NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Гравитацията на тъгата

Нонка Богомилова,

Професор, д-р на философските науки

ИФС - БАН

Nonka_bogomilova@mail.bg

 

Все по-често откривам размислите и тревогите за човешката екзистенция, за житейските проблеми на днешния човек повече в литературата, отколкото във философията. Дали поради изчерпания отдавна дух на екзистенциалисткото направление в нея, дали поради класическата й претенция  да се занимава предимно с идеалното, абсолютното, вечното, за поддържането на което конкретиката на живота служи само като периодично употребяем емпиричен ресурс? Или поради дълголетното фетишизиране на езика, от една страна, и загубеното доверие в него, от друга,  като проникнат от стереотипи, клишета и власт ?

А може би е валиден и аргументът, че на вечните човешки питания и терзания – за смисъла на живота и смъртта, на близостта, на страданието, на болката, на самотата  – вече е отговорено. От Кант, от Камю, от Ницше, от Сартр, от Достоевски, от Тилих, от Цвайг и от много, много други философи и писатели. Има отговори за всеки – и за тъжния, и за оптимиста, и за страдалеца, и за самодоволния, за слабия и за силния – въпрос на избор и на потребност.

Но отговорите, които идват от миналото, колкото велики и вечни да изглеждат, колкото мъдро и  проникновено да звучат, са минали отговори. И тук не става въпрос само за вярата в спасението и  отвъдното, която са давали традиционните религии, и която днес утешава малцина. Днешният човек е човек на „отсамното”, на активизма и консумизма и в тях той търси решения, спасение, утеха. Опитите за реанимация на тези минали отговори неизбежно попадат в хватката на тези нови, съвременни решения и изкушения.

Заедно с изменилия се облик на днешния човек, обликът на неговите проблеми, терзания, екзистенциални питания също е нов, променен. Смисълът на живота, радостта от близостта и притежанията, страхът от смъртта,  от болката и самотата  приемат  нови, различни форми: културната и психологическата тежест на едни от тях се увеличава, на други намалява; наличен е широк арсенал от  подръчни психотехники за тяхното туширане в ежедневието: от посещенията при психоаналитика, през забавленията от различен характер до бягството в новото „отвъдно” – виртуалното.

Масмедиите и социалните мрежи неимоверно увеличават натиска и разширяват полето на въздействие на всички тези човешки питания, тревоги и решения, които търсят нови отговори – не само подръчни и всекидневни, но и философски, универсални. Макар и положени върху духа и мъдростта на миналите отговори, новите отговори налагат нов език, нова страст, търсене на нов изход.

Тези отдавна занимаващи ме размисли подкрепи и усили в мен прочитът на наскоро преведения на български език роман на Хайнц Хеле Преодоляване на гравитацията (превод от немски Гергана Фъркова, издателство ФънТези, 2021 г.). Вероятно философското образование на този млад писател в Мюнхен и Ню Йорк, отразило се в духа,  езика и питанията, оживотворяващи романа също допринася за изкушението да бъде интерпретиран в контекста на един  философски ценностен хоризонт. Впрочем дебютният му роман Успокоителният звук на избухващ керосин (2019 г.) обговаря именно този период и този опит от биографията на автора.

В Преодоляване на гравитацията във формата на спомени, диалози, дискусии с починалия брат, разказвачът поставя по нов начин един доста стар и често изхабяван от суетна бъбривост или от интелектуален снобизъм въпрос: светът е пълен със зло, с тъга, с агресия, с нерефлексивно  живеещи хора, залъгващи се с „шопинг” и празни забавления, но все пак има ли нещо, което да го удържа смислен и ценен, което да дава сила и кураж да продължава, да бъде – и за отделния човек, и за неговото потомство, и за света като цяло.

Неслучайно използвам израза „светът е пълен със зло” като първо и най-интензивно мисловно и чувствено впечатление от романа. Образите на злото, населяващи словесното му пространство са потърсени в различни измерения, времена и сфери на човешкото битие: агресивното фетишизиране на общността, водещо до превръщането й в колективен убиец както в миналото, така и днес (Холокоста, войните в името на Бог/Аллах, междунационалните вражди); фетишизирането на индивидуалността, отчасти търпимо в образите на всекидневния егоизъм, но ужасяващо в патологичните крайности на жестоко насилие и унижаване на другия. Тук другият не е поставен само в удобните категории на социологическите и етнографските разграничения – различен по раса, език, нация, религия; в размишленията на автора той е и човекът до нас – съгражданин, съсед, дете, член на семейството.

В описанието на тези разнообразни форми на причиненото от човека към човека зло, които не признават, а пресичат времена, граници, култури, индивиди, в тази вездесъщост на злото разказвачът проявява не само философска за-мисленост, но и „литературна”/човешка за-гриженост, страст, болка.

Особено силно тези мисли и чувства обгрижват детето с неговата слабост и невинност като жертва на насилие и унижение, като инструмент за задоволяване на тъмни страсти  – както от страна на психопати, така и от преситени и скучаещи, повече или по-малко публични фигури, обладани от чувство за всепозволеност.  Така авторът продължава линията на размишление, болка и съчувствие към детското страдание, налична у големи философи и писатели като Камю, Достоевски и др., заостряйки и чувствителността на четящата аудитория по този болящ въпрос.

Неслучайно този роман на Хайнц Хеле (както и дебютният му през 2014 г.) е номиниран за най-добро заглавие в швейцарската литература за 2018 г.,  носител е и на други награди.

Тази пренаситена с тъмни краски картина на човека и не/човешкото допълнително обезкуражава читателя с неуспешния опит да се потърсят, обмислят и въображаемо експериментират възможните човешки морално допустими и ефективни реакции срещу инвазията на това универсално зло, белязало и белязващо човешкото битие. Така едно по едно разказвачът експериментира въображаемо и поставя повече или по-малко под съмнение с различни основания личното отмъщение, правната санкция, институционализираната мисловност/словесност, съзряването на човека и човешката общност, инфантилизирани днес от реклами, забавления, пазарна шарения, фасадна сантименталност, погрешно адресирано съчувствие, лицемерен хуманизъм и двуличие.

Да, светът  е и такъв, но не е само такъв.

И ако тъмните страни на човешкото в различните му форми и фигури са описани разточително, почти универсализирани, словесно интензивно и с тази си пренаситеност, преакцентираност  предизвикат душевен потрес и катарзис  у читателя, то светлите му страни, изходът, решението са доста скрито закодирани, предполагат търсене и сериозен размисъл. И все пак ги има –  като реплика, като  мимолетно просветление, като подтекст и замълчаване, като неочакван край. Начинът, по който те присъстват в мислите, чувствата и в словото на разказвача е също толкова деликатен, недекларативен и плах, колкото вероятно е голяма силата/безсилието на неговата вяра и надежда в тях.

И все пак ги има – не в големите идеи  и утопии за един по-добър свят, а в светлите петна в нашия свят, видими тук-таме в тъмната картина: силата да се изправиш и да продължиш въпреки -  в историческите свидетелства, че дори най-жестокото колективно убийство може да бъде изкупено с приемане на вината, с покаяние и със силата да се провиди възможността за „втори шанс”; в  близостта и топлото присъствие на брат или на жена, с която искаш да имате дете;  в спомена от една хубава вечер с приятели; в несравнимото удоволствие от звука на родния език…

Макар и тъмните краски в универсализираната картина на човешкото в романа на места да изглеждат пресилени именно в претенцията за тяхната времева и пространствена вездесъщост, тази акцентираност заостря вниманието и усетливостта на читателя към тях, събужда размисъл, извежда го от възможния унес на безразличието, разширява неговия хоризонт на за-мисленост и за-гриженост.

Ефекти на добрата литература, значими и за философията.

Преводът се чете леко, без затруднения, макар че авторът е излял текста в дълги изречения, като единно цяло, без паузи, сякаш го е изговорил на един дъх. Дъх, изпълнен с болка и страст.