NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Емили Бронте

Емили Бронте (1818-1848) е английска писателка, известна с предпологаемо единствения си роман „Брулени хълмове“, роман, получил много и разнородни оценки, но несъмнено непрестанно привличащ със странната си смес от страст и невинност, възторг и ужас, доброта и ненавист. Израснала в семейство на свещеник, сред благочестивост и фантазия, самотност и споделеност, Емили Бронте усеща по неповторим начин взаимодействието на природните и небесните стихии с човешката сплав от тленност и духовна сила и изразява своите прозрения в стихове, до голяма степен непознати за българския читател.

Тук представяме няколко от тях в превод от английски на Антоанета Николова

   

***

Аз най-щастлива съм, когато мога в далнината,

от къщата й глинена измъкнала душата,

във ветровита нощ с разискрена луна

да скитам в светове от светлина.

Когато мен ме няма и нищо е зад мен –

нито небе, нито море, нито земята,

а само носи се духът ми озарен

в безкрайността на необята.

 

Звезди

Защо? Че ярката зора

огря с възторг полето,

отидохте си до една,

и пусто е небето.

А цяла нощ с очи безброй

се взирахте във мене,

и този свят божествен взор

приех благословено.

Лъчите ви спокойно пих –

насъщни и целебни.

И носех се във сън менлив

подобно буревестник.

Пронасяхте се рой след рой

в неведомия космос

и с трепет странен и дълбок

разбрах – със вас едно съм!

Защо зората разруши

магията прекрасна.

и жари моите страни.

Къде си, нощ прохладна?

Червено-кървава стрела

в челото ми се удря.

Ликува цялата земя.

А аз защо помръквам?

Очи притварям, но през тях

отново виждам смътно:

мъглива златна долина,

светкавица на хълма.

Мечтая да си легна пак,

в нощта да се намирам,

с тържествената светлина

единно да пулсирам.

Но свети целият креват

и покривът, и пода.

Подвикват птици във леса,

вратата вятър хлопа.

Пердето люшка се, мухи

из стаята мърморят,

затворени със мене тук,

докато им отворя.

О, сънища, звезди, о, нощ,

елате от безкрая,

че тази силна светлина

направо ме изгаря.

Кръвта във жилите ми спря,

пресъхнаха сълзите.

Туй светло царство ще проспя,

ще стана със звездите.

 

Спомен

Тъй студена земя, сняг дълбок върху тебе натрупан,

там далеч, там далеч, безнадежден студен, мрачен гроб.

О, нима от вълните на нещадното време разкъсана

съм забравила как те обичам, единствена моя Любов?

И сега щом сама съм, нима няма вече мечтите ми

да се реят по хълмите диви на далечния северен бряг,

да отпускат крила, там където, покрита от папрат и пирен,

е вовеки отпусната твойта прекрасна  глава?

Тъй студена земя и петнайстия страшен декември

от онези топящи се в пролет кафяви била.

О, духът, който помни, е истински верен,

а отминаха толкоз години на скръб и тегла!

О, любими, прости ми, че веч те забравям

и световният прилив ме лашка насам и натам,

вече други мечти и надежди в гръдта се стаяват

и полека размива се всяка черта!

Ала знай, друг светлик на небето ми не е изгрявал,

не е светело никога друго утро за мен.

На живота блаженството беше, което ти си ми давал,

на живота блаженството с тебе е в гроба студен.

Но когато изтляха мечтите на времето златно,

и скръбта безнадеждна не ме покоси,

аз научих се как със воля живота да храня,

как, и лишени от радост, пак ценни са моите дни.

И тогава избърсах сълзите на страст безполезна

и душата си млада отбих от копнежа по теб,

най-сурово отказах й с тебе да слезе

в онзи, тъй мой мрак, в който ти се изгуби навек.

Но не смея все пак да оставя да глъхне

тази толкоз възторжена болка от спомена скъп.

Щом веднъж съм отпила дълбоко най-божествена мъка

как могла бих отново да търся този свят – празен и пуст?

 

Вяра и униние

- Зимният вятър тъй диво зове.

Ела по-наблизо, о, скъпо дете.

Тез книги, игрите самотни оставяй

и нека, докато нощта се сгъстява,

във разговор сладък ний сетим забрава.

 

Край нашата зала, добре защитена,

зимните пориви тръпнат и стенат,

но тука и полъх не ще се промъкне,

в косите на щерка ми няма да дъхне.

И с радост край нашата топла камина

ще гледам как пламък в очите й има,

как нейната буза, тъй нежна и чиста,

щастливо към моята гръд се притиска.

 

Но ето, и в тази спокойна картина

тревожните мисли не ще ме подминат

и в яркия блясък на пламъка силен

си мисля как в сняг всеки дол е застинал,

за тъмни мочури и хълми мъгливи,

където сумракът се стели унило,

защото самотни в долчини студени

почиват онези, тъй скъпи за мене.

Сърцето се свива във скръб безнадеждна,

надига се ропот в гръдта безутешна,

че никога няма аз пак да ги срещна!

 

- О, татко, и в моите детски години,

когато далече ти беше заминал,

от мисли такива и аз не заспивах!

И често седях с часове сред нощите,

докато вън виеха вихри сърдити,

от мойта възглавка вън вперила взори,

да видя луната как с облак се бори,

да чуя, да сетя внезапната тръпка,

когато скалата с вълната се сблъсква.

И тъй цели нощи страхливо будувах,

изобщо не мигвах и битките чувах.

В живота ни има от що да се плашим.

Но не е тъй, татко, със мъртвите наши.

 

И не за тях трябва да тънем в покруса,

че гробът е страшен, но те не са тука.

Прахът им отдавна е слят със земята.

Душите обаче са с Бог в небесата!

Тъй сам си ми казвал, а още въздишаш,

че смъртни са тези, които обичаш,

кажи ми защо тези думи изричаш?

Спомни си какво заяви преди време.

Затуй и не трябва сега да скърбиме.

Защо да роптаем, че малкото семе,

родено в дървото, израства незримо

и скоро ще падне на хубава почва.

А раждане славно от там се започва –

със корен дълбоко, с глава в небесата

и клони зелени във свежия вятър.

 

Аз няма да стена, аз няма да плача

за тези, чиито тела са в земята.

Аз зная, че има там бряг благотворен

и входът към него за мен е отворен.

Виж, Времето стели широки води,

но някъде има незнайни земи,

земите, които са наша родина,

и там ще се срещнем, оттук щом заминем,

с любимите наши, далеч от скръбта,

превърнати пак в божества.

 

- Добре го изрече, дете доверчиво,

по-мъдро дори от баща си,

и светските бури, бушуващи диво,

аз виждам, не ще те уплашат –

със пламенна вяра, през бури и пяна,

през вятър и рев в океана

да стигнеш накрая земята мечтана,

на вечния бряг да останеш!

 

***

Калуната, високо разлюляна, огъната под напори бурливи,

среднощ и лунна светлина, и ярки бляскави звезди;

тъма и слава радостно в едно се сливат,

нагоре вдига се земята, отгоре й небето пък се срива,

духът далече от тъмницата ненавистна отива,

окови чупи и решетките троши.

 

Навсякъде по хълмове и планини бучат горите диви,

на вятъра всевластен дали единния си мощен глас;

в екстаз реките бреговете си разбиват,

във шемет безразсъдна в долините се извиват,

все по-широко и дълбоко тъмните води разливат

и само пустош запустяла стели се след тях.

 

И светене, угасване, раздуване, смаляване: безкрайно

променяне, всевечно, от зори до мрак;

гръмоподобен рев, въздишка като музика изящна,

и сянка върху сянка, политащи и спускащи се плавно,

светкавица внезапна, прорязала дълбоката тъма потайна,

дошла тъй бързо и изчезнала тъй бързо пак.