NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Philosophical models of Antiquity, gravitating on freedom and determinism

 

Pavel Nikolov

South-West University

 

Настоящият текст има за цел да изследва връзката между понятията свoбода и детерминизъм в европейската мисловна традиция като чрез историко-философски анализ конципира тяхната обвързаност откъм различни модели на мислене, типични за античния период. По този начин текстът, гравитирайки върху основни тезиси, базирани на т.нар. „принцип на бивалентостта“, познат от логиката, опитва да покаже типичното за философията на Аристотел и Цицерон разбиране за фатализма, според което бъдещето е неизбежно, а хората са безсилни в опитите си да го променят или изградят. Подобен тип аргументи се срещат предимно в разсъжденията на Аристотел, посветени на семантиката и в труда на Цицерон, озаглавен „За съдбата“, но тексът разширява античното разбиране като използва философските концепти на Епикур, както и на класически представители на стоицизма.

            Взет откъм своята обща част, принципът на бивалентност е по същество логически принцип, състоящ се в това, че всяко твърдение има точно една стойност на истината, с други думи – всяко твърдение бива или вярно, или невярно. Следователно, след като принципът на бивалентността се отнася за всяко твърдения, той се отнася и за твърдения, отнесени към неща, които ще се случат в бъдеще. Примерът, посочен от Аристотел е, че „утре ще има морска битка“, докато в „За съдбата“ Цицерон използва твърдението „ще се излекувате от това заболяване“.  Според Цицерон за всяка двойка противоречиви твърдения за бъдещето, например „ще се излекувате от това заболяване“ и „няма да се излекувате от това заболяване“, има точно един верен отговор и той е верен от вечността (Cicero, 1942: 29). А щом е вярно от вечността, че нещо ще се случи, тогава това събитие е необходимо (Cicero, 1942: 21). По този начин след като  принципът за бивалентостта се прилага за всяко твърдение, което може да се случи в бъдеще, всяко бъдещо събитие е необходимо. Оттук и самият принцип често се нарича „логически детерминизъм. Що се отнася до Аристотел, той счита, че няма нищо, което да попречи някой да е казал преди десет хиляди години, че това ще бъде така, а друг да е отрекъл това; така че независимо какво от двете е било вярно да се каже тогава, все пак това ще бъде случай на необходимост (Aristotle, 2009: 44). Аристотел ясно посочва, че няма значение дали хората действително са правили такива прогнози, важното е, че едно от изречените твърдения би било вярно. Или както казва Цицерон, ако от вечността е било вярно, че ще се излекувате от болест, тогава няма да има смисъл да се опитвате да постигнете излекуване, тъй като това ще се случи, независимо какво правите (Cicero: 1942: 28).

            Каква обаче е причината както Аристотел, така и Цицерон да вярват в предпоставката на аргумента, че ако едно твърдение е вярно от вечността, тогава събитието, което то предсказва, е необходимо? Една от изтъкваните причини се състои в концепцията за неизменността на миналото, тоест, че сега не можем да направим нищо, което да промени миналото. Ако миналото е необходимо, от това може да изглежда, че сега не мога да направя нищо, за да променя миналата истина на изявленията за бъдещето. Аристотел смята, че настоящето също е необходимо, казвайки че „каквото е, непременно е, когато е; а това, което не е, непременно не е, когато не е“ (Aristotle, 2009: 51). Въпреки това, Аристотел допуска, че обмислянето не е безполезно, тъй като ние често обмисляме какво да правим, действаме по това обмисляне и по този начин предпоставяме неща, които иначе не биха се случили. Аристотел признава, че има много неща, които не са необходими преди да се случат, но могат или да се случат, или да не се случат. Примерът, който той дава е за скъсване на наметало: преди да се скъса, не е трябвало да се скъса, тъй като все пак е било възможно то да бъде разкроено (Aristotel: 2009: 60).

            Освен Аристотел и Цицерон, друг античен философ, който разсъждава по посочния проблем, е Епикур. В отговора си на фаталистичния аргумент той до голяма степен следва Аристотел. Епикур се съгласява, че някои неща се случват по необходимост, а някои случайно, докато други зависят от нас (Epicurus, 2016: 33). Според него,  ако принципът на бивалентност се прилага за всички твърдения, всичко би било необходимо и затова той го отхвърля, смятайки, че твърдения като „Филоктет ще бъде ранен“ не са нито верни, нито лъжливи, преди Филоктет да бъде ранен, или не. Епикур и стоиците вярват, че принципът на бивалентност по отношение на изявленията за бъдещето и причинно-следствения детерминизъм са обединяващи: тоест изявлението за бъдещето е вярно, ако и само ако по това време съществуват достатъчно причинно-следствени условия, които да доведат до състоянието на делата, описани в изявлението. Оттук и не може да има неща, които ще бъдат истина, ако нямат причини за бъдещето си. Така че нещата, които са верни, непременно трябва да имат причини.

            Тъй като Епикур е материалист в своята метафизика, за него двете неща, които съществуват сами по себе си, са телата и празното пространство (празнотата), в което се движат. Телата, които виждаме, са съвкупност от атоми, които са малки тела. С други думи, всичко, което съществува – като цветове, време или справедливост – зависи от  съществуването на тела и празнота. И така, всичко, което се случва, зависи в крайна сметка от движенията на атомите, причинени от неща като миналите движения на атомите и техните сблъсъци и заплитания с други атоми. Предшественикът на Епикур Демокрит, един от първоначалните създатели на атомизма, смята, че това са единствените причини за атомното движение. Епикурейците вярват, че позицията на Демокрит би означавала, че бъдещето е предопределено по начин, който би направил действията и обсъжданията безсмислени, а Епикур иска да избегне това. По този начин той смята, че както логическият принцип на бивалентността, така и каузалният детерминизъм имат фаталистични последици и отхвърля както бивалентността, така и причинния детерминизъм. За да избегне фатализма, в рамките на своя материализъм и атомизъм, Епикур поставя недетерминирано атомно движение.

            Както бе посочено, Епикур вярва, че както принципът на бивалентност, така и причинният детерминизъм са неверни. От друга страна обаче, стоиците считат, че и двете са верни и че тяхната истина не ни прави безсилни, нито прави това, което ще се случи, неизбежно. Според тях всяко събитие е едновременно причинно-следствено определено и съдбовно. За тях Бог е мъдър, добър, напълно щастлив и създател на света, но едновременно с това Бог е нематериална същност, отделена от света, която го е създала ex nihilo. Тъй като Бог е добър, неговата воля е да направи света възможно най-добър. Тази концепция разглежда Бог като притежетел на изключителна мощ, но въпреки това не и всемогъщ, тъй като работи в границите на това, което е физически възможно, като майстор, умело изграждащ нещо с подръчните материали. За стоиците начинът, по който Бог осъзнава своята  воля, е чрез установяване на причинно-следствения ред на света. Съдбата е вечен „ред и последователност от причини“, който води до всяко едно нещо, което се е случило, случва се и ще се случи.  Подобно на Аристотел, който счита, че ние ефективно обмисляме нашите действия, стоиците твърдят, че могат да обмислят ефективно и рационално какво да правят, дори ако резултатът от тяхното обмисляне и действията, които произтичат, са определени. За Зенон, основателят на стоицизма, и за Хризип се казва, че сравняват връзката на хората и съдбата с връзката на куче, вързано за каруца. Когато кучето е вързано за каруца, то може да иска да я следва, като спонтанният му акт съвпада с необходимостта, но ако не иска да я следва, във всеки случай ще бъде принудено. Така е и с хората – дори и да не искат, във всеки случай ще бъдат принудени да следват онова, което им е отредено (Younge, 2008: 88). Тази аналогия предполага, че Бог е предопределил определени резултати, които ще се случат, без значение какви решения вземат хората, като нашите решения засягат само начина, по който се случва този съдбовен резултат.

            В заключение, настоящият текст показа поредица от историко-философски рефлексии върху темата за свободата и детерминизма, които демонстрират опита на античните философи да осмислят и артикулират света. В тези опити, взети откъм различните им противоречиви и отклоняващи се помежду си тези, личи неспособността на разума да обхване изцяло подобен тип метафизични проблеми, както и да предложи достатъчно задоволителни доказателства по поставените тези.

 

 Literature

 

1. Cicero., M. T. 1942. On fate. Harvard University Press: Cambridge. E: On Fate, by Cicero — trans. in 1942 by H. Rackham (1868–1944) (stoictherapy.com)

2. Epicurus. 2016. Letter to Menoeceus. CreateSpace Independent Publishing Platform

3. Lee, Y. 2009. Aristotle and Determinism: An Interpretation of Aristotle's Theory of Causation, Necessity and Accidents. VDM Verlag.

4. Younge, C. D. 2008. A Summary of Stoic Philosophy: book 7. Hellenestic schools.