NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

 

За Италианските творби на Джордано Бруно и за двете най-важни негови съчинения

доц д.ф.н. Димка Гичева-Гочева,

СУ „Св. Климент Охридски“

gichevagoc@phls.uni-sofia.bg

           Това е една от най-ценните и академично издържани поредици в нашата книжина през последното десетилетие. Трудно може да се намери друга, която да ѝ е равностойна. Поредицата Италиански творби на Джордано Бруно е вече тетралогия: издадени са четири тома от „Изток-Запад“, като всички са двуезични – от лявата страна на книжните тела е оригиналът на италиански, а отдясно е преводът на български. 

            Поредицата се издава(ше) с подкрепата на Италианския културен институт у нас и бе водена от Владимир Градев и Нучо Ордине – Бог да го прости! ( Нучо Ордине 1958-2023).

            Първият том на тетралогията се появи през 2016 г. и в него е Пепеляната вечеря – най-известното произведение на Бруно, което се състои от встъпително писмо и пет диалога. В него събеседниците са четирима и творбата до голяма степен пресъздава исторически събития. Посещението на Бруно в Оксфорд през лятото на 1583 г. е последвано от диспут, състоял се на 15 февруари 1584 г. – на този ден се е падала т. нар. Пепеляна или Пепелна сряда, първият ден на Великия пост в практиката на католиците. В това произведение, разбира се, Ноланеца защитава хелиоцентричната теория на Коперник и осмива (или направо казано се гаври) с опонентите си, особено с двамата професори-педанти от крепостта на аристотелизма Оксфорд.

            Изданието започва с встъпителна студия Окото на звездата и завършва с Приложение за космологията през Античността и Ренесанса, както и с Биобиблиография на Джордано Бруно. Всички те са написани изчерпателно и увлекателно от проф. Владимир Градев. Негов е и преводът на Пепеляната вечеря.

             Вторият том бе публикуван през 2018 г. и съдържа За безкрайното, вселената и световете в превод на Богдана Паскалева. Преводът на емблематичното космологическо съчинение на Ноланеца е истински тезаурус – и със своето съдържание, и със съпътстващия си апарат.  Сравнението не е пресилено, защото като скъпоценности в съкровищницата на книжното тяло читателят открива: встъпителна студия от Нучо Ордине Космология и философия на природата при Джордано Бруно; прецизни коментари, препратки и разяснения на преводачката Богдана Паскалева; библиография на използваните български преводи; отново е публикувана биобиблиографията на Джордано Бруно, написана от проф. Градев; предметен показалец на български; именен показалец на български; предметен показалец на италиански, именен показалец на италиански.

             За най-важното космологическо съчинение на Бруно трябва да се напише, че то е първото в историята на философията, от което може да се разбере как точно се мисли безкрайното като актуална протяжност, как се мисли Вселената като безкрайна и как се мислят множеството светове в нея. Когато прочете това изречение, някой може да се сепне: как така първото в историята на философията? Нали Левкип и Демокрит преди Сократ са говорили и писали за съсъществуването на множество космоси, а после и Епикур, след това Лукреций Кар? Така е, да. Само че от Левкип и Демокрит не разполагаме с никакви запазени автентични откъси от произведенията им, а само с кратки скицирания на най-важните им схващания от Аристотел и повтарящата го по-сетнешна доксография. А Аристотел ги хвали за едно и порицава за друго. Не ги цитира нито веднъж, за разлика от поети като Емпедокъл, когото цитира повече от всички. Левкип и Демокрит до такава степен са ужасявали класическата гръцка интуиция за съвършено-завършената крайност на прекрасния сферичен космос, че Платон нито веднъж не ги споменава, нито намеква за тях чрез някой от предрешените персонажи в диалозите си. И това е така: от диалозите на Платон, както и от писмата му, никой не би могъл да предположи за съществуването на мислителите Левкип и Демокрит. Не е имало такива хора – това е стратегията на Платон: damnatio memoriae. Не трябва да се спомене и половин дума никъде за това, че са живели философи, според които съществуващото е безкрайно, а не сферичен, вечен, съвършен и жив космос, прекрасно живо същество, както възторжено го описва Тимей в едноименния диалог.

       Аристотел, за разлика от Платон, без да драматизира и хладнокръвно, многократно и на различни свои лекционни курсове е ползвал двамата първи атомисти като спаринг партньори, най-вече във Физика, Метафизика, За небето и За възникването и загиването. Първо, за да обоснове своето схващане за континуума, за безкрайната делимост в противовес на атомистическата физика, в която главните герои са атомите и вакуумът, празното пространство. И второ, за да опровергае съществуването на актуална пространственост на безкрайното. За него безкрайното е съществуващото във възможност както по отношение на делимостта, така и по отношение на количествеността като броимост. А космосът е прекрасна вечна съвършена-и-завършена сфера. И разбира се, е жив, защото „действителността на нуса е живот“ (Метафизика, кн. Ламбда/XII, 7 гл., 1072b27).

        Епикур пресъздава и допълва атомистическата физика с идеята за спонтанно-случайното отклонение на атомите, но от него има запазени три писма, за които не можем да бъдем сигурни до каква степен Диоген Лаерций ги цитира документално точно, а не ги дописва с развихреното си писателско въображение...

        Лукреций Кар и De rerum natura? Прекрасен поет, великолепна поема, първосъздател на латинския философски речник, баща на превеждането и осмислянето на τὸ ἄτομον като individuum  и все пак – в красотата на поезията няма (и не би трябвало да има) разгърнати аргументи и доводи. Не можем да разберем как точно мисли безкрайността като актуална протяжност и съсъществуването на множество космоси в нея.  

        Кардинал Николай Кузански в За ученото незнание представя най-виртуозното диалектическо мислене за безкрайното, но не и като абсолютизирано физическо-космологическо характеризиране на съществуващото. Неговата онтологическо-математическа диалектика релативизира и все пак запазва понятията за център и периферия, за обем и обиколка/повърхнина на сфера, за максимум и минимум, за права, окръжност и триъгълник. Съпоставка между мисленето на безкрайното при Кузански и Бруно би била много интересна, но далеч извън намерението и обхвата на този отзив.

         Поради всичко това За безкрайното, вселената и световете, макар и да е съчинение в диалогична форма, както голяма част от текстовете на Бруно, всъщност може да се чете като подробен и детайлно обоснован трактат за съществуването на пространствено безкрайно(то) във Вселената и множеството от светове в нея.

        Няма да влизам в подробности, но трябва да спомена невярността на едно клише: за това как ренесансовите учени били скъсали радикално с всичко старо, мухлясало, сковаващо, склерозирало, тесногръдо и невярно от античната физика и космология, че даже и от теологиката на ненавиждания от тях Аристотел. Вярно е, при това ненапълно и само донякъде за Бруно, но не и за Коперник, Галилей, Тихо Брахе и Йоханес Кеплер. Бруно е трагично самотен сред ренесансовите космолози. Единствено той сред всички тях отхвърля идеята, че космосът е именно космос, защото има център и периферия. Изрично според Коперник (в За въртенето на небесите сфери) и по-имплицитно при Галилей (в Диалог за двете главни системи на света) космосът е космос, защото е много, много, много голям, но е краен и разбира се, кълбовиден, като в най-външната му периферия са съзвездията. Големият космологичен проблем за Коперник и Галилей не е крайността и сферичността на космоса, в които те не се съмяват, а питането кое е в неговия център. И разбира се, за Коперник това е Слънцето, а не Земята, като Галилей добавя към това и Платоновото твърдение от Тимей за околоосевото денонощно въртене на Земята...   

       На това като на най-главно обръща внимание Нучо Ордине във встъпителната студия към изданието:

       Все пак възхвалата на Коперник не бива да ни заблуждава. Ноланецът ентусиазирано оценява значимостта на Коперниковите открития и строгостта на приведените от него доказателства, намира за изключителна интерпретацията му върху небесните явления, според която явленията всъщност потвърждават движението на Земята, осмивайки нелепостта на старата система на епициклите. Въпреки това – и този момент е ключов в разсъжденията на Бруно – хелиоцентризмът в „За въртенето на небесните сфери (De revolutionibus) остава свързан със сковаващата представа за затворената вселена, за един космос, ограничен от всички страни от кристалната сфера на неподвижните звезди. Полският астроном действително извършва радикално нововъведение, но все пак го вписва в рамките на традиционната космология с цялата ѝ затвореност и ограниченост. Според Бруно той не успява да направи решителната крачка, която веднъж завинаги би разрушила всички граници и предели на вселената, а именно – чрез изкореняването на геоцентризма да достигне до необходимостта от освобождаване на природата и живите същества от един космос, който всички възприемат като задушаващо тесен затвор. (с. 10-11 в същото издание)

***

        Третият том от тетралогията от двуезични издания на Ноланеца се появи през 2019 г. и представя пиесата Свещник, като един от героите в драматургичната канава на комедията е несъмнено Ноланеца. Преводът е на Сава Славчев, а предговорът – отново на Нучо Ордине.

         ***

         Ще обърна повече внимание на последното засега, на четвъртото двуезично издание на произведение на Джордано Бруно, но преди това да напиша за преводачката на двете от тях, върху които се спирам в този отзив. Тя е отлична познавачка и на античната, и на средновековната, а не „само“ на ренесансовата литература и философия, тя е доц. д-р Богдана Паскалева, преподавателка в катедрата по Теория на литературата във Факултета по славянски филологии в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на дисертация за метафизиката на светлината при Николай Кузански, има и други забележителни преводи от старогръцки, латински и немски език – и на поезия, и на проза, и на философия, разбира се, освен че е превела двете най-важни съчинения на Бруно: за космологията и първата философия.

         Благодарение на нея четем Лоренцо де Медичи В търсене на слънцето. Избрани сонети и канцони (ИК Гутенберг, С. 2019); основополагащия трактат за ренесансовата естетика  За живописта. За скулптурата на Леон Батиста Алберти („Изток-Запад“, 2017); Джорджо Агамбен, Нимфи, в: Пирон, Академично електронно списание за изкуства и култура, 11 (2015), „Изкуства и памет“; Николай Кузански, За берила, в: Архив за средновековна философия и култура, свитък XXI (2015), с. 281 – 338. Съвместно със Зорница Радева са преводачки на анонимния Трактат за съвършената любов, в Архив за средновековна философия и култура, свитък XX, (2014), с. 230 – 240; още преведен от нея – Джовани Пико дела Мирандола, Коментар към „Канцона за любовта“ от Джироламо Бенивиени, в: Архив за средновековна философия и култура, свитък XX, (2014), с. 305 – 419.

      В колегиално сътрудничество със Зорница Радева е направен преводът на книгата на Марсилио Фичино, За светлината и други малки съчинения, (ИК "Св. Иван Рилски", София 2012). Пак съвместно със Зорница Радева те имат непубликуван, но не по-малко ценен превод на коментара на Марсилио Фичино върху Епиномис – последния предполагаемо Платонов диалог. Представиха го по време на тридневен международен семинар за него, проведен на 22-24 юни 2011 г. в СУ „Св. Климент Охридски“.


       В четвъртото издание на Бруно доц. Богдана Паскалева е написала изключителна встъпителна студия, озаглавена Диалогът „За причината, принципа и едното“ в хоризонта на Западноевропейската мисъл.

 

       Съчинението е най-важното в ноланската философия, защото според нея "този диалог е съчинение по метафизика в собствения, научния смисъл на понятието „метафизика“....първият раздел „Първи диалог“ директно подхваща аргумента от предходното произведение, като предлага една апология на „Пепеляната вечеря“... диалозите от втори до пети разгръщат постановките от метафизическото учение на Бруно“.

 

       Колегата Богдана Паскалева окачествява епистемологията на Бруно така: 

Учението за причините и принципите, както и своеобразното, силно питагоро-платонически обагрено понятие за „едно“, трябва да се разбира като необходим увод към самото познание. То представлява необходимата „основа“ на една все още бъдеща „сграда“ „на цялото естествено и божествено познание“. Ако метафизиката не е същината на самото истинно познание – място, отредено ѝ от традицията на аристотелистката епистемология, – то тогава коя е онази философия, която е философия в собствения смисъл на думата?... В режима на едно предварително скициране на този отговор ще кажем, че „истинното съзерцание“, същината на философското според Бруно, се крие в мистиката на себетрансформацията. (c. 9)

 

По-нататък в студията се представя тематиката на диалозите:

 

*разсъждения за понятията „причина“ и „принцип“, както и всеобщата единна форма (Втори диалог);

*разсъждение за материята изобщо, както и за материята в смисъла на възможност (Трети диалог);

*разсъждение за материята в смисъла на подлежащо и за единството на материята (Четвърти диалог);

*разсъждение за едното (Пети диалог);

 

       Заслуга на встъпителната студия на доц. д-р Паскалева е яснотата, с която се очертава предефинирането на понятията причина и принцип. Не е случайно това, че те са първото и второто понятие, чието многосмислие и многозначност се изяснява в първите две глави на книга Делта на Метафизика на Аристотел. Първото от всички 30 най-важни понятия там е начало, а второто е причина. Само за понятизирането на началото и причината и при досократиците, и при Платон, и при Аристотел има томове, но ползвам случая да спомена, че на сайта на

Асоциацията за развитие на университетското класическо образование могат да бъдат прочетени чудесни текстове от наши по-млади колеги: магистърската теза на д-р Моника Портокалска-Леви

Учението за причините и началата в "Метафизика" на Аристотел и 

Доброто като принцип на Космоса при Платон и Аристотел на Людмил Танев.

 

      Знаково е това, че и за Бруно те са най-изначални, най-фундаментални, най-първозданни, и все пак Бруно разменя местата им: при него причината е преди началото. 

      Като тръгва от Аристотел и минава през Тома от Аквино, д-р Богдана Паскалева обяснява терминологичното и концептуалното нововъведение на Бруно така:

 

На първо място, той повтаря установената от Тома дефиниция, като заявява, че понятието за принцип/начало е по-широко от това за причина („принцип“ е по-общо понятие от „причина“ – Втори диалог, с. 145), но добавя едно второ разширение към тази дефиниция, а именно, че ако всички причини са начала, то не всички принципи/начала са причини. Така Бруно едновременно заема формулировката на Тома, но я тълкува в различен смисъл, преобръща я и в крайна сметка я отрича, доколкото свежда понятията за принцип и причина към един и същи порядък – точно обратното на модела, който Тома изгражда, описвайки взаимоотншенията между двете, а именно твърдението, че понятието за начало, в качеството си на по-общо (communius), е по-подходящо за описание на божествените неща, докато по-ограниченото (magis specialia) понятие за причина подобава на тварното. Тъкмо напротив – Бруно схваща включването на частното в общото в логически, а не в теологически смисъл и отнася и двете понятия към една обща онтологично хомогенна област – природата.

По този начин „принципът“ се оказва това от двете споменати понятия, което в епохата на Ранната модерност, включително благодарение на работата на Бруно, преживява специфична терминологична трансформация, отвеждаща го от антично-средновековния му (предмодерен) смисъл до настоящата му употреба във философията и точните науки. В своята предмодерна употреба, зададена още от досократическата философия, но развита през Средните векове, ἀρχή/principium следва да се превежда на български като „начало“.То означава точката на един абсолютен, квазимитичен произход, както видяхме, че го дефинира Тома (id a quo aliquid procedit). Докато в употребата на Бруно наблюдаваме един процес по семантично изместване, който ще доведе до превръщането на думата „принцип“ в съвременното понятие за принцип. За Бруно най-значимата характеристика на принципа не е в това, че от него нещо произхожда, а в това, че той остава в произведеното и продължава да го управлява отвътре, дори след приключване на процеса на произхождане. Така „началото“ се превръща в „принцип“. Благодарение на тази употреба понятието за принцип постепенно се сближава по значение с модерното понятие за закон в смисъла на „природен закон“, „начин, по който процесите протичат“, или „базова постановка в хода на едно размишление“. В предмодерната употреба ἀρχή/principium... е понятие, запазено за назоваване на трансцендентния произход, още повече че дори представата за произход не включва процеса на произхождане, а единствено „извора“, първоначалната точка, от която се задвижва произхождането. (c. 12-13)

 

       Със същата прецизност д-р Богдана Паскалева изяснява и как от реформирането на понятието за принцип се трансформира и учението за четирите причини.

 

Така формалната и материалната причина, твърди Бруно, в много по-голяма степен трябва да се разглеждат като принципи, отколкото като причини. Действащата и целевата, напротив, следва да се схващат единствено като причини, защото те са функционални в рамките на процеса по възникването на съответния причинен продукт, но без да остават в него. Т. е. тяхната функционалност е ограничена, докато материалната и формалната причина остават в субстанцията. По-нататък ще стане ясно, че принцип в най-собствения смисъл на думата е именно материята дори в по-голяма степен от формата, тъй като формата остава обвързана с действащата причина, която на свой ред се схваща като външен деятел (и той остава повече или по-малко външен, дори когато е определен като „универсалния интелект“).

Особено важно с оглед на една история на понятията е именно тази трансформация в разпределението на силите вътре в самото учение за четирите причини – тук става дума не само за ново разпределение на смисъла на понятията за причина и принцип, но и за градирането на значимостта на всяка от четирите причини. (c. 14)

 

       С тези и много други образцови разяснения, които влизат в най-виртуозните полета на историята на понятията на европейската философия, д-р Богдана Паскалева чудесно изяснява как преосмислянето на понятието за начало/принцип води Бруно до имантисткия пантеизъм, а също така как неговата редакция на причините на Аристотел финишира в антителеологизъм.

       В студията ѝ има още блестящи концептуални перли: обясненията на модалната онтология на сгръщането и разгръщането; на понятието за материя на ноланската философия; на понятието за субстанция; разбира се, и на понятието за едното – третото понятие в триадата, озаглавила диалога De la causa, principio et uno

       Но няма да представям по-подробно нейната интерпретация на тези смислови етажи от Бруновата философия на трансформацията, за да оставя на читателите, студентите и изследователите удоволствието на съсредоточеното четене не само на превода, но и на тази забележителна студия. Тя трябва да бъде задължително четиво за всеки, който се интересува от най-хард-историкофилософските проблеми. От античните мислители през Тома, с акцент, разбира се, най-вече върху Бруно, но и с поглед към съвременни философстващи хора, при това наши съвременници като Нучо Ордине, Мишел Фуко и Боян Манчев.

 

***

       И в последното издание на тетралогията на Бруно се радвам на перфектния ѝ апарат – встъпителна студия; не една, а няколко тематични библиографии; не един, а четири тематични показалци: предметен показалец на български; именен показалец на български; предметен показалец на италиански, именен показалец на италиански. 

 

       Подготвянето на такова издание, със съгласуването на превода с езика на оригинала, и с най-малко три коректури, се равнява не на една, а на пет монографии.

 

       Да не говорим за изначалната, фундаменталната, принципната важност на наличието на такъв превод на диалозите на Ренесансовия хуманист за причината, принципа и едното. Така преведени, коментирани и отворени към читателите книги са истинските основи, без които всичко останало е невъзможно, за да има познание и наука изобщо у нас и на български, а не само на философия или богословие, хуманитаристика и университетски преподавания.

 

***

 

       Разбира се, като правоверна и изповядана аристотелистка си позволявам да напиша, че на Бруно не бива да се вярва в никакъв случай, когато говори за най-омразната и свирепо атакувана от него перипатетическа философия. Напротив, много често той се пали, хипертрофира, преиначава, на места направо послъгва в самозабравената си антитетично-антагонистична философска борба със смразяващия и сковаващ авторитет. Той хербаризира термините и понятията на аристотелизма, за да превърне чрез тях господствалата през хилядолетията космология и теологика в мумифициран труп. А в действителност за почти всички антични мислители космосът е вечен и жив...

       Няма да давам много примери за неговото некоректно представяне на някои азбучни догми от катехизиса на правоверния аристотелизъм и от За безкрайното, вселената и световете, както и от За причината, принципа и едното. Ще посоча само едно място, на което половин час се смях. То е от четвъртия диалог, в който събеседникът Полихимнио буквално получава припадък на възмущение, като казва:

 

Четейки в свия кабинет, in eum, qui apud Aristotelem est, locum incidi, in calce, на първата книга на „Физика“, където, желаейки да ни осветли какво представлява първата материя, Аристотел използва за сравнение женския пол: ще рече, пол извратен, слаб, непостоянен, мек, дребнав, позорен, неблагороден, порочен, противен, запуснат, проклет, злосторен, низък, студен, безформен, празен, суетен, безсрамен, безумен, лукав, долен, развратен, мръсен, неблагодарен, орязан, сакат, незавършен, неначенат, недостоен, кух, осакатен, неиздръжлив, прогнил, гнусен, буренясал, червясал, чумясал, смъртоносен,

 

пратен сред нас от природата и Бог

да ни вгорчава житейския срок.

 

       На това място другият събеседник Джервазио не издържа и отговаря:

 

Сигурен съм, че казвате всичко това по-скоро като упражнение по реторика... (с. 261)

 

        И наистина, от всички тези 38 (словом: тридесет и осем епитета), които Полихимнио приписва на Аристотеловото схващане за материята и за женския род, само 2 (словом: два) могат да бъдат открити в текстовете на Аристотел. А той има много, много писани неща за живите същества и за женските в тях – не само за бозайниците, но и за влечугите, птиците, рибите и за най-малките миди, охлюви и рачета.

          Но пък точно защото в текстовете на Бруно има страст и патос, огнена полемика и свое световиждане, оригинална, макар и еретична новост, те са задължителни за всеки, който иска да познава развитието на европейската мисъл и най-важните ѝ исторически жалони.

 

***

 

Библиография на споменатите съчинения без книгите на Бруно:

Агамбен, Джорджо. Нимфи. В: Пирон, Академично електронно списание за изкуства и култура, 11 (2015), „Изкуства и памет“. Превод Б. Паскалева.

Алберти, Леон Батиста. За живописта. За скулптурата. С., „Изток-Запад“, превод Богдана Паскалева, 2017.

Аноним. Трактат за съвършената любов, в Архив за средновековна философия и култура, свитък XX, (2014), с. 230 – 240, превод Б. Паскалева и Зорница Радева.

Аристотел. Метафизика. превод Николай Гочев (книги І-ІІІ и Х-ХІV) и Иван Христов (книги ІV-ІХ). Ред. Димка Гичева-Гочева (книги І-ІІІ и Х-ХІV). Встъпителни студии и коментарни бележки – Димка Гочева и Иван Христов; индекси и бележки – Николай Гочев и Иван Христов. С., изд. „СОНМ“, 2000.

Аристотел. За небето. За възникването и загиването. Превод, бележки и индекс на За небето - Димка Гочева; превод, бележки и индекс на За възникването и загиването - Димитър Илиев. Редактор Владимир Маринов. Послеслов Мария Николова. Встъпителна студия Димка Гочева. Библиотека „ДЕЛОС”, С., изд. „СОНМ“, 2006 г.

Аристотел. Съчинения в шест тома. том II: Натурфилософски и естествено научни съчинения; част I: Физика. Превод, предговор, бележки и индекси Цочо Бояджиев (ред. и бележки Иван Христов). С., „Захарий Стоянов“, 2012.

Аристотел. Метафизика. Превод, встъпителна студия, коментари и библиография Николай Гочев, УИ „Св. Климент Охридски“. Редакция и коментар на кн. I-III и X-XIV Димка Гочева. Редакция на кн. IV-IX Иван П. Петров. С., 2020, 2022. Ново издание с разширени коментари и конспекти на преводача – 2023.

псевдо-Аристотел. Природонаучни проблеми (XXX, 1, 953a10 – 955a40) В: Пирон. Академично електронно списание за изкуство и култура. Бр. 16: http://piron.culturecenter-su.org/aristotle-problems/

Превод Богдана Паскалева, ред. Д. Гочева. Водещ редактор на броя Георги Герджиков. С коментар на Б. Паскалева: Излишната меланхолия.

Галилей, Галилео. Избрани произведения. Том І: Звездно съобщение. Диалог за двете главни системи на света – Птолемеевата и Коперниковата. С., „НИ“, 1984 г. Том ІІ: Беседи и математически доказателства относно две нови науки. С., „НИ“, 1985 г. превод Симеон Тодоров, редакция Марин Калинков.

Диоген Лаерций. Животът на философите. съст. и превод Тодор Томов, предговор Цочо Бояджиев, С., 1985 г. Изд. „Народна култура”. ІІ издание – С., 2002 г., „Планета-3”.

Джовани Пико дела Мирандола, Коментар към „Канцона за любовта“ от Джироламо Бенивиени, в: Архив за средновековна философия и култура, свитък XX, (2014), с. 305 – 419.

Епикур. За щастието. С., 1999, изд. „Кибеа”. Превод Христо Данов. Предговор Лудвиг Маркузе. Послеслов Диоген Лаерций. Превод на предговора Евелина Банева, на послеслова – Доротея Табакова.

Лоренцо де Медичи. В търсене на слънцето. Избрани сонети и канцони. ИК Гутенберг, С., превод Б. Паскалева, 2019.

Лукреций Кар. За природата на нещата. превод и послеслов Марко Марков, С., 1971, изд. „Наука и изкуство”.

Марсилио Фичино. За светлината и други малки съчинения, ИК "Св. Иван Рилски", С., 2012. Превод Зорница Радева и Б. Паскалева.

Николай Кузански. За ученото незнание. Превод, индекс, бележки и коментар Лидия Денкова, встъп. студия Ради Радев. С., изд. „Наука и изкуство“,1993.

Николай Кузански. За берила. В: Архив за средновековна философия и култура, свитък XXI (2015), превод Богдана Паскалева, с. 281 – 338.

Платон. Диалози. Том ІV. С., изд. „Наука и изкуство“, 1990 . Тимей (превод и бел. Георги Михайлов). Критий (прев. и бел. Георги Михайлов).

Радев, Ради. Антология Антична философия, съставител и встъп. студия Ради Радев, превод Христо Данов, С., изд. Наука и изкуство”, 1977, 1982, 1988. Четвърто издание: Ст. Загора, изд.  Идея”, 1994.