стефанов Ив. С. 1981: 33) като основно: „а) отношение към субекта и б) отношение към обектите и при това към обектите като явления, или към обектите като предмети на мисълта изобщо“ (Кант 1992: 379). Кант е много прецизен в своите формулировки: субектът е един и това е онзи субект, който се изолира като структура от трансценденталната аперцепция и противостои на обектите; Кант употребява множествено число, назовавайки противопоставящото се на субекта обективно единство. Ив. Стефанов подчертава, че „реалното основание на тази класификация е субект-обектното отношение, чийто момент е познанието. В познанието като целокупност е налице познание за субекта, за обекта и за основанието на субект-обектното отношение.“ (Стефанов Ив. С. 1981: 32).

С прехода към предметните корелати на трите умозаключителни категориални единства се набелязват и проблемите пред диалектическите силогизми, които Кант подробно изследва в трите дяла на трансценденталната диалектика – паралогизмите на разума, основани върху приемането за субстанция на мислещия субект, антитетиката на разума, разглеждаща антиномиите на разума при противоречивите твърдения за устройството на света и накрая трансценденталния идеал на разума, основан върху приемането на съществуването на една същност на всички същности – Бог. Ив. Стефанов специално подчертава регулативната диалектика на основното положение за безусловното при съставянето на тези идеи, като трябва да се подчертае и изследва статута му на „регулативен, т.е. методологичен принцип на системността на реалното, частнонаучно познание“ (Стефанов Ив. С. 1981: 113).

С категориалните разумни единства са очертани три класа на чистите понятия на разума и тяхното системно единство. Това са общопредметните конструкции, които съответстват на разумните умозаключителни функции (Стефанов Ив. С. 1981: 32): първият тип единство съдържа „абсолютното единство на мислещия субект, вторият – абсолютното единство на редицата на условията на явлението, третият – абсолютното единство на условието на всички предмети на мисленето изобщо“ (Кант 1992: 380). Тези три класа чисти понятия на разума осигуряват дедуктивния характер на извеждане и обосноваване въобще на нашите познания, затова те обхващат дедуктивната система на теоретичното познание, която трябва да опише и подраздели висшите интелектуални способи и методология на разума и да систематизира и изследва неговите върховни предмети. Затова и Ив. Стефанов посочва, че „за пръв път в историята на философската мисъл, Кант прави предмет на системно изследване самото философско познание от гледна точка на трансценденталната логика като методология“ (Стефанов Ив. С. 1981: 81).

При разработването на трите дяла, изпълващи полето на чистия разум, Кант достига до изключително важни логически решения и определя логически възможности, неизследвани до този момент в логиката. Всяка трансцендентална идея, със заключената в нея умозаключителна функция, с характеристиките на своя предметен корелат се съотнася с реда и систематизирането на познанието на „страната на условията“, т.е. от гледна точка на „безусловното“, затова и предлага форми на мисленето, негови структурни сложености и оттам нови интересни логически възможности на мисленето.

С въвеждането и изолирането на логическата позиция на субекта – това, което не може да заеме мястото на предиката, направено още от Аристотел, Кант отстранява от тази логическа позиция всичко останало, което има опитен или всеобщ предметен произход. В неговото разглеждане субектът се противопоставя, а и се различава безусловно от обектите. Но така страната на обектите, на предметите в човешкото мислене не само че не се омаловажава, но се засилва и добива самостоятелност. И ако това, което засяга логическата възможност на S, е на страната на мислещия субект, тогава това, което е на страната на обектите, ще касае всички останали логически позиции в съждителната форма и най-вече последната от тях и противопоставена още със самото дефиниране на субекта – предикатът.

При Кант точно такова дефиниране не може да се намери, но можем да проследим и обобщим линията на разцепване на общосъждителната форма и то по отношение структурирането на цялото мислене. Щом логиката е изследвала логическата позиция и структурните възможности на субекта, който не може да стане предикат, то тя трябва да изследва и логическите свойства на предиката или предикацията (съобразно с множественото число на обектите), който не може да стане никога субект. Неговата чисто логическа функция не е под-лежащото и той никога не може да бъде нещо: точно както е по варианта на първата формулировка на субекта от Аристотел, а е подвеждащото, само приемането на което може да осигури „подвеждането“ (Кант 1992: 319, 359), логическото включване на едно познание, на един субект, на едно понятие под общата сфера на друго такова. Чистата му логическа функция се състои само и единствено в подвеждането: в самата обща сфера на подвеждане, на предициране, която така образува цялостна област, поемаща и удържаща предикациите. Само чрез тяхното разгръщане тази сфера се конкретизира, тя никога не може да се разгледа като един предмет, а представлява област на действие, на подвеждане.

Ако я въведем обаче, точно както Аристотел въвежда субекта като носител на предикациите, то тя ще е самото поле за предициране, в което да подведем субекта: едно неограничено поле за подвеждане – цялата област на предикацията. Тогава обаче, така както самите предикати спрямо субекта могат да бъдат неопределено много, без логически последен край, логически предел е самият субект, и както, ако изградим веригата от предикати спрямо последния конкретен индивид, горният й край не може да бъде точно определен, той  все „отскача“ към все по-общи понятия, то с въвеждането на последния предикат, който е само предикат и не може да стане субект, можем да подведем неограничено много субекти и самата логическа позиция на субекта ще се “изпразни” от конкретност, ще стане неопределена и ще се развие в различни степени, нива на субекта в подвеждането под различните предикати. Но това вече е демонстрирано при Кант още с Коперниканския преврат. Поставянето на последната позиция на логическия предикат е логически „обърната“ структура, в която Кант поставя и изгражда логическите възможности на чистото й мислене в неговата пълна сфера. Така както субектът-носител на предикациите даде основна структура на мисленето, така и предикатът като приетата област на подвеждане несъмнено предоставя нови възможности за организация на мисленето.

Логическото изграждане на мисленето спрямо последната устойчива позиция на предиката, който не може да стане субект или предмет, а представлява структура, поле на определени предикативни действия, област на предикациите, която обхваща цялата субективност, както получава своите предикати, трябва да се осъществява през редицата на получените предикати, така както те водят и завършват до последната безусловна позиция в областта на предикациите. Кант описва логическите свойства на тази редица, която можем да оприличим на „обърната“ дедукция. Първо, редицата е възходяща, тя отвежда към своя последен член: безусловната област на предикациите, към онова, което предпоставя самото себе си, защото по-общо от него не можем да мислим: то е самото общо (можем да го постигнем в неговите граници, рамки чрез онова, което определя последната, най-всеобща и пълна позиция на мисленето – позицията на всички позиции, отвъд която не може да се мисли нищо повече. Второ: „дадени са всички членове на редицата“, защото „ако едно познание се разглежда като обусловено, разумът е принуден да разглежда редицата от условията във възходяща линия като завършена и дадена в тоталността си“ (Кант, 1992: 378, 381). Тази трансцендентална редица започва от обусловеното и трябва да изчерпи и подреди всички негови условия до стигането до самия предел на областта на предикациите, „защото за възможността на обусловеното наистина се предпоставя тоталността на неговите условия, но не на следствията му“ (Кант 1992: 382). Това е редица на максимално отстояние на обусловеното, прието без уговорки, условия, за Кант затова то е и най-бедно на познавателен предметен обхват, и неговото последно условие, с което то се закрепя и обвързва безусловното. За да стане напълно обусловено, едно познание трябва да извърви възходящият ред на условията си, на познания, които го обуславят, и така едва да постигне своя пълен предметен обхват: да се представи като свързано и систематично.

Впоследствие и Фихте, и Шелинг, и Хегел ще разработват тази възходяща логическа редица, в която от най-малко обусловеното, просто приетото, се отива към безусловното чрез изчерпване на всичко, което го предпоставя, за да се достигне до създаването му, до изграждането му едва в края на редицата като завършено и систематично познание. Такава възходяща редица предполага и предпоставя подреждането и свързването на нашите познания в система, тя върви от най-простото към най-сложното, построявайки самия ред на предикациите, които обхващат и въвличат обусловеното чрез редицата в напредващо свързване и структуриране през цялата област на предикациите – до самите ѝ граници. От най-бедното познание с тази логическа редица можем да осъществим едно системно изведено познание, което се основава върху пълния обхват на понятията на първоначално въведеното и е въвлякло и свързало всички други познания в областта: опосредено е спрямо възможностите на цялата област на предикациите. Основният белег на една такава редица е, че тече през областта на предикациите, като нейният последен член трябва да обхване самите граници на областта на предикациите да достигне до безусловния последен предикат, който определя границата на областта и след който тази граница се надхвърля. Според Ив. Стефанов Кантовият „абсолютен принцип на чистия спекулативен разум при предпоставката, че ако обусловеното е дадено, дадена е и цялата редица на условията за него, която сама е безусловна“ е „една трансцендентална формулировка на открития от Лайбниц закон за достатъчното основание“ (Стефанов Ив. С. 1992: 25). С това пред Лайбницовият закон се откриват възможности за логическа интерпретация на свързването на мислите чрез обуславянето им една спрямо друга и за изграждане на логическия модел на трансценденталната дедукция. Определянето от  Кант на тази редица като „регресивна синтеза“ (вж. Стефанов Ив. С. 1981: 59) ще се разработва като основен синтетичен, а по-късно диалектически логически метод от Фихте, Шелинг и Хегел.

Кант развива последния трети клас чисти понятия на разума в логическата структура на самата област на предикацията. Както вече я получихме, това е структура, която изпълва цялата област на мисленето и съдържа всички възможни предмети на мисленето. За да обхване всички предмети, според Кант тази област трябва да е съставена от всичко онова, което подвежда и определя тези предмети – от техните предикати. Пълната област на разума като логическа структура представлява „съвкупност от всички предикати на нещата изобщо“ (Кант 1992: 563), и то на „всички възможни предикати на нещата“ (Кант 1992: 563). Кант отстранява и последната обвързаност с предметите: „съвкупността на всички възможни предикати изобщо“ (Кант 1992: 564), като дефинира областта на предикацията сама по себе си, без обвързаността й с пределния произход на всяка предикация и така я обобщава като чиста логическа структура на подвеждащото: областта на цялата възможна предикация. С това са посочени  и логическите ѝ свойства.

Първото и основното, което Кант обосновава, е възможността за логическо определяне, което областта на предикацията предлага. Кант въвежда разграничение между „определимостта на едно понятие изобщо“ и „определеността на едно нещо“ (Кант 1992: 563). „Определимостта на едно понятие“ за Кант не зависи от областта на предикацията, то е „неопределено“ с оглед на тази област и се подчинява на „основното положение на определеността, според което от всеки две контрадикторно противопоставени един на друг предиката може да му принадлежи само един“ (Кант 1992: 563). С приемането на независимостта на съдържанието на понятието спрямо областта на предикацията то автоматично заема логическата позиция на Аристотеловия субект, който се разглежда „пълен“ и даден вече спрямо своите определения, които могат да се изолират от самия него в сравнение с другите субекти и да му се припишат или не тавтологично, те са част от неговото получено и готово преди предикацията съдържание. Затова Аристотеловият субект спрямо един предикат може да има точните логически свойства: да приеме този предикат или не съобразно това съгласува ли се той с неговото съдържание или не. Оттук отрицанието ще означава отхвърляне на предиката, т.е. на принадлежност на дадения субект към някаква група идентични, сходни предмети.

При определянето на едно нещо имаме обратната логическа структура: нещото първоначално е неопределено спрямо онова, което се съдържа в самото него, а ще се определи и е определено спрямо онова, което е извън него: спрямо онези предикати (или предикат), под които то ще се подведе и трябва да се подведе, за да се определи и само така да се получи неговото съдържание. Самото определяне изцяло се изземва от областта на предикацията и тогава: „всяко нещо обаче според възможността си е подчинено още и на основното положение на пълното определение“ (Кант 1992: 563). За Кант това положение има следните параметри: от всички възможни предикати, с техните противоположности, на едно нещо трябва да „принадлежи един“ (Кант 1992: 563), с което се определя точното логическо място на едно нещо в областта на цялата предикация и то се отграничава от всички останали предмети и техните собствени логически позиции. Кант описва логическата възможност на този субект така: „самото нещо се сравнява трансцендентално със съвкупността на всички възможни предикати“ (Кант 1992: 564).

За да определим един субект тогава, трябва да го подведем и съпоставим спрямо цялата област на предикацията, за Кант той трябва да се съпостави, да се проведе подвеждането му не само спрямо един, а спрямо едно множество, една структура от всичките предикати и чрез тях напълно да се определи като отхвърли всичките освен една негова позиция: т.е. спрямо цялата област на предикацията. Или да извърви пътя на поемане и отстраняване на всички предикати в областта до самата й граница, за да „пробяга“ през областта и да определи и изпълни точното си логическо съдържание спрямо цялата област. Основно логическо свойство на определянето на едно нещо е първото и тотално подвеждане на нещото под цялата област на предикацията, независимо как ще осъществим определянето на нещото в нейните рамки: дали чрез пълно изключване на цялата останала предикация освен един предикат, което с оглед на безкрайните възможности на тази област е трудно постижимо и самият Кант посочва това (Кант 1992: 564), или чрез самото разгръщане на редицата от предмети, под които нещото може да се подведе в рамките и възможностите на областта. То остава подведено под тоталните граници на цялата област на предикацията: свързаността на всички възможни предикати.

Затова и Кант обосновава два основни начина на определяне: спрямо дадения S „определимостта на всяко понятие е подчинена на всеобщността (universalitas) на принципа на изключеното трето между два противоположни предиката“ (Кант 1992: 563). Кант не случайно подчертава, че първото определение е спрямо понятието: т.е. спрямо нещата, които са негови логически характеристики, спрямо формата, защото принадлежността на един предикат или не определя общото, същността на нещото, определя единството му с други подобни предмети върху универсума. Тук богатството на логическото съдържание е на страната на субекта и е предпоставено като готово, налично и независимо от определянето, затова и то ще се извърши само по форма: според правилността на връзката, а субектът ще остане неизведен в пълното си логическо съдържание.

Вторият начин за определяне е спрямо предиката: „определението на едно нещо обаче“ е подчинено на „тоталността (universalitas) или на съвкупността на всички възможни предикати“ (Кант 1992: 563) – или точно на един от всичките предикати. Затова трябва да сме уточнили и да знаем всичките: да владеем начин да разпределяме и разгръщаме пълно, докрай цялата област на предикацията. Тя съсредоточава цялото логическо съдържание: спрямо него неопределеният субект трябва да се определи, като поеме различните предикати и то до самия им край като всичките и да уточни сред тях своя собствен, т.е. логическото си място. Субектът е неопределен, той трябва да образува логическото си съдържание и то спрямо цялата област. Субектът остава нещо, той е различен от всички предикати, иначе би станал сам предикат. Подвеждането под различни предикати съставлява неговото определяне: образуване на логическото му съдържание. И изцяло водеща и определяща за това е областта на предикацията, тя е основата, върху която се запазва, разгръща и натрупва логическото съдържание на субекта. Затова и Кант посочва, че „Принципът на пълното определяне значи засяга съдържанието, а не само логическата форма.“ (Кант 1992: 563). В този ход на определянето през областта на предикацията субектът се запазва като нещо, като предмет, различен от предикациите си, но само чрез тях изпълнен със съдържание, опосреден през областта. Той запазва характеристиките си на индивид, на отделено от областта цяло, което взаимодейства с този област и се развива в една структура от логически функции. Неговото определяне се осъществява като „синтезата на всички предикати, които трябва да съставят завършеното понятие за едно нещо“ (Кант 1992: 564). С това като възможност за определяне ще имаме редицата на всички подвеждания от най-малко обусловеното просто подвеждане на едно нещо до пълното му подвеждане под всички предикати през последователното опосредяване. В този ход съгласно логическите му възможности трябва да получим „пълното познание на нещо“ (Кант 1992: 564) и да осъществим това познание като система.

Съществено логическо свойство на областта на предикацията, е, че, както посочва Ив. Стефанов, „понятието за тази безусловна тоталност на всички неща изобщо не би могло да се определя с предикати като „съставеност“, „деление“ (Стефанов Ив. С. 1981: 97). Всеки един предикат, с който я определяме, е вече част от нея. А няма друга структура, по-обща от нея; тя заема най-общата възможна позиция. И точно заради всичко това не може да застане на мястото на субекта и да получава предикати. Тя е самата съвкупност на предикатите и владее всичките им възможности и отношения. Тогава обаче за нейното активизиране, за осъществяването на предикациите наистина трябва в нея или спрямо нея да се въведе онова, което може да подлежи, да приема предикациите: и да остане различно от тях – субектът. Тогава самата област на предикациите може единствено да се определи чрез субектите, които се въвеждат в нея и както се въвеждат и подлежат на предициране. Тук мястото на субекта е, което ще определи и развие логическите възможности и функциониране на областта на предикацията. Ще трябва да се изследват не предикатите, а самите субекти с техните логически възможности за подвеждане и взаимодействие, за да се определят и опишат логическите възможности на областта на предикацията. С това се осъществява и една основна закономерност на логическото определяне изобщо: не можем да имаме определяне и особено по отношение на логическото съдържание, без да сме конкретизирали и не само да имаме предвид, а всъщност да отбележим областта на предикацията. Тя е в основата на всяка една мисъл, всяко нещо, познание, акт на разума: защото тя е самата основа на съдържанието, премахнем ли я от мисленето, то губи абсолютно всякаква спецификация, конкретност. Не може да се намери нещо, което мислим без съответната вече работеща предметна област: област на предикацията, която то има, чрез която то получава каквато и да е, и най-абстрактната дори, определеност. А тогава самото й изучаване ще проследи и обхване истинските мащаби на мисленето, неговия „максимум“ (Кант 1992: 375) в най-пълните му и всестранни възможности. Те съставляват самата основа на мисленето и неговото осъществяване. И, както посочва Ив. Стефанов, „нейното отношение към производните същности, не е отношение на цяло към част, а на основание към следствие“, към обусловено (Стефанов Ив. С. 1981: 96).

Кант насочва и към още една мисловна структура, която изгражда самата „основа“ на областта на предикацията, но и е единствено онова, което може да определи, да даде собствените й граници и което изобщо е онова в мисленето и извън него, което дава определеност на последните, обхващащи всяко конкретно и определимо, граници: „съвкупността на всяка възможност“ (Кант 1992: 564), „безграничното всичко“ (Кант 1992: 566). То е самата неопределеност, само върху която може да се постигне пълното определяне.

Кант структурира едно най-общо понятие за самата неопределеност, за една пълнота и обхващане на всичкото и с това дефинира едно ново понятие за пълната, за тоталната възможност. Тя не е тотална липса, а тъкмо напротив: всеизпълнено присъствие и съвкупност на всичко, което дори се взима с неговото осъществявано тепърва цяло. Това е наистина максимално общото понятие, до което е стигнало съвременното мислене. Кант го определя като това, „което е валидно във всяко отношение (неограничено, например абсолютна власт), и в този смисъл абсолютно възможно би означавало онова, което е възможно от всяко гледище във всяко отношение, което от своя страна е най-многото, което мога да кажа за едно нещо“ (Кант 1992: 373). Тази всеобхващаща, всесъдържаща и все-съставляваща изпълненост е основният метафизически конструкт на цялата Нововремска философия и е наистина понятието с най-голям и неограничен логически обхват, което тази философия е съставила и което с една или друга характеристика се мисли и изследва от философията още от нейното създаване. Философията на Новото време го откъсва от всяка обвързаност с конкретна сфера или елемент от действителността и го развива през чистата сфера на разума, стремейки се да го откъсне и от спецификите, които тя му придава, и да го разработи и развие в собствените, изведени от самата негова специфика, характеристики; затова и названието му не носи в себе си определена специфика на нещо или понятие, а го предава с неговата безгранична изпълненост: Абсолютно. Безграничната всесъдържаща неопределеност задава основата на самото мислене: тоталното й идентифициране като областта на всички възможни предикати. Но тя дава според Кант и основният начин за осъществяване на пълното познание на едно нещо: то да се „изведе“ от една безусловна тоталност на пълното определение като „обусловената тоталност, т.е. тази на това, което е ограничено“ (Кант 1992: 567). Ив. Стефанов отбелязва, че „за Кант принципът на пълната определимост трябва да се разглежда като съдържателен, доколкото изхожда от трансценденталната предпоставка, че частната възможност на всяко нещо трябва да се съдържа априорно в материята на всяка възможност“ (Стефанов Ив. С. 1981: 96). Затова и всяко нещо ограничава областта на предикацията, „внася“ прегради в нея (Кант 1992: 566), които всъщност са отрицанията спрямо границата на цялата област на предикацията и само чрез тях едно нещо може да се определи напълно. Самото логическо определяне предполага работа с отрицанието, за да се ограничи изцяло едно нещо върху цялата област на предикацията, с което Кант съществено доразвива и включва в логическия модел на цялото мислене трактовката на Спиноза за субстанцията и за определянето на нещата според фундаменталното аскиоматично въвеждане на субстанцията. Всичко това оформя основите на една теория на логическото определяне, която основно разработват Фихте, Шелинг и особено Хегел.

Обоснованата от Кант логическа структура на предикацията определя един нов модел на осъществяването, целите и възможностите на познанието. Теоретичните възможности и структура на трансценденталния идеал и на другите две трансцендентални идеи са обобщени в детайлното им изследване от Ив. Стефанов като основна заслуга на Кант в разработването на висшите условия на познанието: „проблемът на диалектиката у Кант е проблем за възможността на системното познание, за висшия синтез на научното познание, осъществявано от разума“ (Стефанов Ив С. 1981: 100). Ив. Стефанов проследява и обобщава в един структурен модел начина на осъществяване на „систематичното определяне на всеки предмет на познание“, този предмет трябва да бъде поставен в „системна, формална и реална връзка с всички останали, действителни и възможни предмети на опита като цяло“ (Стефанов Ив. С. 1981: 98). Само така можем да изградим системно познание за един предмет, което наистина е основното в Кантовата постановка. Кант остава верен на своя трансцендентален реализъм и не разглежда познанието абсолютно: във възможностите и осъществяването на самата универсална област на мисленето, която останалите основни представители на немския класически идеализъм ще абсолютизират и разгърнат в общ метод на абсолютното познание, без да разглеждат логическите възможности на познанието на един предмет, изграден чрез този метод. Ив. Стефанов специално подчертава „отношението към обусловеното като предмет на реалното познание“ (Стефанов Ив С. 1981: 98) в цялата трансцендентална логика на Кант. Като основен път за съставяне на „системното познание“ за който и да е предмет, Ив. Стефанов посочва осъществяването на „необходимо познание за неговите всестранни отношения с всички предмети като компоненти на същата система, т.е. необходимо е познание за системата като такава“ (Стефанов Ив. С. 1981: 99). Така предметът влиза във „всеобща връзка“ с всички останали предмети, с което и се постулира самият принцип на системността в познанието: „вън от всеобщата връзка и нейното субстанциално основание не може да се познае всестранно нито един предмет“ (Стефанов Ив. С. 1981: 99). Резултатите от анализа на Кантовата трансцендентална диалектика са недвусмислени: Кант обосновава логически модел на научното познание; само в обоснованите от него логически параметри можем да имаме истински обективно валидно (защото субектът е изолиран и на него е отделена собствена част в познанието) и най-важното: системно познание, което изгражда всеобщата връзка между предметите и само така може точно да ги отграничи един спрямо друг, а и да намери или поне да набележи условията за тяхното пълно познание, без което просто не можем да изградим системна научна теория.

За създаването на една „свързана според необходими закони система“ (Кант 1992: 613), разумът ни според Кант предпоставя „формата на едно цяло на познанието, което цяло предхожда определеното познание на частите и съдържа условието да се определи a priori на всяка част положението й към останалите“ (Кант 1992: 613). Кант разглежда тази предпоставка като всеобщо положение на цялото човешко познание и в края на трансценденталната диалектика проследява логическите условия на тази форма като всеобща логическа конструкция, в която трябва да влизат и да се подредят, да намерят своето логическо място всички познания. Това логическо всеобщо построение на цялото човешко знание се обуславя от принципа на „систематичното или рационално единство“ (Кант 1992: 614). Според Кант така всички познания трябва да се подредят във всеобщата връзка на „изкачването към по висши родове и слизането към по-низши видове“ (Кант 1992: 621). Това е логическото построение на родово-видовата верига на понятията, но Кант й дава много по-различни логически параметри от образуването й в традиционната логика (Бънков 1975: 212 – 213). Основното в нейното построение при Кант е, че тя се определя чрез „най-висшата позиция“ (Кант 1992: 621), т.е. чрез най-висшия род. И тъй като всички познания трябва да се свържат и подредят, то и между най-висшите родове трябва да се установи свързване „без междинни пространства между тях“ (Кант 1992: 622). Тогава „не съществуват първоначални родове, а всички многообразни родове са по-скоро само части на един единствен върховен и всеобщ род“ (Кант 1992: 622).

Кант постига поразителен резултат. Всяко едно познание, за да е познание, а и изобщо всичко конкретно, специфично, каквато и да е неговата специфика, е свързано помежду си и има свое единство с всичко друго върху областта на единствения „върховен род“. Нашите познания могат да растат и да обхващат все по-широк кръг от предмети единствено чрез опериране с върховния род на своето обуславяне: на онова, което представя “най-висшата позиция”. Мисленето оперира с нея, за да изгради системата на едно цялостно познание: да подреди и взаимно да обуслови всички свои „подпознания“. И нещо много важно: само истински последните висши родове в една област, които не предпоставят друго освен върховния род, могат да се свържат до неговата цялост и то така, че „извън“ тях да не остане „междинно пространство“, да не остане несвързано и необусловено познание „тъй като по този начин в целия обем на всички възможни понятия няма никаква празнота и тъй като извън този обем не може да се намери нищо“ (Кант 1992: 621). Тогава ще сме достигнали върховния род, а това означава и ще сме дали максимална определеност и конкретност на другия край на веригата. За Кант този край е проблематичен, разсъдъкът там може да достигне винаги до още по-низши понятия, но не и до нагледи и така се постулира „едно безкрайно различие“ (Кант 1992: 620) и ако за него не намерим систематично единство, под което да го подведем, не можем да осъществим познание, ще имаме само неограничено изброяване и натрупване на сетивни данни или на най-низши понятия. За Кант обаче всички понятия, дори и най-низшите, единствено и само водят към върховния род и ние просто трябва да започнем свързването от страна на върховния род и така да изградим редицата, че тя да стигне от върховния род до низшето понятие; защото „ако не би имало низши понятия, не би имало и висши“ (Кант 1992: 620).

Нашите понятия са свързани и се определят чрез произхода си спрямо върховния род. Неговата единственост и всеобхватност са сигурната основа за разгръщане на систематичната връзка между познанията ни. Точно това обаче не притежават низшите понятия, няма едно определено низше понятие, до което да спре разсъдъкът ни, а винаги може да се осъществи преход към други понятия: „винаги са възможни междинни видове“ (Кант 1992: 622). За Кант няма два вида или подвида, които биха били най-близки един спрямо друг, винаги може да се открие друг вид, който да се разположи между тях и така отново да стесни, но и отново да не се запълни плътно пространството между тях. Колкото по-специфични стават познанията, по-трудно могат да се свържат помежду си пълно и изчерпателно, винаги там може да се образува един среден вид и т.н. Във възходящата редица обаче познанията стават все по-свързани и точно взаимно се обуславят. За Кант разпадането на видовете на все по-специфични и нови подвидове заплашва с „лутане в многообразието“ (Кант 1992: 622), но това е отворената позиция на цялото знаниево построение именно към многообразното, пределно различното, за да можем „да се обърнем с общото си понятие към индивидите“ (Кант 1992: 622) и да ги включим, да ги обхванем в познанието си с цялото тяхно съдържателно богатство и конкретни взаимоотношения. При това в този ход на познанието ние слизаме от върховния род през веригата на специфициране, за да обхванем и индивидите и едва тогава да изградим тяхното системно познание. Целта на тази спецификация е да достигне до всеки един индивид и да го познае и определи като абсолютно различен от всички останали и така да го определи напълно: чрез единственото негово логическо място в целия универсум: като уникална единичност. Кант описва такова едно понятие, постигнало своята цяла тоталност и единственост: „става така понятието за един единичен предмет“ (Кант 1992: 564). Това наистина е ново по логически статут понятие: за нещо единствено по своя род и вид, но разгърнато и определено върху тоталността на своето собствено цяло съдържание и така с точна и разграничена логическа позиция спрямо всичко останало в универсума. Това понятие, както и трансценденталният идеал, не е просто понятие, то е най-висшето възможно понятие за един единствен и единичен – уникален предмет – и включва цялостно опосредстване на универсума. Логически то ще се изгради до едно единствено логическо цяло, което да обхване и опосреди всички възможни предикации в цялата област на върховния си род, каквато по логическо построение е Хегеловата Абсолютна идея.

Така за самото осъществяване на системната редица от познания Кант предпоставя прехода към все по-индивидуални различия (който може до стигне до всеки уникален и различен единичен индивид), т.е. това е преход на постепенно нарастване на различията и с това на образуване на нови и специфични познания, а оттам специфициране и получаване на все по-нови видове предикации. Когато предикацията съвпадне със своя субект, но не се приема (не подвежда) нито един друг предмет в цялата област на мисленето, тя остава една единствена: и се разгръща в цялата верига от върховен род до уникалния индивид и с това е неговото пълно определение. Тогава тя трябва да носи все по-нарастващо отличаване, ограничаване от другите предикации и спрямо другите предмети до цялата област на върховния род. Тя трябва да се съотнесе с тях и спрямо техните предикации и да ги отхвърли, да ги отрече, така нейното отграничение ще се степенува чрез  последователно отхвърляне на всички системно подредени предикации в универсума (или самата тя ще образува принципа на тяхното системно подреждане и отхвърляне), за да развие своята пълна разлика от абсолютно всичко изобщо в универсума. За Кант този преход се осъществява до абсолютното различие (което утвърждава само себе си в областта) като „произлиза от един единствен върховен род през всички степени на едно разширено определение“ (Кант 1992: 621). Определено това е процедура за осъществяване на логическо съдържание на един предмет чрез изминаване на областта на предикациите. Остава в последващите й логически разработки в немския класически идеализъм да се уточни основанието и механизмът, самият начин на това постепенно натрупване на разликата, като се обхванат и опишат самите логически степени на различията в човешкото познание върху цялата сфера на мисленето и да се разгърнат като степени на ограничаването и вътрешното обособяване на мисленето като универсум.

Кант начертава едно структурно представяне на пълното „систематично единство“, което с оглед на логическото определяне спрямо областта на предикациите представлява изключително интересно схематично описание (Кант 1992: 621). Онова, което едно понятие обхваща в своята област на предикация, Кант назовава „хоризонт“. Този термин може да се види и в неговата Логика (Кант 1994: 39 – 44). Там с него е отбелязан най-пълният обхват на познанията ни, който неизменно се обуславя от последния върховен род. Крайната степен на обема на едно понятие – индивидите, Кант символизира с „точка“ (Кант 1992: 622), тогава обхватът на едно понятие: един хоризонт трябва да обхваща „безкрайно множество от точки, всяка от които има своя по-тесен кръгозор“ (Кант 1992: 621). С този първи хоризонт Кант символизира вида, с „кръгозора на всяка една точка“ – подвидовете в този вид. Кант назовава логически хоризонт предметният обхват на всички без изключение видове, те формират „един общ хоризонт, откъдето всичките хоризонти се обхващат с поглед като от един център“ (Кант 1992: 621). Това е точно този хоризонт, който дава пълната определеност на нещата, в който те са поместени, и който има своята граница, в която спира погледът ни. Един такъв логически хоризонт е „по-високият род“, но ако се придвижим и променим своята статична централна позиция, хоризонтът се отмества, образувайки нова граница и ще обхване други видове и неща. С това отместване на хоризонтите стигаме накрая „до най-висшия род“, който обхваща под себе си всяко многообразие, т.е. родовете, видовете и подвидовете, който трябва да обхване всичките логически хоризонти, за да се опосреди целият, и който остава изпълнен с безкрайно много индивиди, организирани по различен начин под своите общи хоризонти. Тази схематична представа е едно от първите логически определения на едно изключително важно за логиката и особено за математиката понятие: универсум, предметната област на разсъждението. Макар и символно, са показани основните му логически свойства: да подвежда неограничен обем индивиди и да ги обхваща и разпределя, да оперира с тях обемно и съдържателно. Кант задава и параметрите на самото определяне: чрез универсума спрямо логическата конструкция на родовете, видовете и подвидовете, но така както те организират и разгръщат логическата структура на системното познание.

Цялостното изпълване и структуриране на мащабите на мисленето с набелязване на основните видове умозаключителни функции дават възможност да се построи системният модел на човешкото мислене: да се опишат и изследват онези негови структури, които осигуряват системното единство и завършеността на познанието. Чрез описание и изследване на логическите техники по достигане и удържане на „най-високата точка“ на мисленето, самият логически строй на мисленето променя своята ориентация спрямо онази логическа позиция, която осигурява пълното подвеждане и системното свързване на нашите познания и на работещите в тях понятия. Това е нов дедуктивен модел на човешкото познание, който чрез поставяне за основа на самата висша област на предикациите успява да подреди и разгърне систематичното логическо построение на нашите понятия, като всяко от тях получава своето логическо място и се взаимообвързва с останалите, а всички заедно в пълната редица на обуславяне спрямо най-висшата логическа позиция на „всеобщия и истински хоризонт“ на мисленето осигуряват пълната предметна структура и обхват на теоретичното познание, на логическото построение на научната теория въобще.

 

Referances:

Bankov A. 1975. Logika. Sofiya: Izd. „Nauka i izkustvo“.

Kant I. 1992. Kritika na chistiya razum. Sofiya: Izd. na BAN.

Kant I. 1994. Logika. Sofiya: GAL-IKO.

Spinoza B. 1981. Etika. Sofiya: Izd. „Nauka i izkustvo“.

Stefanov Iv. S. 1981. Kant i problemat na dialektikata. Sofiya: Izd. „Nauka i izkustvo“.