NotaBene

NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Идеология и фалшива реалност

В този брой

Списание NotaBene Брой 73 (2026) Водещ броя: Гергана Попова

Броят се издава с финансовата подкрепа на Фонд „НИ“ при МОН (Дог. № КП-06-НП7/34). Фонд "Научни изследвания" не носи отговорност за съдържанието на материалите.

Тема на броя: Идеология и фалшива реалност

Генеративният изкуствен интелект и фалшивата реалност

Генераторите на текст и образ създават тривиални, често погрешни и фалшиви текстове, и илюзорни и физически невъзможни елементи в текст и образ – „халюцинации“. Те могат да генерират също много добри имитации на жива реч, образ, видео и документи, включително научни протоколи (deep fake). Генераторите от този тип не различават лъжа от истина относно света и виртуално от реално, а това създава измамна, фалшива реалност (fake reality). Обяснението на тези симптоми е в статистическия анализ в езиковите модели и в липсата на излаз към реалния свят. Спекулациите относно технологичната сингулярност са нереалистични, защото приемат имитацията на интелект за автентичност, и специалния тип AI за общ (AGI). Виртуалните симулации не възпроизвеждат и не заместват реалните форми на естествена интелигентност. Реалните мозъци и тела имат ментални състояния и намират рационални решения на широк кръг проблеми, които са базово ресинтез на организма и на образа на света. Затова истинските опасности от ИИ не са заплахи от един съзнателен изкуствен свръхинтелект, а от фалшивата „реалност“ (fake reality), която нахлува в съвременната цивилизация чрез виртуалните машини.
Ключови думи: изкуствен интелект (ИИ), естествен интелект, генеративен изкуствен интелект (Generative AI), рационално процедиране, ментални форми, халюцинации, фалшива реалност

Към публикацията »

Дигитално влияние и обществено доверие: психологически рискове, свързани с виртуалните инфлуенсъри

  • Автор: Ива Иванова Димитрова, ЮЗУ „Неофит Рилски“, idimitrova@swu.bg; Борислав Христов Зашев, ЮЗУ „Неофит Рилски“, bobi_z@mail.bg
  • Рубрика: Тема на броя
  • Брой: Идеология и фалшива реалност

появата на виртуални инфлуенсъри – дигитално конструирани идентичности, които функционират като социални актьори с визуална достоверност, последователно комуникационно поведение и реален психологически ефект върху аудиторията. Тяхното влияние се основава на механизми като парасоциални отношения, емоционална ангажираност, внушаемост и доверие към симулирана автентичност, които оформят у потребителите усещане за близост и надеждност, независимо от липсата на реален човешки субект зад дигиталния образ.
Макар да се представят като културен и маркетингов феномен, виртуалните инфлуенсъри пораждат значими рискове за информационната сигурност и общественото доверие. Централизираното им управление, възможността за алгоритмично мащабиране на въздействието и отсъствието на персонална морална и правна отговорност създават условия за манипулативни комуникации, дезинформация и нормализиране на симулирана социална реалност.
Настоящата статия предлага анализ на виртуалните инфлуенсъри като психосоциални конструкти в дигиталната среда. Изследват се процесите на доверяване, идентификационните механизми и уязвимостите, свързани с когнитивни евристики и социално инженерство, както и тяхното отражение върху обществената устойчивост и информационната етика. Предлага се интердисциплинарен концептуален модел, който интегрира медийна психология, психология на сигурността, комуникационни и етични перспективи.
Ключови думи: психология на сигурността; виртуални инфлуенсъри; дигитална идентичност; обществено доверие; парасоциални отношения; внушаемост; алгоритмично влияние; дезинформация; социално инженерство; медийна психология.

Към публикацията »

Идентичността като процес: системното мислене и ролевата онтология на Морено

Статията изследва проблема за идентичността през призмата на системното мислене и теорията на сложността. Тръгвайки от кибернетиката на Винер и Биър, тя проследява как различни теории от XX век, независимо от дисциплинарните си различия, стигат до обща структурна теза: идентичността не е а не фиксирана и предварително дадена, а е процесуална, релационна и динамично поддържана,
Фон Фьорстер показва, че самото наблюдение е вградено в наблюдаваната система, което прави идентичността рефлексивно конституирана. Матурана и Варела я описват като организационна граница, която живата система сама произвежда и поддържа. Пригожин добавя термодинамичното измерение — идентичността е събитие, случващо се в процеса на поддържане, а не факт, предшестващ го. Кауфман я мисли като баланс между стабилност и пластичност, характерен за системите близо до ръба на хаоса. Дельоз и Гатари разкриват социалното и политическото й измерение, а именно като продукт на колективни сили и затова би могла да бъде оспорена и трансформирана.
Психодрамата на Морено се оказва практически отговор на същия въпрос. Неговата теза, че ролите предхождат Аза, е структурно паралелна с разгледаните теории. Ролевият репертоар разбиран като съвкупността от психосоматични, психодраматични и социални роли позволява идентичността да се мисли едновременно като динамична и като преживяна, като релационна и като лична, като произведена и като способна на трансформация.
Статията твърди, че тази конвергенция между системното мислене и психодрамата е двустранно продуктивна: системното мислене предоставя теоретична рамка, в чиято светлина психодрамата може да се разбира отвъд терапевтичния контекст, а психодрамата от своя страна предоставя на системното мислене практическо поле, в което абстрактното разбиране за процесуалността на Аза придобива конкретна, въплътена форма.


Към публикацията »

Подиум

Гласове и алгоритми. Наративната медицина в дигиталната ера

Настоящият материал изследва философията, теоретичната еволюция и клиничното приложение на наративната медицина като критичен хуманитарен коректив на доминиращия технократски биомедицински модел в съвременната дигитална ера. Анализирани са фундаменталните приноси на основоположниците д-р Рита Шарон и проф. Артър Клайнман, като са разгледани детайлно трикомпонентният модел на Шарон (внимание, когнитивно осмисляне, приобщаване) и етнографският въпросник на Клайнман за извличане на лични модели на боледуване (illness). През етичната и екзистенциална призма на есеистиката на Анатол Брояр е защитена тезата за спешната нужда от интерсубективност и споделено присъствие в клиничната среща. Специално внимание е отделено на съвременната криза на доверието, концептуализирана от философа Бюнг-Чул Хан като „криза на разказването“, предизвикана от претоварването с информация, анализа на големи данни (Big Data) и алгоритмизацията, които рискуват да дехуманизират грижата за болния човек. Чрез анализ на практически инструменти (метода на „Паралелния картон“) и дигиталните форми на терапевтично писане, статията доказва, че симбиозата между технологичния прогрес и наративната компетентност е единственият устойчив път за преодоляване на професионалното прегаряне сред лекарите и дехуманизацията в здравеопазването.

Към публикацията »

„Афинитетът на всяка красота към смъртта“ като упорство на битието на красотата в света: парадоксът в естетиката на Адорно

  • Автор: Силвия Емилова Борисова, Институт по философия и социология, Българска академия на науките, sylvia.borissova@ips.bas.bg
  • Рубрика: Подиум
  • Брой: Идеология и фалшива реалност

Адорновата Естетическа теория се отнася с един двоен жест към красивото, като от една страна категорично го детронира и демитологизира в качеството му на осева категория на философската естетика, но от друга, по своеобразен начин го реактуализира в неговите маргинализирани в развитието на естетиката качества. Същевременно в процеса на панестетизация на социокултурния свят красотата просъществува именно като „конвулсивност“ (А. Брьотон) и невъзможност.
Основна цел на настоящото изследване е да демонстрира един от начините на съхранение на красивото като ценност и културна реалия в съвремието чрез по-задълбочено вглеждане в генеалогията и развитието на недоизказаните, маргинализираните или табуираните във вековния естетически дискурс негативно-диалектически аспекти на красивото. Както и да защити тезата, че съвременните изкуство, култура и технокрация действително съумяват да „спасят красотата“: в качеството ѝ обаче на невъзможност или парадокс.
Ключови думи: красиво, парадокс, възвишено, класическа и некласическа естетика, негативна диалектика, Адорно

Към публикацията »

Танабе между Хайдегер и Нишида: рецепцията на феноменологията и раждането на японската логика на мястото

Текстът реконструира отношението между Хайдегер, Танабе Хаджиме и Нишида Китаро като проблемен възел, в който ранната японска рецепция на феноменологията се превръща в спор за мястото, абсолютното и историческото опосредяване. Анализът проследява как Танабе въвежда ранния Хайдегер в киотския контекст през темите за фактичния живот, дотеоретичното разкриване на света и историчността. На този фон се разглежда Нишидовият преход от чистия опит към самосъзнанието, логиката на мястото и абсолютното нищо. Логиката на мястото тук се разглежда не като теория на непосредственото единство, а като опит да се мисли определеността без субстанциален носител и абсолютното без превръщането му във върховно съществуващо. Танабевата критика е разгледана като натиск върху Нишидовия проект да покаже историческата действеност на абсолютното нищо чрез опосредяване, отрицание, логика на вида и философията като метаноя. Така сравнението между Хайдегер и Нишида се ситуира не около обща тема за нищото, а около трансформацията на феноменологическия проблем за света в неговата историчност.

Към публикацията »

Желание-текст: Радосвет Коларов с Франсоа Ларюел

Статията се фокусира върху сравнение на два възгледа за пораждащата връзка между желание и текст у Радосвет Коларов и Франсоа Ларюел в книгата му Сътворение и повторение (2009), изследвайки въпроса как желанието е свързано с генеративността и автотекстуалността. Основополагащо разбиране на Коларов е че автотекстуалността е форма на вътрешна генеративност в творчеството на автора, основаваща се на т.нар. „дискурсивно желание“. В две места от книгата си Коларов се позовава на книгата на Ларюел Текстови машини (1976), в която Ларюел атакува деконструкцията на Дерида като философски формализъм, формализирайки своята „не-философия“. Ларюел изчерпателно въвежда понятието „либидо-на-писмеността“ и дефинира понятието за „машинно“, отчасти за да опише критиката си на деконструктивния метод. В статията показвам, че има спонтанна връзка между генеративно и машинно, която има различни последици за деконструкцията, но и общ корен на мислене с Коларов, и че Коларов използва евристично Ларюел по начини, които нямат пряка връзка нито с атаката срещу деконструкцията, нито пък свързват „дискурсивното желание“ с „либидо-на-писмеността“. В заключението е направен опит да се обясни една възможна връзка между Коларов и Ларюел между текст, либидо и желание, предлагайки решение за това, с какво разбирането на последния може да подпомогне теоретичния фундамент на първия спрямо проблематиката на автотекстуалността.
Ключови думи: автотекстуалност, генеративност, желание, либидо, Радосвет Коларов, Франсоа Ларюел

Към публикацията »

Грижа в условия на сегрегация: граници на институционалната отговорност в ромските гетоизирани градски структури

Настоящията статия разглежда ромските гетоизирани градски структури като пространства, в които грижата функционира не като универсално гарантиран обществен ресурс, а като фрагментирана и неравномерно разпределена практика. Изследването се основава на концепцията за етиката на грижата, която поставя в центъра взаимозависимостта, уязвимостта и разпределението на отговорностите между индивиди, общности и институции. В теоретичен план статията анализира напрежението между индивидуална и институционална отговорност, като използва понятието за „зони на морална деформация“ (moral crumple zones), в които отговорността за структурни дефицити се прехвърля върху социални актьори с ограничени ресурси. В този контекст ромските гетоизирани квартали се интерпретират като пространства, в които институционалната грижа е частично или изцяло отсъстваща, а ежедневното възпроизводство на жизнената среда се поема от самите жители. Емпиричният анализ се основава на данни от национално представително количествено изследване сред респонденти, живеещи в ромски квартали в България. Чрез анализ на показатели, свързани с достъпа до инфраструктура, здравни и образователни услуги, икономическа активност и социални взаимодействия, се разкриват структурни дефицити на грижа и неравномерно разпределение на отговорността. Резултатите показват, че липсата на базова инфраструктура, ограничен достъп до услуги и високи нива на икономическа зависимост формират условия, при които грижата се редуцира до индивидуални и общностни стратегии за оцеляване. Докладът аргументира, че сегрегацията може да бъде разбрана като форма на институционално оттегляне от грижа, което води до устойчиво възпроизводство на социално изключване. В този смисъл преосмислянето на грижата като публична и колективна отговорност се явява ключово условие за преодоляване на структурните неравенства в съвременния град.
Ключови думи: етика на грижата; социална сегрегация; институционална отговорност; ромски гетоизирани структури; социално изключване.

Към публикацията »

Minima moralia

Заратустра-Ницше: философско-пойезисна романтизация откъм героизиращия епос

Тази статия разкрива кратък авторски поглед върху философския профетизъм на Заратустра-Ницше. Възможно ли е романтизираният образ на пророка, представен от Ницше, да е по-автентичен от този, представен от традицията? В случая с книга, която представя изповед, преди да се превърне в проповед – да, защото не става дума за жив пророк, който остава разбиран и обичан от тълпата. Така, не толкова реалистично и исторически, колкото романтично и пойезисно, т.е. едновременно лирично и епично, от Ницше, със средствата на афористичната философска изповед, ни е даден шансът да видим света през вътрешното чувство и съзерцание на самия Заратустра, а не чрез това, което летописците повърхностно и външно са подхвърляли като информация за него през вековете, за да се окаже полезно за хората. Като цяло „Тъй рече Заратустра“ е книга с различна модалност: за Заратустра-Ницше и мъдреци като него винаги е по-важен въпросът как е възможна традицията, отколкото какво представлява тя в своето конкретно-емпирично съдържание. Ето защо „самопреодоляването на Заратустра като модел за самопреодоляване на човечеството като цяло – в полза на свръхчовека“ – това е, което истински интересува автора и неговия герой, преоткриващ себе си в лицето на своя герой. Напълно осъзнатата автентична история за отдадеността на Заратустра на истината в един паднал свят, завладян от Ариман, е разказана от Ницше не по обичайния навременен начин, тоест като книга, адресирана не до този народ там и тогава, а от тук-и-сега, в най-съкровеното (несвоевременно) откровение за всеки сам по себе си – не за когото и да било, а като „книга за всички и за никого“. Ариман е срещу нас, за да свали стария човек чрез свръхчовека, а не да го обнови с приемственост. За това ни е нужен пророк, но такъв, който е отбелязан като философ, свободен търсач на Бога, а не като догматичен проповедник: „Най-лошото (в света – б.м., И.Л.) е необходимо за най-доброто на свръхчовека“. Затова, вече от йерархията на своята отвъдвременна духовна аристократичност, Заратустра-Ницше провъзгласява: „Мъдрият трябва да бъде строг и суров към себе си и към другите“.

Към публикацията »

Вавилон

Професор Божидар Ивков твърди, „че трябва да си много луд, за да правиш това, което правя аз.”

  • Автор: Александър Вожни, Висше училище за професионално обучение във Вроцлав, Вроцлавски университет
  • Рубрика: Вавилон
  • Брой: Идеология и фалшива реалност

Професор Божидар Ивков, български учен от София, занимаващ се с философия на медицината твърди, „че трябва да си много луд, за да правиш това, което правя аз.”

Към публикацията »

Анонс

Македонският въпрос до Първата световна война

Настоящата статия разглежда Македонския въпрос като ключов аспект на българската национална политика в периода от Освобождението на България до Първата световна война. Проследено е развитието на отношенията на България със съседните държави, с особен акцент върху Сърбия и Гърция, чиито политически и териториални интереси се пресичат в Македония. Анализирани са въоръжените борби за освобождението на Македония, включително Кресненско-Разложкото и Илинденско-Преображенското въстание, както и дипломатическите усилия, довели до създаването на Балканския съюз, и факторите, обусловили неговото формиране. Специално внимание е отделено на външната политика на България по отношение на македонския въпрос и на балканските ѝ съседи, както и на последиците от провежданата държавна политика за развитието на проблема в дългосрочен план.
Ключови думи: Македония, Балкански войни, македонски въпрос

Към публикацията »

Poiesis

Стихове

Стихове от подготвената за печат стихосбирка "Редове и видения"

Към публикацията »

Рецензии

Философско-литературно изследване: за книгата на Емил Димитров „Смърт в Брунате. Факти, смисли, послания“

Рецензия на книгата на Емил Димитров „Смърт в Брунате. Факти, смисли, послания“

Към публикацията »